Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (11)

Глава десета

Шантили, Франция

Величественият Шато дьо Сен Мьорис е на трийсет и пет километра от Париж. Голяма постройка от XVII век, чието великолепие се подчертава още повече от изкусно разположени по фасадата светлини. Околността е не по-малко красива и драматично грандиозна с големите градини и разкошните статуи в тях.

Тази вечер всичко бе тържествено, подобаващо осветено за приема и приличаше на снимачна площадка за някой исторически филм. Напълно подходящо сравнение, тъй като шатото бе наистина историческа сцена, на която са се движили и продължават да се движат най-богатите и най-влиятелните хора. Или по-точно казано, актьори с внимателно планирани появи и излизания, реплики и поклони в тон с поредния сценарий. Тук обаче актьори и публика са все едни и същи хора, непрестанно опитващи се да правят силно впечатление едни на други, изпълняващи ролите си, скрити зад изкуствени, но изящни маски.

Макар и тази вечер да бе посветена на годишната среща на европейските търговски министри, актьорският състав не бе много по-различен от постоянното присъствие на приемите в Шато дьо Сен Мьорис. Целият парижки елит и аристокрация, всички знаменитости бяха тук — tout le beau monde — или поне всички, от които нещо зависи. Облечени в най-скъпи дрехи, смокинги и прелестни рокли от най-модните дизайнери, с бижута, обичайно намиращи се в сейфовете на големите банки, мъже и жени пристигаха с блестящи, управлявани от униформени шофьори ролсройсове и мерцедеси. Графове и графини, барони и баронеси — истински и мними — шефове на големите корпорации и концерни, прочути имена от театъра и медиите, от най-висшите етажи на властта, от най-изтънчените семейства на хайлайфа и големите финанси. Всички важни хора бяха тук!

Подвижният мост на замъка и всичките му градински алеи бяха осветени от хиляди свещи, чиито весели пламъчета играеха под полъха на топлия вечерен бриз. Навсякъде се движеха елегантни дами и господа с посребрени коси, но тук-таме се мяркаха и доста недодялани хора — плешиви и дебели парвенюта, повлекли под ръка лъскавите си придобивки — дългокраки, красиви любовници, — демонстрация на пари и власт.

Брайсън си бе купил скъп смокинг, Лейла носеше искряща рокля без гръб — истинско произведение на изкуството на „Диор“. На врата й висеше обикновена на пръв поглед перлена огърлица, която струваше ужасно много пари. Ник бе присъствал на множество „мероприятия“ от този род и винаги се бе чувствал като наблюдател, а не като участник, макар че това бе истинското му задължение — да се слее с присъстващите, за да си свърши работата. А това умение му идваше отръки и напълно естествено, макар и да не изпитваше чувството, че принадлежи към околните.

Лейла изглеждаше напълно в собствени води. Малко грим, изкусно и изящно сложен около очите, леко и фино червило силно подчертаваха природната й красота, смуглата кожа, големите кафяви очи. Вълнистата кестенява коса бе прибрана, няколко къдрици палаво се вееха, за да подчертаят лебедовия врат и дълбокото деколте с прекрасната гръд. Тя без усилие можеше да мине и за израелка, и за арабка, като всъщност бе и двете. Усмихваше се с лекота, смееше се прелестно, очите й бяха закачливи, но същевременно и дистанцирани.

Неколцина я поздравиха; изглежда, я познаваха в ролята й на израелски дипломатически служител с големи и мистериозни връзки. Хем бе известна, хем не — положение, идеално за истинската й работа. Същия ден рано преди обед се бе обадила на познат от високите места — една от „слушалките“ на Арно в обществото, който бе направо очарован, като чу, че Лейла е в Париж за няколко дни. И без всякакви предисловия побърза да я покани на приема от името на оръжейния производител и търговец.

— Но как? Нямате покана ли? — бе попитал привидно изненадан. — Та това е ужасен пропуск, мила моя, ужасен! Monsieur Арно ще бъде много обиден, ако не дойдете. Да, заповядайте, непременно елате, моля ви!

И, разбира се, с придружител, как не! Възможно ли е такава красива и изящна дама да дойде сама, моля ви! Брайсън и Лейла обсъждаха появата си на бала заедно до късна доба и се спряха на определена стратегия. Защото рискът бе невероятно голям, особено след кончината на „Испанска армада“. Според официалните новини, оцелели от гигантския взрив нямаше, но кой знае? Могъщи хора като Калаканис и някои от присъстващите на кораба емисари и агенти на крупни организации не си отиват току-така, без смъртта им да предизвика реакция по върховете на правителства и в кабинетите на важни личности в цял свят. Многозначителни сигнали получават влиятелни фигури от сенчести и високо-печеливши сфери на международния бизнес. Жак Арно току-що бе загубил важна част от разпространителската си мрежа и вероятно бе загрижен за собствената си безопасност. Кой може със сигурност да каже, че унищожаването на „Испанска армада“ не е само началото на тайна война срещу черните пазари на глобалния оръжеен бизнес? Като водещ бизнесмен в тази област Арно винаги бе проявявал извънредна чувствителност по тези въпроси, а сегашното събитие би могло да има отношение и към живота, и към империята му. Затова сто на сто ще бъде извънредно внимателен.

