Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (23)

Глава двайсет и втора

Сенатор Джеймс Касиди бе видял заглавията във „Вашингтон таймс“ рано сутринта, ставаше дума за съпругата му, за ареста, имаше намеци, че правосъдието е било манипулирано. Не пожела да чете по-нататък. Значи най-сетне я бяха изровили и извадили на бял свят — тази стара негова мъка, тази тайна, която така отчаяно се бе опитал да запази от жадните за нечия кръв и сензации медии. Нещо отдавна потопено в дълбините на миналото, сега отново изплавало на повърхността. Но как?

Отиде на работа в шест часа сутринта — часове по-рано от нормалното, — за да намери целия си екип вече събран. И помощниците му изглеждаха бледи и изнервени, както бе и самият той. Роджър Фрай заговори без предисловия:

— „Вашингтон таймс“ ви дебне вече години наред. Да не говорим, че досега имаме повече от стотина обаждания от всякакви други медии, които се опитват да говорят и със съпругата ви. Това е вече масирано нападение, сър, общо и изглежда координирано.

И мина на ти, като огледа лицата на другите в стаята:

— Не мога да контролирам тази атака, Джим, нямам такава сила. И никой от другите не може да помогне.

— Вярно ли е? — попита пресаташето Манди Грийн.

Тя бе секретар по печата вече шест години, дейна и симпатична жена на около 40 години, вече изглеждаща преждевременно състарена. Касиди не помнеше някога Манди да е губила самообладанието си. Но тази сутрин очите й бяха силно зачервени.

Сенаторът изгледа личния си съветник, сетне и другите от екипа — ясно бе, че Роджър не е говорил пред тях.

— Какво точно пишат?

Манди взе вестника, погледна в него и гневно го захвърли на пода.

— Твърдят, че преди четири години съпругата ви е била арестувана при опит да си купи хероин. Обаждали сте се на разни хора, настоявали сте да ви услужат и обвиненията срещу нея били свалени, фактите около задържането й били изтрити от полицейските компютри. Сега журналистите размахват две фрази: „възпрепятстване на правосъдието“ и „злоупотреба със служебното положение“.

Сенатор Касиди кимна безмълвно. Седна на големия стол зад бюрото си, извърна глава встрани и се загледа през прозореца. Навън бе сива и облачна вашингтонска сутрин. Вчера същият репортер бе опитал да се свърже и с него, и със съпругата му Клер. Но той бе отказал разговора, сетне бе спал лошо, бе сънувал разни глупости, чувстваше се зле.

Клер бе в къщата им в Уейланд, Масачузетс. Тя си имаше проблеми, но и много от жените на другите политици бяха в подобно положение. Във всеки случай Касиди отлично помнеше началото на неприятностите: падане по време на ски, удар в гърба, наложителна операция. Правиха й нещо на прешлените и след това тя известно време вземаше „Перкодан“ болките в кръста. И така привикна — пристрасти се и започна да търси лекарството дори и когато нямаше болки. Лекуващият лекар отказа да й поднови рецептата и я насочи към една група за „овладяване на болката“, която помагаше на пациенти с нейните проблеми. Но наркотикът бе вече разкрил на Клер друга страна в живота на една сенаторска съпруга: сладката забрава, лекия начин да се измъкнеш от напрежението и стреса на обществения живот, утехата на изкуствено предизвикания сън. И сега Касиди повече винеше себе си — затова че навремето не намери нито време, нито сили да бъде повече с нея и при нея, за да й помогне, когато бе имала нужда от него. За съжаление късно е разбрал колко труден за Клер е собственият му свят. В политическите среди, където той бе като риба във вода, тя е изтласквана в периферията, натоварвана със задачи, които разбираше и които й тежаха. Красивата, образована и очарователна Клер просто не бе създадена да бъде второто му аз. Касиди непрекъснато бе имал служебни задължения, сред които, разбира се, многобройни коктейли и приеми, красиви колежки, с които да побъбри, редица други ангажименти, които отнемаха значителна част от времето му. Но Клер не бе успяла да се приспособи към този начин на живот — бе се чувствала самотна и излишна, бе изпитвала болка, която не бе непременно физическа. Касиди така и не разбра коя е истинската причина — дали физическото нараняване или другото страдание на жената, която не принадлежеше към неговата среда. Но пък бе усетил, че възходящата спирала на депресията бе стимулирана от инцидента и постъпването на Клер в болницата.

