Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (3)

Глава втора

Пет години по-късно

„Удбридж колидж“ е в западната част на Пенсилвания — малък, но стилен институт, дискретно подсказващ просперитет и недостъпност. Това личи най-напред от изпипаните едва ли не на бижутерно ниво зелени площи и цветята в тях — изумрудени морави, перфектно оформени лехи. В „Удбридж“ видимо действа силата на институция, която може да си позволи да плати големи пари за естетични подробности. Архитектурата е в същия дух — червени тухли и стар бръшлян, академична готика, типична за образователните заведения от двайсетте години. От малко по-голямо разстояние човек може дори да помисли, че се намира сред древните Оксфордски колежи, особено ако нечия магьосническа ръка би могла да отстрани околните неприветливи градове и предприятията на леката промишленост и да изнесе китния училищен комплекс, за да го положи в една истинска Аркадия.

И така — тук цъфти това закътано, охолно и добре осигурено консервативно учебно заведение. Място, където най-богатите и най-влиятелни американски семейства спокойно и безрезервно изпращат възприемчивите си отрочета. Елегантните магазини за стоки и храна в учебния комплекс въртят оживен бизнес целогодишно. Дори и след шейсетте години колежът си остава „огнище на мир и покой“, както хумористично се бе произнесъл един от последните университетски директори.

За голямо удивление на същата ерудирана личност, Джонас Барет се бе оказал отличен преподавател, а часовете му — далеч по-интересни и популярни, отколкото би могло да се предположи предвид предмета, който преподаваше.

Повечето от студентите бяха умни и възприемчиви, почти всички се учеха прилежно и поведението им — далеч по-добро, отколкото в колежа, където бе следвал самият Брайсън. Скоро след пристигането му в „Удбридж“ интересни думи му бе казал един от колегите във факултета — кокалест физик, родом от Бруклин и преподавал в нюйоркски щатски колежи. „Тук се чувствам като наемен даскал на децата на английски лорд в пищния му замък. Живея сред разкош и богатство, които не са мои“, бе изтърсил физикът.

И все пак Уолър не го бе излъгал: животът тук бе повече от добър.

Днешният ден бе започнал познато. Аудиторията както винаги препълнена с почти стотина души, чиито лица издават интерес към предмета. Брайсън-Барет се бе усмихнал, когато преди време, година след постъпването му тук, университетският вестник „Кампъс конфиденшъл“ го бе нарекъл „ледено харизматичният преподавател… с оригинална мисъл… каменно лице… лукаво-ироничен лик“. Е, каквито и да бяха причините, неговият курс по антична история се бе оказал най-търсеният и най-посещаваният в историческата катедра.

Погледна си часовника: време е да привършва с лекцията и да подготви почвата за следващата.

— Римската империя е едно от най-удивителните политически постижения в човешката история и въпросът, измъчвал толкова много големи мислители години наред, разбира се, е защо тя пада… — говореше той с леко иронична усмивка. — Всички знаем тъжната история. Светлината на цивилизацията примигва и почти угасва. Варварските орди са на прага. Предстои унищожение на най-възвишените надежди на човечеството, нали така?

От публиката долетяха тихи думи на съгласие.

— Глупости! — изрева изведнъж той и удивените лица в залата занемяха.

— Моля да извините македонския ми темперамент — каза той по-тихо и предизвикателно огледа аудиторията с орлов поглед. — Така наречените римляни отдавна са загубили високите си морални принципи, всъщност много преди да стане ясно, че ще загубят и империята си. Кой друг, ако не римляните отмъщават за ранни дрязги на готите, като пленяват и отвличат децата им, които извеждат по площадите в десетки свои големи градове само за да ги изколят по най-безчовечен начин едно по едно. Възможно най-бавно и мъчително. Що се касае до хладнокръвна жестокост и добре изчислена кръвожадност, готите никога не могат да се сравняват с тях и никога не са ги настигали в това отношение. Западната римска империя е истинска арена на робство и кръвопролития, които се практикуват, както днес ние практикуваме различните спортове. Ако трябва да правим сравнения, Източната римска империя е много по-мека като поведение и човешки норми и тя оцелява при така нареченото падане на Римската империя. Т.нар. Византийска империя или Византия е само един термин; хората, наричащи себе си византийци, знаят, че именно те са истинската Римска империя, защото не друг, а именно те запазват постиженията на науките и човешките ценности, които ние уважаваме днес. Римският Запад не пада пред външен враг, не — той се разпада отвътре поради собствената си гнилост и човеконенавист. И това е самата истина. А цивилизацията съвсем не загива, тя просто се придвижва по на изток.