На кораба Лейла бе зеленоока и русокоса, сетне бе радикално променила външния си вид, сега го промени още веднъж. И Брайсън не можеше да си позволи лукса да бъде разпознат. Ако камерите на борда на „Испанска армада“ са били сателитно свързани с някои от разполагащите с гигантски ресурси глобални частни мрежи за сигурност и охрана (нещо много вероятно!), нищо чудно сега видеообразът му да се мъдри на нечии монитори.

Затова и той си купи някои неща от магазин за театрални материали близо до парижката опера. На другия ден външността му бе драматично променена: косата посребрена, напомняща за посивяващ блондин. Вълшебниците от службите за дегизиране на Управлението го бяха научили на редица тънкости в този извънредно сложен занаят. Подплънки в бузите неузнаваемо променят лицевия профил, малко специален латексен грим под очите отлично имитира торбички, а на други места създава убедителни бръчки или фина мрежа от кожни гънки. Тази работа си иска майстора, а Брайсън имаше огромна практика — години и години наред му се бе налагало да мени външността си. Животът му прекалено често бе зависил от това, затова знаеше, че понякога минимални промени имат максимален ефект. Сега изглеждаше поне двайсетина години по-стар от истинската си възраст — достолепен господин, напълно в тон с околните преуспели мъже с много пари и високо обществено положение, каквито бяха постоянните гости в Шато дьо Сен Мьорис. Името бе Джеймс Колиър — инвестиционен банкер и спекулативен капиталист от Санта Фе, Ню Мексико, САЩ. И както подобава на повечето хора от този тънък бизнес, гласността и рекламата са табу — те предпочитат да стоят в сянка — далеч от хорската суета и шумната обществена сцена. Така и г-н Колиър не обичаше да говори за себе си и най-вече за работата си, като отклоняваше подобни въпроси със скромно махане на ръка. Вижте, моята работа не е толкова важна и мащабна…

Брайсън и Лейла бяха отседнали в малък, не особено известен парижки хотел с умерени цени, който не бяха посещавали преди. Самата му посредственост бе и най-голямото му достойнство. Бяха пътували поотделно от летището на Либакола, Ник през Франкфурт, Лейла — през Мадрид. Виж, със спането се бе получило известно неудобство, но то бе неизбежно. Брайсън реши въпроса, като поиска апартамент с две стаи. Може би малко необичайно, но пък типично за хора, които държат на обществения морал и плащат данък за това какво ще кажат другите. Старомодно, но пък удобно за неомъжена двойка от въпросното поколение и със съответните скрупули. Всъщност на Брайсън съвсем не му бяха чужди плътските желания, прекалено дълго бе живял без жена до себе си, а Лейла бе красива и с подчертано сексуално излъчване.

Но професионалистът в него непрестанно го предупреждаваше да не компрометира създалото се отлично работещо партньорство с общи интереси. А може би го бе малко страх? Или работеше съвестта му? Възможно ли бе да се въздържа от интимност с друга жена, докато Елена все още бе една голяма въпросителна в живота му?

Сега Лейла умело го превеждаше от зала в зала, бъбреше и усмихнато кимаше на десетки познати по лице хора.

— Разказвали са ми, че замъкът е строен през XVII в. от министър на Луи XIV. Получил се толкова великолепен, че кралят завидял, арестувал министъра си и му конфискувал мебелите. Сетне повикал архитекта и оформителя на пейзажа и околните градини и обхванат от черна завист, заповядал строежа на Версай, като се заклел вече никога да не бъде надминат.

Брайсън кимаше и се усмихваше, както подобава на обстановката. Оглеждаше пищния интериор и видимо бе впечатлен от стила и изяществото му. Лейла говореше, а очите й оглеждаха залата, същински скенери; същото правеше и Брайсън. Несъзнателно много пъти в миналото бе правил именно това — да търси познато лице в тълпата, да следи за промяна в изражението, за особен блясък в очите, за трепване на устните, за бързо извърнат поглед — типичните сигнали, които неволно издават позналия го противник. Животът на агента под прикритие е винаги напрегнат, той трябва да е готов за най-неочакваното, за светкавична реакция и импровизация, основани единствено на интуиция и инстинкти.

Каква бе връзката, ако изобщо имаше такава, между Арно и Управлението? Екипът убийци, изпратен по следите му, очевидно бе имал връзка с хората на Арно на „Испанска армада“. Двамата италианци бяха хора на Управлението, това подсказваше евентуална връзка на Арно с бившите Брайсънови работодатели. Мистериозна и неясна, но все пак връзка. И още нещо — човекът на име Ванс Гифърд, представил се като Дженрет и отлично известен на Ник като служител на Управлението, бе пристигнал на кораба заедно с пратеника на Арно.

Всички тези факти бяха поотделно доволно неясни и косвени, но взети заедно, създаваха подсказваща разни неща мозайка. Например, че Жак Арно е една от мъгливите фигури, поели новото кормило на Управлението.

Но Брайсън имаше нужда от доказателства. Твърди, непротиворечиви, убедителни.

Такива сто на сто имаше. Но къде?

