Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (18)

Глава седемнайсета

Президентският съветник седеше на махагоновата маса срещу Брайсън. Бе присвил очи, изглеждаше напрегнат. Вече повече от двайсетина минути внимателно слушаше разказа му, кимаше, водеше си бележки, от време на време уточняваше по нещо. Всеки зададен от него въпрос бе на място, изключително точен: изясняваше нещата с цел да избегне двусмислия и объркване. Брайсън бе впечатлен от този човек, от интелекта му и бързите реакции. Ланкастър схващаше светкавично, възприемаше всичко и видимо умееше да се съсредоточава стопроцентово. Разговорът им вървеше така, както Ник би докладвал на професионален офицер от разузнаването: спокойно, обективно, аналитично — с трезви преценки за вероятностите и прогнози, които имат здрава връзка с реалностите. Брайсън се опитваше да предаде целия контекст на случая, за да може събеседникът му да схване всичко в дълбочина. А то бе много трудно. Трябваше да му предаде хиляди факти за много кратко време.

Двамата наистина се бяха настанили в „стерилно“ помещение, устроено специално за поверителни разговори и съвещания и всячески подсигурено против подслушване и външно наблюдение. Стаята бе акустично изолирана и по електронен, и по механичен път — бе превърната в „мехур“, както го наричат на професионален език. Стените, подът и таванът бяха един непрекъснат, единен модул, отделен от околните бетонни стени с каучукови блокове с дебелина около 30 сантиметра. Те не допускаха никакви звукови вибрации във външна посока. Освен това ежедневно се правеха проверки от специалисти за поддържане на „стерилността“, за евентуални подслушвателни устройства или пробив в сигурността. Офицери от специалните служби на НАТО отделно дублираха проверките на „мехура“ и околните помещения по два пъти на ден. Прозорци нямаше, така се елиминира вероятността от поставяне на лазерни или микровълнови устройства, които разчитат човешките гласови вибрации. Имаше и извънредно сложна допълнителна предпазна система: спектрален корелатор функционираше постоянно, за да предотврати евентуално наблюдение чрез спектърен анализатор; отделно акустичен корелатор, действащ на принципа на пасивно сравняване на звукови модели, можеше незабавно да улови и дори да класифицира типа на евентуално подслушвателно устройство. Накрая „мехурът“ разполагаше и с акустичен шумов генератор, създаващ изкуствена аудио завеса, която да заглушава внесени по някакъв начин микрофони с предавателни модули, контактни микрофони и всеки друг евентуално поставен в електрическите контакти аудио предавател.

Ланкастър бе настоял двамата да разговарят именно в това помещение и този му жест бе достатъчно доказателство за добронамереността и сериозността, с които се бе отнесъл към спешната молба на Брайсън.

След повече от трийсетина минути внимателно слушане съветникът поклати глава, видимо смутен от чутото.

— Това, което ми разказахте, е невероятно и абсурдно, но все пак в него ми звучат достатъчно много истини. Казвам го, защото различни аспекти на съобщеното от вас съвпадат с малкото, което зная отпреди.

— Но вие би трябвало да знаете за съществуването на Управлението. Вие сте и председател на борда за външното разузнаване. Мислех, че са ви известни всичките подробности.

Ланкастър свали скъпите си очила, извади носна кърпа и внимателно започна да ги бърше.

— Управлението е една от най-грижливо пазените правителствени тайни. Скоро след като поех председателството, ме информираха за него и отначало помислих, че човекът, който го направи, си е загубил ума. Той бе един от онези безлични и незабележими, анонимни и безименни офицери — постоянно присъствие по вашингтонските коридори — човек, знаете, винаги се разминава с тези хора, а и бързо забравя лицата им. Та когато ме информира, си помислих, че чувам нещо от областта на научната фантастика, абсурдно и невероятно до крайност. Таен разузнавателен екип, действащ абсолютно подмолно, невидимо и най-важното — без постоянен контрол, без видими отговорности и отчетност! Просто невероятно! Ако бях отишъл при президента, вероятно и той на своя ръка щеше да ме вземе за душевно болен и да нареди незабавно да ме отведат в психиатрията. И с пълно право, ви казвам.