Пауза и едно пожелание:

— Сега можете да получите курсовите си работи. Приятен уикенд, дотолкова, доколкото той е мъдър. Помнете казаното от Петроний: „Умереност, умереност във всичко, дори и в самата умереност.“

 

 

— Професор Барет? — девойката е руса и привлекателна, една от онези студентки, които са винаги на първия ред и слушат най-внимателно.

Той току-що е събрал записките и затяга ремъците на изтърканата си професорска чанта. Не я слуша много внимателно — тя мънка за поредната текуща оценка, според нея бележката е несправедлива. Тонът й е настойчив, думите банални и до болка познати: „Упорито съм работила… дала съм най-доброто от себе си… ама наистина страшно много се трудих…“, и прочие.

Той върви към вратата — тя подире му. Излиза на паркинга, тръгва към колата, тя също.

— Вижте, хайде да обсъдим това утре по време на приемните ми часове? — тихо предлага той.

— Ама, професор…

Нещо не е наред.

— Мислех си, че бележката не е наред, професор Барет — усмихва се тя обнадеждена.

Той чак сега се усеща, че е казал тези думи на глас. Обаче интуицията, онези невидими антени, присъщи на дългогодишния професионалист, долавят силни, отчетливи сигнали. Нещо има. Защо? Откъде? От къде на къде съвсем неочаквано тази безпочвена параноя? Не се ли е превърнал в нещо като онези психясали виетнамски ветерани, които подскачат, когато изгърми ауспухът на някоя кола.

Но има, определено ИМА нещо не на място. Някакъв звук? Обръща се към студентката, но не за да я погледне, а да огледа терена зад нея. Нещо е подразнило периферното му зрение. Нещо се е мярнало в недалечния фон. Да! Прекалено нехайно към него върви широкоплещест мъж в черен вълнен костюм, който върти глава, с удоволствие вдишва чистия въздух, любува се на красивата зеленина. Носи бяла риза и перфектно завързана вратовръзка. Това не е типичното академично облекло в „Удбридж“, дори и в администрацията не се обличат по този начин. А и времето е прекалено топло за вълнени дрехи. Това е външен човек, който видимо се опитва да се представи за вътрешен.

Оперативните инстинкти на Брайсън се включват на високи обороти. Сигналите, които се получават в определени мозъчни центрове, са особено силни и високи. Скалпът му сякаш се затяга върху черепа, а очите му се завъртат като скенерни камери. Старите навици се пробуждат, невикани, атавистични, съвсем не на място.

Но ЗАЩО? Защо ли трябва да се безпокои от пристигането на посетител? Прилича на родител, може би е някой баровец от Вашингтон, я от правителствените чиновници, като се съди по дрехите, я някой богат търговец. Брайсъновият мозък прави бърза оценка. Сакото на непознатия е разкопчано, мяркат се червени презрамки на панталоните. А Мъжът носи и колан, панталоните са с дълбока кройка, високо над кръста и достатъчно дълги, че да се набърчат над обувките. Последните са с меки гумени подметки. Адреналинът шуми в кръвта още повече. Ами да! Нали и той е носил същото облекло! Налага се да сложиш и презрамки, и колан, защото в единия или и в двата джоба носиш тежки предмети, да речем, голямокалибрен пистолет. Панталоните се нагъват над обувките, за да прикрият с по-голяма сигурност глезенния кобур. Какво обичаше да казва Тед Уолър? О, да — „Обличай се подобаващо — за успех в работата!“, и надълго и нашироко обясняваше къде във вечерното облекло най-удачно може да се скрие цял арсенал оръжие. Ако дрехата е ушита както трябва, разбира се.

Но аз съм извън играта! По дяволите, защо не ме оставят на мира?

Не, мир няма да има. Никога няма да има мир за него. Веднъж в играта, до живот в нея. Та дори и когато престанеш да получаваш заплата и здравните ти осигуровки изтекат.

Противникови централи и агенти по света жадуват за различни отмъщения — за назидание, показни, какви ли не. Независимо какви предпазни мерки са взети, независимо от качеството на прикритието, от ловкостта, с която дадено лице е изчезнало от земната кора. Ако някой от занаята наистина иска да те намери, рано или късно това става. Да мислиш противното е ужасно наивно. Това е още едно неписано правило сред оперативните работници на Управлението.

