Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Prometheus Deception, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
VaCo (2013 г.)
Корекция
ultimat (2013 г.)
Допълнителна корекция
SaSho (2014)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Измамата Прометей

Американска. Първо издание

Редактор: Йоана Томова

Коректор: Станка Митрополитска

Технически редактор: Стефка Иванова

Художник: Боян Филчев

ИК „Прозорец“, София, 2000

ISBN: 954–528–213–4

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция от SaSho

Глава единайсета

Секретарката бе със седемнайсетгодишна служба в ЦРУ и можеше да преброи на пръсти хората, осмелили се някога да я задминат, сякаш изобщо я няма на бюрото, и да влязат при шефа й непредизвестени. Дори и когато самият директор идваше при заместника си по неотложна работа, а това ставаше извънредно рядко, той пак изчакваше тя да позвъни на Хари Дън.

Този човек въобще не я погледна, не чу въпроса й, протестите и предупрежденията. Виковете, че днес г-н Дън отсъства. Той стори немислимото — просто я задмина и връхлетя в кабинета на шефа. Марджъри знаеше извънредната процедура: ако, недай Боже, нещо стане, тя натиска скрития на бюрото й бутон и алармира хората от сигурността. Сега изпълни предписанието и чак тогава трескаво вдигна слушалката, за да съобщи на Дън, че въпреки усилията й някакъв ненормалник влиза при него.

А Брайсън знаеше само, че има алтернатива: отстъпление или открита конфронтация. Предпочете второто плюс ефекта на изненадата с надежда за спонтанни истини, а не предварително подготвени лъжи и обяснения. Лейла го бе посъветвала да не ходи в ЦРУ, бе подчертала, че сега оцеляването му е задача номер едно, а не евентуалната информация, която би могъл да получи. Би могъл… Но за Брайсън вече изчакване не можеше да има, бе минал пределната точка. Трябваше да научи истината — за Елена, за целия си живот. За целта трябваше да застане лице в лице с Дън.

Лейла остана във Франция. Потърси стари контакти, опитваше се да измъкне максимална информация за Арно и последните му действия. Ник не й бе казвал нищо за Управлението. Смяташе, че засега е най-добре да си мълчи. Сбогуваха се на летище „Дьо Гол“. Ник бе изненадан от топлотата на прегръдката и целувката й. Втората бе нещо много повече от това, което се дава на боен другар, с когото сте делили опасности. Сетне тя се бе отдръпнала и леко смутена, си бе тръгнала. На Ник му се бе сторило, че в очите й вижда влага. Влага — вятър и мъгла, сигурно му се бе привидяло.

Хари Дън бе свалил сакото, в ръката му димеше поредната цигара. Имаше нещо ново — пушеше с цигаре. Пушенето в сградата бе нарушение на общоприетата забрана. Но Хари бе заместник-шеф — кой ще му търси отговорност?

Дън се стресна, когато Ник стремително влезе, последван от гласа на Марджъри. Самата тя се появи след няколко секунди и задъхано викна:

— Г-н Дън, така съжалявам! Опитах се да спра този човек! Но охраната е вече на път за насам.

Дън изпитателно изгледа тясното, осеяно с бръчки и смръщено лице, бляскащите и налети с кръв очи. Брайсън се бе погрижил да се дегизира, опасяваше се, че могат да го спрат при влизането в сградата. След това се бе промъкнал както само той си знаеше — с чужд документ и собствените си умения.

Сега Хари Дън поклати глава и въздъхна:

— Няма нищо, Марджъри. Отпрати охраната. Сам ще се оправям с него.

Напълно удивена, секретарката погледна началника си, сетне натрапника и като сви рамене, се върна в стаята си.

Неочаквано за Ник, белокосият заместник-директор се разяри:

— Ти знаеш ли, че май е по-добре охраната да дойде! За да ме възпре да не те убия лично аз — с голи ръце! Ама не знам дали това е най-доброто. Ти какви игрички си мислиш, че играеш, а, Брайсън? Смяташ, че ние тук сме глупаци, така ли? Смяташ, че нямаме сателитна информация, не получаваме постоянни доклади какво става, а? Онази приказка за предателите е вярна, да! Предателят си остава предател!

Дън ядовито загаси цигарата и продължи тирадата:

— Нямам си и идея как си се промъкнал в сградата, само като знам колко пари сме дали за предохранителни мерки! Ама видеото ще си покаже!

Брайсън неволно отстъпи пред тази неподправена ярост. Отстъпи и започна да се колебае. От всичко най-малко бе очаквал подобна реакция. Страх, усукване, отбранителна позиция, дори дързост, но не и гняв. И внезапно и той самият се разгневи и като изскърца със зъби, изтърси:

— Пращаш ми убийци, а сега крещиш! При това трето качество, някакви си парижки чиновничета, марионетки!

Дън изсумтя презрително и забърка по джобовете си. Не намери цигари и се върна при бюрото, за да вземе от окаченото на стола сако. Запали си, хвърли клечката в пепелника и поклати глава:

— Не ми пробутвай тези номера, професоре! Мислех те за по-умен. Фактите са съвсем прости. Ние те изпращаме отново да проникнеш тихомълком в Управлението. Вместо това ти отиваш и взривяваш най-добрия подстъп към него. Сетне изчезваш и минаваш в нелегалност. И също като платен мафиотски убиец започваш да чистиш този или онзи свидетел.

Пусна кълбо дим и погледна през прозореца към китната зеленина отвън.

— Мислехме те за бивш служител на Управлението. Май именно тук сме направили най-голямата си грешка.

— Какво, по дяволите, ми говориш? — с недоумение попита Ник.

