Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (30)

Глава двайсет и девета

Централният офис на прочутата инвестиционна банка „Меридит Уотърман“ се намира на „Мейдън Лейн“ в най-южната част на Манхатън, на няколко пресечки от Уолстрийт и съвсем близо до Световния търговски център. За разлика от мнимия ренесансов стил на издигащата се също недалеч „Федеръл ризърв банк ъв Ню Йорк“ — където в пет подземни етажа се съхранява златният резерв на нацията, — сградата на „Меридит Уотърман“ е построена непретенциозно, но с горда и въздържана елегантност. Красива, бихме могли дори да я наречем и грациозна, четириетажна структура в неокласически стил, с мансарден тип покрив и тухлена фасада, строена поне преди стотина години, тя сякаш принадлежи на друго географско място и друга епоха — може би Втората френска империя и Наполеоновия Париж, когато французите се осмеляват да мечтаят за световна хегемония.

Наоколо, в този финансов по предназначението си район, се издигат и няколко нови небостъргача, но „Меридит Уотърман“ излъчва хладната самоувереност на родения аристократ — защото тя е най-старата частна банка в САЩ. Слави се с репутация на изтънченост и благородство най-вече защото още от началото управлява парите на поколения и поколения най-богати американци. Най-старите от старите пари, както казват познавачите. Самото й име незабавно напомня легендарната стая в червен махагон и старите банкери около масата, а в същото време е синоним на съвременна глобална мощ. В множество статии и портрети на финансисти във финансовите публикации — като се почне от „Форчън“, „Форбс“ и се стигне до „Уолстрийт джърнъл“ — неизменно се подчертават дълбоките корени на институцията, нейният затворен и недосегаем частен елит, типичен за клуб с ограничено членство, както и фактът, че 14-те семейства основатели са съвременници на раждането на Манхатън, а тяхната рожба е последната оцеляла частна финансова организация сред големите американски инвестиционни банки.

Брайсън и Елена проучиха каквото можаха за нея. Тя се порови в Интернет, като използва възможностите на Нюйоркската обществена библиотека, но намерената финансова информация бе почти нищожна. Елена откри повече за съсобствениците, главно под формата на биографични справки, но Ричард Ланкастър не бе сред тях: бе напуснал почти веднага след назначаването му за президентски съветник и, изглежда, завинаги бе прекъснал връзките си със стария работодател.

Интересно бе да научат факти за връзките на тези хора — лични, обществени, за приятели и близки още от ученическите години, за семействата им. Елена търси и търси и така и не намери почти нищо. Обществените кръгове, в които се движеше Ланкастър, не съвпадаха с тези на старите му партньори, нито пък бе завършил същите училища. Ако там имаше някаква специална връзка, то тя бе някъде дълбоко скрита.

Междувременно Брайсън също работеше, но по неговите си начини: обикаляше, наблюдаваше, въртеше телефоните. Многократно обходи района на банката, разузна множество подробности, като ту се представяше за телефонен техник по поддръжката, ту рекламираше компютърен софтуер, ту търсеше помещения за офиси. Поговори с различни компютърни специалисти, ангажирани в различни фирми и сгради в района, и за един ден събра удивително много информация за физическите аспекти на банковата сграда, за уязвимите й места, за компютърните й системи, та дори и за хранилището на старите корпоративни архиви.

Сетне, преди срещата си с Елена, направи последна обиколка на района, мина пред банковата фасада, зяпнал я като любопитен турист, дори влезе във фоайето. Главният вход е на върха на широко и сравнително стръмно гранитно стълбище, а влезете ли в просторното овално мраморно преддверие с драматичното му осветление, веднага попадате на голяма бронзова статуя на пиедестал. На пръв поглед може да си помислите, че става дума за фигура от гръцката митология, защото тя неизменно изглежда позната. Брайсън я бе виждал някъде и преди. Сетне споменът изплава: на пързалката в „Рокфелер сентър“.