Според Лейла израелците бяха убедени, че фирмата Арно пере огромни средства в полза на престъпни елементи, включително и руската мафия. Наблюдението на Мосад бе установило, че Арно често провежда телефонни разговори в тази връзка от замъка, приема хора и прочие, но всички опити да се сложат подслушвателни устройства завършваха с неуспех. Освен това телефонните му връзки бяха непробиваеми и защитени със специални кодове. Това незабавно бе подсказало на Брайсън, че в замъка непременно има високоспециализирана телекомуникационна техника. Сигурно т.нар. черни телефони с възможности за кодиране-шифровка и съответно декодиране на телефонни сигнали, факсове и електронна поща.

Докато минаваха от зала в зала, Ник забеляза множеството картини по стените и това му даде определена идея.

* * *

В полумрака на малка стая на горния етаж седяха мъже в добре ушити делови костюми и със съсредоточени лица се взираха в неземната синевина на мониторите. На полици на древните стени бе монтирана най-съвременна, облечена в стомана и бляскав хром техника на базата на оптични влакна и най-новите постижения на електрониката. Всеки монитор показваше различна част на различно помещение от замъка. В стените на залите долу, в различните мебели и съоръжения бяха скрити миниатюрни камери, незабележими за тълпите гости. Те предаваха изключително качествен, кристален образ с високоразделителни качества. Камерите и свързаната с тях приемна компютризирана апаратура имаха приспособления за близък/далечен/стоп кадър, цифров запис и незабавно сравняване с необятните бази данни на банката хранилище, известна под името Мрежата. Всеки подозрителен гост бе незабавно подлаган на проверка и ако банката покажеше нещо нередно, мигновено бяха взимани съответните мерки. Най-простата от тях бе учтива покана за напускане на приема.

Ето и сега мъжът крайно вдясно улови един образ и го увеличи, постави го в мрежа и включи търсещите устройства. Човекът в образа бе със сребриста коса, с леко закръглено и загоряло от слънцето лице, а името му бе Джеймс Колиър от Санта Фе, Ню Мексико. Така се бе представил предварително, така и бе записан от хората на сигурността.

Какво бе привлякло вниманието им ли? Бяха го разпознали ли? Напротив — този на екрана бе абсолютно неизвестна величина, а това в тяхната работа бе извънредно рядко. За копоите на Арно неизвестната величина винаги означаваше неприятности.

 

 

Жизел, съпругата на Арно, бе висока, властна жена с аристократично поведение, гърбав нос и черна, напръскана в сиво, коса. Кожата на лицето й бе прекалено опъната и това веднага подсказваше чести пътувания до скъпи клиники за пластична хирургия в Швейцария. Брайсън я забеляза бързо — бе в единия ъгъл на библиотеката, оградена от малка тълпа люде, превъзнесено слушащи всяка нейна дума. Брайсън позна лицето — често го бе виждал в светската снимкова хроника на „Пари мач“. Навремето веднъж му се бе наложило да прегледа цели седем годишнини на списанието в „Bibliotheque National de France“.

Угодниците кибици около нея изглеждаха запленени от интелекта и чувството й за хумор и често се кикотеха на шегите й. Брайсън взе две чаши шампанско от минаващия келнер, подаде едната на Лейла и я поведе към една картина недалеч от самата госпожа Арно. Като застана пред платното, Ник подхвърли на достатъчно висок глас:

— Забележителна, нали? Направо фантастична! Виждала ли си неговия Наполеон? В анфас, същински римски император, истинска икона!

Опитът проработи. Гордата собственичка и познавачка на изкуството не се сдържа и веднага се насочи към разговора, който й се видя далеч по-интересен от сегашния. И как да не е интересен, когато касае нейна собственост! Усмихна се благосклонно на Брайсън и каза на добър английски:

— Ах, наистина — попадали ли сте на друг така хипнотично предаден поглед? Само Енгър може да представи Наполеон така сполучливо!

Лицето на Брайсън разцъфна в щастлива усмивка, сякаш бе намерил духовен приятел. Поклони се с наведена глава и скромно рече.

— Вие трябва да сте мадам Арно. Аз съм Джеймс Колиър. Каква прекрасна вечер!

Дамата кимна на групата хора.

— Моля да ме извините.

Пристъпи към Лейла и Брайсън и подаде ръка.

— Виждам, че сте почитател на Енгър, г-н Колиър.

— Би било по-точно да кажа, че съм голям почитател на вашата колекция, мадам. Тя демонстрира забележителната ви ерудиция. О, простете ме, моля. Разрешете да ви представя моята приятелка — Лейла Шарет от израелското посолство.

— Вече се познаваме — отвърна домакинята и любезно кимна на Лейла, но вниманието й остана приковано към Брайсън. — Драго ми е, че отново се виждаме.

А той внимателно я разглеждаше и преценяваше, макар и това да не личеше. Жената е била наистина хубавица на млади години, а сега подгонила седемдесетте, бе истинска кокетка с талантите на куртизанка — можеше да накара всеки мъж да повярва, че той е най-интересната личност в цялата зала.

— Според съпруга ми Енгър е направо скучен. Но пък той не е познавач, какъвто видимо вие сте.

Брайсън обаче не хареса това сравнение. Бе лош повод за запознаване с домакина.

— Ех, ако само Енгър бе имал щастието да има вас самата за модел — смени темата Ник и със замрежен поглед поклати глава.

Тя смръщи лице, но Брайсън отлично знаеше, че комплиментът й направи впечатление.