— Искам да те подложа на разпит — с детектора на лъжата. Ама ти нали си обучен да ги надхитряваш тези машини.

Ник гневно удари с длан по бюрото и остави на него синята ламинирана карта, взета от убития мотоциклетист.

— Искаш да знаеш как съм влязъл? Ето виж!

Дън взе документа, внимателно се взря в холограмата. Вдигна картата срещу светлината и я разклати, за да се появи триизмерното изображение печат на ЦРУ. Огледа вграденото между пластмасовите слоеве магнитно фолио. Да, автентичен документ на службата, към която принадлежи той самият — ежедневие тук, но само тук. Иначе продукт на най-високите технологии и документ за самоличност на базата на тези технологии. Практически бе невъзможно да фалшифицираш такова нещо. За всеки случай Дън я вкара в разчитащото устройство, което всеки шеф има на бюрото си. На големия компютърен екран се появи образ — лице и текст с информация за служителя. Лицето не бе на Брайсън, но в този същия миг последният удивително приличаше на снимката.

— Парижко бюро… Откъде, по дяволите, си се снабдил с това? — попита Дън.

— Сега готов ли си да ме изслушаш?

Дън направи кисела физиономия. Издуха дим от устата си, сетне през ноздрите, загаси цигарата и седна на стола.

— Чакай поне да извикам Финерън.

— Кой е той?

— Познаваш го от „Блу Ридж“. Личен помощник.

— Без него.

— Виж бе, Брайсън, той ми е като подвижна памет…

— Без него ти казах! Само аз и ти — не ти ли стигат шибаните ти записващи устройства?

Дън вдигна ръце. Пак взе цигара, само че този път не я запали, а започна да я върти между боядисаните от никотина пръсти и от време на време да я души. През полупрозрачната му риза — на раменете — Ник забеляза няколко лепенки. Заместители на иглотерапията. Дън се опитваше да откаже цигарите.

Сетне започна да разказва. Колкото повече говореше, толкова повече се изкривяваше физиономията на Дън.

— Значи казваш два милиона в зелено за главата ти още преди да си стъпил на кораба на Калаканис? Брей! Някой е подшушнал някъде, че си отново в играта…

— Изглежда, забравяш, че още във Вашингтон се опитаха да ме очистят. Знаеше се, че се връщам, че ще се опитам да проникна в стария център на Управлението. Това говори за изтичане на информация точно тук, Дън! При теб. В тази сграда.

— Боже мой! — възкликна заместник-директорът, скъса цигарата и с погнуса я захвърли в кошчето за боклук. — Виж какво, Брайсън, цялата работа е неофициална, нищо не е документирано при нас. Единственото нещо, което е на запис, е името ти и снимката — когато влезе миналия път.

— Ако Управлението е проникнало и има къртица в ЦРУ, смятай го за достатъчно.

— Хайде бе, човек, това дори не е истинското ти име! Ти си записан като Джонас Барет, прикритие на прикритието само за база данни на отдел „Сигурност“, и то противно на всички правила, нали разбираш? Защото никой не лъже собствената си „Сигурност“, не е ли така?

— Ами сметки за разходи, за екипировка и прочие…

— Всичко е засекретено с приоритет. Дава се само при нужда и то минава през мен. Виж бе, Брайсън, аз съм си покрил задника, ти какво мислиш? И да ти кажа още нещо — поставил съм си главата в торбата, поел съм невероятен риск, като се захванах с теб, знаеш ли! Не зная на какъв стрес си бил подлаган, как са те използвали, ама на! Най-секретното досие да ми дадат за теб, под микроскоп да го гледам, пак няма да зная какво ти е вътре в главата. Освободили са те, пуснали са стария кон на паша на зелено…

— За Бога, стига с тези глупости, Дън! — прекъсна го Ник. — Аз не бях доброволец за тази мисия. Ти и твоите горили се явихте в онзи университет и насила ме измъкнахте от пенсията или „зеленото пасище“, както го наричаш ти. Тъкмо бях започнал да се оправям и вие отворихте старите рани. Не съм дошъл да се защитавам — предполагам, че сте си направили домашното за мен и действията ми. Но искам да знам — какво, по дяволите, прави ЦРУ? Защо негови хора се опитват да ме убият, и то в Париж, а? Надявам се да извадиш добро обяснение или поне убедителна лъжа!

— Ще се опитам да забравя последната ти шегичка, Брайсън — ядовито рече Дън. — Само си помисли какво разправяш! Според собствените ти думи си бил разпознат от агент на Управлението, с когото си работил някъде си — Ванс Гифърд, нали така…

— Да, и според братята Санджовани на кораба са ме разпознали и хората на Арно, независимо от Гифърд. Това е факт — очевиден и безспорен. Не е трудно да се разберат и събитията в Сантяго де Компостела. След това и в Шантили и Париж. И за агента на ЦРУ, когото разкривам, забележи защо, понеже е мърляч и си разнася документите тук и там, сякаш си е у дома. Където има едно, има и две… ти го знаеш това правило. Е, какво ще ми кажеш, че ЦРУ е извън контрол ли или що? Защото или е така, или ти ме лъжеш и играеш двойна игра. Искам да знам истината. Цялата, и то сега, веднага!

— Не е така! — изрева Дън хрипливо и се закашля. — Тези не са всичките възможни обяснения.

— Тогава кои са другите? Какво се опитваш да ми пробуташ сега, а?

Дън замаха с ръце във въздуха в опит да му напомни за записващите устройства и пак се закашля мъчително.

— Казвам ти, че ще трябва да проверя някои неща. Казвам също, че ще трябва да говорим пак, и то по друго време, на друго място.