Ами да. Изглежда, че бе направена по образец на известната бронзова и сетне позлатена статуя в „Рокфелер сентър“.

Статуята на Прометей.

 

 

Часът бе пет следобед. Приготовленията им бяха приключили, но Брайсън бе на мнение, че не бива да влизат преди полунощ. Значи имаха още около седем часа.

Толкова много и толкова малко. Времето им бе дефицитна стока, не биваше да го пилеят. Така или иначе трябваше да се свържат с някои хора, сред които и Хари Дън. Но се оказа, че това е трудна задача; никой не можеше да каже къде точно се намира той, освен кратката информация, че е „в отпуска по семейни причини“. Според някои слухове „семейните причини“ били синонимни на „здравни“ и Дън бил сериозно болен.

Елена направи множество запитвания и проверки, но всичките се оказаха безрезултатни. Седнаха да обсъдят положението. Заместник-директорът на ЦРУ им бе нужен.

— Опитах се да приложа най-пряк подход — каза тя. — Звъних у дома му, но ми отговори жена, която се представи за прислужница. Според нея г-н Дън бил много болен, но тя не знае къде точно се намира.

— Няма начин да не знае.

— Е, и какво? И аз не вярвам, но очевидно е била инструктирана какво да говори. Освен това бързаше да затвори телефона. Така че от там няма да научим нищо.

— Сто на сто съществува някаква връзка с него — иначе защо Доусън си е сложил онази бележка в компютъра?

— Проверих всичките записани телефони, но името Дън не фигурираше. Нито кодирано, нито иначе.

— Ами ако потърсиш онлайн по болници, медицинска информация и архиви, такива неща?

— А, лесно е да се каже. Опитах всички конвенционални търсачки от медицинската област с име и номер на социалната осигуровка. Нищо не излезе. Пробвах и с пряка измама, дори бях сигурна, че ще улуча десетка. Обадих се в „Кадри“ на ЦРУ и се представих за президентска секретарка, която звъни от Белия дом, дори компютърно прекарах линията ужким оттам. Казах им, че президентът желае да изпрати цветя на стария си приятел Хари и ми е нужно сегашното му местонахождение.

— Браво! И какво?

— Какво ли? Нищо! Очевидно самият Дън не желае да бъде открит. Заявиха, че нямат информация къде е в момента. Каквито и да са причините му, добре се е покрил.

Изведнъж Брайсън се сети за свързания с леля Фелиша разговор с Дън. Какво му бе казал тогава Дън? Ами да…

— Може би има един начин? — замислено каза той.

— Казвай да опитаме!

— В приюта, където живее моята леля Фелиша, има администраторка на име Шърли. Навремето Дън ми каза, че тя винаги знае как незабавно да се свърже с него, за да може веднага да го информира, ако някой посети Фелиша или я потърси по телефона.

И Ник подробно й разказа за разговора с Дън.

— Хайде бе! За какво му е на Дън тази информация? Последния път, когато посетихме Фелиша, тя бе доста зле с главата.

— За съжаление така е. Но Дън е решил, че има смисъл да я наблюдава най-внимателно, защото можела най-неочаквано да разкрие нещо извънредно важно около работата на Пийт Мънро в Управлението дори и без самата тя да разбира за какво става дума. Затова е взел съответните мерки.

— Нима Пийт Мънро е работил в Управлението?

— О, да — има толкова много неща, които сигурно не знаеш. Ще ти разказвам, но когато намерим време. Вероятно по пътя натам.

— Какъв път? Накъде?

— Към дома „Розамънд Клиъри“. Ще се поразходим с кола. И ще направим непредизвестено, непланирано посещение на леля Фелиша.

— Но кога?

— Сега, веднага.

 

 

Пристигнаха някъде малко след шест и половина и спряха пред отлично подрязаните и много красиви морави около спретнатата сграда. Въздухът бе прохладен, ухаеше на цветя, на прясно окосена трева и на края на дълъг, горещ ден.