Откъде пък да е сигурен, че въпросното лице не е от самото Управление? Дошло за „пълна стерилизация“, както се казва цинично на езика на професионалистите? Чистач?

Брайсън не познаваше пенсионирани служители на Управлението, макар че бе сигурен — такива съществуват. Е, ако някой „от горе“ бе решил, че по такива и такива съображения, например съмнения в лоялността му, че и той подлежи на „стерилизация“? Това си бе виртуална сигурност.

Но аз съм извън играта! Всичко е останало зад мен!

О! Кой ще ти повярва?

Ник Брайсън, защото в този миг той отново бе Ник Брайсън (Джонас Барет да върви по академичните си дяволи), още по-внимателно измери човека в костюма. Бе с прошарена и ниско подстригана коса, с широко, червендалесто лице.

Брайсън се стегна и приготви — непознатият се бе вече доста приближил. Усмихваше се и показваше дребни бели зъби.

— Търся господин Барет. Вие ли сте? — попита човекът, вече стъпил на средата на изумруденозелената алея.

Лицето му бе самоуверено, спокойно, дори приветливо. Още една характеристика — издайническа за хора като Брайсън. Професионален белег. Обикновен цивилен лаик, който се обръща към непознат, винаги демонстрира известно колебание.

От Управлението ли е?

Не, неговите хора са по-добри от този. По-незабележими, по-ловки.

— Лора — обърна се към студентката, — искам сега да ме оставиш на мира и да се върнеш в административната сграда. Изчакай ме в кабинета и ще поговорим.

— Но…

— Тръгвай! — изсъска той и момичето отстъпи смаяно.

Объркано и почервеняло от срам и обида, то се извърна и затича към недалечната сграда. „Какво ли изневиделица му стана на този професор Барет? — както щеше да каже на съквартирантката си същата вечер. Той за секунда се промени изцяло, ама изцяло ти казвам и стана един такъв… страшен, а аз реших, че е най-добре да се махна…“.

В същия миг долови и други стъпки: значи има един човек от другата страна. Обърна се и веднага видя червенокос мъж, луничав, значително по-млад, в морскосин блейзер, светлокафеникави панталони и мокасини. Значително по-подходящи дрехи за студентския вкус, само че копчетата на блейзера бяха медни, прекалено искрящи. И сакото съвсем не лягаше както подобава отпред на гърдите, а бе издуто точно на онова място, където всеки, гледал криминални филми, знае, че се носи подраменен кобур.

Не са хора на Управлението! Но щом не са, тогава откъде са? Чуждестранни ли са? Противник? Или от други американски служби?

Сега Брайсън разпозна и шума, който на първо място го бе алармирал. Тихото, непрестанно пърпорене на работещ на нулева скорост автомобил. Видя и него — „Линкълн Континентъл“ с тъмно оцветени непрозрачни прозорци, при това не в паркинга, а на алеята, блокирал пътя на собствената му кола.

— Господин Барет? — отново го повика мъжът в черно и този път погледите им се срещнаха, а онзи още повече скъси дистанцията помежду им.

Акцентът бе тромав, може би на човек от американския Запад. Той спря на половин метър и с палец показа линкълна.

— О, така ли? — хладно откликна Брайсън. — А познаваме ли се?

Отговорът бе демонстративен — не думи, а жестове. Онзи постави ръце на кръста и разтвори сакото, за да се види кобурът с пистолета. Кратко послание на един професионалист към друг — първият въоръжен, вторият — не. В следващата секунда обаче облеченият в черно се преви на две от силна болка в стомаха. Със светкавична бързина Брайсън бе забил върха на тънката си писалка в мускулестия му корем, а професионалистът бе отвърнал с напълно непрофесионален ход, та макар и съвсем естествен за нормален човек. „При контакт с противника, дори и болезнен за вас, веднага се посяга към оръжието, никога към раната“ — бе една от многото заучени в Управлението аксиоми. Този прийом, който практически означаваше да надмогнеш нормалния си човешки инстинкт, неведнъж бе спасявал живота на Ник. Човекът срещу него не бе от най-добрите.

И докато същият притискаше раздраната си плът, ръката на Брайсън се стрелна под сакото му и измъкна малка, но доста мощна берета.

Още едно доказателство, че не е от Управлението. Тази марка не бе на въоръжение там.