— Тогава защо приемате сегашния ми разказ за абсурден? Става дума за истинската същност на Управлението. Измама в измамата.

— Всъщност почакайте. Преди няколко месеца Хари Дън ме информира — вероятно когато бе разкрил част от фактите. Каза ми, че според него основателите и шефовете на Управлението са съветски офицери от ГРУ, че Тед Уолър е всъщност Генадий Росовски. Докладът му бе силно обезпокоителен, още повече удивителен и стопроцентово трябваше да бъде запазен в дълбока тайна — веднага го засекретихме. Рискувахме много — правителството да бъде дестабилизирано, всички уязвими точки на националната сигурност — разкрити, цялата същност на държавата — разклатена. Затова когато споменахте онова име, пред очите ми незабавно светна червена лампичка.

— Не приехте ли доста скептично казаното от Дън?

— О, да, с много скептицизъм. Не твърдя, че съм се опитвал да омаловажавам твърденията му — Дън има огромен авторитет като стар и извънредно опитен професионалист. Но, честно казано, наистина е трудно човек да приеме за чиста монета изявления за подобна гигантска измама. Обаче вашата преценка за сегашните действия на Управлението… е, това е най-тревожната новина.

— Дън би трябвало да ви държи в течение непрекъснато.

Ланкастър бавно поклати глава.

— Не сме се виждали вече седмици наред. Ако е събирал новопостъпваща информация в определено досие… вижте, той е длъжен да ме информира периодично. Може би е изчаквал, изчаква да събере повече и по-убедителни факти? Нещо твърдо и убедително, неопровержимо.

— Но вие имате начини да се свържете с него, да го повикате на доклад.

— Вижте, нищо не крия от вас. Незабавно ще се обадя, където трябва, ще видя какво може да се направи, но… от седмия етаж на ЦРУ хората не изчезват току-така. Ако е бил отвлечен или убит, ще съумея да разбера. Вижте, уверен съм, че ще успея да направя нужното.

— Когато разговаряхме за последен път, той бе обезпокоен относно възможно проникване в ЦРУ. Напълно е реално Управлението да е поставило свои хора там.

Ланкастър кимна.

— Бих казал, че взетият от вас документ от онзи човек в Шантили говори достатъчно красноречиво. Но винаги е възможно той да е бил откраднат или човекът подкупен на местна почва, извън САЩ. Така или иначе съм съгласен и с вас, и с Дън. Не можем да изключим възможността, че в ЦРУ са поставени къртици. След няколко часа се връщам във Вашингтон и още на път ще се обадя в Лангли и ще говоря с директора. Но нека бъда откровен с вас, Ник. Брутално откровен, бих казал. Погледнете само в цялост онова, което ми разказахте. Поставете се на мястото на страничен съдия. Подслушан разговор в замъка на френски оръжеен търговец, говорещ за възможен съюз между него и Анатолий Пришников, за това, че двамата са планирали атентата в Лил. Лично аз не се съмнявам в достоверността на тези факти, но с какво разполагаме в края на краищата?

— С честната дума на разузнавач и оперативен работник със стаж близо двайсет години — тихо отвърна Брайсън.

— Да, но агент на същата странна централа, за която предполагаме, че е вражеска сила, действаща на американска почва и против интересите на САЩ. Съжалявам, че ви говоря така, Ник, но така стоят нещата. Или поне така изглеждат. Практически вие сте предател, нека кажем дезертьор от известна гледна точка. Лично аз нито за миг не се съмнявам в честната ви дума, в почтеността ви, но нали знаете как в Америка се отнасят към дезертьорите? С най-висока степен на недоверие. За Бога, само си припомнете как самите ние се отнесохме с онзи беден невъзвращенец Носенко, който избяга от КГБ, за да ни предупреди, че зад убийството на Кенеди стоят руснаците. Че в нашето собствено ЦРУ действа къртица, и то на най-високо равнище. Затворихме го в единочка, хвърлихме го в най-дълбокия зандан и години наред го разпитвахме. Джеймс Джизъс Енгълтън, тогавашният шеф на контраразузнаването в ЦРУ, бе убеден, че цялата работа е съветска игра, клопка, капан някакъв, целящ да ни манипулира, да ни обърка и прати за зелен хайвер. И затова бе решен да разобличи Носенко. И не само че не му повярва — при положение, че Носенко бе най-ценният преминал на наша страна офицер от КГБ, — ами продължи да го подлага на какво ли не. Особено след като руснакът бе минал през десетки разпити с детектора на лъжата. Мъчиха го и накрая го пречупиха. А Носенко знаеше куп имена — на агенти, факти за операции, контроли. Сега вие какво ми предлагате? Само слухове, дочути неща, предположения…

— Давам ви предостатъчно материал, за да можете да действате незабавно — отряза Брайсън.

