Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (6)

Глава пета

Атлантически океан

На тринадесет морски мили югозападно от Кабо Финистере, Испания

Гигантският съд сякаш се материализира от мъглата, висок и надвиснал над всичко околно — огромен и като че безкраен, грозен и дълъг като крайградски квартал, дори може би колкото няколко такива квартала. Черният му корпус бе нагазил дълбоко във водата: бе здраво натоварен. И как не! Бе пълен с разноцветни ръждиви контейнери, натоварени на палубата по осем на редица и три на височина. Голям товар — може би десет редици от мостика до кърмата.

Техният хеликоптер закръжи над кораба и накрая увисна точно над предния бак. Брайсън бързо пресметна: бе преброил поне двеста и четирийсет гигантски бокса, а това бе само на палубата. Под нея и в трюмовете имаше поне още три пъти по толкова. Знаеше го от колеги. Невероятен по тонаж товар, мистериозен и страшен, и още по-злокобен поради анонимната еднаквост на металните боксове, чието съдържание засега бе тайна.

Светлините на хеликоптера огряха бедно осветената, но добре разчистена палуба чак до кърмата. Високата бяла надстройка с тъмнеещи прозорци се извисяваше над редиците контейнери; на мостика се въртеше съвременен радар и сателитни антени. Салонът на горната палуба сякаш не принадлежеше към огромния товарен кораб, а изглеждаше като взет от някой друг съд, яхта например. Защото „Испанска армада“ не е обикновен контейнеровоз, мислеше си Брайсън, докато хеликоптерът кацаше върху нарисувания на палубата кръг.

Корабът бе истинска легенда в призрачния свят на тероризма и тайните организации, наред с всички останали нелегални или полулегални групички и групировки. Въпреки екзотичното си име той не бе никаква армада или флота, а просто плаващ гигант, натъпкан до крайност с най-разнообразно оръжие. Никой не знаеше откъде мистериозният му господар на име Калаканис доставя стоката си, но мнозина шепнеха, че я купува напълно законно от бедни държави — производители на оръжие, като Албания и България, други източноевропейски страни, от Русия, Корея, Китай. Клиентите на Калаканис бяха от цял свят, но по-скоро от подземната му част — от Афганистан до Конго, където все още се водят граждански войни и където конфликтите се разпалват именно благодарение на незаконно доставено оръжие от представители на напълно законно избрани чужди правителства.

И така този закотвен на 13 морски мили от испанския бряг кораб привличаше като магнит хора от цял свят. Намираше се в сравнително плиткия континентален шелф, но извън испанските териториални води, така че процъфтяващият бизнес на Калаканис да не е ограничаван от законите на никоя страна.

Брайсън свали шлемофона, когато и тримата му спътници направиха същото. Бе тръгнал от Мадрид, откъдето бе взел самолет на Иберийските авиолинии до Ла Коруня в Галиция. Там се бе качил на хеликоптера заедно с двама други мъже, а сетне се бяха отбили в пристанищен град на име Мурос на 47 мили в югозападна посока и вече оттам бяха прелетели тринадесетте мили до кораба. На борда повечето време мълчаха, само от време на време си разменяха кратки и незначещи нищо любезности. Всеки предполагаше, че другите пътуват с цел пазар и сделки с Калаканис. Единият бе ирландец, вторият очевидно от Близкия изток, а третият може би от Източна Европа. Пилотът бе навъсен и мълчалив баск. Кабината бе доста луксозно обзаведена с кожени седалки и барче — Калаканис видимо не щадеше пари за привличане на клиенти.

Брайсън бе облечен в моден и скъп италиански костюм, далеч по-крещящ от консервативно ушитите дрехи, които обичайно носеше. Бе си го купил специално за случая, с пари на ЦРУ естествено. За пътуването използваше стара легенда на Управлението, подготвена лично от него още преди доста време.

Джон Колридж бе канадски бизнесмен със съмнителна репутация, известен със сделки в сенчестия бизнес, като посредник на няколко азиатски престъпни синдиката, на поставени извън закона държави в Персийския залив, дори и като уредник на политически убийства. Макар и трудна за откриване фигура, името му бе известно в определени кръгове и това бе най-важното в случая. Вярно, че никой не го бе виждал през последните няколко години, но в този странен бизнес подобно отсъствие не се счита за ненормално.

Дън бе настоявал Брайсън да използва изработена от експерти на ЦРУ легенда — истински вълшебници в графичните изкуства и възпроизвеждането на всякакви документи, майстори фалшификатори на всичко и по всяко време. Но Брайсън му отказа. Опасяваше се отнякъде да не изтече информация, да не останат следи в бюрократичния апарат на Лангли. Дали можеше да вярва на Дън? Това бе отворен въпрос, във всеки случай на организация като ЦРУ никога не бе вярвал, нито пък възнамеряваше да повярва сега. Дълги години бе слушал и виждал техните гафове и провали като предателства и недискретност. Мерси от такава мечешка услуга, сам ще си свърша работата — и така бе отхвърлил настояванията на Дън.

Но пък досега не се бе срещал лично с Калаканис, никога лично не бе стъпвал на „Испанска армада“, а Бейсил Калаканис бе известен като човек, който изключително много внимава с кого се среща и при какви обстоятелства. Прекалено бе лесно да се опари човек в бизнес като неговия. Затова и Брайсън си бе подготвил и предпоставките да бъде приет тук.