Брайсън го удари силно в слепоочието и чу противния звук на строшена кост, а агентът се свлече тежко на земята. Сетне се извъртя рязко, за да посрещне червенокосия с блейзера. Всичко стана за няколко секунди — едно, две, три…

— Моят е със свален предпазител — викна Брайсън с подкана в гласа. — Вашият?

По лицето на другия се изписаха едновременно объркване и паника. Очевидно не бе опитен в тези дела. Съвсем просто бе да се изчисли, че Ник лесно ще стреля пръв — още при звука на металното изщракване, предизвикано от преместването на лостчето на предпазителя. Просто малшанс. Но е известно, че винаги неопитните са най-опасни, защото те рядко действат логично и рационално.

Както се казва в някои романи: час на аматьора. Пистолетът в ръката на Ник описа парабола, като остана насочен към червенокосия, докато самият Брайсън отстъпваше към работещия на празен ход автомобил. Бе сигурен, че вратите са отключени. Естествено, че ще бъдат, нали онези двамата бързат. С плавно движение отвори вратата и се намести на шофьорското място. Светкавичен оглед бе достатъчен да разбере, че стъклата са непробиваеми за куршуми. Премести лоста на скоростите и колата подскочи напред. Чу куршумът на червенокосия да удря задния номер. Следващият удари задното стъкло и то се напука, но остана цяло. Онзи може би стреляше по гумите с надежда да го спре.

След няколко десетки секунди той вече излизаше през високите и украсени с фигури от ковано желязо порти на университетския двор. И докато профуча по широката алея с три платна, мозъкът му работеше като картечница: край на прикритието! Времето ми изтича! Какво трябва да се направи?

 

 

Ако бяха искали да ме убият, досега да съм мъртъв. Това бе следващата мисъл, когато излезе на междущатското шосе и подгони колата. Очите му трескаво бягаха по терена отпред, събираха информация. Този път го бяха хванали неподготвен и невъоръжен. Било е нарочно. Което означаваше, че целта им е по-друга — не просто убийство. Но каква? И как са го открили, по дяволите? Възможно ли е някой да е получил достъп до специалната база данни на Управлението — най-тайните досиета с гриф 5–1 за свръхсекретност? Имаше толкова много възможности, променливи, неизвестни. Но сега не чувстваше страх, а само леденото спокойствие на печен оперативен работник. Не бива да отива на което и да е летище — там сто на сто ще го очакват. Не, ще се върне у дома, пак на университетска територия, където едва ли са направили засада. А пък ако там го чака друг сблъсък, толкова по-добре. Сблъсъкът обикновено е подлагане на риск с ограничена продължителност, докато бягството може да продължава неограничено време. А Брайсън вече не притежаваше търпение и нерви за продължителна борба. Поне в това отношение Уолър се бе оказал напълно прав.

Отби в малкия път, който водеше към дома му на „Вилиър Лейн“ и в същия миг чу, а сетне и видя летящ хеликоптер, който, изглежда, се насочваше да кацне към площадката на кулата на върха на сградата за научни дисциплини. Бе подарък от милионер, направил огромно състояние със софтуерни продукти. Засега поне тя бе най-високото място в университета и прилежащите дворове и терени. Използваха я обикновено само богати дарители, но този хеликоптер имаше федерална маркировка и явно идваше по повикване. Нямаше начин да е друга причината. Брайсън спря автомобила пред къщата, вече поразнебитена постройка в английски стил от началото на XVIII век с мансарда и гипсова фасада. Домът бе празен, но той незабавно провери алармената система. Никой не се бе опитвал да влиза насила от сутринта, когато бе излязъл, иначе щеше да познае.

Влезе и отново провери алармата. Не, в нея не беше бърникано. Силното слънце напичаше през предния прозорец и огряваше пода от широки борови дъски; дори и след толкова много години те още миришеха на смола. Ник много обичаше да му ухае на вечнозелено растение. По тази причина най-вече бе и купил къщата. Напомняше му за детството, когато бе прекарал цяла година във Висбаден — баща му бе прикрепен към персонала на военната база там, а Ник бе още седемгодишен. Живееха в голяма дървена къща, построена от борови греди. Брайсън не бе типично дете на военнослужещи, свикнало на периодични премествания; този тип деца трудно създават и задържат приятели. В крайна сметка баща му бе генерал и винаги бе получавал прилични жилища и прислуга. Но все пак семейството бе пътувало много, а при преместванията бе помагал естественият му афинитет към езиците, който винаги бе удивлявал близките му. Новите приятелства не идваха с подобна лекота, но след време той се научи да култивира и тях. Вече бе опознал психологията на повечето деца на военни — на всяко ново място да се цупят и държат предизвикателно. Не желаеше да прилича на тях.