— Ник, Ник, чуйте ме. Чуйте ме и се опитайте да разберете. Да речем, че отида при президента и му кажа, че е налице „октопод“ — неясна, лишена от лице, мъглива организация, чието съществувание не мога да докажа определено, не мога и да го конкретизирам дори, за чиито цели разполагам само с предположения. В Овалния кабинет ще ми се изсмеят, а може дори да стане и по-лошо.

— Не и с вашия авторитет, с цялото доверие, което имат във вас.

— Моят авторитет, както го наричате, се базира на нежеланието ми да бъда паникьор или пораженец. На волята ми да действам решително само когато разполагам с твърди факти. Боже мой, само като си помисля, че самият аз бих побеснял, ако някой друг изнесе същия тип факти и обвинения без доказателства пред Съвета за национална сигурност или в Овалния кабинет.

— Но нали знаете…

— Нищо не зная. Нищо твърдо. Подозрения, намеци, предположения, от които съдим, че разбираме нещо. Представяме си, Ник, представяме си, че виждаме нещо. То не е факт. Не е определена информация. Според международното право то дори не е доказателствен материал. Напълно недостатъчно и като…

— Значи предпочитате да останете пасивен. И нищо няма да направите?

— Не съм казал такова нещо. Слушайте ме, Ник, аз съм човек, който вярва в правилата. Някои хора ме считат за педант. Но това не означава, че ще си седя на задника и ще кротувам, докато онези фанатици поставят нашия свят на колене. Казвам ви само, че имам нужда от повече неща. От доказателства. Ще мобилизирам всяка държавна институция, над която имам власт, и ще направя нужното, само ми донесете нещо определено.

— По дяволите, нямаме никакво време!

— Брайсън, чуйте ме! — Ланкастър бе станал нетърпелив. — Трябват ми повече неща. И да са точни! Научете какво планират! Разчитам на вас. Всички ще разчитаме на вас!

* * *

— … разчитам на вас. Всички ще разчитаме на вас! — долетя гласът на президентския съветник от монитора в тъмната стая на хиляди мили разстояние от Брюксел. — Сега кажете ми с какво мога пък аз да помогна? Какви ресурси са ви нужни?

Човекът пред екрана набра номер на вградения в сателитната връзка телефон. След малко заговори с приглушен глас:

— Да, направиха контакт. Както очаквахме. Точно както в направения портрет, сър. Търси връзка направо на върха. Учудвам се само, че не опита с изнудване или заплахи.

— Проучете точно с кого работи и конспиративните му връзки. Зад него може да стои някой друг — много дълбоко скрит.

— Слушам, сър. За съжаление не знаем каква ще бъде следващата му стъпка.

— Няма проблем в това отношение. Днес светът е много малък, направо тесен. Няма къде да се скрие. Къде толкова ще отиде?

Брайсън остави взетата под наем кола на няколко пресечки от Маролс и тръгна към пансиона пеша. Оглеждаше терена изключително внимателно. Нещо да се е променило? Нечие нежелано присъствие?

Не забеляза нищо необичайно, но отвътре нещо го глождеше. Прекалено често го бяха манипулирали, много пъти го бяха лъгали. Ето и сега — Ричард Ланкастър не го бе отблъснал с лека ръка, но не се бе и ангажирал с непосредствени и незабавни мерки. Дайте конкретни неща! По дяволите, откъде да ги вземе? Но това не говореше ли, че е възможно и самият президентски съветник да е замесен в голямата игра? Но не, параноята е нещо обичайно в битието на разузнавача — Брайсън отлично знаеше, че постоянните съмнения, лъжи и капани водят само към едно — тихата лудост. Не, ще приеме Ланкастър на доверие, като човек, искрено ангажиран с доброто на нацията и действително нуждаещ се от твърди факти, за да може да направи нещо сериозно. Все пак бе направил крачка напред в правилната посока, бе си осигурил мощен съюзник. И ако не действащ съюзник, то поне симпатизант.