Първо сключи сделка за покупка на оръжие. Не изплати сумата, просто задържа транзакцията, но установи контакти с германски търговец на оръжие, на когото се представи като Колридж. Германецът се бе настанил в хотел в Торонто, тъй като току-що го бяха подгонили за цяла поредица подкупи, дадени на лидери на германската християндемократическа партия. Страхуваше се, че е възможно да бъде екстрадиран и съден в родината му. Пък и отчаяно се нуждаеше от пари. Затова и Брайсън не се изненада, че германецът бързо-бързо се нави да правят бизнес заедно.

Брайсън му даде да разбере, че Колридж представлява група генерали от Зимбабве, Руанда и Конго, търсещи тежки, труднонамираеми и много скъпи оръжия. От типа, който само Калаканис доставя. Но пък Колридж не е вършил личен бизнес с Калаканис, та не може ли германецът да го представи? Ако работата стане, той (германецът) ще получи голяма комисионна и допълнително ще усети от сладостта на сделката. Срещу какво? Просто да изпрати препоръчителен факс на Калаканис или да му се обади, по какъвто начин той самият си избере.

Брайсън и спътниците му бяха пресрещнати от млад и изключително як червенокос мъж със сервилна усмивка и ранно оплешивяло теме, който се здрависа с тях и се представи само като Иън. Същевременно нито веднъж не произнесе имената им на глас.

— Колко любезно от ваша страна да ни посетите тук — рече Иън с изискан британски акцент на аристократ, сякаш се обръщаше към приятели, дошли да видят болен другар. — Избрали сте прелестна вечер за визитата си — морето е спокойно, имаме пълнолуние, едва ли бихме могли да се надяваме на по-прекрасна нощ. И точно навреме за вечеря. Моля ви, оттук…

Сетне ги поведе към три здрави момчета с автомати и брутални физиономии.

— Ужасно съжалявам и се извинявам за тази процедура, но нали знаете правилата на сър Бейсил… — говореше Иън, докато онези тримата ги обискираха извънредно внимателно и професионално. — Нали знаете, в днешни времена човек никога не може да бъде напълно сигурен. Сър Бейсил ужасно настоява за тези проверки.

На всичкото отгоре трите горили се държаха нагло и с подозрителност, та ирландецът не се сдържа и крясна на единия от тях, но не направи нищо, за да го спре. Брайсън бе очаквал подобна проверка и не бе въоръжен. Охранителят, който го потупваше тук и там, провери всички възможни за скриване на оръжие места, а след това го опипа доста неделикатно по най-интимни телесни части. После настоя Ник да отвори носеното от него куфарче.

— Документите — отворете багажа — изръмжа на лош английски горилата и Брайсън реши, че долавя сицилианско произношение.

След проверката му махна с ръка да мине, видимо задоволен.

Брайсън се огледа, забеляза панамския флаг на кърмата и надписите на близките контейнери — „Клас първи/Експлозиви“. Знаеше, че на привилегированите купувачи се разрешава да огледат стоката и да надникнат в контейнерите, но на палубата нищо не се разтоварва. По-късно заплатеното се доставя на „обезопасени“ пристанища като например Гуаякил в Еквадор, където според осведомени източници бе главната квартира на Калаканис, или на Сантуш в Бразилия. И двете пристанища минават за пиратски свърталища и имат възможно най-страшната репутация в целия свят. В Средиземноморието корабът пък се отбиваше на албанското пристанище Вльора, един от най-големите световни центрове на контрабандни стоки. В Африка пък на дневен ред са Лагос в Нигерия и Монровия в Либерия.

Брайсън бе вече вътре, издържал на проверката.

— Да минем оттук, ако обичате, моля — продължаваше да плещи Иън и ги поведе към високата надстройка, където бяха моряшките помещения, мостикът и апартаментът на Калаканис със салоните му и големия офис. Четиримата вървяха, а на известно разстояние отзад ги следваха въоръжените главорези. Хеликоптерът излетя и се отдалечи. Шумът вече не бе така силен. Брайсън долавяше познатите морски шумове, плясъка на вълните, крясъците на чайките; миришеше на сол и на корабното дизелово гориво. Луната живописно огряваше повърхността на Атлантика.

Четиримата едвам се побраха в малкия асансьор, който ги взе от главната палуба, за да ги остави на ниво 06. Вратата се отвори и Брайсън почти ахна при вида на заобикалящия го разкош, надминаващ дори онова, което бе виждал по яхтите на милионерите.

Подовете бяха постлани с мраморни плочи, стените — облечени в тъмен махагон, навсякъде грееше полирана до блясък мед. Минаха покрай киносалон и развлекателен център, досущ както в големите курорти; фитнес зала, съоръжена с най-новото в тази област; сауна; библиотека. Накрая пристигнаха пред огромен салон на два етажа, видимо приемната зала на собственика, недалеч от кърмата. И тук луксът надминаваше най-доброто обзавеждане в световните грандхотели.

До дългия бар стояха четирима или петима, зад тезгяха бе барман с черна вратовръзка и зализана коса. Стюардеса в бяла униформа — невероятно красива блондинка със зашеметяващо зелени очи — им подаде по чаша шампанско и стеснително се усмихна. Брайсън пое високата чаша, благодари и се огледа, като се опитваше да не показва любопитство. Мраморните подове бяха застлани с ориенталски килими, на определени места седяха тежки кресла и канапета в плюш, на две от стените от тавана до пода бяха подредени книги. При поглед отблизо обаче Брайсън установи, че красивите томове са само имитация на библиотека. От тавана висяха кристални полилеи. Напълно естествено. Единственото по-особено нещо бяха препарираните и окачени по стените големи риби — видимо любими трофеи на домакина.

