Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (20)

Глава деветнайсета

Нощният бар бе скътан в малка пресечка — руската дума е „переулок“ — перпендикулярна на „Тверская“, недалеч от московското околовръстно шосе. Входът бе обикновен, небиещ на очи, както при онези американски заведения от времето на сухия режим. Името на клуба бе „Косът“ и той бе скрит не от пиещите трудови маси, а от държавните чиновници, които раздават разрешенията за продажба на спиртни напитки — алкохолните лицензи. Всъщност това вече отдавна не бе нужно: посещаваха го не толкова обикновени граждани, колкото избрани люде — от престъпния и богат елит, мъже с дебели пачки в зелено, пищни красавици, тежковъоръжени юначаги. Да, „Косът“ бе частен оазис на богатството и пороците.

Намираше се в мазето на стара дореволюционна тухлена постройка с вид на фабрика. И наистина някога си тук са били произвеждани шевни машини „Сингер“. Прозорците бяха зазидани, имаше една-единствена врата от дебело и боядисано в черно дърво, същевременно укрепено с яки стоманени шини. А на нея със старовремски букви на кирилица бе написано „Шевни машини“. Единственият знак, че тук може би наистина има нещо интересно, бе дългата опашка от паркирани в тясната пресечка черни мерцедеси — напълно не на място и не в тон с околната атмосфера на бедност и упадък.

Скоро след като пристигна на летище „Шереметиево-2“, групата бе настанена в хотел „Интурист“. Като внимаваше да не направи впечатление на все така развеселените си спътници, Брайсън побърза да попълни хотелския формуляр и веднага след това потърси телефон, за да се обади на стар приятел. Трийсет минути по-късно пред „Интурист“ спря тъмносин мерцедес, чийто униформен шофьор учтиво отвори задната врата. Ник се настани на луксозното място, където го очакваше запечатан плик.

Вече притъмняваше, а трафикът по „Тверская“ бе доста тежък. Тукашните водачи караха лудешки, сменяха платната рязко и без да дават мигач, не се съобразяваха с елементарните правила на движението. Някои дори се качваха по тротоарите, за да задминат по-бавно движещите се автомобили. Русия се бе изменила много, откакто Брайсън бе идвал тук за последен път; сега му се стори, че хората са обхванати от всеобща лудост, хаос и гняв. Все така доминираше старата архитектура, типичните сталинистки сгради и магазини, но имаше и невероятни промени. По някогашните неугледни улици сега блестяха нови и скъпи здания, елегантни магазини. На „Тверская“ Брайсън направо ахна, като видя редящите се една след друга прочути фирми: „Versace“, „Van Cleef & Arpels“, „Vacheron Contantin“, „Tiffany“. И навсякъде, наред с крещящата демонстрация на плутокрация и разкош, се ширеха ужасяваща бедност и мизерия, както и всякакви други доказателства за разпадналия се обществен строй. Брайсън се удиви най-много на просещите войници. Възрастни жени продаваха контрабандна водка, плодове и зеленчуци. По-млади жени със забрадки предлагаха услугите си да му гледат на ръка. По ъглите се въртяха изрусени проститутки.

Брайсън излезе от автомобила с извадената от плика пластмасова карта в ръка. Огледа се и я вкара в цепката на монтираното в тежката врата заключващо устройство, като внимаваше магнитизираната ивица да е отгоре. Нещо изписука тихо и вратата се отвори. Той влезе и потъна в пълен мрак. Сега трябваше да има втора врата — така му бе казал шофьорът на едва разбираем английски. Опипа пред себе си с ръце и намери металната топка.

Не бе подготвен за неземно ослепителния новобогаташки свят, който го очакваше вътре.

Невероятно! В очите го блъснаха мощни светлини, които играеха дивашки танц по лицата на присъстващите — пурпурни, червени, сини; облаци бял декоративен дим, примесен с тютюнев; отляво и отдясно алабастрови колони в древногръцки стил, около тях римски тип статуи, в дъното мътно лъщящ дълъг тезгях от черен мрамор, пред него високи столчета от искряща хромирана стомана, издута до последно рокмузика, каквато Брайсън досега не бе чувал — нещо като руски техно поп, Боже мой! Основната миризма бе смесена: марихуана, най-скъпи френски парфюми и евтин руски одеколон.