Мина покрай жената в преддверието, зави в коридора и тихо пое по стълбата към мазето. Отдалече видя, че вратата е затворена. Това бе добре, но той вече познаваше способностите и изобретателността на Лейла. Затова извади пистолета от кобура на колана, застана встрани от вратата я рязко я отвори.

Никой не изскочи отвътре, посрещна го само тишина.

Надникна под ъгъл, малкото помещение бе празно. Въжето за пране бе разрязано на няколко места и захвърлено на пода.

Нямаше я Лейла.

Не би могла да избяга без нечия помощ, това бе пределно ясно. Как сама ще пререже въжетата и развърже възлите? Нали бе проверил по нея да няма нищо остро, никаква спомагателна вещ.

Сега вече бе сигурен: тя работи в екип с други хора.

Вероятно те са някъде наоколо. И ако навремето Лейла се бе поколебала дали да дръпне спусъка, те едва ли ще постъпят по същия начин. Следователно бе прекалено рисковано да се връща в стаята си.

Наум прехвърли вещите в куфара си. Години наред бе пътувал само с минимално необходимото, винаги бе допускал най-лошото и очаквал някой да претърси багажа му в поредния хотел. И редовно подреждаше нещата си така, че незабавно да разбере дали чужда ръка ги е пипала. Често подобна информация се бе оказвала безценна. И именно по тази причина се бе научил никога да не оставя в багажа си нещо, което сетне няма да може да замени. Също бе обучен да разделя ценното в две категории: с финансова и стратегическа стойност. Първата бе най-уязвима спрямо случайни крадци, нечестни прислужници и тем подобни; втората — паспорти, истински и подправени документи за самоличност, шофьорски книжки, фотофилми, видеоленти или компютърни компакт и други дискове — най-често не интересуваше крадците, но веднъж взети, трудно се възстановяваха.

По тази причина Брайсън предпочиташе нарочно да остави известно количество пари в джобовете на дрехите, но документите, особено фалшивите, винаги носеше със себе си. И сега бе постъпил така. Бе взел документите, оръжието и копираните от телефона на Арно данни. Те се съдържаха в микрочип, който той носеше у себе си вече доста време. Така че не зависеше от нищо, оставено в хотелската стая. Понякога бе оставал без пари, но това се уреждаше много по-лесно.

Какво да предприеме сега? Проникване в Управлението по вече опитания начин бе напълно абсурдно. Те бяха предупредени, щяха да го чакат на всеки ъгъл. Оставаше една стратегия обаче и тя бе фронтална: да се опита да намери Елена. Като за целта използва за прикритие гражданското си статукво на неин бивш/настоящ съпруг. Нали не се бяха развели?

Противникът не знае какво евентуално е научил той от нея. Какво му е казала. Какво е споделила.

Независимо дали е била подставена с цел да го следи или манипулира, да го заблуждава и дезориентира. Така или иначе Елена би могла случайно или нарочно да изпусне доста важни неща. Той бе неин съпруг, колкото и неестествен да се бе оказал този брак. Или така си мислеше той самият? Не можеше да забрави интимните мигове на споделена любов…

Трябваше да използва цялата тази измама и да я обърне срещу самите тях. Срещу онези, които го бяха използвали като пионка. И защо не? Ами ако пусне приказки там, където трябва, че е научил доста неудобни факти от Елена? Факти, които в неговите ръце ще са опасни за тях? Информация, която, скрита на сигурно място, би могъл да използва като инструмент за натиск, за изнудване, за сделка? Например при сигурен адвокат и в завещание: да бъде използвана само в случай на неговата смърт.

Ето това бе идея. Всеки съпруг или съпруга знае разни интимни неща за брачния си партньор, които друг човек обикновено не знае. Така и той самият. Ще играе, като залага на несигурността им, на двойствеността и може би ще успее да ги прилъже.