Сега самият той изглеждаше измъчен, потиснат, ямите под очите му — още по-дълбоки, а в очите му играеше нещо, което Брайсън не можеше да разпознае.

 

 

Домът за специални грижи „Розамънд Клиъри“, което на прост език означава частна болница, бе красива и ниска тухлена постройка, разположена в центъра на няколко акра гориста местност в окръга Дъчис в северната част на щата Ню Йорк. Каквото и да бе името й, болницата бе скъпа, отлично поддържана и осигуряваше медицински и всякакви други грижи за финансово привилегировани хора, чиито роднини нямат нужните условия у дома. През последните 12 години там живееше Фелиша Мънро, която заедно със съпруга си Питър бе осиновила младия Никълъс Брайсън, след като родителите му загинаха в автомобилна катастрофа.

Брайсън обичаше тази жена, винаги я бе обичал и ценял, но никога не я бе приемал за истинска майка. Нещастието бе дошло прекалено късно, за да може да се случи така. За него тя бе леля Фелиша, грижливата съпруга на чичо Пийт, който пък бе един от най-добрите бащини приятели. Двамата се бяха грижили великолепно за него — с много любов и внимание, бяха го приели у дома си като истински син и дори бяха платили за колежа и други разноски. За това Ник бе останал завинаги благодарен и задължен.

Питър Мънро се бе запознал с Джордж Брайсън в офицерския клуб на Бахрейн. Тогава бащата Брайсън бе още полковник, изпратен да надзирава строежа на нови казармени инсталации, а пък Мънро бе цивилен инженер-строител, който участваше в търга за него. Брайсън и Мънро се бяха сприятелили на чаша бира — специалитет на клуба в тази държава, където алкохол почти не се пие. И въпреки това, когато бе проведен търгът, старият Брайсън не бе препоръчал фирмата на Мънро. Всъщност Джордж не бе имал голям избор — търгът бе реално спечелен от друга фирма, но все пак би могъл да направи нещо. Така и не го направи, а Мънро прие новината с усмивка като истински джентълмен, покани Брайсън на почерпка и му каза, че не съжалява, какво толкова е станало, животът продължава, нали? Загубен търг, но пък спечелен приятел! По-късно се оказа, че търгът е бил фалшифициран, а спечелилите се бяха опитали да измамят американската армия с милиони долари. Джордж Брайсън отиде да се извинява, но Мънро само го потупа по рамото: „Корупцията е неизбежна в нашия бизнес, бе рекъл той. Ако толкова много държах на строежа и аз щях да излъжа и да дам подкупи.“ Така дружбата между двамата се бе превърнала в доживотно приятелство.

Дали? Дали това бе истината, или имаше и нещо друго? Дали Хари Дън му бе казал истината? Сега, след като налице бе неоспоримият факт, че агент на ЦРУ се бе опитал да го убие, всички казани от Дън неща подлежаха на съмнение. Брайсън внезапно съжали, че не дойде тук, преди да тръгне за задачата си на „Испанска армада“. Първо трябваше да поговори с леля Фелиша и сетне да върши мръсната работа на Дън. Ник бе идвал на посещение при нея общо два пъти, единия път с Елена, но оттогава бяха минали няколко години.

В главата му се въртеше казаното от Дън в Блу Ридж. Забравят ли се такива думи?

„Нека ви питам нещо, Брайсън, Още ли вярвате, че става дума за нещастен случай. Били сте на петнайсет години, блестящ ученик и бъдещ студент, отличен атлет, прекрасен младеж — гордост на Америка, така да се каже и прочие. И изведнъж родителите ви загиват. Прибират ви кръстниците…

Чичо Пийт… Питър Мънро.

Това е име, което той е приел по-късно, а не онова, с което се е родил. Тогава ви е пратил именно в онзи колеж, пък е взел и редица други решения вместо вас. Все решения, които предполагат и гарантират накрая да се окажете в техни ръце. В Управлението, искам да кажа.“

Брайсън завари леля Фелиша пред телевизора в голяма обща зала, обзаведена с много вкус с красиви персийски килими и масивни махагонови мебели. Освен нея в помещението имаше още няколко възрастни жени и мъже. Някои четяха, други дремеха в удобни кресла. Фелиша Мънро гледаше голф с огромно удоволствие.

— Лельо Фелиша, как си? — сърдечно попита Ник.

Тя се извърна и за миг Ник помисли, че го е познала — такова бе изражението й. В следващата секунда на лицето й се изписа недоумение и тя попита остро:

— Какво желаете?

— Лельо Фелиша, аз съм Ник. Не ме ли помниш?

Тя продължи да го гледа, присвила очи, недоумяваща. Брайсън разбра, че някогашните спорадични симптоми за сенилност са се развили в много по-сериозно заболяване. Фелиша дълго мълча, без да сваля поглед от лицето му, и на него му стана доста неудобно. Сетне жената изведнъж се усмихна и сега май наистина го позна.

— Ама това си ти — ахна тя.

— Помниш ли колко време…

— Ти си се върнал — прошепна тя и от очите й бликнаха сълзи. — Боже мой, колко ми липсваше!

Сърцето на Брайсън трепна.

— Мили ми Джордж. Моят миличък Джордж! Колко отдавна не сме се виждали…

Ник занемя, сетне се досети. Бе на същата възраст, на която бе загинал баща му — генерал Джордж Брайсън — и в разстроения си мозък тя го бъркаше с него. При това приликата бе поразителна. Погледнеше ли се в огледало напоследък, Ник често разпознаваше бащиния си лик от снимките преди катастрофата. Прост факт от живота: колкото повече напредват годините, толкова повече прилича на баща си.