Ник огледа гостите и усети, че някои лица са му познати. Но откъде и кои бяха те? Напрегна си паметта, но тя — горката — напоследък бе натоварена до крайност. Постепенно тренираното му съзнание започна да подава нужната информация и досиетата се прикачиха към лицата. Един бе пакистански комисионер, друг — високопоставен функционер на ИРА, същевременно бизнесмен и търговец на оръжие, който бе направил големи удари по време на ирано-иракската война. И тези, и другите бяха все посредници и комисионери, дошли тук за нови сделки. Побиха го тръпки, напълно бе възможно някои от тях да са го срещали в предишните му роли. Дали щяха да го разпознаят сега? Винаги съществуваше риск да бъде разкрит. От всичко най-страшно бе някой неочаквано да се обърне към него по име, различно от онова, с което се представяше сега тук. Но какво пък? Рискът бе част от професията, една от множество други професионални опасности, и той винаги трябваше да бъде нащрек.

Засега никой не го бе изгледал любопитно или подозрително. А това бе типично за търговците на оръжие — истински хищници в своя си свят. Един любопитен поглед все пак още не означава нищо — нормално бе всеки от тях да се опита да прецени срещаната на такива места конкуренция. Ник изпита известно облекчение. Освен това интуицията му засега кротуваше — не усещаше познатите му ранни предупредителни сигнали, обичайно изразяващи се в бодежи в тила. И така създаденото в съзнанието му напрежение постепенно затихна.

По едно време чу някой да споменава „мултирежимен доплеров радар“, друг „скорпиони“, трети — чешките противовъздушни ракети „Стрела“.

Изведнъж усети чужд поглед — гледаше го красивата стюардеса. Веднага й се усмихна предразполагащо.

— Къде е вашият шеф, госпожице? — попита Ник с приятен глас.

— О, господин Калаканис ли имате предвид? — обърка се тя.

— Че кой друг?

— Ще се присъедини към гостите за вечеря, сър. Мога ли да ви предложа малко хайвер, господин Колридж?

— Мерси, не обичам хайвер. Ал-бика ли долавям?

— Моля, не разбрах?

— Вашия акцент имам предвид. Левантински диалект на арабския, нали така? Познах ли?

Тя се изчерви.

— Познахте. Изглежда, много разбирате от езици.

— Като гледам така, май господин Калаканис привлича таланти отвсякъде. Работодател, който вярва, че възможностите трябва да са равни за всички, а?

— О, да, капитанът е италианец, помощниците му — хървати, екипажът — предимно филипинци.

— Тук май е като клон на Обединените нации?

Тя му се усмихна свенливо.

— Ами клиентите? Откъде идват най-много?

Усмивката на момичето изведнъж помръкна и то стана студено, дистанцирано.

— Не мога да знам, сър. Никога не съм задавала подобни въпроси, сър. Моля да ме извините.

Брайсън усети, че е прекалил. Естествено, че екипът на Калаканис ще бъде подбран, няма лисица като него да си назначи глупаци, я. Хората му задължително са приветливи, но най-вече дискретни. От инструктажа при Дън и собствените му спомени от Управлението си бе изработил известен портрет на Калаканис. Василу Калаканис бе роден в Турция грък от много добро семейство, бе учил в Итън и там се бе сприятелил с наследника на едно от най-могъщите британски семейства — производители на оръжие. Така си бе създал големи връзки в тази област, развил ги бе по-късно, един Господ само знаеше как и постепенно се бе включил в бизнеса, като първоначално от името на въпросното семейство бе продавал оръжия на борещите се в Кипър гърци. Някъде по онези години си бе задълбочил връзките, бе плащал подкупи на могъщи английски политици и постепенно гърнето Василу се бе превърнало в английския поданик Бейсил, още по-късно — в сър Бейсил, член на най-престижните британски клубове с най-ограничено членство. А с французите имаше дори още по-тежки контакти; една от най-красивите му резиденции бе почти в центъра на Париж, редовно на гости му идваха най-първите държавни мъже.

След падането на Берлинската стена бе започнал още по-оживена търговия с източноевропейско оръжие, на първо място българско. Бе спечелил нечувани суми по време на ирано-иракската война, като бе продавал хеликоптери и на двете страни. Вършеше крупен бизнес с Либия и Уганда.

Бушуващите от Афганистан до Конго няколко дузини граждански войни бяха постоянно разпалвани именно от господин Калаканис, който снабдяваше всеки готов да плаща с модерни нападателни оръжия, автомати и картечници, минохвъргачки, пистолети, пехотни мини, ракети. Сегашният му свръхкораб яхта бе оборудван с пари, получени от кръвта на стотици хиляди невинни хора.

Стюардите започнаха да канят гостите на вечеря. Един от тях се доближи и до Брайсън.

— Вечерята е сервирана, г-н Колридж, моля ви да заповядате.

Столовата бе също толкова шикозна, колкото и барът, и другите екстри на Калаканис. Може би бе дори още по-екстравагантна. Стените бяха фантастични пана с морски сюжети, сякаш вечеряха на открито, а гальовното море ги посрещаше мило с лек бриз и топло следобедно слънце, докато около кораба като бели лебеди плаваха грациозни платноходки. Застланата със снежнобяла ленена покривка дълга маса бе отрупана с какви ли не лакомства, кристална посуда и свещи в позлатени свещници. И тук отгоре висеше огромен кристален полилей.