След като достъпът до лекарството й бе отказан, на практика тя бе лишена от единствената форма на спокойствие. Макар и да съзнаваше, че то е илюзорно и краткотрайно, наркотикът все пак правеше нещата доста по-поносими. И така един ден Клер се бе отзовала в едно вашингтонско паркче между Осма и „Н“, където се опита да открие улични търговци на хероин. Докато се оглеждаше несигурно, към нея се бе приближил мъж — усмихнат, приветлив, изпълнен със симпатия. Бе й предложил две целофанови пакетчета и тя му бе платила с току-що изтеглени от уличен банкомат новички банкноти.

Сетне той неочаквано бе извадил полицейска значка и я бе отвел в участъка. Когато разбраха коя е, полицейският капитан незабавно се бе обадил на помощник окръжния прокурор Хенри Каминър. Каминър на свой ред позвъни на своя състудент Джим Касиди, който пък точно тогава бе председател на Сенатската съдебна комисия. Така се бяха развили нещата. Касиди още помнеше телефонния звън, колебливите и внимателно подбрани думи на Каминър. Онова бе един от най-тежките мигове в живота му.

И сега в съзнанието му отново изплава многострадалното, изпито лице на съпругата му и един стих от стара поема: „мъчително да потъваш, бавно да се давиш…“. Как се бе оказал такъв слепец? Да не забележи какво става под носа му — в собствения му дом, със собствения му брак! Може ли до такава степен обществените задължения да изместят личните? И въпреки всичко така бе станало — Клер бе затънала бавно, мъчително, а той просто не бе забелязал.

Сега Касиди отново обърна лице към помощниците си и каза твърдо:

— Вижте какво, хора, тя не е престъпник, а просто човек, нуждаещ се от помощ, дявол го взел. Нуждаеше се от лечение. И го получи. Шест месеца в специализирана клиника. Дискретно, тихо. Нямаше нужда да се разчува. Тогава тя най-много се плашеше от съжалителни погледи, от тихи думи зад гърба си, нали разбирате? И от отношението към съпругата на един сенатор.

— Но вашата кариера… — започна Грийн.

— Знаете ли, че именно шибаната ми кариера я докара до това състояние! Тя мечтаеше за друго! Искаше да имаме деца, истинско семейство, съпруг, който си е по-често у дома, човек, за когото приоритетите са свързани със съпругата и децата му. Така, както си е в нормалния живот. НОРМАЛЕН ЖИВОТ, по дяволите! Тя искаше дом, разбирате ли — ДОМ! А се отказа от мечтите си, за да мога аз да стана… такъв, какъвто ме нарече „Уолстрийт Джърнъл“ миналата година… някакъв си „Полоний^[1] от Потомак“ — горчиво възкликна Касиди.

— Все пак тя е компрометирала всичко, за което вие сте работили, всъщност, за което и двамата сте работили — настоя Манди Грийн и в гласа й прозвуча и съжаление, и гняв.

Касиди бавно поклати глава.

— И това окончателно я довърши. Тя страдаше двояко, защото съзнаваше, че околните я критикуват именно заради моята кариера. Жената на сенатор разрушава кариерата на съпруга си! Мислите си, че не си го е повтаряла хиляди пъти ли? Страдаше неимоверно, премина през истински ад… всъщност то до известна степен важи и за мен. Но именно това се опитвам да ви кажа: ние успяхме, ние победихме — случилото се остана зад гърба ни! Бе зад гърба ни до днес, до този момент… — и Касиди посочи вестника с ръка. — Как стана това, Роджър? Как са научили?

— Не съм съвсем сигурен, сър — отвърна Роджър и с неудобство хвърли поглед към непрекъснато звънящия телефон — но са научили удивителни подробности. Разполагат с компютърните данни за ареста й, макар че те са били изтрити. Имат извлечение от сметката й — въпросните пари, които изтеглила преди покупката. Информация за водените между вас и Хенри Каминър телефонни разговори. Вие у дома — той от службата. И още — разговори между полицейския капитан и офиса на Каминър. Дори и електронна информация за паричните преводи, които сте направили до онази клиника, където се е състояло лечението.