Изведнъж Фелиша загуби всякакъв интерес към него и отново се загледа в телевизора. Брайсън се смути, пристъпи от крак на крак, огледа се, несигурен какво да прави. След около минута възрастната жена отново обърна глава към него.

— О, здравей, как си? Но ти… ти нали беше мъртъв? — рече тя загрижено и внезапно на лицето й се изписа уплаха. — Аз те мислех за мъртъв.

Брайсън реши да мълчи и да изчака. Трудно бе да й обяснява нещата. А може би тя ще изпусне нещо важно?

— Ти почина при онази ужасна катастрофа. Да, така беше. Ужасно нещастие. Ти и Марта — и двамата. Каква загуба! Бедният Ники остана сираче. О, Боже, плаках, плаках, само как плаках тогава… цели три дни не спрях да плача. Пийт бе силен човек, той ми помогна да преодолея болката, да, така беше.

Сега в очите й отново бликнаха сълзи, потекоха по бузите й, гласът й затрепери от напрежение.

— А Пийт нищо не ми каза за онази нощ — продължи тя някак си напевно. — Нищо не ми каза, не искаше да ми каже. Как ли го е гризала съвестта отвътре, Боже мой! Години наред не искаше да говори за онази вечер. За онова, което е направил.

Ледени тръпки полазиха по гърба на Брайсън.

— И на малкия Ники никога не каза нищо. Не му каза на детето, на твоя Ники, знаеш ли? Колко ми беше тежко, само да знаеш? Голяма болка ми беше то!

Избърса очи с малка бяла кърпичка и пак се обърна към екрана. Брайсън не се сдържа, заобиколи я, изключи апарата и застана точно пред нея. Сенилността, или може би болестта на Алцхаймер, бе стопила спомените й, но само по-новите — някои от по-дълготрайните неща от миналото определено се бяха запазили.

— Фелиша — рече той кротко, но твърдо. — Искам да говорим за Пийт. Пийт Мънро.

Изглежда, очният контакт с него я обезпокояваше по някаква причина. Тя сведе очи и се загледа в шарките на килима.

— Той често ми правеше грог с уиски. Знаеш ли, особено когато имах настинка — рече тя и се увлече в спомена, напрежението от лицето й сякаш се стопи. — Мед, лимон и мъничко, мъничко бърбън. Съвсем мъничко — няколко капчици. Чудно лекарство ти казвам — от него човек се оправя за кратко време.

— Фелиша, не ти ли е говорил за Управлението?

Тя го изгледа с празни очи и продължи.

— Ако не я лекуваш, настинката се влачи цяла седмица, а с лекарства минава за седем дни — изкикоти се старицата и продължи: — Питър винаги казваше, че зарежеш ли я, настинката ще ти се влачи цяла седмица…

— Говорил ли ти е за баща ми?

— О, той беше много силен по приказките. Разказваше ужасно забавни истории.

В същия миг на седнала недалеч от тях жена й стана лошо. Тя се наведе и от устата й потече нещо. Появиха се двама от прислугата с бели престилки и парцали, за да почистят, и заговориха помежду си. Брайсън долови една-единствена реплика и отново по гърба му полази студ. „Не знаю.“ Човекът в бяло говореше на руски, и то с московски акцент според Брайсън.

Фелиша Мънро също бе чула репликата, защото автоматично я възпроизведе, сетне пак се изкикоти.

— Не знаю. Не знаю. Безсмислици някакви.

— Не са безсмислици, лельо Фелиша — тихо подметна Брайсън.

— Безсмислици са! — възрази тя упорито. — Как да не са безсмислици? Също като Пийт насън. Той говореше такива глупости, безсмислици някакви. Я не знаю. Лудости някакви. Насън говореше на някакъв смешен език, чудноват и безсмислен. И много се ядосваше, като го майтапех после.

— Значи така говореше насън, а? — глуповато попита Ник и сърцето му заби силно.

— О, имаше тежък сън. И много говореше в съня си… винаги говореше — отвърна тя и погледът й отново се зарея нейде зад Ник.

Значи чичо Пийт говорил насън? Когато човек не контролира мисълта си. Сега какво излиза? Че Дън е прав ли? Възможно ли е Питър Мънро да е бил помощник на Генадий Росовски, известен също като Тед Уолър? Вярно ли е или не? Защото какво друго обяснение може да има цялата тази загадка?

А Фелиша продължи да бърбори:

— Особено след твоята смърт, Джордж. Особено след нея. Много съжаляваше. Нощем се въртеше и му бе тежко, викаше и пищеше насън и винаги повтаряше същите безсмислици.

 

 

Районът на вашингтонския парк Рок Крийк, особено в северната част на Бийч Драйв, е подходящо място за тайни срещи. Брайсън го предложи за разговор с Дън рано сутринта на следващия ден. Дън бе настоял той да избере мястото и часа на срещата. Не от уважение към агентурния опит на Ник, самият Дън имаше два пъти по-дълга служба в тази област, а по-скоро от любезност — като домакин.

Любезност, вятър и мъгла! Настоятелността на заместник-директора на ЦРУ да се срещнат извън централата силно разтревожи Брайсън. Трудно му бе да повярва, че шеф номер две се страхува от подслушвателните устройства в собствения си кабинет. Самият този факт даваше основания за опасения, че Управлението има къртици в ЦРУ, че бившите шефове на Брайсън са проникнали дори и по върховете на тази разузнавателна институция. Каквато и информация да бе събрал Дън, съмненията на Ник, че в цялата работа има нещо много гнило, оставаха в сила. Още по-обезпокояващи бяха думите на Дън — „срещата да се проведе на неутрално и безопасно място“. Сякаш ЦРУ бе опасна територия…

Брайсън вече не вярваше в нищо. Така го бе учил и Уолър навремето. „Не вярваш на никого и на нищо — основно правило…“. Имаше трагична ирония в тези негови думи — самият Уолър се бе оказал най-добрият пример за собствените си поучения. Не бива да сваля гарда — не бива да доверява никому нищо, включително и на Дън.

