Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (15)

Глава четиринайсета

Брайсън излезе от залата в шок, като почти залиташе, оставил зад гърба си кошмарната сцена на касапницата, ужасяващите пръски кръв навсякъде из помещението, стотиците дребни парчета стъкло и куршумите, които не бяха пробили пода и стените. Тръгна по коридора, пълен с ужасени хора, някои от които високо коментираха на немски, френски или английски.

— Боже, Исусе Христе!

— Какво стана, какво стана? Снайперисти ли стреляха?

— Ама в сградата ли са?

— Извикайте полицията! Линейка да извика някой! Бързо, бързо!

— Боже мой, човекът е мъртъв! Олеле Боже, вижте само на какво са го направили! Ама те са го…

Ник побягна с единствената мисъл за Лейла. Не и нея, само нея не! Възможно ли е хеликоптерът да е обиколил сградата, като е търсел мишените си в определени стаи, прозорци? Сто на сто бе действано по вътрешни сигнали и информация.

Помисли още: Ян Вансина бе главната мишена, по това съмнение няма. Не аз, а той! Така би трябвало да бъде. В съзнанието му отново заиграха калейдоскопичните картини от последните няколко минути. Напрегна се да мисли за тях, опитваше се да си спомни нещо, но какво точно? Да! Който и да се бе намирал зад мерниците на картечницата, той бе търсил фигурата на Вансина. Това не бе случайна стрелба, случайно нападение, нито просто опит да бъдат убити всички в конферентната зала. Стреляно бе достатъчно прецизно и на няколко пъти бе сменян ъгълът на стрелбата. Бяха искали да убият човека на Управлението!

Но защо?

И кой? Управлението едва ли ще избива своите хора именно по този начин. Дори и да са предатели. Или пък не е така? Може би са се уплашили, че Вансина ще се срещне със стар приятел, с човек, когото уважава, на когото е благодарен…

Не, не, това е просто продиктувано от емоции мислене. Причините и логиката зад атаката бяха някъде другаде. Но все пак налице е фактът, че предполагаемата мишена бе наистина поразена. Така поне му се струваше.

Всичко бе станало дори за по-малко от няколко минути, а сегашните мисли минаваха през главата му като светкавици. Бе вече пред кабинета на Беко. Рязко отвори вратата — празно…

Нито Лейла, нито банкерът. Извърна се и видя съборената кафена чашка на пода до малката масичка, до бюрото — няколко разпилени книжа. Следи от спешно бягство или от борба?

Огледа се за шкафове, нали така бе казал холандецът и почти веднага дочу приглушения зов и тихото блъскане. Ето в ъгъла! Отвори вратите и зърна омотаните във въжета Лейла и Беко, с набутани в устите парцали. Полиуретанови въжета, здрави като ремъци. Брей, че човекът си е дошъл подготвен. Скъпите банкерски очила бяха паднали на пода, изкривени, връзката му бе накриво, ризата разкъсана, косата разчорлена, погледът — неистов. Лейла бе овързана доста повече и по-здраво — експертно. Парцалът в устата й бе двойно закрепен. Сивият костюм от „Шанел“ бе раздран, едната й обувка — сива, в тон — смъкната. Лицето й бе окървавено и насинено. Очевидно с Просперо си бяха разменили удари. В неин ущърб.

Значи Вансина я е бил, брей че изрод! животно!, с гняв помисли Ник. Развърза въжето около главата й, извади парцала от устата й, сетне освободи и устата на банкера. И двамата задавено започнаха да поемат въздух и да кашлят. Беко забъбри нещо, Лейла каза само:

— Благодаря ти! Боже мой!

— Хм, все пак не ви е убил — отбеляза Брайсън и затърси нож, за да разреже другите въжета.

Погледът му не се спря на нищо подходящо, тогава прекрачи до бюрото и там намери сребърен нож за хартия. Неподходящ. Отвори първото чекмедже, второто — там имаше малка ножичка. Тя свърши работа.

— Извикайте хората от сигурността — дрезгаво изломоти банкерът.

Брайсън вече чуваше приближаващите се сирени. Идваха линейки и, разбира се, полиция.

— След малко полицията ще бъде тук — каза той и хвана Лейла за ръката.

Излязоха и затичаха по коридора, последвани от дрезгавия глас на банкера. Не му обърнаха внимание. Пред вратата на конферентната зала се бе събрала малка тълпа. Лейла се спря.

— Давай, няма никакво време! — изсъска Брайсън и я задърпа.

Но тя успя да надникне вътре, видя смалените останки на Вансина, кървищата, стъклата, разбития прозорец.

— Боже мой! — прошепна тя. — О, Боже мой!

Спряха чак на площад „Бел Еър“.

— Трябва незабавно да се разкараме оттук — задъхано рече Брайсън. — Поотделно. Не бива повече да ни виждат заедно.