Плати си още на вратата — кувертът бе около 250 долара в рубли. Сетне бавно си запробива път сред гъстата тълпа танцуващи, пиещи и някак си успяващи при цялата тази невъобразима дандания да говорят по клетъчните си телефони мутри. Прекрасна колекция от мъже със златни вериги и огромни, шарени часовници (Брайсън забеляза, че преобладават ролексите); красиви жени с ниско изрязани горнища и невероятно къси полички, които не оставят нищо за въображението; едри, остригани нула номер бодигардове с елечета; разположената по периферията охрана на заведението — облечени като нинджи здрави мъже в черно с лъскави палки.

А високо над цялата тази скотовъдна лъщеше дебел прозрачен таван. Втори етаж с под от стомана и армирано стъкло, откъдето отбрана публика можеше да наблюдава веселбата долу като някакво екзотично зрелище от извънземен терариум.

Брайсън се изкачи по извита стълба и попадна в съвсем друг свят. Тук главната атракция бяха стриптийзьорките, главно ослепителни блондинки, но и някои по-смугли тела с едри бюстове, недвусмислено подсказващи употреба на силикон. Повечето танцуваха, облени в подходяща прожекторна светлина.

Спря го облечено в прозрачни дрехи момиче с комплект слушалки и микрофон на главата. Каза му няколко бързи изречения на руски. Брайсън поклати глава, отговори безсловесно, като й подаде няколко зелени двайсетачки, и тя незабавно го отведе до масичка и тапициран с кожа стол.

Още не седнал, един келнер донесе няколко подноса с мезета: апетитно нарязан варен език със сос от репички и някакви дъхави подправки, червен и черен хайвер, блини, гъби в подходящи сосове, зеленчукова туршия, херинга. Брайсън бе гладен, но не желаеше да експериментира. Появи се и бутилка „Дом Периньон“, с „поздрави от вашия домакин“, както се изрази келнерът. Брайсън кимна и се загледа в присъстващите. Минаха няколко минути, преди изневиделица да се появи елегантната, висока фигура на Юрий Тарнаполский, крачеща към него с разтворени в гостоприемен жест ръце. Сякаш се бе материализирал от нищото, но Брайсън се досети, че бившият служител на КГБ и негов добър познат от минали години бе дошъл не от друго място, а от кухнята.

— О, мой драги Колридж, добре дошъл в Русия! — театрално се поклони Тарнаполский, но Ник знаеше, че е напълно искрен.

Затова стана и двамата се прегърнаха. Руснакът бе избрал доста странно място за среща, но иначе бе човек със скъпи и изискани вкусове. И сега, както и винаги, бе облечен в шит по поръчка английски костюм и фуларна вратовръзка. За последен път бяха работили заедно преди седем години и макар че Тарнаполский бе преминал петдесетте, лицето му бе все така гладко и загоряло, без нито една бръчка. Винаги се бе грижил добре за себе си, но бе и напълно възможно да си бе правил скъпа пластична операция — лицева козметика.

— Ти не остаряваш ли бе, човек!? — усмихна се Брайсън.

— Е, да, но с пари се купува всичко — сардонично отвърна Тарнаполский и се ухили.

Кимна на келнера да налее от виното, в същото време до тях застана висока, ослепително хубава стриптийзьорка. Юрий вмъкна няколко банкноти в оскъдните черни бикини и с поглед я отпрати към маса с няколко бизнесмени в официални костюми.

Заедно с Брайсън бяха участвали в няколко извънредно деликатни операции, оказали се извънредно доходни за руснака. Последната от тях бе свързана с „Вектор“. Никакви международни експертни проверки не бяха успели да открият доказателства, че Москва тайно и незаконно произвежда биологическо оръжие. Инспектори от различни групи и по различно време бяха правили множество „внезапни“ и „изненадващи“ проверки в лабораториите на „Вектор“, но нищо не бе излязло от тях. Защото „изненадващите“ проверки не бяха изненада за никого. Затова и шефовете на Брайсън от Управлението бяха настояли той лично да проникне в централната лаборатория на „Вектор“ в Новосибирск.