На уреченото място пристигна цял час по-рано — малко преди четири часа на разсъмване. Небето тъмнееше, въздухът бе влажен и студен. Коли почти нямаше, съвсем рядко минаваше по някоя. Нощната смяна на работниците от чистотата вече се прибираше, застъпваше новата. Такава си е държавната работа — никога не свършва, помисли иронично Ник.

Тишината му тежеше, бе отвикнал от нея. Обикаляше гористия терен, който сам бе посочил, и под краката му пукаха съчки и изсъхнали клончета — шумове, обикновено маскирани от минаващия недалеч трафик. Бе си обул леки обувки с гумени подметки — предпочиташе ги за подобна работа именно защото не вдигаха шум. Продължи да оглежда мястото — търсеше уязвими пунктове. Дървеният мост минаваше над малка морава, недалеч от малък асфалтиран паркинг, на чийто край пък имаше наполовина вкопана в земята обществена тоалетна. Точно там трябваше да се видят с Дън — поради предсказания от метеоролозите дъжд. Прогнозата се бе оказала погрешна, но все пак по-добре бе контактът да бъде направен на закрито. Дебелите бетонни стени на тоалетната са защита от всякаква гледна точка, включително и подслушване. Можеше ли да очаква засада?

Не, бе уверен, че засада няма да има. Обиколи отново околната гора над моравата, като внимателно оглеждаше земята — за прясно оставени следи или скоро отчупени клончета, за предварително подготвени наблюдателници или оставени устройства. При втората обиколка установи точно всички възможни подстъпи. Нищо не биваше да оставя на случайността. И пак обиколи — за трети път, като мина по друг маршрут и анализира всички вероятности за засада. Сега бе още по-уверен, че такава няма. Това не изключваше бъдещи изненади, но поне знаеше, че ще може бързо да забележи промените в пейзажа, колкото и малки да са те.

Точно в пет часа на разсъмване от Бийч Драйв се зададе черен Линкълн Континентъл с типичните държавни номера. Брайсън се бе скрил в един гъсталак и с малък, но мощен бинокъл внимателно следеше колата. На волана бе познатият му отдавнашен шофьор на Дън — строен чернокож в светлосиня униформа. Дън бе на задната седалка и в ръце държеше папка. Не личеше да има трети човек в автомобила.

Лимузината се доближи до тоалетната и спря. Шофьорът излезе и отвори вратата на Дън. Последният бе видимо нетърпелив и за секунда изскочи навън, намръщен, с напрегнато лице. Бързо се огледа и заслиза по стъпалата на тоалетната. Слабите луминесцентни лампи на входа осветиха лицето му за секунда, сетне той изчезна във вътрешността.

Брайсън изчака. Наблюдаваше шофьора — дали няма да направи нещо подозрително: например да се обади със скрит клетъчен телефон, да даде сигнал на минаващо превозно средство, да зареди оръжие. Но човекът си седна на кормилото и с равнодушно изражение застина в обичайната за личните шофьори изчаквателна поза. Имаше онова търпение, което ужасно много липсваше на шефа му.

Минаха десетина минути. Брайсън реши, че на Дън вече му е писнало до крайност. Заслиза по склона по предварително избран път, който го прикриваше от случайни минувачи, и заобикаляше тоалетната отзад. Внезапно затича, решил, че досега никой не го е засякъл. Сетне скочи в изкопа, който обикаляше по периферията на вкопаната постройка и стигна до входа й абсолютно незабелязан.

Флуоресцентните тела мигаха, миришеше силно на урина и екскременти въпреки опитите на чистачите да задушат миризмата с обилни количества евтин дезинфектант. Ослуша се и скоро дочу типичната тютюнджийска кашлица на Дън. Влезе бързо и затвори тежката метална врата. Сетне я заключи с нарочно донесен катинар.

Застаналият пред една клетка Дън ядно го клъвна:

— Браво бе, точно навреме. Ясно защо са те изритали от онова Управление. Точността едва ли ти е силното място.

Брайсън премълча. Дън отлично разбираше защо бе закъснял с десетина минути. Изчака заместник-директора да закопчее ципа на панталона и двамата заедно закрачиха към мивките. Погледнаха се в огледалото над тях.

— Имам лоши новини — рече Дън и започна да си мие ръцете. — Картата е истинска.

— Картата ли?

— Онази служебна карта, която си взел от убития мотоциклетист при Шантили. Не е подправен документ, а си е редовна. Човекът е бил командирован от преди година в парижкото бюро за специални задачи. Кажи го мръсната работа.

— Защо не проследи служебното му досие, името на офицера, който го е инструктирал и изпратил в командировка, как е бил привлечен на работа при вас?

Дън го изгледа накриво и едва не изпсува.

— Боже мой, как забравих най-фасулската работа — рече той с тежка ирония.

Сетне понечи да си избърше ръцете, но хартиените кърпи се бяха привършили, а той не пожела да включи сушилния автомат, затова отри длани в панталоните си. Извади смачкано пакетче марлборо и изтърси цигара. Лапна я и без да я пали, продължи:

— Наредих приоритетна проверка, формат „Сигма“. Това обхваща всички архиви, цялата компютърна мрежа без изключение. До последната база данни. Нищо. Нищо не излезе.