— Моля ви! За нищо на света не бих му позирала!

— Е, той наистина е работил извънредно бавно. Горката госпожа Моатесие! Наложило й се е да го издържа цели 12 години.

— На всичкото отгоре я е превърнал в истинска Медуза! А пръстите й в пипала!

— Но пък великолепен портрет!

— Причинява истинска клаустрофобия, не мислите ли?

— Някъде четох, че за някои от композициите си разглеждал снимките на моделите под микроскоп.

— О, така ли?

— Не мога да твърдя със сигурност. Много обичам картините му, но пък графиките му са ненадминати.

Брайсън знаеше, че в частната колекция на семейството има графики на Енгър, само че те не са достъпни за всекиго.

— Вярно! — възкликна Жизел Арно. — Макар че той самият ги нарича халтура.

— Е, да, да — по време на бедния му период в Рим е бил принуден да изкарва прехраната си с бързи рисунки на туристи и гости. Общоизвестен факт за големите художници е, че някои от най-хубавите им картини са рисувани за пари и по бързата процедура. А пък графиките на Енгър са най-доброто, което е създал. Само как улавя светлината, Боже, наистина шедьоври!

Мадам Арно сниши глас и каза съучастнически:

— Всъщност, знаете ли, ние имаме няколко от тях в билярдната…

 

 

Номерът бе минал. Госпожа Арно покани Ник и спътничката му да влязат в онази част на къщата, където други гости рядко бяха канени. И бе предложила да ги разгледат заедно, но Брайсън кавалерски отказа.

— Не бива да ви отнемаме от гостите и да ви губим времето — загрижено рече той. — Може би ние двамата да им хвърлим един бърз поглед?

И сега вървяха с Лейла по дълги коридори, влизаха в по-малки помещения, по чиито стени висяха обикновени картини от по-малко известни френски художници. Брайсън се ориентираше добре. Бе се подготвил: в Националната библиотека имаше голяма колекция с чертежи и планове на всички известни френски замъци с историческо значение.

Там бе проучил разположението на Шато дьо Сен Мьорис. Бе сигурен, че Арно не би се осмелил да коригира основната топография на замъка и да прави сериозни вътрешни размествания, освен да промени предназначението на някои от помещенията, като например спалните и кабинетите, особено личния си кабинет.

Крачеха с Лейла бавно и под ръка, минаха през няколко зали, свиха по коридор и там чуха приглушени мъжки гласове.

Замръзнаха на място. Сега чуваха по-отчетливо, говорът стана по-ясен. Езикът бе френски, един от събеседниците имаше силен акцент. Според Ник човекът бе руснак, доста вероятно от Одеса.

— … и да се върне при тях — завърши французинът.

Руснакът каза нещо, което Ник не разбра. Сетне французинът отвърна.

— Веднъж щом уговореното стане факт в Лил, възмущението ще бъде огромно. Тогава пътят ще е чист.

Като даде знак на Лейла да остане на място, Брайсън залепи гръб на стената и с безшумни стъпки започна да се промъква напред. Странични шумове нямаше никакви. Тогава извади от джоба нещо, подобно на сребриста писалка, и от единия край издърпа дълга, тънка жица — перископен кабел на базата на стъклено оптично влакно. Пристъпи до края на стената, където коридорът свършваше и започваше залата, в която бяха разговарящите. Подаде връхчето на кабела с миниатюрната камера извън ръба на стената и приближи окуляра към едното си око. Сега виждаше събеседниците добре.

Единият бе стегнат, едър и плешив мъж с тъмни очила. Той безсъмнено бе Жак Арно. Другият бе висок, с червендалесто лице. Отначало Брайсън не го позна. След няколко секунди зрителната му памет реагира с истински шок! Човекът бе Анатолий Пришников.

Лично Пришников тук! Магнатът с неограничено влияние и средства. Истинската сила зад поредната пионка, която в момента седи на президентското кресло в Кремъл.

Ник раздвижи кабелчето и откри, че има и трети човек. Седнал, веднага след ъгъла на стената. Врати нямаше, затова и гласовете се чуваха така ясно: коридорът се сливаше директно със залата, акустиката помагаше. Третият бе охрана, стопроцентово въоръжена. Едва ли бе само един. Ник отново раздвижи кабела с камерата и веднага забеляза втори въоръжен охранител, седнал някъде в средата на залата. Пришников и Арно разговаряха прави, застанали пред голяма, стоманена на вид врата.

Там вероятно бе кабинетът на търговеца.

В тази част на замъка прозорци нямаше. Значи мястото бе неподходящо за личен кабинет. Но за Арно главното бе сигурността, а не гледката.

Двамата видимо бяха на края на разговора си, това личеше от жестовете и най-общото им поведение. Размениха още реплика-две и тръгнаха към обратната част на залата. Слава Богу! Нямаше нужда от бързо отстъпление.

Брайсън прибра оптичния кабел, кимна на Лейла, показа два пръста. Разбраха се без думи. Бяха засекли мишената — центъра на деловата дейност на Арно в собствения му замък. Местоположението на кабинета и охраната. Двама души.