Но колкото изобретателен и печен да бе Ник, влизането в онези инсталации се бе оказало прекалено трудно, макар че двамата братя Николо и Паоло бяха свършили не лоша работа. Трябваше да си търси и друга помощ и тогава се бе сетил за Юрий. Тарнаполский бе току-що пенсиониран и посредством професионалните канали бе дал да се разбере, че се оглежда за частна работа. Което означаваше, че е готов да си продаде услугите на онзи, който плати най-добре.

Така и се бяха свързали. Оказа се, че Юрий заслужава всеки долар от немалкия хонорар, който си бе поискал. Бе снабдил Брайсън с архитектурните планове на лабораторните сгради, дори бе уредил един от външните постове да отсъства за известно време от обекта, за да разследва „току-що докладвана кражба“. С помощта на старите си документи и огромния си опит бе успял да сплаши вътрешната охрана и да въведе Брайсън чак до третото ниво на специализираните охладителни инсталации, където пък Ник бе открил търсените ампули. Сетне бе помогнал и за изнасянето им от Русия, което се бе оказало удивително трудно. Но руснакът много изобретателно ги бе скрил в партида замразено месо за Куба.

С въпросната операция Брайсън, респективно Управлението, бяха доказали онова, което международните инспекционни мисии не бяха успели — а именно, че „Вектор“ и съответно Русия наистина произвеждат биологично оръжие. Така се бе появило неопровержимото доказателство — седем ампули боен антракс — изключително рядък щам.

По онова време Брайсън наистина се бе гордял с работата си, а и бе сериозно похвален от Тед Уолър. Сегашните новини от Женева обаче го бяха потресли. Навсякъде в съобщенията се твърдеше, че става дума за особено рядък щам. От това направо му бе прилошало — как само го бяха изманипулирали! Почти не се съмняваше, че откраднатият от него преди години от руската лаборатория антракс е същият, използван в Женева.

— Да ти доведа една от черните танцьорки, а? От Камерун е! — попита Тарнаполский, широко усмихнат.

— Слушай, Юрий, изключително ми е важно никой да не научава за сегашното ми идване! — тихо отвърна Ник.

Руснакът сви рамене, това се подразбираше от само себе си. Така е било винаги в тяхната професия.

— Слушай, приятелю, всеки с тайните си. И аз си имам, ти да не мислиш! Но щом така или иначе си дошъл в Москва, защо да не се изкефиш? Или имаш спешна работа?

Брайсън побърза да обясни естеството на деликатната задача, за която искаше да наеме услугите му. Но още щом спомена името на Пришников, изражението на руснака се промени доста и той го погледна изпитателно, дори слисано.

— Драги ми Колридж, зная онази точна приказка — на харизан кон в устата се не гледа. Пък и винаги ми е харесвало да работим заедно. Но знаеш ли кой е този човек? Министър-председателят е нищо в сравнение с него. Ама наистина ли нищо не си чувал?

Брайсън веднага усети, че Юрий избягва да произнесе името на Пришников.

— Този тип не ти е като американските бизнесмени, това трябва да го разбереш. Нарочи ли те той, свършено е с тебе. Няма уволнение, пенсия, бойкот, такива работи. Не — ти просто изчезваш, превръщаш се в някой от продуктите, които произвеждат безбройните му предприятия. Я в лепило, я в сапун, може и в червило, знаеш ли? За него има виц, само че никой не смее да го разказва: как се нарича гангстер, който чрез подкупи, изнудване и насилие е станал собственик на огромни сектори от националното богатство и промишлеността? Нарича се… П.В. Загря ли?

Брайсън кимна разбиращо.

— Зная, Юрий, зная. Но колкото е по-трудна мишената, толкова и възнаграждението е по-прилично. Говорим за наистина големи пари.

Тарнаполский въздъхна и се наведе към него.