Точно как да постъпи бе нещо, което трябва внимателно да обмисли. Налагаше се да изготви подробен план с допуски за грешки и непредвидени фактори. Все още имаше доста агенти, с които преди време бе имал кратки контакти. В Амстердам и Копенхаген, Берлин и Лондон, Сиера Леоне и Пхенян. Трябва да поднови връзката, а това бе болезнено бавен и много опасен процес. Някои от тях може да са излезли от играта, да са загинали, да са пенсионирани като него. Но напълно възможно бе да намери човек, който да предаде посланието на Тед Уолър.

За целта трябваше да намери пари. Повече пари. Но това не бе толкова трудно. Имаше скрити сметки в Люксембург и Каймановите острови. Не ги бе докосвал от много време. Закон за оперативните работници на Управлението бе да имат пари за спешни, крайни случаи. Те са много често най-важният фактор на оцеляването. Нямаше да е трудно да направи спешни трансфери, за да може да пътува спокойно — сега, когато вече не можеше да вярва на ЦРУ.

Сетне ще потърси връзки към стари колеги, ще предаде посланието по веригата и ще настоява за среща с Елена. Ще го постави като условие — ако не изпълнят желанието му, той ще разгласи неудобна за тях информация — да си носят последиците. Чиста проба изнудване — владееше го отлично. Нали лично Тед Уолър го бе обучавал.

Затвори вратата и се огледа. Откъде да излезе? Не биваше отново да минава покрай жената. След известно време откри ръждясалата врата на стар сервизен изход. Поигра си, за да я отвори без шум, и излезе на тясна, осеяна с боклуци задна уличка, очевидно рядко използвана.

След малко се озова на неугледен паркинг, използван от обитателите на съседните порутени постройки, а оттам и на главна улица, където потъна в тълпата пешеходци. Първата му спирка бе неголям универсален магазин, където си купи нови дрехи, преоблече се в кабинките за проба и за голямо учудване на продавача там остави старите. Избра си и раничка, бельо, други леки неофициални дрехи. Купи и голям сак.

Тръгна да търси клон на някоя от големите международни банки и по пътя мина покрай магазин за електроника. На витрините имаше цял ред работещи телевизори, настроени на едно и също предаване. Образът незабавно привлече вниманието му, защото разпозна Женева. На пръв поглед му се стори, че предават рекламен туристически материал, но след секунди разбра, че са новини, и краката му омекнаха при онова, което последва.

Показаха вътрешността на женевската болница „Кантонал“. Камерата вървеше по коридори и операционни, претъпкани с хора на носилки и тела в найлонови чували. Сцената бе кошмарна — имаше ужасно много готови за изнасяне трупове. На постоянния надпис на екрана прочете: „Женева — вчера“.

Вчера ли? Че кога точно се е случило това нещастие?

Пое по улицата и на една будка си купи вестниците. Веднага го привлякоха основните думи в големите заглавия: Женева — антракс — епидемия — жертви.

Взе „Интърнешънъл хералд трибюн“. На първа страница с едри почернени букви пишеше:

„Избухва антраксна епидемия. Женевските болници едвам побират болните. Компетентните международни органи търсят отговори на нещастието. Очаква се смъртоносното заболяване да покоси най-малко хиляда души.“

 

 

Следваше текстът на голяма информация. Брайсън се зачете с ужас:

ЖЕНЕВА — Напълно внезапно тук пламна антракс и от единични случаи заболяването придоби формата на епидемия. Градските болници и клиники са препълнени със заразени хора. Според неокончателни данни болни от смъртоносния антракс са поне 3000 души, досега починали са около 650 души. Болничните власти вземат извънредни мерки, за да увеличат капацитета на своите заведения. През следващите 48 часа се очакват безпрецедентен брой новопостъпващи пациенти. Градските власти затвориха училищата, магазините и правителствените учреждения и настояха пристигащите туристи и бизнесмени да напуснат Женева поне докато бъде локализиран източникът на инфекцията. Кметът г-н Ален Присе изрази огромната си скръб и призова гражданите и гостите да запазят спокойствие.