Брайсън бързо тръгна назад, Лейла не помръдна. Стигна до отворената врата на стая, покрай която бяха минали преди малко. В нея бе тъмно, нямаше много мебели; сигурно я използваха рядко. Ник се наведе към светещия циферблат на часовника си — марка „Филип Патек“. Изчака да мине цяла минута, сетне махна с ръка на Лейла и веднага се вмъкна в стаята.

Лейла се обърна и тръгна към залата, където бяха разговаряли Арно и гостенинът. Залиташе леко като пияна. Внезапно се разсмя високо, кръшно и рече достатъчно силно, че да я чуе охраната зад ъгъла:

— Ама тук някъде непременно трябва да има тоалетна, иначе ще се напишкам…

Зави на ъгъла и веднага се натъкна на седналия на красив стар стол бодигард. Той я фиксира студено, враждебно и сковано попита:

— С какво мога да помогна на мадам?

Подтекстът на въпроса бе: не можете да минете оттук. Бе чернокос младеж, едва надхвърлил двайсетте, подстриган съвсем късо, със смръщено и кръгло румено лице.

Тя се изкикоти и залитна към него.

— Не зная — рече провокативно и пак се изхили — дали можете да ми помогнете. Я да видя, я… какво имаме тук? Млад човек, истински мъж. Хм, истински… не като онези педита и дъртаци оттатък…

Суровото изражение на младежа се смекчи до известна степен, в очите му блеснаха искрици смях. Мадамата се бе насвяткала, а пък не беше лоша. Огледа я отново. Хм, готино парче. Едва ли е заплаха за сигурността. Бузите му порозовяха още повече. Безсъмнено му хареса прекрасно оформеното тяло на Лейла, пищният и добре изложен на показ в ниското й деколте бюст.

— Съжалявам, мадам — рече неспокойно. — Моля ви да се върнете. Не можете да минете оттук.

Лейла се захили изкусително, залитна и се подпря с ръка на стената.

— Ама защо да не мога да мина оттук? — запита почти шепнешком, със замрежен поглед и направи малка крачка напред. — Май съм си намерила онова, което си търсех…

И пак пристъпи леко наведена, за да изпъкне още повече откритата й гръд.

Младият мъж се смути. Хвърли неспокоен поглед към колегата в средата на залата. Онзи, изглежда, не обръщаше внимание.

— Моля ви, мадам…

— Хайде да ми помогнеш да намеря… тоалетната… — тя вече направо шепнеше и го гледаше в очите.

— Върнете се по същия път, по който сте дошли. Там има тоалетни — опита се да каже остро и авторитетно той, но не се получи.

Лейла задиша тежко.

— Но аз непрекъснато се губя, защо не ми покажеш къде мога да…

Младежът отново погледна към другия бодигард, но той наистина бе достатъчно далеч, за да чува шепота на Лейла.

— Може пък да ме отведеш за малко, а… няма да отнеме много време, нали?

Зачервен и смутен, онзи стана от стола и се престраши:

— Добре, мадам, елате.

Лейла светкавично пресметна, че сега имаше няколко възможности. Едната бе да я отведе в стаята, където бе Брайсън, а там елементът на изненадата бе сигурен. Но младежът я поведе към друго помещение, очевидно пушалня — добре обзаведено, с мека мебел. Бе силно възбуден — това личеше на панталона му отпред — и се усмихваше похотливо. Влязоха, той побърза да затвори вратата.

Време бе за план Б. Лейла се извърна към него и протегна ръце…

А Брайсън мълниеносно се измъкна от стаята, зави зад ъгъла и с широки, бързи и ужким несигурни крачки се запъти към втория бодигард в средата на залата — пред вратата на предполагаемо празния кабинет на Арно. Сега бе негов ред да се преструва на пиян, макар и със съвсем друга цел. Охраната се изправи, когато Ник приближи с леко залитане.

— Добър ден, господине! — обади се мъжът с неутрален глас, в който имаше нещо като поздрав, но и предупреждение. — Какво търсите тук?

Ник отново залитна и извади запалка.

— Ах, да му се не види, запалката носи, а цигарите забравил — рече на английски с надебелен глас. — Просто не е за вярване, мамка му…

— Сър?

Брайсън го изгледа и заговори на френски:

— О, да, да… хм, нямате ли една цигарка? Французите са хора галантни…

Охраната се поколеба за секунда, сетне бръкна в джоба и извади пакетче цигари. В същия миг Брайсън се наведе напред и щракна. Вместо огън запалката изплю дълга струйка парализиращ газ. Мъжът не можа дори да посегне към оръжието, а рухна на пода заслепен, застинал в безсъзнание.

Ник светкавично го вдигна и настани на стола в поза на човек замислен, загледан в земята с прибрани в скута ръце. Очите му бяха затворени, но това се виждаше само отблизо. Отдалеч всеки щеше да си каже, че охраната си е на място, приближи ли се някой, ще помисли, че този току-що е заспал.