— Колридж, приятелю мой, този тип е изключително опасен, безмилостен и отмъстителен. Убеден съм, че дори сега, тук има негови хора. Слушалки и всякакви други. Може дори и заведението да се окаже негово.

— Разбрах, Юрий. Но пък ти не си човек, който бяга от сериозното предизвикателство. Познавам те добре. Може би ще успеем да се спогодим така, че и двамата да останем доволни, а?

През следващите няколко часа двамата говориха надълго и нашироко, но първо се преместиха в огромния апартамент на Тарнаполский на „Садово-Самотехная“, където уточниха най-вече финансовите подробности и извънредно сложните условия на операцията. Разбраха се, че ще са необходими поне още двама души и Юрий се нае да намери подходящи хора.

— Трудно се стига до П.В., приятелю мой — предупреждаваше руснакът и загрижено клатеше глава, — много трудно. Кръв ще се лее, то е повече от сигурно. И кой може да твърди със сигурност, че няма да е и нашата собствена?

 

 

Някъде на разсъмване вече бяха съставили план.

От прекия подход се отказаха почти веднага. Пришников сто на сто е отлично и професионално защитен. Прекалено трудна мишена. Тарнаполский говори дълго и дискретно по телефона с разни свои бивши колеги и по едно време реши, че е открил нужната им уязвима точка: най-старшия помощник на Пришников — дребен, болнав човек на име Дмитрий Лабов. Дългогодишен негов сътрудник с различни нужни на покровителя му умения, той между другото бе и човек, който умее да пази тайна.

Но дори и самият той бе достатъчно трудна мишена. Тарнаполский бе научил, че Лабов пътува всеки ден между строго охраняваната резиденция, където живее, и още по-здраво пазените офиси на „Нортек“ в московските предградия недалеч от старата „Изложба на постиженията на народното стопанство“ на проспект „Мир“.

Возеха го с тежко бронирано бентли, практически почти танк — с общо два тона стоманени брони, непробиваемо от куршуми, неуязвимо от бомби. Но пък абсолютно неуязвимо превозно средство просто не съществува — това Ник го знаеше от дългогодишната си оперативна работа. Бронирано средство ниво IV — това означава най-високата категория защитеност, която съществува в оръжейното производство. Тя издържа и на близка стрелба с извънредно мощните 7,62-милиметрови патрони от натовската номенклатура.

По време на операции в Мексико Сити и Южна Америка Брайсън бе попадал на подобни автомобили. Броните им често са многопластови: алуминий тип 2024-ТЗ и синтетични сплави на базата на арамид и полиетилени. В кухините на стоманените врати пък се слагат подсилени с непробиваем плексиглас листа от пластмасови сплави. Такава врата не можеш да пробиеш със съвременна карабина дори да стреляш от разстояние два метра. Стъклата са също свръхздрави, обикновено правени с космически и самолетни технологии, бензиновият резервоар се самозапечатва дори при пряко попадение, авариен сух акумулатор осигурява ход на колата дори и при тежки повреди на двигателя. Гумите са дебели и при пробив осигуряват около 70-километров пробег.

Бентлито на Лабов сто на сто бе съобразено с московските условия, където мафиотските структури бяха въоръжени най-вече с всички модификации на „Калашников“. Вероятно издържа на ръчни гранати и всички видове скорострелно стрелково оръжие, помисли Брайсън.

Но всяко нещо си има уязвимите места.

На първо място това е шофьорът, който вероятно не бе професионалист. Руските мафиотски босове са известни най-вече с това: няма никога да наемат истински шофьор, ако не е от собственото им обкръжение. Иначе ги возят близки хора, за предпочитане многогодишни съучастници, на които имат най-голямо доверие.

А имаше още един аспект, около който Брайсън бе построил плана си.

Дмитрий Лабов излизаше от апартамента си точно в седем часа сутринта. Резиденцията бе на „Арбат“ — стара, от XIX в., но модернизирана и подобрена, всъщност комплекс жилища на бивши високопоставени партийни функционери от ЦК и Политбюро на КПСС. Сега те бяха собственост на новобогаташите, най-вече мафиоти, и пак така строго охранявани.