— Как така нищо? Вие имате дебели като тухли досиета за чистачките, камо ли за оперативен работник. От директора до разсилния сте документирали какво ли не. Не на мен тези!

Дън направи гримаса и за малко да изпусне цигарата от устните си. Ник се ядоса и изтърси:

— Вие никога не оставяте нищо недокументирано. НИЩО! Самият ти си ми казвал това хиляда пъти. Затова не ми говори бабини деветини, Дън. Защо лъжеш?

— Не, честно ти говоря. Този тип нямаше досие. Значи, доколкото централата Лангли е засегната, този тип въобще не съществува. Това е положението и ти казвам самата истина.

— Хайде стига бе! Ами здравни осигуровки, картони, застраховки, заплати и начин на заплащане — цял кош административни боклуци, които няма къде да изчезнат. Това го има във всеки „Личен състав“ и то няма къде да се скрие. Нали си правил проверка тип „Сигма“, а? Или този човек не е получавал заплата, а е работил за вас от идеализъм!

— За Бога, Брайсън, ама ти не ме слушаш! Този човек въобще не съществува. Няма го! Никой не е чувал за него, не го знае, не го познава. Сега, чакай малко… ти знаеш това — не е нечувано и непрактикувано в нашите среди, — специалистите по мокрите дела… хм, никой не желае да ги държи на хартия. Досиетата им изчезват, заплащането минава по непроследими канали, в други пера, с кодови номера, иди ги търси… Така че този прецедент го има. Работата е в това, че някой е знаел как да изиграе системата, как да запази онзи тип извън всякаква документация. Той е като призрак — тук е, ама го няма.

— Е, и сега? — мрачно попита Ник.

Дън замълча, закашля се, помисли.

— Това означава, приятелю, че може би не ЦРУ е институцията, която трябва да разследва Управлението. Или поне не тя е най-подходящата, така да се изразя. Особено ако Управлението има къртици при нас. Защото трябва да допуснем, че вероятно има…

Думите на Дън дойдоха като гръм от ясно небе. Не защото Дън каза нещо, за което Брайсън не се бе вече досетил, не. А заради безнадеждността, с която те бяха изречени от втория човек на ЦРУ.

— Не е лесно да признаеш подобно нещо — с въздишка рече Ник.

Дън кимна.

— Хич, ама хич не е лесно — говореше той с неохота и видимо разколебан в тежестта на собствената си служба. — Виж, не искам да вярвам, че шибаното Управление се е наместило при нас и покварило моите хора… Но доникъде няма да стигна, ако разчитам само на идеали. Пък и не съм получил сегашния си пост благодарение на наивитет. Вярно, не съм учил в твоите префърцунени университети, едвам завърших колежа и не говоря двайсетина езика като теб. Говоря само обикновен английски и него го бъркам понякога. Но разполагам с нещо, което днес е рядкост в разузнавателния свят, и то се нарича здрав разум. Наречи го както си искаш. Само гледай какво се случи с нас през последните 40 години — като започнем от кубинската история в Залива на прасетата, сетне Виетнам и Панама, та чак до последните издънки на онези смотаняци във Вашингтон. Не четеш ли какво пише във „Вашингтон пост“? И всичко това дължим на онези мъдреци, които са на върха. Изискани, образовани, учени и прочие — „най-добрите и най-умните“, вятър и мъгла. Те разполагат с неограничени пари, тръстове, фондации, те ни набутват в най-големите каши. Те имат образование, но не и здрав разум. Аз пък винаги надушвам гнилото. Имам интуиция, имам инстинкти. Никога не обръщам гръб на лайната, не бягам от отговорност. Така че е много вероятно някой от моя екип да е намесен. И няма да се опитвам да ти пробутвам кьорфишеци. Не ми се иска да слагам и последния коз на масата, но ако се наложи, ще го направя.

— И кой ти е последният коз?

— Чете ли как го наричат във „Вашингтон пост“? „Единственият останал във Вашингтон почтен човек“. Което не ще да е много в този корумпиран град.

— О, говориш за Ричард Ланкастър — досети се Брайсън.

Така наричаха съветника на президента по въпросите на националната сигурност, който оглавяваше и Съвета за национална сигурност на Белия дом. Той имаше репутация на абсолютно неподкупен човек.

— Но защо да е последният коз?

— Защото веднъж изиграя ли го, нещата излизат от моя контрол. Той е може би единственият човек на върха, който е в състояние да направи нещо, но веднъж замеся ли го и него, проблемът излиза от рамките на разузнавателния свят и се превръща във всеобща и междуособна война. А честно казано, не съм сигурен дали при това положение правителството ще оцелее.

— Боже мой, значи мислиш, че Управлението е стигнало толкова високо?

— Като нищо. Поне така ми се струва.

— Виж, в тази игра всъщност на карта е поставен моят собствен живот. Отсега нататък ще поддържам връзка само с теб, само и пряко с теб. Не искам посредници, няма да използвам електронна поща, факсове или нещо подобно. Искам да ми организираш чиста телефонна връзка в Лангли — пряка, стерилна, да минава през скрамблър[1].

Дън кимна в знак на съгласие.

— Ще уговорим и комплекс кодови думи, за да съм сигурен, че не говориш под чужд натиск или пък че гласът ти не е фалшифициран. За да зная, че говоря с теб и ти го правиш по своя воля. И още нещо: ще поддържаме пряка връзка — аз и ти, не искам никакви секретарки.

— Добре, дадено. Но преиграваш, аз на Марджъри вярвам с живота си.