Спреят в запалка бе купен в Париж, но Брайсън имаше и малък арсенал от други подобни нещица, като миниатюризирани инфрачервени и радиочестотни скенери, скенери за специализирани ключалки и прочие. Бързият оглед на стоманената врата разкри наличие на обичайните алармени системи и детектори. Но Ник бе извадил късмет — нормално Арно сигурно ги включва, когато напуска замъка, а тази вечер бе оставил само ключалката автоматично да затвори зад него. Вероятно възнамеряваше след известно време да се върне отново тук. Самата ключалка бе от най-добрите, но не тя бе предназначена да възпира нежеланите гости. Охранителите и сигналните системи бяха за тази работа. Брайсън извади малък черен инструмент, с който бе свикнал да работи от години. Той заместваше комплекта инструменти на майсторите ключари и професионалните касоразбивачи и бе истинско произведение на изкуството в своята област, при това с много бързо действие. Вкара острия му край в ключалката и няколко пъти натисна монтирания отдолу спусък. Тежката врата се отвори леко.

Ник светна с портативно фенерче и удивено установи, че кабинетът на Арно е съвсем скромно обзаведен. Метални шкафове с документация нямаше, нямаше каси, заключени бюра и други подобни. Помещението имаше спартански, почти казармен вид. Два стола, канапе, масичка за кафе и съвсем гола махагонова маса, очевидно заместваща бюро. Плюс силна настолна лампа и два телефона…

Телефонът!

Да, единият безсъмнено бе въпросната комуникация. Кубична — 30×30×30 см, сива кутия, на пръв поглед канцеларски телефон с капак. Но Брайсън познаваше техниката, бе запознат с поне десетина различни модела, макар че за пръв път виждаше толкова компактен и елегантен — стопроцентово най-новото поколение сателитен кодиращ телефон. В капака вероятно са антената и радиочестотният модул. В системата е вграден чип с кодиращи алгоритми с огромни възможности, нелинейна система фазово-сигнално шифроване, 128-битови ключове и какво ли още не. Никакви устройства не могат да подслушат подобна система, защото тя никога не излъчва самия кодиращ сигнал. Прихванат разговор звучи като неразбираемо бърборене, гласовете са електронно изкривени, звуковете — произволно заменени с други. Сателитната връзка е възможно най-добрата и осигурява достъп до най-отдалечените кътчета на планетата.

Брайсън заработи бързо, вещо. Отвори кутията и започна да я разглобява. Вратата бе затворил след себе си, охраната щеше да бъде в безсъзнание поне половин час, но имаше определен риск самият Жак Арно внезапно да се върне. Нямаше да намери пазачите и вероятно щеше да вдигне цялата охрана по тревога. Е, ако, разбира се, Лейла бе успяла да се справи с първия бодигард…

Неговата задача бе да работи максимално бързо. Вече бе отворил кожуха, извадил и подредил повечето електронни компоненти на масата. Сега държеше чипа на постоянната памет и го оглеждаше на силната светлина на настолната лампа. Точно онова, което бе очаквал да намери. Кодиращият чип бе сравнително голям, както обикновено правят този вид чипове. Произвеждат се в силно ограничени количества за определен брой хора. Самият факт, че Арно има подобно устройство, потвърждаваше принадлежността му към някаква група конспиратори с определени цели, действащи в абсолютна тайна. Възможно ли е Арно да е един от тайните шефове на Управлението?

От вътрешния джоб на смокинга Ник извади подобен на миниатюрно транзисторно радио предмет. В единия му край имаше продълговат и тесен отвор. Там вкара чипа и включи устройството. Светна индикаторна лампичка — първо в зелено, сетне в червено и след няколко секунди отново в зелено. Устройството разчиташе чипа посредством специални сигнали и записваше данните. Брайсън наостри уши — стори му се, че отвън долитат гласове. След малко реши, че му се е причуло. Извади чипа и бързо започна да сглобява телефона. Кодиращата схема на този вид апарати се променя всеки път, когато телефонът се използва, и никога не повтаря една и съща комбинация. За щастие Ник бе записал най-важното, което в ръцете на истински експерт щеше да свърши добра работа.

Минута и нещо по-късно Брайсън бодро крачеше по коридора и обратно към залите, където течеше приемът. Нямаше го бодигарда, с който се бе заела Лейла. Добър знак! Другият спеше дълбок сън, а събуди ли се, едва ли ще повика помощ, защото знае, че наказанието му ще бъде сурово. Пък и кой охранител е склонен да признае, че е бил надхитрен от някакъв си дъртак.

 

 

В пушалнята младият бодигард стоеше със смъкнати до глезените панталони, разкопчана риза, готов за бърза любов. Лейла го поглади по корема, целуна го по врата. Бе протакала нещата колкото се може повече и отлагала до последния момент. Крадливо си погледна часовника — тъкмо бе време… отвън се чуха стъпки, някой се покашля два пъти.

Уговореният с Брайсън сигнал!

Лейла се наведе и взе захвърлената на пода дамска чанта, сетне потупа младежа приятелски по бузата.

— Чао, мили мой! — рече тя с напълно трезв глас.

Пламналият от желание бодигард я зяпна, лицето му се наля с кръв, погледна надолу към свалените си панталони.

— Понякога най-голямото удоволствие, миличък, е неосъщественото — философски рече тя на вратата и му изпрати въздушна целувка. — Затова пък аз никога няма да те забравя.

Чантата й тежеше повече от обикновено — вътре бе прибрала беретата на охранителя. А той горкият, колкото и разгневен и незадоволен да бе, никога нямаше да посмее да си признае фрапантното нарушение на правилата за сигурност.