Но пък постоянството в дневния режим на Лабов бе един пример за пропуски в сигурността, съчетани с показни демонстративни охранителни мерки, типични за мащабните мафиотски синдикати. Брайсън бе научил тези подробности от Тарнаполский, последният пък — от бившите си колеги от КГБ. Непредсказуемостта в движението на охранявания обект е един от най-важните фактори, които осигуряват неговата безопасност. Това би трябвало да го знаят всички професионалисти от областта на сигурността.

И тази сутрин, точно както бе казал Юрий, бентлито с Лабов излезе от подземния гараж и бързо измина краткото разстояние до проспекта „Калинин“. Брайсън и Тарнаполский го следяха с обикновена волга. Минаха по обичайния маршрут, покрай величествено устремения в небесата паметник „Спутник“, свиха вляво в „Айзенщайн“ и постепенно стигнаха в преустроения дворянски палат, където бе централата на „Нортек“. Там бентлито влезе в друг подземен гараж.

Където щеше да остане до края на деня.

Непредсказуем елемент оставаше само часът на завръщането на Лабов у дома. Той имаше жена и три деца, бе известен като домошар и почти никога не отсъстваше от домашната вечеря. Вечер излизаше само при непредвидени случаи или когато Пришников го извикаше по спешност. Но така или иначе най-често лимузината го връщаше у дома в промеждутъка между седем и седем и петнайсет.

Тази вечер Лабов побърза да се прибере при семейството. Колата му излезе от гаража в седем и пет. Тарнаполский и Брайсън чакаха в готовност в паркиран от отсрещната страна на улицата камион за доставки по жилищата. Юрий веднага се свърза с другия техен човек: по това време трафикът бе извънредно тежък, но щяха да се справят — организацията им бе добра.

През ранните години на кариерата си Тарнаполский бе душил по следите на предполагаеми дисиденти и дребни престъпници и познаваше Москва като петте си пръста. Сега се движеше на дискретно разстояние от бентлито — отпред или отзад — и скъсяваше дистанцията само когато гъстотата на движението се засилваше и бе безопасно да бъдат по-близо.

Влязоха в „Калинин“ и попаднаха в сериозно задръстване. Голям камион бе ударил кола, след което се бе извъртял и застанал напряко на платната. Милиция още нямаше и повечето шофьори гневно натискаха клаксоните или крещяха обидни думи от отворените си прозорци, като че това щеше да отпуши движението.

Малко по-рано Юрий бе извел камиона пред бентлито и сега то се намираше непосредствено зад него, отвсякъде притиснато от спрели автомобили. Третият им човек бе излязъл от виновния за задръстването камион с прибрани в джоба ключове и бе тръгнал ужким да търси помощ. Нямаше никаква вероятност положението да се оправи скоро.

Облечен в черно — джинси, поло пуловер и ръкавици — Брайсън бе клекнал на пода в каросерията на техния камион и отваряше направения там люк. Сетне се хлъзна надолу — същинска змиорка — и пролази разстоянието до бентлито. Нямаше начин някоя кола да мръдне; дори и това да станеше, бентлито нямаше да може да тръгне напред, защото бе подпряно от камиона, на чийто волан бе Тарнаполский.

Ник пролази още малко назад с биещо до пръсване сърце и като влезе под шасито на бронираната машина, започна да търси нужното му място. Отдолу колата бе непрекъснат масивен блок от сплав — стомана, алуминий, полиетилен; имаше само един-единствен отвор — за въздушен филтър. Това бе друг уязвим пункт на бронираните автомобили: затворените херметически пътници трябва да дишат. Сега Брайсън извади изпод полото алуминиева филтърна пластина с леплив гръб и внимателно я притисна към отвора за въздух. Предметът бе специално построено миниатюризирано контейнерно устройство с дистанционно радиозадвижване, което Тарнаполский бе поръчал на познати специалисти. Ник опипа пластината, увери се, че е залепнала здраво, и внимателно тръгна назад.