Първа влезе Елена и потърси дежурния администратор. Държеше се непринудено и естествено — бърбореше любезно, че случайно минавала оттук, пък била чувала толкова хубави неща за дома… изглеждал прекрасно, идеално място. Защо да не доведе тук болнавия си баща? Сигурна е, че ще се грижат отлично за него, нали? То вече май е доста късничко, но пък случайно да е тук Шърли? Търси някоя си Шърли — не я познава лично, но приятели споменали, че въпросната Шърли била толкова приятен и точен човек…

След няколко минути влезе Брайсън и направо попита за Фелиша Мънро. През същото време Елена отвличаше вниманието на Шърли и Ник се надяваше, че последната няма да чуе и следователно няма да се обади на Дън. Но на подобен вариант не можеше да се разчита със стопроцентова сигурност и Брайсън отлично съзнаваше това. В същото време какво пък толкова, ако някъде някой си разбере, че той — Брайсън — се интересува за миналото си? Нека си мислят, че той е тук, загрижен, търси истината за себе си. Това само би успокоило Прометеевците, в смисъл, че той е на погрешен път и може би не представлява чак толкова сериозна заплаха.

Нека си мислят, че се връщам към миналото, към собствената си история. Нека сметнат, че съм се фиксирал на тази тема.

Добре, но не съм ли наистина фиксиран на нея?

Направо съм изкукал на тема да науча истината.

Помоли се Богу наум дано съзнанието на Фелиша да е по-ясно днес.

Тя се хранеше, когато го въведоха при нея. Бе сама на малка махагонова маса в приятната и уютна столова. Имаше и други питомци, някои сами като нея, други на двойки. Той приближи и старицата повдигна глава. Погледна го, сякаш току-що е разговаряла именно с него и очите й въобще не регистрираха изненада, че го вижда. Брайсън изстена вътрешно.

— Джордж! — изписука тя, щастливо усмихната, а устните й се разтвориха и Ник забеляза изцапаните й с червило изкуствени челюсти. — Ама това е наистина много объркващо. Ти нали си умрял?

Сетне тонът й стана строг, сякаш се кара на непослушно дете.

— Ти не бива да си тук, Джордж! Че ти си мъртъв.

Брайсън се усмихна търпеливо, целуна я по бузата и седна на отсрещния стол. Тя все още го вземаше за баща му.

— Хоп, хвана ме, Фелиша! — рече с изкуствен ентусиазъм, сякаш играеха игра и той си признаваше грешката. — Ама я ми кажи — аз как умрях?

Старата жена го изгледа пресметливо и очите й се присвиха:

— Хайде, хайде, Джордж, няма сега да ми играеш тези номера. Отлично знаеш как стана. Хайде сега да не разлайваме кучетата наново, така де! Пийт и без това се чувства толкова виновен, нали?

— И защо, Фелиша?

Тя поднесе лъжицата с пюрето към устата си и заклати глава:

— Казва, че по-добре той да беше умрял. А не ти и Нина. И пак, и пак се укорява и вини: защо трябваше да умират Джордж и Нина?

— И защо трябваше да умрем ние?

— Много добре знаеш. Няма нужда аз да ти казвам.

— Но аз наистина не зная. Може би ти можеш да ми кажеш.

В същия миг пристигна Елена, дори и Брайсън се сепна, когато я видя. Тя се наведе и прегърна Фелиша, сетне се настани на стола до нея и взе сбръчканите и осеяни със старчески петна ръце в своите.

Дали Фелиша ще я познае? Не, това бе почти невъзможно: двете се бяха срещали само веднъж, и то преди много години. Но нещо в поведението на Елена незабавно успокои Фелиша и видимо я предразположи. Брайсън нетърпеливо гледаше Елена в очите, очакваше някакъв сигнал от нея, но тя изцяло бе посветила вниманието си на старицата.