— Да, но къде?

— Където и да е — но далеч от Женева, извън Швейцария!

— Не може просто така да… — заговори Лейла, но млъкна, защото улови погледа на Брайсън.

Той гледаше заглавията на вестниците на съседната вестникарска будка и по-специално „Трибюн дьо Женев“.

— Я гледай, Боже мой… — прошепна Ник и грабна горния вестник, който носеше голямо уводно заглавие над снимка на някакъв ужасен инцидент.

Ужас залива Франция:

Пътнически експрес дерайлира в Лил

ЛИЛ — Мощен бомбен взрив разкъса рано тази сутрин скоростния пътнически влак „Евростар“ на около тридесетина мили южно от Лил и го изхвърли от релсите. Убити са стотици французи, англичани, холандци, белгийци и други бизнес пътници. Въпреки че специализирани екипи и доброволци вече цял ден непрестанно търсят оцелели сред развалините, компетентните френски власти се опасяват, че броят на жертвите ще надхвърли цифрата 700. Официално лице от ръководството на аварийните екипи, което помоли да остане анонимно, заяви, че според него инцидентът е предизвикан от терористи.

Според официалната информация на жп властите експресът — „Евростар“ 9007-ЕРС — излязъл от парижката Северна гара на път за Лондон в около 07:16 часа сутринта с около 770 пътници на борда. Някъде около 08:00 часа влакът с общо 18 вагона минал през района на Па дьо Кале, където едновременно избухнали няколко мощни взрива, според специалисти поставени под релсите пред самия влак и зад него. Досега никоя организация не е поела отговорност за експлозиите, но източници на френските специални служби заявиха, че вече е съставен списък на предполагаеми извършители. Няколко анонимни източници от полицията потвърдиха някои слухове, че през последните няколко дни и френското, и английското правителство са получавали нееднократни предупреждения за предстоящо нападение срещу експреса „Евростар“. Говорител на компанията „Евростар“ нито отрече, нито потвърди информацията на „Tribune de Geneve“, че разузнавателни организации на двете страни са имали улики, водещи към заподозрени терористи, планирали да взривят влака, но юридически затруднения им попречили да прихванат или проследят техни телефонни разговори.

„Това е истинско безобразие, заяви френският депутат Франсоа Шеут. Разполагаме с техническите средства да предотвратим тази ужасна трагедия, но ръцете на нашата полиция са вързани от собствените ни законови уредби и тя не е в състояние да си свърши работата.“ В Лондон лорд Майлс Пармуър поднови призивите си пред Парламента тозчас да бъде приет международният договор за създаване на институция за обща сигурност и мерки за наблюдение. „Щом като правителствата на Франция и Британия разполагат със средства за предотвратяване на подобни инциденти, то нашето бездействие е повече от престъпно! И позорът не пада само върху една-единствена нация, той има международно измерение“, каза той.

Съветникът по въпросите на националната сигурност на президента на САЩ Ричард Ланкастър, който участва в среща на върха на НАТО в Брюксел, заклейми „кървавите убийства на невинни хора“. „В този скръбен за всички нас час ние трябва да си зададем въпроса как да постъпим, че подобни злодейства вече никога да не бъдат извършвани, каза още г-н Ланкастър. С тъга и скръб правителството на президента Дейвис се присъединява към своите съюзници и добри приятели Англия и Франция в техния призив час по-скоро международната общност да приеме Договора за обща сигурност и мерки за наблюдение.“

Лил.

Брайсън почувства, че косата му настръхва. Защото веднага си припомни приглушените гласове на двамата конспиратори в Шато дьо Сен Мьорис. Единият — самият Арно, другият — Анатолий Пришников, могъщият руски магнат.

„Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист…“ — това бе казал Арно.

Веднъж щом… Лил стане факт! Боже мой!

Двама от най-богатите световни бизнесмени, единият — оръжеен производител и търговец, другият — всевластен господар в Русия, който безсъмнено тайно притежава или най-малкото контролира огромни дялове от руската оръжейна промишленост (нужно е бързо да се добере до по-изчерпателно досие на Пришников!), предварително знаеха за трагедията в Лил, за нападението, в което бяха загинали толкова много хора.

Много бе вероятно и двамата да са участвали в планирането на атентата. Доста вероятно те да са и на върха на Управлението. Защото безсъмнено то е зад кошмара в Лил, в това Брайсън вече не се съмняваше.

Но защо? С каква цел? Безсмисленото насилие не бе характерно за методиката на Управлението. Уолър и колегите му винаги се бяха гордели със стратегическото си мислене и гений. При тях всичко бе подчинено на стратегия, всичко се планираше и вършеше в името на определена крайна цел. Дори и убийството на родителите му, както и безкрайната измама, в която се бе превърнал животът му. Убийството на няколко обикновени агенти може да бъде оправдано просто с необходимостта да бъде отстранено някакво препятствие, заплаха, спънка. Обаче мащабното унищожение на няколко стотици невинни граждани отиваше в съвсем различна категория: тук вече базовата тактика на целесъобразност се превръщаше в сериозна стратегия на високо равнище.