Безпрепятствено стигна до люка и се вмъкна в камиона.

— Ну, хорошо? — ухили му се Тарнаполский и посегна към телефона.

— Окей — кратко отвърна Брайсън.

Юрий се обади на третия човек и му нареди да започне изтеглянето на камиона. Междувременно в далечината завиха полицейски сирени.

След няколко минути, макар и тежко и тромаво, автомобилите се размърдаха, ругатните спряха, шофьорите махнаха ръце от клаксоните. Колоната потегли, водачът на бентлито свирна на камиона пред него, набра скорост и отфуча напред по „Калинин“. Сетне направи редовния си завой и влезе в тихата улица, връщайки се по сутрешния път.

Тогава Брайсън натисна бутона на дистанционното управление, което държеше в ръка, а Тарнаполский последва бентлито. След няколко секунди ефектът бе очевиден. Кабината на лимузината се напълни с бял дим, тя видимо загуби управление и се качи на бордюра, спирачките остро изсвириха, едновременно се отвориха две врати и Лабов и шофьорът изскочиха като тапи на улицата. И двамата кашляха, кихаха и отчаяно триеха очи, а водачът безсилно държеше пистолет в едната ръка. Тарнаполский рязко изви волана и спря. Двамата изскочиха от кабината, Юрий изстреля нещо в шофьора и той рухна на земята. Бе стреличка с упойка, която щеше да държи поне час и щеше да замъти съзнанието му достатъчно, че да не си спомня добре какво му се е случило. Брайсън се втурна към Лабов, който бе седнал на бордюра и продължаваше да се дави, изправи го на крака и силом го поведе към камиона. Тарнаполский пък вдигна спящия шофьор и го намести на седалката в бентлито, извади от джоба си бутилка евтина водка и като разчекна устата му, изля там колкото можеше от нея, изля и по дрехите му, изтръгна стреличката, остави шишето до него и взе куфарчето от задната седалка.

Всичко стана за по-малко от минута. Междувременно Брайсън вече бе качил слабоватия Лабов в мръснобелия камион със зацапани от калта номера. Такива като него колкото си искате по московските улици…

Някъде около осем часа вечерта здраво овързаният Лабов седеше на твърд метален стол в голям изоставен склад някъде в район Черьомушки, недалеч от пазара за плодове и зеленчуци на едро. Неотдавна кметството бе иззело въпросния склад от местна мафиотска групичка, която продаваше на ресторантите по цени на черно и не си правеше труда да плаща полагащия се подкуп на съответните чиновници.

Лабов не изглеждаше добре — дребен и очилат, започнал да оплешивява сламенокос мъж, с кръгло, леко подпухнало лице. Брайсън стоеше прав пред него и му говореше на великолепен руски с петроградски акцент — наследство от учителя му по руски в Управлението.

— Вижте, вечерята ви вероятно вече е изстинала… Ние самите не бихме желали нищо повече от това час по-скоро да ви върнем у дома, преди съпругата ви да е полудяла от безпокойство. Фактически, ако си изиграете картите добре, никой изобщо няма да разбере, че сте били отвлечен.

— Хайде бе! — упорито възрази Лабов. — Въобразявате си. Ами шофьорът… Всички вече са научили.

— Шофьорът ви е пиян като дърво и спи на седалката в автомобила, който е качен на бордюра. Всеки минаващ катаджия ще си каже, че този юнак се е натряскал здраво и си отспива, както между впрочем и половин Москва по това време. И правилно — защо да го закача?

— Ако мислите да ме дрогирате, хайде, давайте — упорито продължи Лабов, едновременно уплашено и предизвикателно. — Ако мислите да ме мъчите, мъчете ме! Или ме убийте! Ако посмеете! Защото знаете ли кой съм аз?

— Естествено — любезно отвърна Брайсън. — Нали затова сте тук.

— Давате ли си сметка какви ще бъдат за вас последиците? Знаете ли кого ще разгневите най-много?

Брайсън кимна мълком, без да сваля очи от лицето му.

— Гневът на Анатолий Пришников е вездесъщ! За него дори и национални граници не съществуват! Ще ви намери, които и да сте!