Стюардът съпроводи Брайсън до място недалеч от главата на масата и учтиво изтегли стола му, за да го настани. До него вече седеше едър смугъл мъж с огромен гръден кош и късо подстригана сребриста брада. Стюардът се наведе към ухото на този човек и му прошепна нещо.

— Господин Колридж — избумтя гласът на Бейсил Калаканис в типично руски дълбок бас, — извинете ме, че не ставам.

— Извинен сте напълно. За мен е истинско удоволствие да се запознаем. Толкова много съм слушал за вас — откликна Брайсън и силно стисна ръката на Калаканис.

— И аз, и аз също. Учудващо е толкова време да не ни се кръстосат пътищата, а?

— Малко се позабавих, за да елиминирам посредниците — разпери ръце Ник. — Омръзна ми да плащам грешни пари.

Калаканис се разсмя шумно. Другите гости сядаха на масата и се преструваха, че не обръщат внимание на разговора между домакина и получилия почетното място загадъчен посетител. Брайсън веднага усети, че един от тях особено напрегнато следи диалога им. Не го бе забелязал в бара. Бе облечен стилно в двуреден раиран костюм, а посивялата му коса се спускаше чак до раменете. Полазиха го студени тръпки: беше му познат. Името не помнеше, но лицето бе добре известно от служебни видеозаписи на проследявания и снимки от досиета. Дългокосият бе французин, който редовно се движеше в оръжейни кръгове и бе известен като контакт на екстремистки терористични групи. Освен това се знаеше, че е приближен на могъщия, крайнодесен френски търговец на оръжия на име Жак Арно. Дали последното не означава, че Арно е снабдител на Калаканис или обратното?

— За Бога, дори не съм подозирал колко приятно място е вашият кораб, иначе отдавна да съм се отбил тук — продължи Ник. — Изключително място.

— Ласкаете ме — усмихнато отвърна домакинът. — Едва ли думата „изключително“ може да се употреби за старото ми корито, което едвам се държи на повърхността. Макар че трябваше да го видите преди десет години, когато го купих от корабната линия „Мерск“. Бяха решили да го претопяват, а аз нали не изпускам изгодна сделка и го взех на безценица. Ама пак не съм много сигурен дали получих максималната изгода. Проклетата гемия спешно се нуждаеше от пребоядисване и ремонти, а се наложи и поне половин тон ръжда да изстържат от нея.

Щракна с пръсти и зад гърба му се материализира русата красавица с бутилка „Шасан Монтраше“; тя наля по чаша и на двамата и се направи, че не забелязва присъствието на Брайсън. Калаканис вдигна чаша към него и намигна:

— Е, да пием за военните трофеи!

Брайсън също вдигна високо чашата си и отпи, като кимна.

— Във всеки случай „Испанска армада“ плава нелошо — като нищо развива 25–30 възела, обаче пък гълта двеста и петдесет тона гориво на ден. Това американците го наричат здрав преразход, нали?

— Всъщност аз съм канадец — отвърна Брайсън, внезапно нащрек.

Калаканис не приличаше на човек, който прави подобни грешки. Тук има нещо, помисли си Ник и безгрижно добави:

— Но едва ли сте я взели в този й вид, нали?

— Ами, каютите мязаха на стаи от третокласна градска болница — Калаканис огледа гостите около масата. — Къде ще купиш стар съд с подобни екстри? О, г-н Колридж, чувам, че клиентите ви са африканци, така ли беше?

— Моите клиенти — с учтива усмивка отвърна Брайсън — са високо мотивирани.

Калаканис отново намигна.

— Африканците винаги са били сред най-добрите ми клиенти — Конго, Ангола, Еритрея. Все се намира някоя фракция там да се бие срещу друга и все изглежда, че и двете имат достатъчно много пари. Чакайте да се досетя: калашници им трябват, боеприпаси, противопехотни мини, гранати. Може би и гранатохвъргачи. И естествено снайпер карабини с нощно виждане, нали? Противотанково оръжие. Познавам ли?

Брайсън сви рамене.

— Вашите „Калашников“ руски ли са — оригинални?

— Забравете руската стока — тя е боклук. Имам достатъчно български.

— Е, знам, че сте изключителен познавач. И винаги с най-добрата стока.

Калаканис се усмихна снизходително.

— Естествено. „Арсенал“ в България все още произвежда най-добрите в света. Самият доктор Калашников предпочита българската направа. Чакайте пак да ви питам — откъде познавате Ханс Фридрих?

— Помогнах му да осъществи няколко големи продажби на танкове „Тисен А. Г. Фухс“ в Саудитска Арабия. Запознах го и с няколко приятелчета от петролния бранш в Залива. Що се отнася до калашниците, наистина разчитам на вашия опит, а пък за офанзивно оръжие…

— При него по-добри от южноафриканските „Вектор 5,56 мм СиАр21“ няма да намерите. Чиста работа, прецизна, а и елегантна. Веднъж като ги опитат вашите хора и повече няма и да търсят друго. Оптиката е също „Вектор“, интегрална и увеличава вероятността от първо попадение поне с едно 60 на сто. Даже и да не познавате оръжието.

— А бронебойни снаряди? С обеднен уран?

Калаканис повдигна вежди.

— Интересен избор. Може и да намеря нещичко. Два пъти по-тежки от оловото, най-доброто противотанково оръжие. Минава през танка като топъл нож през масло. Плюс това са и радиоактивни. Казвате, значи, че клиентите ви са от Руанда и Конго?

— Не помня да съм ви казвал подобно нещо — извънредно учтиво отвърна Брайсън.