В болниците от вчера рано сутринта непрекъснато постъпват нови заболели. Симптомите на болестта са подобни на тези при остър грип. Диагнозата на първите двайсетина постъпили бе поставена вчера в пет часа на разсъмване в болница „Кантонал“, а до ранния следобед пациентите вече бяха хиляди.

Компетентните градски и медицински органи работят денонощно, за да установят източника на епидемията. Различни източници отказаха коментар по повод слухове, че смъртоносната инфекция е причинена от минал през града камион с аерозолно устройство, което изпускало облаци неизвестно газообразно вещество.

Смъртността при антракса е 90 на сто. При заразяване жертвата развива остри смущения на дихателните пътища, бързо настъпва общ шок и евентуална смърт след около 36 часа.

Макар че уловеният по въздушен път антракс може да се лекува с ударни дози пеницилин, медицинските власти непрекъснато напомнят за огромния риск, на който е поставен болничният персонал и незабавните мерки, които трябва да бъдат взети за неговите членове. Спорите на причинителя остават активни десетилетия наред.

Швейцарските власти продължават разследванията за причината на заболяването, а болнични източници изчисляват, че до края на седмицата болни ще бъдат вероятно десетки хиляди.

Мнозина тук си задават въпроса: защо? Защо именно Женева е била избрана за мишена? Повечето запитани отговарят, че според тях причината е в тукашното присъствие на центровете и щабквартирите на редица могъщи транснационални организации, като например Световната здравна организация. Кметът отказа коментар по повод широко разпространеното твърдение, че епидемията е причинена от биологично оръжие, употребено от неназована терористична организация, планирала нападението от седмици, а може би и от месеци.

Брайсън дочете информацията и въздъхна. Лицето му бе съвсем побеляло, сякаш обезкървено. Ако фактите отговарят на истината, а нямаше причина да смята, че не е така, сигурно в Женева наистина е било употребено бойно биологично средство, и то докато самият той е бил още там. Или непосредствено след заминаването му.

Американски пътнически самолет взривен… експресът „Евростар“ жертва на атентат… бомба избухва във вашингтонското метро по време на сутрешните пикови часове…

Тук съвсем ясно личеше почеркът на терористи — подготвени, планирани акции, със скъсяващ се интервал помежду отделните атентати. Всеки един целящ да предизвика хаос, максимален брой жертви и да събуди страх в общественото пространство. Класически терористични формули. С изключение на една характеристика.

Досега никой не се бе обадил, за да поеме отговорността.

Терористите обичайно, макар и невинаги, държат да поемат отговорност за делата си, както и да изтъкнат причините. Иначе всеки атентат губи смисъла си, като изключим деморализиращия ефект върху населението.

Брайсън бе уверен, че зад инцидента в Лил стои Управлението. Бе съвсем логично то да е авторът и на нещастието в Женева. Фактически направо би трябвало да е то.

Но защо?

Каква бе крайната цел? Какво очакваше да постигне тази централа? Защо бе образувана тази конспирация на изключително богати и могъщи частни лица? За да развихри терористични вълни в различни големи световни градове? Но защо и с каква цел?

Брайсън се бе вече отказал от хипотезата, че търговците на оръжие се опитват да увеличат търсенето на стоката си по изкуствен път. Срещу антракса са безпомощни всякакви узита. Тук има друго нещо, друга логика, друга мотивация и схема. Но какви са те?

Току-що бе дошъл от Женева, бе се намирал съвсем близо до Лил. И в двата случая се бе движил в обсега на атентатите или недалеч от тях. Вярно, бе отишъл в Женева, защото бе дочул, че неговият стар познат и агент на Управлението Ян Вансина се подвизава там. Бе посетил Шантили — а не Лил, — за да проследи действията на Жак Арно.

Беше ли възможно и той да е бил превърнат в мишена? Или в оръдие с някаква определена цел? Терористични акции на места, където се движи той? Може ли да се върже едното с другото?

Помисли за Хари Дън и предложението му да отиде в Женева и да се срещне с Вансина. В случая Дън бе наистина настоявал той да бъде там. Възможно ли бе и Дън да има пръст в цялата работа? Ами Шантили? Не е възможно Дън да е знаел предварително какво ще стане в Шантили, още повече какво ще бъде намерено в джоба на онзи убиец. Или и това е възможно?