Възмущението — негодуванието ще бъде огромно…

Общественият гняв по повод унищожението на експреса „Евростар“ бе наистина мощен, какъвто би трябвало и да бъде при подобна трагедия с безпрецедентен брой жертви.

Трагедия, която би могла да бъде избегната.

Ключовата дума е профилактика, превантивни мерки. Предпазни действия за предотвратяване на подобни нещастия. Управлението е имало нужда от това негодувание. Нуждаело се е от активизиране и по-силен тласък на призивите за борба и предотвратяване на актовете на бъдещ тероризъм. Но профилактика в този смисъл би могла да означава различни неща. Един договор за евентуална борба с тероризма е едно нещо — безсъмнено козметика и замазване на общественото мнение. Но той пък незабавно ще доведе до мащабни мерки за укрепване на националните отбрани, до купуване на нови оръжия за защита на обществената безопасност.

Арно и Пришников са на практика търговци на смъртта с определен интерес в създаването на световен хаос, защото именно хаосът поощрява пласмента — т.е. продажбата на техните стоки и оръжия — и увеличава търсенето. Затова много вероятно бе тези двама магнати да са хората зад случилото се в Лил и…

И какво друго? Застанал на улицата тук, той забрави за това, че са на открито, че минават пешеходци. Лейла четеше статията зад гърба му и му говореше нещо, но той не я чуваше. В същия момент вадеше стари и не толкова стари факти от безкрайните лабиринти на паметта си. Няколко неотдавнашни инцидента, за които бе чел, телевизионни репортажи, които бе гледал — притеснителни събития, които в минало време не бе преосмислил, сега излизаха на преден план и приемаха осезателни измерения на фактори, пряко свързани с живота и мисията му.

 

 

Само преди няколко дни във Вашингтон бе избухнала мощна бомба в метрото — в сутрешните пик часове. Загинали бяха десетки хора. Следобед същия ден — отлично помнеше, защото медиите бяха вдигнали голям шум — бе взривен самолет на американска авиокомпания след излитане от летище „Кенеди“ на път за Рим. Бяха убити между 150 и 170 души.

Отзвукът в САЩ бе силен и много болезнен. Президентът бе излязъл с призив да се ускори приемането на международния договор за обща сигурност и мерки против тероризма, който се бавеше в Сената. Сега, след Лил, бе съвсем естествено Европа да се присъедини към американците и да настоява за максимално бързи и ефективни мерки срещу тероризма, за възстановяване на нормалитета в един свят, който заплашва да излезе от контрол.

Контрол. Също ключова дума.

Дали тя не бе големият фактор и съществената причина, които движат Управлението? Тази специализирана разузнавателна централа, оказала се вражеска, преди време малка, но компактна и могъщо организирана — задкулисен и неизвестен никому играч. И сега този играч прави силен опит да поеме контрола над света — опит, в който всички останали състезатели и съперници се бяха провалили?

По дяволите, все спекулации, предположения, вятър и мъгла, теория връз теория, подлежащи на изменения заключения, постигнати на базата на експериментален тип мислене. Недоказуеми, неясни, недостатъчни. Но пък даващи отчасти отговор на първоначалния въпрос, зададен от него на Дън — за причината защо шефът на ЦРУ се бе спрял именно на Брайсън и го бе извадил от сравнително задоволяващия го нов живот, за да го накара да се заеме с тези разследвания. Време бе да поговори с Хари Дън, дължеше му информация или поне хипотези, сценарий някакъв. Опиташе ли се да търси твърди доказателства за тъмната роля на Управлението, току-виж случил се нов Лил. А той би бил прекалено тежко морално бреме на собствените му рамене. Е, нуждаеше ли се ЦРУ от още убийства, за да реши да предприеме нещо?

И въпреки всичко…

Най-важното парче от пъзела липсваше — ключов аспект на решението на загадката…

„Елена знае ли?“ — бе попитал Вансина. Брей да му се не види! Излизаше, че Управлението не знае къде е тя сега или пък чия страна е взела. Кому е лоялна? Сега по-важно от всякога бе да я намери. Самият въпрос — „Знае ли Елена?“ — подсказваше, че тя знае нещо извънредно важно. Нещо, което вероятно ще обясни внезапното й изчезване, а сигурно и цялата схема, може би дори ще даде ключ към истинските намерения на Управлението.

— Ти знаеш нещо за атентата — внезапно чу гласа на Лейла.