— Съжалявам. Изключения никому. Колкото повече звена, толкова повече фалове. Знаеш ли правилото на Меткаф? Каза ми го Елена: изтичането на информация от една агентурна мрежа нараства право-пропорционално на квадрата на броя на звената й. Звената в случая са всички, които знаят нещо за тази операция.

— Елена, ха! — с презрение откликна Дън. — И тя ако не е царицата на измамата, а, Брайсън?

Думите го жилнаха болезнено въпреки изминалото време, въпреки собствения му реализъм.

— Прав си, Дън — отвърна тихо Брайсън. — И затова си длъжен да ми помогнеш да стигна до нея…

— Ти да не мислиш, че ти възложих тази задача, за да ти спасявам брака? — отново го жилна Дън. — Ние сме длъжни да спасим света, нормалните хора, не разбираш ли?

— По дяволите, тя знае толкова много неща. Няма начин да не знае.

— Да, но ако и тя е в новата игра?

— Дори и да е в нея, тя ще да е в центъра. Ако и нея са я използвали, както мен…

— Стига глупости, Брайсън, предупредих те.

— Ако и нея са я лъгали — избухна Брайсън, — тя ще знае ужасно много неща. Безценна за нас информация!

— И веднага ще ти изпее каквото знае, така ли мислиш? Защо? Заради прекрасните ти очи или от носталгия по доброто старо време, а? Кажи ми?

— Ако мога да се добера до нея… — почти изкрещя Брайсън и изведнъж се усети. — По дяволите… познавам я, зная кога лъже, кога се опитва да скрие истината, кога и защо избягва спора…

— Ти сънуваш, бе, Брайсън — прекъсна го Дън и се закашля. — Само си мислиш, че я познаваш. Претендираш, че я познаваш. Пък и си сигурен в това, нали? Както бе сигурен, че си познавал Тед Уолър, иженарицаемия Генадий Росовски. Или Пьотър Аксионов, известен ти като чичо Пийт — Питър Мънро. Е, какво излезе от краткото ти посещение в онази болница?

Този път Брайсън не можа да сдържи възмущението си и избухна.

— Дяволите да те вземат, Дън! Дано пукнеш в ада!

— Хей, Брайсън, слез на земята. Ти какво си мислиш, че ще оставя без наблюдение това място. Още като научих за Управлението и уредих този въпрос. Горката женица, доста е смахната. Почти нищо не успяхме да измъкнем от нея. Но пък човек вече не може да бъде сигурен дали е знаела истината за съпруга си, само част от нея или просто нищо. Освен това винаги е възможно външен човек да осъществи контакт с нея по някакъв повод.

— Глупости! — извика Ник. — Откъде ще имаш ресурси да й сложиш екип наблюдаващи двайсет и четири часа на ден, всеки ден и така до смъртта й?

— Боже мой, ти съвсем си забравил как се правят тези работи — нетърпеливо отвърна Дън. — Разбира се, че нямам ресурси за такъв тип наблюдение. Разполагам с една администраторка там, която припечелва добри парици от готиния стар братовчед Хари. Това съм аз, Брайсън, ако все още не си загрял. Грижа се до моята мила Фелиша да не се домогват разни авантаджии и прочие тарикати или пък досадници и хора, които могат да я изплашат. Та тази жена на име Шърли ми звъни по телефона винаги когато някой се навърта около братовчедка ми. Имам с нея постоянна връзка, за да няма изненади. Каква е поуката за теб? Работиш с каквото имаш, покриваш колкото можеш. Е, докога ще стоим в този лайнарник?

— И на мен не ми харесва, но мястото е отдалечено, изолирано и безопасно.

— О, Боже. Кажи ми поне защо се залови с Жак Арно?

— Както вече ти казах, на кораба имаше негов пратеник, който очевидно работеше в комбина и с човека на Управлението, и с Анатолий Пришников в Русия. Арно трябва да е ключовата връзка.

— Е, и? Ти искаше да се докопаш лично до Арно ли?

Брайсън замълча. Дън бе печен човек. Припомни си думите на Уолър: „На никого не казвай нищо без абсолютна необходимост. Дори и на мен.“ Все още не бе говорил за кодиращия чип, който бе копирал, и не възнамеряваше да му съобщава. Поне засега.

— Опитах се да усетя обстановката около него.

— И какво стана?

— Нищо. Загуба на време.

От папката Дън извади плик с червена маркировка, от него — снимки.

— Проверихме имената, които ни даде. Всяка възможна база данни, строго секретната архива, всичко. Не беше лесно, онези приятелчета в Управлението не са глупаци. Умно и изчерпателно са работили. Променяли и въртели псевдонимите с помощта на компютърни алгоритми, дивотия някаква, от която си нямам и понятие. Агентурната мрежа получава нови имена на ротационен принцип, нови назначения, някои от старите се унищожават, биографиите се преработват, отделните звена се разтурят и реорганизират, с разменени хора и прочие хитрости. Много време загубихме, пък и работата е доста трудоемка, при това за тесни специалисти. Искаме да видиш някои лица и да си кажеш мнението.

Показа му първата снимка.

— Не — поклати глава Брайсън.

Дън смръщи лице, обърна нова.

— Не помня това лице.

Нова снимка.

— И този не го зная. Слушай, Дън, ти нарочно си сложил тук случайни снимки, за да ме объркаш, нали?

По лицето на Дън заигра тънка усмивка.

— Продължаваш да ме проверяваш, а?

Дън пак премълча, но пък се закашля. Сетне извади друга снимка.

— Тц… я почакай, почакай малко. Лицето ми е познато. Да, този го познавам. Холандец е, мисля, че работеше под името Просперо.