Тази игра на котка и мишка започваше да му лази по нервите. Не приличаше на делови разговор, а на нещо като старинния френски танц гавот — само че тук партньорите се наблюдават внимателно и отблизо и всеки дебне другия да направи погрешна стъпка. Нещо в поведението на Калаканис подсказваше на Ник, че онзи знае повече, отколкото дава да се разбере. Дали лукавият търговец го е приел с легендата, осигурена чрез германеца, или за беля има сериозни връзки в света на разузнаването и някой му е направил необходимата справка? Ами ако през годините след като бе напуснал Управлението, легендата за Колридж се бе издънила по някакъв начин? А имаше още една възможност: Тед Уолър нарочно да я бе разрушил — било от предпазливост, било за отмъщение?

Мъничък клетъчен телефон на масата пред търговеца внезапно записука. Калаканис го взе и остро попита:

— Какво има? Да, Чики, но се опасявам, че той няма кредит при нас.

Сетне прекъсна разговора и остави апаратчето пред себе си.

— Моите клиенти се интересуват и от ракети „Стингър“.

— Е, да, днес много ги търсят. Всеки терорист или партизанин би искал да си има по един сандък подръка, нали? А благодарение на американското правителство голямо количество от тях се мотаят по света и не е трудно да се купят. Едно време американците ги раздаваха на приятелите си като бонбони. Сетне — към края на 80-те години — иранците някак си се докопаха до тях и техни кораби гръмнаха американски военноморски хеликоптери над Залива. Оказа се, че САЩ сами са се осрали и се налага да си ги изкупват обратно. И сетне Вашингтон предлагаше по 100 000 долара на парче върнат „Стингър“, което е четири пъти повече от оригиналната цена. Някои хора се възползваха… Естествено, аз плащам по-добре.

Калаканис млъкна и Ник усети, че русата стюардеса стои зад гърба на шефа си с покрито блюдо в ръка. Тогава той кимна и тя започна да сервира изискано нарязани и апетитни късчета сьомга в сос тартар и перлено бляскав черен хайвер.

— Предполагам, че и Вашингтон ви е добър клиент — тихо подхвърли Брайсън.

— Да бе, и те ако нямат пари — мъгливо отвърна Калаканис.

— Тези неща се разчуват в определени среди — внимателно продължи Брайсън. — Та говори се, че известни вашингтонски организации, някои от тайните централи без пряк правителствен контрол, купували… на едро от вас.

Брайсън се опитваше да говори небрежно, сякаш между другото, но Калаканис незабавно усети и му хвърли кос поглед.

— Вие от моята стока ли се интересувате или от клиентите ми? — попита хладно той.

Брайсън усети, че отново е прекалил, и замръзна.

Калаканис се накани да става.

— Моля да ме извините. Усещам, че пренебрегвам другите си гости.

— Имам причини да задавам тези въпроси — бързо изстреля Брайсън. — Делови причини.

— Какъв бизнес можете да имате вие с правителствени институции? — предпазливо попита търговецът.

— И аз търся купувачи — продължи Ник още по-тихо. — Предлагам стока за продан — разни нещица, които може би интересуват сериозни клиенти. Само да не са официално свързани, с което и да е правителство и да имат пари за харчене.

— Предлагате ми нещо, така ли? Опасявам се, че не ви разбирам. Ако желаете да въртите ваш собствен бизнес, стопроцентово не се нуждаете от мен.

— В дадения случай нямам друг приемлив канал — още по-тихо рече Ник.

— Канал ли? — Калаканис видимо се озадачи. — За какво говорите, за Бога?

Брайсън започна да шепне, наложи се търговецът да се наведе към него, за да го чува.

— Разполагам с важни планове. Проекти, спецификации, които струват огромни пари за някои заинтересовани среди с, хм, да речем, неограничени бюджети. Но по никакъв начин не бива лично аз да съм свързан с такава транзакция или да намерят моите отпечатъци по стоката. Затова предлагам вие да поемете ролята на посредник или канал, както се изразих преди малко, а услугите ви ще бъдат най-щедро възнаградени.

— Ставам все по-любопитен — замисли се Калаканис. — Но мисля, че трябва да обсъдим предложението ви насаме.

* * *

Библиотеката на домакина бе обзаведена с красиви и много стари френски мебели, незабележимо завинтени към пода, както след малко забеляза Ник. Две от стените бяха от армирано стъкло, покрито с жалузи и завеси, на останалите две висяха поставени в рамки антични морски карти и чертежи на океански течения. По средата на едната имаше дъбова врата. Къде ли води? — запита се Брайсън.

За да напусне така бързо вечерята, Калаканис видимо се бе заинтересувал от въпросните чертежи и планове със съответните спецификации, които вече държеше в ръце и с огромен интерес разглеждаше. Бяха изработени от експерти на ЦРУ и можеха да издържат на най-внимателни проверки от страна на хора с дългогодишен опит в подобна дейност, какъвто бе търговецът на оръжие.

А той вече не криеше възбудата си. Вдигна очи от чертежите и в тях проблясна чиста проба алчност.

— Това тук е ново поколение противотанково оръжие от системата JAVELIN — прошепна той едва ли не със страхопочитание. — Как, по дяволите, сте се докопали до него?

Брайсън се усмихна скромно.

— Че кой разкрива търговска тайна, г-н Калаканис?

— Леко, преносимо, бързо и просто за действие. Снарядите са същите, разбира се — 127-милиметрови, — ракетни, но изстрелващата установка изглежда доста по-усложнена и издръжлива на попадение. Ако се ориентирам правилно — точността е гарантирана стопроцентово, нали?