Но чакай, чакай… ами Лейла? Тя бе насочила мислите му към замъка на Арно в Шантили. Ужким не бе искала да го води там, но… Може би се е преструвала, разигравала го е, за да донагласи постановката. Да, определено тя е ключът към Шантили. Всъщност тя е дразнила бика с червеното флагче, нали?

Хари Дън го подтиква към Женева, Лейла внимателно го насочва и към Шантили. И на двете места веднага след това терористите нанасят удари. Възможно ли е Лейла и Дън да са работили заедно? И двамата в служба на Управлението с цел да го манипулират, да го използват и подхвърлят на нечие внимание като жертвен агнец или автор на поредица унищожителни атентати?

Боже мой, къде е истината?

Тъкмо сгъваше вестника, за да го вземе със себе си, когато зърна снимката и кратката информация под нея. Нямаше начин да не му направи впечатление. На фотографията бе червендалестото лице на човека, разговарял с Жак Арно в Шантили — Анатолий Пришников, президент и върховен шеф на гигантския руски конгломерат „Нортек“.

„Арно обявява създаването на смесено предприятие“ бе надписът под снимката. А в текста по-долу се обясняваше, че огромната империя на французина току-що е влязла в тясно сътрудничество с руснаците, чийто конгломерат сам по себе си обхваща доста промишлени клонове, функционирали по-рано под егидата на съветската армия.

Никъде не бе уточнен предметът на сътрудничеството, но пък бе подчертано все по-разширяващото се присъствие на „Нортек“ на европейските пазари, както и ролята му в смесени предприятия от областта на електрониката. Тук вече се оформяше определена тенденция, но Брайсън все още не можеше да различи ясно основната й същност. Сближаване на огромни световни корпорации, допирни точки, сътрудничество… Всяка една от тях би могла да бъде (или вече беше) оръжеен доставчик на която и да е от световните сили. Тоест на което и да е от големите правителства.

И то под контрола на Управлението, ако досегашната информация и логически обоснованите във връзка с нея догадки са точни. Дали пък Управлението не се опитва да поеме контрола над отбранителните институции на големите световни сили? Не бе ли именно тази възможност причина за опасенията на Хари Дън?

А може би Дън се бе опитал да го подведе и да го постави в ролята на изкупителна жертва? Или самият Дън (ако е още жив) бе попаднал в нея?

Сега вече поне се досещаше къде трябва да търси отговорите…

 

 

Тръгна към центъра, където знаеше магазин за театрални материали — нужни му бяха няколко неща. Сетне намери подходяща банка и уреди поредица от трансфери от сметката в Люксембург. Някъде в ранния следобед вече разполагаше с над 100 000 щатски долара, част от които превърна в европейски валути.

Отби се и в едно пътническо бюро, където успя да се присъедини към екскурзионна обиколка. После потърси и магазин за спортни стоки и там си купи още няколко вещи.

 

 

На следващия ден се озова на летище „Завентем“, където хвана самолет на „Аерофлот“. Въпросната екскурзия обещаваше „незабравими преживявания в Москва, нощен живот и посещение на центъра на руското дворянство“. Групата бе доста шарена, цените на билетите и нощувките — прекалено изгодни: три нощи и четири дни в Москва и околностите, пътуване с влак до Петербург и още две нощи и три дни там. Обслужването и хотелите щели да бъдат непретенциозни, му бяха казали в бюрото, а то си беше евфемизъм за мизерни, но пък храната бе осигурена и това вече бе голям плюс.

Спътниците му бяха шумни, подпийнали веселяци — почти всички без сериозен багаж, но пък с раници. И ето го сред тях — мъж на средна възраст със зелени каки панталони и блуза, бейзболна шапка и рошава кестенява брада. Пътуваше сам, но бързо се присъедини към всеобщия висок дух. На новите си приятели се представи като Мич Боровски — счетоводител от Квебек, обиколил целия свят с раница, чартърни полети и максимално евтин туризъм. Затова и го бе привлякла изгодната оферта. Бе извадил късмет в последния момент и бе успял да си купи единствения непродаден билет. Но пък в живота на Мич Боровски нещата са се подреждали все така — в последния момент, обясни той на околните в самолета.