Дън го изгледа одобрително, като доволен от ученика си учител.

— Ян Вансина, високопоставен служител на Международния червен кръст — главната квартира в Женева. Отговаря за координацията на спешните помощи в световен мащаб. Прекрасно прикритие за постоянно пътуващ агент, особено в горещите точки на планетата. Дава му достъп до места, където чужденците мъчно влизат — Северна Корея, Ирак, Либия и т.н. Имал си добри отношения с него.

— В Йемен му спасих живота. Предупредих го за една засада, макар че оперативните правила ме задължаваха да задържа информацията, независимо дали това действие ще доведе до екзекуцията му или не.

— Невинаги си спазвал правилата, а?

— Не и когато ги намирах за глупави. Просперо бе добър работник, направо впечатляващ. Веднъж действахме заедно — поставихме капан на инженер от НАТО, който бе двоен агент. Какво прави на тази снимка? Изглежда ми като от вътрешно наблюдение?

— Нашите го спипаха в Женева, в една банка — „Geneve Privee“. Тъкмо уреждал бърз трансфер на немалка сума — 5,5 милиарда долара през отделни и смесени сметки.

— Е, типично изпиране, с други думи.

— Да, но не за него самия. Очевидно е действал в интерес на изключително добре финансирана организация.

— Тази информация май не сте я набарали от скрита видеокамера?

— Имаме си източници в швейцарската банкова индустрия.

— Надеждни ли са?

— Е, не всички. Но в дадения случай сведенията дойдоха от добре запознат с проблема човек. Бивш твой колега от Управлението, който размени доказуема информация срещу отмяна на доживотна присъда. Принудата е добър инструмент — винаги върши работа.

— Вансина още ли е действащ?

— Ами тази снимка е правена преди два дни — ухили се Дън, погледна си часовника и свали пейджъра от колана. — Прощавай, трябваше да се обадя на Соломон — това е шофьорът ми отвън — още преди двайсет минути. Разбрахме се да му сигнализирам, щом дойдеш, ако той не те е засякъл лично. Очевидно не е успял, защото ти се пръкна тук като шибания Худини[2].

— Какъв е смисълът да сигнализираш на шофьора? Да му кажеш, че си добре ли? Че не съм те убил ли, що ли? — раздразни се Брайсън. — Ти изобщо ми нямаш доверие, нали?

— Такава е стандартната практика.

— Боже мой, колко само си предпазлив и изпълнителен.

Изведнъж някой заблъска по вратата.

— Ама ти заключил ли си? — с недоумение попита Дън.

Брайсън кимна.

— Е, сега кой е предпазливият, а? — презрително рече Дън. — Боже, отключи да му кажем на човека, че няма никакви проблеми.

Дън отиде до вратата, опипа катинара, изпръхтя с уста и викна:

— Жив съм, здрав съм. Никой не ми е допрял патлак в главата, чуваш ли?

Приглушен глас отвън откликна незабавно.

— Търсят ви тук, сър.

— Спокойно, Соломон, спокойно. Казах, че всичко е наред.

— Не става дума за това, сър. За друго говоря.

— Е, за какво?

— По телефона се обадиха веднага след вашето съобщение по пейджъра. По линията за спешни случаи във връзка с националната сигурност, сър.

— Боже мой — изпъшка Дън. — Брайсън, хайде, ако обичаш…

Ник пристъпи до вратата, извади пистолета и с другата ръка отключи. В същия миг се дръпна назад и прилепи гръб на стената.

Дън изгледа предпазните мерки на събеседника си с невярващи очи, сетне се усмихна подигравателно. Вратата се отвори. Отвън наистина стоеше чернокожият шофьор, който изглеждаше притеснен и леко уплашен.

— Съжалявам, че ви прекъснах, сър, но, изглежда, наистина е много спешно…

Гледаше шефа си, ръцете му бяха празни, никой не се виждаше отзад. Освен това видимо не бе забелязал Брайсън.

Дън кимна, поклати глава: ах, тези слаби нерви! — имаше предвид Ник, и тръгна по стъпалата нагоре, последван от Соломон.

Изведнъж последният се обърна рязко, скочи по стъпалата надолу и право в тоалетната. В същия миг в ръката му се появи голям магнум.

— Какво, по дяволите… — стресна се Ник и в същия миг усети болката.

Хвърли се встрани и се наведе. Ехото в бетонната постройка бе силно, изстрелите идваха един след друг — като че гърмеше топ. Не бе уцелен, откъртени от куршумите парченца бетон бяха раздрали кожата му на няколко места. Внезапната атака го бе заварила неподготвен, но рефлексите му задействаха автоматично и той се замята като акробат из дългото помещение. Шофьорът стреляше лудо, без да се цели, лицето му бе изкривено в нечовешка ярост. Брайсън успя да стреля в движение два пъти, не уцели. Внезапно в гърдите на чернокожия цъфна червено цвете, зейна грозна дупка, бликна силна струя кръв и той падна по очи на пода.

Хари Дън седеше на входа, на около седем метра, в ръката му висеше синкавочерен „Смит и Уесън“, от дулото му излизаше тънка струйка дим. Изглеждаше като замаян, изражението му почти трагично, току-що бе застрелял дългогодишния си доверен шофьор.

— Боже мой, Исусе Христе — прошепна той и така се закашля, че почти се преви на две.

Бележки

[1] Електронно устройство, което променя звуковете на радио или телефонно съобщение/разговор и може да бъде разбран само от човек със съответна техника. — Бел.прев.

[2] Прочут американски илюзионист. — Бел.прев.