Касиди се ядоса, но успя да си наложи да се усмихне, та макар и кисело.

— Всичко това не би могло да дойде от един-единствен източник. Тук е имало надничане в най-лични и строго секретни частни и други архиви. Става дума именно за онова, за което бях апелирал и предупреждавал нашата общественост… За личната тайна, за свещеното право на личността да има частен живот. За подложеното на безогледно наблюдение и шпиониране общество!

— Е, за съжаление те се опитват да изкористят именно това — Манди бе успяла да потисне раздразнението и да си върне професионалния тон. — Да покажат нещата ужким, че вие апелирате за лични права, за свещени човешки свободи, за да прикриете собствените си безобразия, така да се каже. Мисля, че вие го разбирате отлично, нали?

Роджър Фрай се изправи и закрачи из кабинета.

— Лошо се е получило, Джим, много лошо. Няма да се опитвам да омаловажавам нещата. И все пак смятам, че ще надживеем и тази буря и ще победим. Сигурно ще има тежки мигове, но ще се справим, защото хората в Масачузетс те познават. Знаят, че си честен човек, както го знаят и твоите колеги. Нищо, че някои от тях не те харесват, те пак знаят, че си почтен политик. А времето лекува всичко, както в други области, така и в политиката.

— Не зная, Родж, не зная… — тъжно поклати глава Касиди и отново извърна очи към прозореца.

— Да, зная, че ти е тежко — продължи Фрай. — Ще се опитат да те разпънат на кръст. Но ти си силен човек. Ще го надживееш.

— Но ти май не разбираш, чуваш ли? — почти извика Касиди и веднага смекчи тона. — Не става дума за мен, а за Клер. Във всеки вестникарски материал първото изречение ще е за Клер Касиди, съпругата на сенатора Джеймс Касиди. Това може да продължи дни наред, седмици, кой знае, дявол го вземе? Не мога, нямам право да я подлагам на всичко това. Тя просто няма да го преживее. Физически няма да оцелее. А има само един-единствен начин да се отървем от тази неприятност. Само един начин да спрат тези ужасни статии по първите страници, по скандалните колони на списанията, по телевизионните екрани и радионовините.

Касиди се изкашля и заговори с добре имитиран тържествен глас на поднасящ горещи новини радиоговорител:

— „Сенатор Касиди изправен пред новоназначената специална комисия, която ще разследва злоупотребите с властта“; „Сенатор Касиди прави всичко възможно да запази поста си“; „Касиди отрича обвиненията“; „Какво ще каже пред комисията Касиди за злоупотребата със служебното положение и доверието на електората, за възпрепятстването на закона“? „Съпругата на Касиди — наркоманка години наред“!

За миг замълча и продължи:

— Ето, за това ви говоря…, всеки ден до безкрай. По-добре е следното: „Сенатор Касиди подава оставка предвид унищожителните обвинения“. Също гореща новина, но за ден-два. Сетне всички я забравят, а ние с Клер се превръщаме в обикновени, редови граждани. Историята на нашия живот и дела отива на 15-а страница, дори след най-скучните новини от Свазиланд. Преди пет години най-тържествено обещах на жена си, че ще загърбим неприятностите, каквото и да ни струва това. Сега е дошло време да си изпълня обещанието и ще го направя.

— Джим, Джим… — Фрай отчаяно се опитваше гласът му да звучи нормално, — евентуалните усложнения са прекалено големи за прибързани решения. Има редица неясни, несигурни фактори, които могат да усложнят картината! Моля те да не прибързваш.

— Несигурни фактори казваш, а? — усмихна се горчиво сенаторът. — Никога преди в живота си не съм бил толкова сигурен в дадено нещо.

Обърна се към Манди и рече:

— Манди, време е да си изкараш последната заплата. Хайде да съставим текста на съобщение за печата. Че подавам оставка. Сега. Веднага.