— Ама изобщо не бива да е тук — внезапно рече Фелиша и хвърли кос поглед към Ник. — Че той си е мъртъв, нали така?

— Така е, зная — отвърна Елена кротичко. — Но я ми кажи как се случи? Мисля си, че ще ти стане по-добре, като поговорим за станалото, нали?

Фелиша внезапно се разтревожи.

— Аз винаги виня себе си. Пък Пийт все казва, че би желал те да не бяха умирали — по-добре той да си бе отишъл. Че Джордж му бе най-добрият приятел, нали?

— Така е, зная. Болезнено е да се говори за това, нали? Но какво стана, я ми кажи? Как загинаха те двамата?

— Хм, днес е рожденият ми ден, знаеш…

— О, така ли? Честит рожден ден, Фелиша!

— Честит ли, ами! Никак не беше честит. Беше си много, много тъжен. И такава ужасна вечер…

— О, съжалявам, моля те, разкажи ми за нея.

— Такава прекрасна, снежна вечер! Бях сготвила вечеря за всички, но пък изобщо не съм се опасявала, че може да изстине… И му го казах на Пийт, много пъти му го повторих. Ама той, не, та не! Не искал да ми разваля кефа и вечерта. И все викаше на Джордж: „Давай, давай… че вечерята ще изстине! Карай по-бързо, давай по-бързо!“ А Джордж му вика, че старият крайслер не е за заледени пътища, че спирачките му не са наред. Горката Нина — тя много се притесни и все молеше да спрем и да изчакаме бурята да отмине, ама не… Карай, карай!…

Очите й се напълниха със сълзи и тя отчаяно втренчи поглед в лицето на Елена.

— И тогава колата загуби контрол и се обърна, а Джордж и Нина бяха убити, пък моят Пийт бе в болницата повече от месец и все повтаряше: „Аз, аз трябваше да умра, не те! Аз трябваше да бъда жертвата, аз!“

Сега вече сълзите потекоха по съсухрените бузи на тази немощна старица с объркан от болестта мозък, в който минало и настояще се преплитаха в едно. Но мъчителните спомени продължаваха да изплават и да се роят в замъгленото й съзнание.

— Ама те бяха най-добрите ни приятели… най-добрите, разбирате ли?

Елена прегърна възрастната жена през крехките й рамене и успокоително й заговори:

— Но то е било нещастен случай. Нещастен. Всеки го знае.

Брайсън се изправи и също прегърна Фелиша, като с мъка преглътна собствените си сълзи. А тя бе такава една дребничка, подобна на оклюмала и болна птичка…

— Всичко ще се оправи — прошепна й той. — Всичко! Не се бой…

— Е, сега поне ще ти е по-леко — каза му Елена, когато той подкара зеления, взет под наем, буик.

— Боже, как имах нужда да чуя това обяснение, дори и при тези обстоятелства, дори и при факта за обърканото й съзнание.

— Обаче забелязах, че въпреки болестта в мислите й има някаква подреденост, известна хронология, дори бих казала и логика на събитията от миналото. Паметта й функционира добре за отдавна отминали неща, а куца в настоящето. Тя може би не знае къде се намира в момента, но отлично помни сватбената си нощ.

— О, да. Подозирам, че Дън е разчитал именно на напредващата й сенилност в случай, че се опитам да я разпитвам относно внимателно построените му лъжи. Тя не е източник, на чиито показания или думи може да се разчита стопроцентово, а пък е единственият присъствал на описаните събития свидетел, Дън знае това и разчита, че тя не може убедително да опровергае фалшивата му версия.

— Макар че току-що го направи — изтъкна Елена.