— Така ми казаха — кимна Брайсън.

— Имате ли кодовете на източниците?

Брайсън знаеше, че търговецът ще поиска софтуерния продукт, без който производство не може да се организира, и го бе приготвил.

— Естествено.

— Няма да е трудно да се намерят купувачи. Въпросът е кой разполага с ресурсите. Това ще отнеме време.

— Аз останах с впечатлението, че имате предвид определено лице.

— Да, дори то сега е на борда.

— На вечерята ли?

— Не. Много учтиво ми отказа. Предпочита да не го виждат. Сега оглежда стоката.

Калаканис извади телефона и бързо набра номера. Докато чакаше обаждане, добави:

— Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка.

Замълча, за да каже в слушалката:

— Ако обичате, помолете г-н Дженрет да се отбие за минутка в библиотеката.

* * *

Въпросното лице се появи на вратата само пет минути по-късно, съпроводено от плешивия червенокос Иън, който бе посрещнал Ник на борда.

Дженрет ли? Вятър и мъгла. Това бе чисто и просто пореден служебен псевдоним за прикритие. Новодошлият бе висок мъж на средна възраст, с изморено изражение и разчорлена посивяла коса. На път за стола пред бюрото на Калаканис очите му срещнаха тези на Брайсън.

Кантон!

Барът на покрива на хотел „Мирамар“!

Дженрет бе агент на Управлението, познат на Брайсън под името Ванс Гифърд.

„Организацията на този господин напоследък купува много. Големи количества оръжие на колела, така да се каже. Стока като вашата непременно ще го заинтересува, изобщо не се съмнявам в това, а мисля, че и парите няма да са пречка“ — бе казал Калаканис.

„Парите няма да са пречка… купува много… организацията на този господин…“ Интересно!

Гифърд почти сигурно действа от името на Управлението, което означава, че Дън е прав: то все още съществува.

— Г-н Дженрет — започна Калаканис, — искам да се запознаете с един господин, който разполага с интересна нова играчка. Мисля, че вие и приятелите ви ще поискате да я имате.

Иън се бе опрял на вратата. Гифърд изгледа Ник удивено, но само за миг. Сетне изражението му се смекчи и той се усмихна. Добре се преструва, рече си Брайсън.

— Г-н Колридж, така ли?

— Моля да ме наричате Джон — сърдечно отвърна Брайсън, но по гърба му лазеха тръпки, а мозъкът му заработи на високи обороти.

— Защо имам чувството, че сме се срещали някъде? — попита човекът от Управлението с фалшива сърдечност.

Брайсън се усмихна, опита се да излезе от напрежението. Това не бе лесно въпреки дългогодишния опит и подготовка. Изучаваше лицето на бившия си колега, следеше очите му, лицевите мускули, чието движение издаваше дали говори истината или не. Да, Ванс Гифърд е действащ понастоящем агент на Управлението. Брайсън вече бе сигурен в това.

Бе действащ и преди осем или девет години, когато се бяха срещнали по служба в бара на „Мирамар“ в Кантон.

Макар и да се познаваха съвсем повърхностно, изпълняваха обща задача и я бяха обсъдили подробно — цял час бяха разговаряли за каналите на финансиране, за нужното оръжие и прочие. Като се имат предвид правилата на централата, и двамата не знаеха много един за друг.

Гифърд би трябвало да е действащ, иначе Калаканис не би го извикал в библиотеката да види прототипа.

— Май в Хонконг беше? Или Кантон, а може би в Тай-бей? — непринудено отвърна Ник. — И вие ми изглеждате познат.

Усмихна се любезно, също външно учуден на странните игри на съдбата. Сякаш казваше: как само се кръстосват човешките пътища, нали? Усети, че по челото му избива пот. Интуицията му работеше, инстинктите му подсказваха неприятности. Но кондицията му не бе както в младежките години, нито психологическата подготовка и емоциите. Във всеки случай засега Гифърд се правеше на ударен. Той безсъмнено го бе познал, но не знаеше целта на присъствието му тук и сега. Като всеки печен агент изчакваше да разбере повече и да се ориентира на базата на по-голяма информация.

— Във всеки случай приятно ми е да се видим пак — добави Ник.

— О, винаги съм готов да купя нова играчка — рече Дженрет-Гифърд без видима връзка.

Очите му бяха безизразни и не мърдаха от лицето на Ник. Сигурно се досеща кой съм, мислеше последният. Когато някой агент излезе от играта, това светкавично се съобщава вътре в системата. Една от причините е да се избегне потенциално завръщане на същия агент като противников играч.

Но какво знае Гифърд за обстоятелствата, при които бе отстранен Брайсън? Дали го смята за противник? Или за неутрален? Може да допуска, че Ник играе на частно, както постъпват мнозина освободени от служба агенти, които се заемат с личен бизнес: много често срещана практика след края на студената война. Доста от тях намират добра прехрана в оръжейния бизнес, който са опознали отлично по време на работата си под прикритие. Но пък Гифърд е опитен работник: той разбира, че сега става дума за открадната строго секретна технология — това едва ли може да мине за обикновена сделка, дори и в неведомия свят на черния оръжеен пазар.

Е, сега са възможни няколко варианта. Гифърд да приеме, че му се прави капан с уловка. Ако е така, той ще заключи, че Ник работи за друга централа или чужда кауза. Подобен вид уловка е типична практика за големите чуждестранни разузнавателни агенции. Ник отчаяно напрягаше мозъка си. А може и да приеме друго: че Брайсън е част от междуведомствена бюрократична институция, захванала се с проверки на лоялността на агентите. Това означава ужилване и ако се хванеш — край, главата ти пада.