— Г-н Лабов, моля ви, разберете ме. Нямам намерение да свалям и косъм от главата ви. Нито на съпругата ви Маша, Нито на децата. И защо пък аз да го правя? То от тях нищо няма да остане, след като с вашето семейство се заеме самият Пришников…

— Какво говорите, дяволът дано да ви отнесе! — изрева Лабов, внезапно силно почервенял.

— Нека да ви обясня — търпеливо рече Брайсън. — Утре сутрин лично аз ще ви откарам в „Нортек“. Може би ще бъдете малко зашеметен от преживяното, но ще ви помогна да влезете в сградата. Сетне ще си замина. Всичко това ще го запишат камерите на охраната и незабавно ще го докладват на вашия шеф, който ще избухне и ще ви пита кой, по дяволите, е онзи човек, т.е. аз, и защо сте били с мен. Вие ще твърдите, че не сте ми казали нищо.

Брайсън направи ефектна пауза и добави:

— А той дали ще ви повярва, как мислите?

Побеснял и уплашен, Лабов закрещя:

— Аз съм му бил верен като куче цели двайсет години! Верен до гроб, верен!

— Изобщо не се съмнявам в думите ви. Но може ли Пришников да си позволи лукса да ви вярва? Питам ви пак — вие го познавате най-добре. Знаете какъв човек е, колко е подозрителен и отмъстителен. И най-вече гневлив.

Лабов се разтрепери силно. Цялото му тяло се затресе неистово. Гледката бе поразителна и тъжна.

— Само за секунда да си помисли, че може да сте предали нещо от тайните му… колко минути мислите, че ще живеете след това?

Лабов се тресеше безмълвен, с разширени от ужас очи.

— Нека сам да си отговоря на въпроса. Ще ви остави жив толкова време, колкото да научите начините, по които са били унищожени най-близките ви хора. Достатъчно колкото вие лично и другите отговорни служители във фирмата да разберат цената на предателството. И на човешката слабост…

Юрий Тарнаполский, който отегчено седеше встрани, се изправи и вметна:

— Сигурно помните бедния Максимов…

— Максимов беше предател!

— Не и според самия Максимов — възрази Тарнаполский, извади пистолет и започна да го лъска с бяла кърпа.

— Помните ли — той и Олга си имаха бебе? Човек би рекъл, че Пришников ще пожали поне бедното невръстно създание, а то…

— Чакайте! Спрете! — запелтечи Лабов, бял като платно и силно задъхан. — Аз не зная чак толкова много неща, колкото си мислите. Има много тайни, които не са ми известни, да…

— Моля ви — укорно рече Брайсън. — Този номер само усложнява нещата и удължава времето, през което отсъствате от дома и от всеобщата картинка, така да се изразя. Нали трябва да се дава отчет къде сте били от еди-колко си часа до еди-колко си часа? Интересува ме връзката Пришников-Жак Арно.

— Но там нещата са сложни, има прекалено много сделки, уговорки. Те непрекъснато се умножават. Дори и в настоящия момент.

— Защо?

— Мисля, че се готви нещо.

— Какво?

— Веднъж го чух да говори по стерилния телефон с Арно. Споменаваше нещо за група на име Прометей.

Името бе познато… незабавно в съзнанието му изплаваха думите на Вансина в Женева. „Ти от колко време си с Прометеевците?“

— Каква е тази група? — попита Брайсън.

— Прометей ли? Нямам си представа. Никой не знае. Знае се само, че тези хора са ужасно могъщи, всъщност всесилни. И не ми е съвсем ясно дали Пришников ги ръководи или самият той получава нареждания от тях.

— И какви са те?

— Много важни, всемогъщи…

— Това вече го чух. С какво се занимават?

— Те са навсякъде и никъде. Имената им са неизвестни — не можете да ги намерите по документи, реклами или брошури, но Толя… т.е. Пришников е един от тях, в това поне съм сигурен.

— И Арно също, така ли?

— Да.

— За кой още знаеш?

Лабов примирено поклати глава.