Като подтичваше леко по коридора, тя провери грима си в малкото дамско огледало, оправи червилото и се върна на приема през банкетната зала. Почти в същия миг от съседната врата влезе и Брайсън. Тук неголям струнен оркестър свиреше камерна музика. От съседната зала обаче смътно долиташе ритъмът и дрезгавият вокал на рок музика. Странно се противопоставяха тези два жанра — елегантната Моцартова класика и разрушителната какофония на XXI век.

Брайсън свойски обви с ръка тънкия кръст на Лейла. Сетне дяволито подхвърли:

— Предполагам, че си се забавлявала добре.

— Много смешно! — сопна му се тя. — Предпочитах да съм на твое място. Свърши ли работа?

Брайсън отвори уста да отговори и в същия миг забеляза плешивото теме на Арно в отсрещния ъгъл. Говореше с друг мъж в смокинг и малка слушалка на ухото. Сигурно бе служител от сигурността на замъка. Арно му каза нещо, кимна и се огледа. В същия миг трети се присъедини към тях и започна да шепне нещо настойчиво. Тримата събраха глави и очевидно започнаха бърза консултация. Брайсън забеляза и подозрителния поглед на Арно, който оглеждаше залата в неговата посока. Очевидно някой бе вече докладвал нещо, дал предупредителен сигнал. Сега Ник забеляза, че Арно го гледа. Да, бе се взрял именно в него. Значи наистина са го засекли и сега докладват — безсъмнено хората от електронното наблюдение. Сега всичко бе на карта. Така или иначе идването тук бе огромен риск — огромен, но добре изчислен. Всъщност най-големият риск бе може би бездействието.

Отговорът дойде след няколко секунди. Двамата, с които бе разговарял Арно, се разделиха и тръгнаха през залата към Брайсън и Лейла. По отделни обходни маршрути, като си пробиваха път през тълпата гости и учтиво им се извиняваха. Появи се и трети и стана ясно, че и трите изхода на залата са завардени: мъжете бяха стратегически разположени с гръб към тях.

Най-вероятно камерите бяха уловили движението им извън приема, може би и влизането на Ник в кабинета на Арно или само излизането. Кой знае?

Сега обаче бяха заобиколени.

Лейла леко стисна ръката му, даваше му да разбере, че е усетила капана. Наистина бяха в капан, със съвсем ограничени възможности. Тук стрелба нямаше да има, освен в краен случай — хората на Арно щяха да се опитат да ги изведат от залата, без ненужно да плашат другите гости. Всичко щеше да бъде извършено с привидна учтивост, но Ник не си правеше никакви илюзии относно безмилостната безкомпромисност на Арно и охраната му. Наложи ли се, ще стрелят, а обяснения ще дават по-късно. Винаги има готови лъжи и предварително подготвени версии за пред официалните инстанции.

Мозъкът на Брайсън заработи на високи обороти, тримата приближаваха и само голямото количество гости ги забавяше. Усети, че Лейла силом набутва нещо в ръката му — бе велурената й дамска чанта. Но защо? Сетне долови тежестта и съобрази, че тя е взела оръжието на онзи младеж. Но тя не се ли досещаше, че и той има оръжие? Лейла продължаваше да бута чантата. Тогава той я взе и отвори. Веднага разбра причината — бе запазила една от димките, взети от „Испанска армада“. Дръпна лостчето й, сетне просто пусна чантата с димката на каменния под. Гранатата се изтъркаля навън и след секунда-две засъска и забълва гъст сив дим. След малко цялата зала се напълни с мътни облаци, които смърдяха ужасно на сяра.

Дамите запищяха, хората на Арно бяха вече съвсем близо. Но истерията още повече се засили, настъпи истинска дандания, вече всички крещяха и се блъскаха грубо в напразен опит да стигнат до някой от изходите. Доскоро достолепните и тежки гости се превърнаха в обезумяла, уплашена до смърт тълпа. Запищяха аларми, най-вероятно противопожарните. Музиката секна и самите музиканти се присъединиха към всеобщия хаос, а Лейла и Брайсън потънаха в общата бъркотия.

И двамата притежаваха отлично чувство за ориентация и скоро излязоха от залата; бързо пресякоха коридор, поредица от малки зали и стигнаха на изхода. Ник я бе хванал за ръка, за да не се загубят в тълпата, и сега я задърпа към красивия декоративен лабиринт от жив плет извън шатото. Организацията на операцията задължително предвиждаше авариен транспорт. Брайсън бе платил добри пари, за да му скрият тук мотоциклет — мощно беемве, което запали още с първото ритане на стартера.

Секунди по-късно те вече летяха по алеята около замъка, а Брайсън умело избягваше първите появили се навън зашеметени гости. След около три минути вече бяха на магистралата за Париж и се движеха с отлична скорост, като задминаваха кола след кола.