А имаше и по-страшно. Гифърд да го вземе за подставено лице, изпратено да провери клиентите на Калаканис и самия него.

Лудост, лудост! Нямаше начин да предвиди реакцията на Гифърд. Единственият ход бе да се подготви и за най-лошото.

Лицето на търговеца не издаваше нищо. Той кимна на Гифърд да се приближи към бюрото, където бяха разтворени плановете и производствените софтуерни кодове. Агентът пристъпи напред и с интерес се надвеси над тях.

Ник забеляза, че устните му се движат безмълвно — той шепнеше нещо на Калаканис, без да вдига очи към лицето му!

Търговецът кимна, погледна Ник и рече безизразно:

— Бихте ли ни извинили за миг, г-н Колридж? С г-н Дженрет ще поговорим насаме.

Сетне стана и отвори дъбовата врата, която водеше към дискретен кабинет. Двамата влязоха и затвориха след себе си.

Брайсън седна на едно от френските кресла. Чувстваше се в капан, като замръзнало в кехлибар насекомо. На външен вид бе спокоен — държеше се, както би трябвало да изглежда посредник, пред когото се очертава много голяма и печеливша сделка. Вътрешно се опитваше бързо и логично отново да прецени възможностите си сега. Какъв ще бъде следващият ход на Калаканис-Дженрет? Зависеше от решението на Гифърд как да изиграе ролята си. Какво ли бе прошепнал на търговеца над масата? Ще се реши ли да му каже откъде познава Брайсън? И ако реши, как ще го направи, без да разкрие, че самият той работи за Управлението? В състояние ли е да го стори? Как ли са го инструктирали? Какво би могъл да признае на Калаканис? Какво бе прикритието му? Все неизвестни величини. Дженрет не знае истинската цел на Брайсъновото идване тук. Би могъл да се задоволи със заключението, че Ник работи за себе си. Дали? Би ли могъл наистина?

Дъбовата врата се отвори и сърцето на Брайсън трепна. Но оттам излезе русата стюардеса с поднос празни чаши и бутилка с нещо като портвайн. Очевидно шефът й я бе повикал и тя бе влязла в кабинета му през друг вход. Държеше се, сякаш не забелязва Брайсън. Събра празните чаши от шампанското от бюрото на търговеца и сетне се доближи до него. Наведе се да прибере пълен пепелник с недопушени кубински пури от масичката до Ник и внезапно зашепна. Съвсем тихо, почти неразбираемо и без да го гледа:

— Оказа се, че сте много известен човек, господин Колридж. В другата стая ви чакат четирима ваши приятели…

Брайсън проследи погледа й, който се плъзна към дъбовата врата на другия край на библиотеката.

— И се опитайте да не кървите върху килима — той е истински Хериз^[1]. Доста рядък, а и от любимите на г-н Калаканис — добави и изчезна.

Брайсън се вцепени, във вените му нахлу адреналин. Предупреждение, при това изглеждаше добронамерено. Знаеше, че трябва да стои неподвижно и да не се издава.

Значи играта започва.

А в съседния кабинет вече го чака засада? Вероятно е част от постановката? Ако ли не — защо го беше предупредила?

Вратата на стаята на Калаканис внезапно се отвори отново.

Бе самият Калаканис, с бодигарда Иън по петите му. Гифърд-Дженрет — трети, още по-отзад.

— Господин Колридж, — го извика Калаканис, — ще се присъедините ли към нас, моля?

За част от секундата Брайсън остана на място, опитваше се да отгатне намеренията на гърка.

— Разбира се — отвърна, — след миг. Мисля, че оставих нещо важно в бара.

— Господин Колридж, страхувам се, че наистина нямаме време за губене — каза Калаканис с висок, рязък глас.

— Няма да отнеме и минутка — рече Брайсън и пристъпи към изхода, който водеше към столовата.

Но и тя бе вече блокирана от въоръжен пазач, изглежда, току-що пристигнал. Вместо да спре, Ник продължи към изхода, все едно че няма нищо нередно. Бе на няколко крачки от якия тип, когато търговецът се обади отново.

— Съжалявам, господин Колридж, трябва незабавно да поговорим, вие и аз — каза Калаканис с леко кимване — очевидно сигнал към пазача.

Сега…

Брайсън се хвърли напред и блъсна пазача в масивната рамка на отворената врата. Последният бе тромав и непохватен — внезапното нападение го завари неподготвен. Протегна ръка към оръжието, но Брайсън парира със силен коремен удар.

Изведнъж пронизително запищя аларма — явно включена от Калаканис, който закрещя нещо неразбираемо. Пазачът загуби равновесие, Брайсън използва краткия момент, когато онзи бе най-уязвим, и заби дясно коляно в гърдите му, хвана главата му в смъртоносна хватка с дясната си ръка и се приготви…

— Спрете на място! Веднага спрете! — проехтя гласът на Калаканис.

Всичко стана за секунди. Брайсън видя, че другият бодигард — Иън, се цели с револвер в него, хванал оръжието с две ръце.

Пазачът под него успя да се надигне с върховно усилие, Брайсън използва собствената му сила, за да го доизправи и забие пръсти в очите му; сетне го извъртя и се прикри с неговото тяло. Иън не би трябвало да стреля — вероятността да убие колегата си бе голяма.

Внезапно се разнесе гръм и Брайсън усети кръв по лицето си. На челото на мъжа се появи тъмна, черна дупка и той се свлече на пода, бе много тежък. Иън не се шегуваше.