Сега, тук, бе у дома. Най-добре да изчака. Този път срещата ще стане на негова територия, при негови условия.

Не се наложи да чака дълго.

Само след няколко минути от алеята се зададе черен правителствен кадилак, снабден дори и със закачено на антената флагче на САЩ. Брайсън, който гледаше от прозореца, отлично знаеше, че цялата тази парадност се прави с цел у него да се създаде нужното доверие. Колата спря, от нея излезе униформен шофьор и отвори задната врата. Слезе нисък, жилест мъж. Брайсън го бе виждал тук и там. В Конгреса, на важни приеми. Неясна фигура от официалния свят на разузнаването. Не можеше да се сети точно.

Ник излезе на верандата.

— Добър ден, господин Брайсън.

Акцентът бе типичен за Ню Джърси, гласът — плътен, мъжът около петдесетте, с прошарена по слепоочията коса, лицето тясно, набръчкано, костюмът — кафяв, не особено моден.

— Знаете кой съм, предполагам.

— Някой си, който дължи доста обяснения — сухо отвърна Ник.

Правителственият представител кимна и вдигна ръце в знак на нещо като извинение.

— Ние осрахме нещата, ако извините израза, г-н Брайсън. Или ако предпочитате г-н Джонас Барет, моля. Аз поемам цялата отговорност. Причината за идването ми е да ви се извиня лично. А и да дам обяснение.

Внезапно в съзнанието на Ник изплава далечен телевизионен кадър. Същият мъж говореше нещо, под него с бели букви бе изписано името и рангът му. Информация, скрита някъде дълбоко в мозъка за бъдеща употреба. Ами да, същият човек.

— Вие сте Хари Дън, заместник-директор на ЦРУ — рече Брайсън и си спомни още нещо: Дън бе давал показания пред конгресна комисия веднъж или дваж.

— Трябва да поговорим — отвърна мъжът.

— Нямам какво да ви кажа. Бих желал да ви препратя при когото трябва, но нямам никаква идея как да стане това.

— Вижте, не искам вие да казвате каквото и да е. Аз само моля да бъда изслушан.

— Онези горили ваши ли бяха?

— Да, мои, тоест наши — призна Дън. — Те са превишили правата си, както разбрах. А са ви и подценили. Сигурно са смятали, че след петгодишно отсъствие от активна служба вероятно сте поомекнали, така да се каже. Дали сте им добър урок и предполагам, че той в бъдеще ще им бъде обеца на ухото. Особено за Елридж, след като го позакърпят тук и там.

Дън се изсмя сухо. Нещо в гърлото му сякаш дращеше.

— Сега ви моля толкова любезно, колкото мога. Всичко е наред и законно — продължи Дън и бавно тръгна към верандата.

Брайсън седеше до парапета, сложил ръце на гърба — съвсем близо до втъкнатата отзад в колана на панталоните берета. Можеше да я извади и насочи за частица от секундата. По телевизията Дън бе изглеждал представителен, авторитетен. Сега му се стори смален и маловажен, а като че ли и дрехите му бяха възголеми.

— На никого не съм давал уроци — възрази Ник. — Само се защитих срещу двамина, които, изглежда, бяха сбъркали човека, а и очевидно бяха злонамерени.

— Добре ви е обучило Управлението. Готов съм да се подпиша под тези думи.

— А на мен ми се иска да разбера за какво става дума.

— Отлично разбирате. От вас би трябвало да се очаква сдържаност. Напълно естествено.

— Знаете ли, пак си мисля, че сте сбъркали човека — настоя Брайсън. — Стават такива неща — погрешна идентификация. Изобщо не разбирам за какво говорите.

Човекът от ЦРУ шумно въздъхна, а после се закашля хрипаво.

— За съжаление не всичките ви бивши колеги са така дискретни като вас или може би по-добрата дума е така принципни. Парите са изключително силен аргумент, господин Брайсън. При наличие на пари клетви и обещания за вярност и тайна отиват по дяволите, така да се каже, а аз говоря за сериозни пари. Никой от бившите ви колеги не е евтин.