— Ако ме убиете, Пришников няма да закача семейството ми. Ще го остави на мира, дори ще се погрижи за него. Защо не ме убиете?

Юрий и Ник се спогледаха. В думите му имаше логика. Сетне Тарнаполский се изкашля и рече:

— Помниш ли в какво състояние намериха детето на Максимов, а, Лабов?

Приближи се до него и отново затърка блестящия пистолет с бялата си кърпа.

Лабов рязко отдръпна глава и я завъртя, сякаш не искаше да слуша. Ако ръцете му бяха свободни, вероятно щеше да притисне уши с тях. В очите му се мярна див ужас.

— Чакайте, чакайте… сетих се! Ювелира! Да, Ювелира — с него се договаряха за нещо. С онзи, когото наричат Ювелира!

Брайсън и Тарнаполский отново се спогледаха. Отлично знаеха кого наричат така. Генерал Дзай от китайската народна освободителна армия — могъща фигура сред китайските военни. Главната му квартира бе в Шенжен и оттам ръководеше какви ли не далавери. Корумпиран до мозъка на костите си, той бе помогнал на редица международни концерни да стъпят на китайския пазар — разбира се, срещу солидно възнаграждение. И в света на разузнаването бе прочут с готовността си да сътрудничи, когато хонорарът е достатъчно висок. Имаше едно хоби: събираше нефритени украшения — китайски имперски нефрит, — истински произведения на изкуството и понякога приемаше заплащане под формата на нефритена резба, естествено ако предметът е достатъчно ценен.

Сега Лабов забеляза, че двамата се гледат.

— Нищо няма да постигнете — обади се той предизвикателно. — Нищо! Всичко е на път да се промени радикално и вие не сте в състояние да го спрете.

Брайсън рязко се извърна:

— Какво трябва да се разбира под този израз? Всичко е на път да се промени радикално?

— Дни, само дни остават… — загадъчно рече Лабов. — Броени дни ми бяха дадени за подготовка.

— За подготовка на какво?

— Целият механизъм е вече в ход. Властта ще бъде изцяло поета. Всичко ще си дойде на мястото.

Още по-загадъчни приказки. Тарнаполский захвърли кърпата и допря пистолета до слепоочието на Лабов.

— Хайде, казвай! За преврат ли говориш?

Овързаният мъж завъртя глава презрително.

— Преврат, ха! Нищо не знаете! Вие сте хора тесногръди! Ние, руснаците, винаги сме били готови да се откажем от свободата си в името на сигурността. И вие ще постъпите така, всички ще последват нашия пример. Защото балансът на силите е вече в наша полза. Механизмите действат. Всичко ще си дойде на мястото!

— Какво дрънка този идиот? — внезапно избухна Брайсън. — Като че е дрогиран. Говори! Какво целят Пришников и колегите му? Вече се присягат към властта на ниво правителства, така ли? Не са доволни от собственото си богатство и сила?

Тарнаполский свали пистолета. Вече бе излишен, човекът изглеждаше като хипнотизиран. Затова се наведе над помощника на Пришников и рече с усмивка:

— Защо не ни открехнеш малко повече, а, Лабов?

— Правителства ли? Те са анахронизъм! Погледнете Русия — каква власт има нейното правителство? Никаква. Правителството е най-обикновена марионетка. Големият бизнес, корпорациите, конгломератите — днес те създават правилата, те ръководят игрите! Може би в края на краищата Ленин се оказа прав: именно капиталистите управляват света!

Тогава внезапно, с огромно усилие и мълниеносна бързина Лабов посегна към пистолета на Юрий. Бе успял да охлаби въжетата, колкото да протегне ръка на десетина сантиметра. Но те се оказаха достатъчни да грабне оръжието. В последвалата борба Лабов прояви невероятната сила на обезумял от страх или фанатизъм човек. Пистолетът се завъртя на няколко пъти — ту към единия, ту към другия и в един миг Лабов се загледа в дулото с безумна гримаса, която бавно премина в щастлива, благочестива усмивка, сетне допря оръжието до собственото си чело и успя да натисне спусъка…