Брайсън се завъртя на пети и обърнат странично, за да бъде по-малка на площ мишена, се втурна през отворената врата в коридора. Зад него засвистяха куршуми, разхвърчаха се дървени отломки, запищяха рикошети от металните прегради. Затича по коридора, а около него неистово ревяха алармите.

 

 

Вашингтон

— Чакай сега да видим как стоят нещата. Няма да се спреш, каквото и да кажа, така ли?

Роджър Фрай погледна сенатор Джеймс Касиди. Вече четири години Фрай бе шеф на сенаторския екип, мозъкът зад политическите му изказвания пред Конгреса, зад речите му на изборните кампании. Възникнеше ли по-деликатен проблем, сенаторът винаги търсеше него. Фрай — слаб, червенокос мъж на около четиридесет години, бе човек, на който винаги можеше да се разчита за електорален анализ и за какво ли още не. Подкрепа на исканията на фермерите да се повишат цените на млечните продукти? Истинска дилема! Онези от големите градове ще ти поискат главата. Ако застанеш против, ще те заклейми лобито на селскостопанския бизнес. Но Фрай ще каже:

— Джим, нищо не се знае. Гласувай по съвест…

Знаеше хитрецът, че Касиди е направил кариера именно така.

Днес късното следобедно слънце процеждаше лениви лъчи през щорите, пръскаше сенки по пода на кабинета в Сената. Полираното махагоново бюро на Касиди блестеше. Сенаторът от Масачузетс вдигна очи от книжата и срещна погледа на Фрай.

— Надявам се, че разбираш колко важен си за мен, Родж рече с лека усмивка. — Защото се грижиш за прагматичната и мръсната страна на нашата работа, та аз от време на време да мога да се наежа, да се изправя в цялото си величие и да кажа каквото мисля.

Фрай открай време се възхищаваше на външния вид на Касиди — той изглеждаше така изискан и „сенаторски“ с внимателно коафираната, буйна сива коса и сякаш изваяно лице. Сенаторът бе около метър и деветдесет, много фотогеничен с това широко лице и високи скули, но като се вгледаш отблизо, всичко идваше от очите — те го правеха такъв, — можеха да бъдат топли и изпълнени с разбиране, та избирателят да си каже, че най-сетне е намерил сродна душа сред политиците; но можеха да бъдат и студени, безпощадни и непреклонни…

 

 

— От време на време, а? — Фрай поклати глава. — Дори твърде често, ако ме питаш. Твърде често за доброто ти политическо здраве. И някой ден този ти навик ще се обърне срещу теб. Ако смея да ти напомня, последните избори не бяха като разходка в парка.

— Прекалено много се притесняваш, Родж.

— Все някой тук трябва да го прави.

— Виж, избирателите държат на такива неща. Показах ли ти това писмо?

То бе от жена, живееща на северното крайбрежие на Масачузетс. Бе съдила търговска компания, защото открила, че имат тридесет страници доста лична информация за нея, датираща поне от 15 години. Оказало се, че търгуващата с най-разнообразни продукти фирма е събрала и документирала около 900 най-различни факта за нея — какви приспивателни и антиацидни хапчета предпочита; какви мехлеми за хемороиди; какъв сапун използва. Също така бе описан разводът й; всички видове медицински лечения, които са й били прилагани; кредитните й извлечения; какви глоби е плащала, включително всяко нарушение на правилата за движение. Нямаше нищо необичайно в това — компанията (а вероятно и много други) имаше подобни досиета за милиони други американци. Единственото необичайно нещо бе, че тя бе разбрала. Това писмо, а и дузина подобни, бе причината за загрижеността на Касиди.

— Забравяш, Джим. Аз лично отговорих на писмото — отвърна Фрай. — А сега ти казвам, че не знаеш какво ще разровиш този път. Всичко стига до едно: как действа бизнесът в наши дни.

— Ето защо си заслужава да говорим по темата — тихо настоя сенаторът.

— Понякога е по-важно да оцелееш в името на по-възвишени цели — възрази Фрай, но бе наясно, че влезе ли му муха в главата, Касиди става неуправляем.

Знаеше, че насоченият против аморалността сенаторски гняв заглушава студената преценка на политическите интереси. Сенаторът съвсем не бе светец — понякога пиеше доста, навик от по-млади години; падаше си и женкар. В същото време Касиди всякога бе поддържал линия на политическа почтеност: всички за него бяха равни, винаги се стремеше към справедливото решение, поне в случаите, когато му бе ясно кой е крив и кой — прав, каквато и да бе политическата цена за това. Фрай се бунтуваше срещу този непреклонен дух на идеализъм и без да иска, му се възхищаваше.

— Спомняш ли си какво определение дава Амброуз Биърс^[2] на държавника? — намигна сенаторът. — Политик, който винаги е прав, въпреки натиска от всички страни.

— В тоалетната вчера открих, че имаш нов прякор — рече Фрай с тънка усмивка. — Ще ти хареса, Джим: сенатор Касандра.

Касиди се намръщи.

— Че кой ли пък е слушал Касандра… макар, че е трябвало — сенаторът внезапно млъкна и се замисли.

Този разговор го бяха водили и друг път. Фрай непрекъснато се опитваше да го предпазва от погрешни или крайни според него стъпки, но Касиди бе посвоему упорит и твърдоглав човек.

Веднъж науми ли си нещо, прави го — пък върви го разубеждавай.

Без да мисли какво ще му струва.