Не бе въпрос, а чисто и просто твърдение — тя имаше силна интуиция. Чак сега разбра, че от известно време насам Лейла се опитва да му каже нещо. Обърна се и я погледна. Не бе ли дочула репликата на Арно в Шато дьо Сен Мьорис относно „уговореното… в Лил“? Очевидно не.

— Имам си теория — рече той.

— Каква теория?

— Първо трябва да се обадя по телефона — отвърна Ник и й подаде вестника. — Ей сега се връщам.

— Ще се обаждаш? Сега ли? На кого?

— Изчакай няколко минути, Лейла.

— Какво криеш от мен? И какво се каниш да правиш? — този път тя бе ядосана, бе повишила тон, почти викаше.

В красивите й кафяви очи разпозна удивление, обида, гняв. Напълно бе оправдана да му е ядосана. Бе я използвал за помощник и съучастник, без да й каже почти нищо. Постъпката му бе повече от обидна, направо бе неприемлива, особено за професионален разузнавач като нея, опитен, знаещ.

Ник се поколеба, сетне заговори.

— Чакай само да се обадя. Когато се върна, ще ти разкажа всичко, но те предупреждавам — съвсем не зная толкова много, колкото сигурно си мислиш, че знам.

Тя постави ръка на рамото му. Бърз жест, издаваш открита симпатия, може би приятелска обич, който сякаш казваше: „Благодаря ти, разбирам, тук съм.“ Брайсън почти понечи да я целуне — по бузата, разбира се, никакви сексуални намеци! Просто чисто човешки контакт, израз на благодарността му за нейната смелост, приятелство, подкрепа.

Закрачи с широки стъпки към ъгъла на улицата, където в съседна пряка знаеше магазинче за тютюн, цигари и телефонни карти. Купи си, забърза към недалечна телефонна кабина.

Набра 011, сетне 0, сетне поредица от пет цифри. Чу тихия електронен тон, сетне набра още седем цифри.

Това бе обезопасен номер, даден му от самия Дън. Би трябвало да звъни и в кабинета му в ЦРУ, и у дома. Дън бе дал гаранции, че на този телефон ще отговаря само той и никой друг.

Отсреща вдигнаха още на първия сигнал.

— Брайсън тук.

— Да?

Занемя, затаи дъх — гласът му бе непознат, съвсем не този на Дън.

— С кого говоря?

— Аз съм Греъм Финерън, Брайсън. Мисля, че знаете кой съм.

Дън бе споменавал Финерън, този негов доверен помощник бе присъствал на разговора им в Блу Ридж.

— Какво става? — внимателно запита Ник.

— Брайсън, вижте… аз… Хари е в болница, много е зле.

— Зле?

— Има рак, терминална форма, той не искаше да говори за болестта си, но тя бе очевидна. Вчера припадна тук и трябваше незабавно да го отведем в болницата.

— Да не казвате, че е починал?

— Не, за Бога, не е и слава Богу! Но да бъда честен, не зная колко още му остава. Той ми е дал подробни указания за вашия… проект. Зная, че бе много загрижен, честно казано…

— В коя болница е?

Финерън се поколеба, секунда, две — прекалено дълго.

— Не съм сигурен дали трябва да ви казвам…

Брайсън прекъсна връзката, сърцето му заби лудо, кръвта нахлу в лицето и ушите му. Чиста интуиция го бе накарала незабавно да прекъсне разговора. Нещо не бе наред. Дън го бе уверил, че никой друг, освен него няма да се обажда на този номер. А той не бе човек, който би нарушил собствените си агентурни правила. Дори и на смъртното си легло. Дън познаваше Брайсън, знаеше как ще реагира последният.

Не! Греъм Финерън… ако онзи изобщо бе Греъм Финерън. Брайсън така или иначе не би могъл да разпознае гласа му. Не, Финерън не би се обадил на този номер, Дън не би разрешил такъв фал.

Нещо бе ужасно сгафено и при всички случаи то бе доста по-сериозно от здравето на заместник-директора на ЦРУ.

Да не би Управлението накрая да се бе добрало до главния си противник в ЦРУ и да бе неутрализирало последната институционална пречка пред растящата си власт?

Върна се на бегом при Лейла и й каза:

— Трябва незабавно да отида в Брюксел.

— Защо? Защо в Брюксел? За какво говориш?

— Там има един човек… едно лице, с което трябва веднага да говоря.

Тя го изгледа с ням укор, въпросително, търсещо.

— Хайде, давай заедно. Зная един пансион в Маролс. Малко е неугледен и старичък, пък не е и в най-хубавата част на града. Но е безопасен и анонимен и едва ли някой ще се досети да ни търси точно там.

— Но защо именно Брюксел?

— Последна възможност, Лейла. Единственият, който е в състояние да ни помогне, при това държи изключително висок пост. Наричат го „последния честен човек във Вашингтон“.