— Сега вече съвсем не разбирам.

— Никълъс Лоринг Брайсън, роден в Атина, Гърция, единствен син на генерал Джордж Уинтър Брайсън и госпожа Брайсън — монотонно заговори шефът на ЦРУ. — Възпитаник на колежа „Сейнт Олбън“, Вашингтон, САЩ, на Станфордския университет и Джорджтаунския дипломатически институт. Вербуван още по време на следването в Станфорд от изключително дискретно действаща разузнавателна организация, позната на малцина посветени под името Управлението. Обучен от нея като оперативен работник и агент за специални задачи. Петнайсет години изключително успешна служба — с редица награди, — като се почне с операции от…

— Хубава биография — прекъсна го Брайсън. — Де да беше моя. Ние — академичните люде — понякога обичаме да помечтаем какво ли би било да поживее човек извън тези едва ли не манастирски бръшлянени стени.

Но сам знаеше, че играта загрубява. Легендата му бе създадена с цел да не привлича подозрения, а не да издържа на професионални проверки.

— Вижте, хайде да не си губим времето един на друг — рече Дън. — Във всеки случай, надявам се, че наистина разбирате — ние не ви желаем злото.

— Нищо не разбирам. Вие от ЦРУ, както съм чел къде ли не, имате километричен списък от методи да съсипвате хората. Куршум в главата — раз. Дванайсет часа на система с разни химикали или наркотик — два. Да споменавам ли онзи нещастник Нозенко, който имал глупостта да премине на наша страна, а? Посрещнахте го с цветя и фанфари, нали? Двайсет и осем месеца в изолатор под земята. Пречупили сте го като кибритена клечка, а като си помисля…

— Говорите за неща отпреди много години, Брайсън. Но аз напълно разбирам и приемам вашата подозрителност. Какво мога да направя, за да разсеем страховете и подозренията? Само кажете!

— Има ли нещо по-подозрително от необходимостта да бъдат разсейвани нечии подозрения?

— Аз съм търпелив човек, Брайсън. Ако исках, досега да сте си заминали. Завинаги. И тогава нямаше да го има този разговор, нали ме разбирате?

— О, не зная. Може би няма да е толкова лесно, колкото си мислите — рече Ник и се усмихна хладно.

Дано този тип от ЦРУ се хване на подсказаната заплаха, помисли Брайсън. Той вече се бе отказал от преструвките. Толкова им бе силата; повече нищо нямаше да мине.

— Ние знаем какво можете с ръцете и краката. Нямам повече нужда от демонстрации. Моля за вашето внимание.

— Така си говорите само.

Какво точно са научили в ЦРУ за него и кариерата му в Управлението? — трескаво мислеше Ник в същото време. И къде са рухнали изискванията за сигурност? Някой е говорил, но кой?

— Вижте, Брайсън, похитителите не се държат като мен. Освен това знаете, че не съм човек, който прави посещения при кого да е и всеки ден, нали така? Налага се да ви кажа нещо и изслушването му няма да е лека работа. Знаете ли къде е нашият клон в Блу Ридж?

Брайсън сви рамене.

— Искам да ви заведа там. Моля да чуете всичко, което имам да ви казвам, а и да видите други неща, които пък трябва да ви покажа. След това, ако желаете, ще се върнете у дома и ви давам дума, че никога повече няма да ви безпокоим. Елате с мен — и Дън кимна към колата.

— Предлагате ми да извърша истинска лудост, а? — ядоса се Ник. — Първо ми изпращате някакви си третокласни убийци. Пред очите на студентите ми те се опитват да ме отвлекат с кола. След това се появявате вие, високопоставено лице от голяма разузнавателна агенция, но, честно казано, човек не може да ви има никакво доверие, и се опитвате да ме примамите с комбинация от плоски заплахи и примамки. Какво очаквате от мен? За какъв ме имате? За идиот ли?

Дън го гледаше отдолу нагоре и очите му не мигваха.

— Честно казано пък от моя страна, очаквам, че ще дойдете.

— И какво ви дава тази увереност?

Другият помълча половин минута. Може би за ефект. Сетне рече:

— Смятам, че идването ви с мен ще ви даде единствения шанс да задоволите любопитството си. Само така можете да научите истината.

— Истината за какво? — презрително изсумтя Брайсън.

— Като начало — отвърна човекът от ЦРУ много тихо, — истината за самия вас.