Но не се бяха измъкнали. В огледалото за задно виждане Брайсън скоро забеляза мощна черна кола с тъмни прозорци, която ги преследваше и постепенно скъсяваше дистанцията. Триста метра, двеста и осемдесет, двеста и петдесет… скоро бе точно зад тях, а след секунди и до тях! Имаше и други коли и бясното преследване се превърна в нещо като каскада с гневни клаксони и свирещи спирачки. Сетне невидимият водач започна ловки маневри с цел да ги изхвърли от шосето — притискаше ги към канавката и се връщаше пак вляво, за да не излети самият той, отново ги притискаше и отново се връщаше… Ник натисна газта и се опита да изстиска цялата мощ на двигателя, а в същото време забеляза приближаващия се насреща изход. Задмина две коли и застана плътно вдясно, като че ще влезе в изхода. Ръцете на Лейла го стискаха здраво за кръста. Болеше го раната на рамото, скърцаше със зъби от болката, но събра всички сили, за да се съсредоточи в кормуването. Имаше други коли и онова, което бе замислил, изискваше стопроцентова концентрация, умения и доста физическа сила. Извика на спътничката си:

— Дръж се здраво! Сега!

Последва достойно за филм изпълнение на класическата маневра за смяна на посоката на движение. Ник пусна две коли да го задминат, сетне сви остро вляво, заби спирачки, моторът силно поднесе и залитна, но той успя да го овладее, мина в банкета отсреща и с пълна газ наду назад — в посока обратна на движението. Черната кола профуча и принудена от автомобилите зад нея, влезе в изхода.

Сега фарове блестяха в очите на Ник, разгневените водачи натискаха клаксоните и му се заканваха с подадени навън юмруци. Но преследвача им го нямаше — той за нищо на света не би могъл да повтори същата маневра.

Продължиха назад и веднага разбраха, че на преследването не е сложен край. Насреща им летеше единичен фар и Брайсън бе някак си стопроцентово уверен, че мотоциклетистът идва от Шато дьо Сен Мьорис. Опасенията му се потвърдиха веднага, защото, докато се разминаваха, край ушите му писнаха куршуми, пак и пак. Всичко стана светкавично, той викна на Лейла и двамата се наведоха. Отзад се чу сърцераздирателно скърцане на спирачки, вой на клаксони и рев на ускоряващ мотор. Преследвачът бе поел след тях.

Брайсън отново натисна газта, но задният мотоциклет постепенно ги застигаше — видимо двигателят му бе по-мощен. Внезапно усетиха силен тласък, още един и още един — преследвачът ги удряше отзад с надежда да ги събори. Вероятно смяташе, че падането при такава голяма скорост е по-сигурна смърт от куршумената. И вероятно бе прав — двамата нямаха нито шлемове, нито наколенки.

Ник изви глава назад и се опита да надвика въздушния поток:

— Добре ли си?

— Да, да — изкрещя тя в отговор. — Давай по-бързо!

Лесно бе да се каже, но той бе извадил всичко възможно от този двигател. Онзи отзад отново ги удари. Ник видя идващия завой и дългата зелена ливада край него с купи сено и дървени постройки в далечината. Почвата изглеждаше стабилна, но знае ли човек? Ник даде газ до дупка, изви рязко вдясно и на завоя направо излетя от шосето. Този път нямаше изстрели, преследвачът се нуждаеше от двете си ръце на кормилото.

Ако можеш, сам подгони преследвача!

Още една максима на Тед Уолър.

В края на краищата само така се решава кой е хищникът и кой — плячката. Плячката оцелява само ако самата тя се превърне в хищник!

Мотоциклетът тежко тупна на ливадата, двамата подскочиха на седлата, но се задържаха. Тогава Брайсън реши да направи неочакваното и като остави дълбока следа в пръстта, зави и се върна на шосето, за да подгони задминалия ги мотоциклетист.

Последният изобщо не очакваше тази стратегия и спря, за да обърне. Това му бе грешката: с цялата мощ на беемвето Ник заби предната гума в него и ездачът излетя от седлото. Брайсън удари спирачки и двамата с Лейла скочиха от мотоциклета, който падна на шосето. Бившият преследвач бе вече на крак и трескаво търсеше оръжието си, вероятно също отхвръкнало при сблъсъка. Но Лейла вече натискаше спусъка.

Онзи падна и същевременно успя да извади второ оръжие изпод коженото яке. Размениха изстрели, около ушите им свирнаха разгневени оси. Лейла стреля отново, Брайсън също и това бе краят на втория преследвач.

Ник изтича до него, разкопча якето до край, извади портфейл. Не бе сигурен, че въобще ще намери документи, но човекът очевидно бе тръгнал спешно и не бе имал време да ги остави.

Брайсън не бе подготвен за онова, което видя. Изненадата бе голяма, истински шок — той преглътна и затаи дъх.

Всичко, само не и това! Ах, тази служебна бюрокрация… Познаваше прийомите на фалшификаторите, бе виждал, а и бе изучавал десетки подправени документи на всички големи шпионски институции. Но това тук не бе фалшификация, не. Съмнение нямаше. Огледа го внимателно два пъти, вдигна го срещу лунната светлина пак и пак. Всичко си бе на място. И защитните нишки, и вградената в специалната материя холограмна маркировка, печатът, скритите знаци, които не подлежаха на имитиране. Погледна лицето на мъртвия и снимката. Да, грешка нямаше.

— Какво намери? — с интерес попита приближилата се Лейла.

Брайсън не каза нищо, просто й подаде документа.

— Боже мой! — възкликна тя.

Преследвачът им изобщо не бе французин, не бе човек от сигурността на Арно, не бе даже и наето по някакъв повод ченге.

Бе американски гражданин, служител на парижкото бюро на ЦРУ.