— Е, да. Но имаше нужда от голямо търпение, упорство, атмосфера на доверие и нежност, които хората от ЦРУ едва ли ще успеят да създадат. И благодаря на Бога, че ти беше с мен! Ти прояви тази нежност, която й бе така нужна, и си мисля, че лично ти я предразположи. При това никога не съм мислил, че такава кротка душица като теб може да има талантите на работещ под прикритие разузнавач!

— Телефонният номер ли имаш предвид? — усмихна се тя.

— Да. Как успя да го намериш, при това толкова бързо?

— Най-напред се поставих на нейно място и се замислих къде бих го оставила, за да ми е подръка при нужда, и то бързо. Реших още, че щом Дън се е представил за загрижен роднина, едва ли ще е настоявал за стриктни мерки за сигурност.

— И къде беше? В тефтера с бележките — баш на бюрото отгоре, а?

— Ами кажи-речи, да. Дори и на по-явно място. В един списък със заглавие „Телефони за спешни контакти“, закрепен със скоч лепенки на плота на бюрото отляво. Забелязах го още преди да съм седнала пред нея и нарочно си оставих чантата на стола до бюрото. А когато ме поведе да ми покаже дома, „внезапно“ се сетих, че съм си я забравила, и се върнах да си я взема. Сетне, „без да искам“, изсипах съдържанието по бюрото и по пода. Тогава го огледах хубаво и го запаметих.

— Е, ами ако не беше там?

— Имах план номер 2 — да си „забравя“ чантата и да ида да си я взема, когато тя излезе да пуши. Шърли е страстен пушач.

— Браво! А имаше ли план 3?

— Да. Ти самият.

Брайсън се разсмя искрено, с удоволствие, имаше нужда от подобно разтоварване при цялото напрежение, в което действаха.

— Ами ти имаш много високо мнение за мен, а?

— Не мисля така. Но както и да е — сега е мой ред. Днес благодарение на Интернет търсенето на адрес чрез телефон е ужасно лесно. Мога дори да го изпратя с електронна поща на някоя търсачка. Такива в мрежата колкото искаш — поне стотина има. Ще им трябва около половин час. Дори ще ми го върнат по пощата.

— Районният код е 8–1–4 — къде се пада това? Тия кодове станаха все по-сложни и по-сложни.

— До номера бе надраскано Пи Ей — за Пенсилвания предполагам, нали?

— Пенсилвания ли? Че какво ще дири Хари Дън там?

— Може да е родом оттам. Или да е живял като дете.

— Акцентът му си е чисто Ню Джърси.

— Роднини тогава? Е, ще пусна номера на търсачка, сетне ще видим.

 

 

В един часа на разсъмване дежурните в сградата на „Меридит Уотърман“ са само основен, съкратен екип. Шепа охранители и специалист информационни технологии — да поддържа техниката.

На входа за служители встрани на сградата седеше жена — млада, доста мускулеста и печена на вид. Унесено четеше романче от серията „Арлекин“, дори се усмихваше и никак не й хареса да й прекъсват удоволствието.

— Няма ви в списъка за влизане — кисело рече тя, като проследи имената с лакирания си нокът.

Пред нея стоеше късо подстриган мъж с авиаторски очила и фланелка, на която с едри букви пишеше: „Маккафри — Услуги — Информация — Съхраняване — Данни“. Той се почеса по главата и добродушно рече:

— Ами добре тогава. Аз се връщам в Ню Джърси. Ще им кажа на шефовете, че не са ме пуснали. Няма да ми намалят заплатата, я. Дори така ми е по-лесно.

Брайсън се извърна и бавно си тръгна, готов за следваща реплика, ако нещо се обърка, но жената размисли и го повика:

— Каква точно е целта на…?

— Ама нали ви казах. „Меридит“ ни е постоянен клиент.

Правим резервни копия за възстановяване на данните и ги съхраняваме на отдалечено място, но отскоро получаваме грешки при сортиране по време на трансфера. Не се случва често, но пък когато се случи… И сега ми наредиха най-напред да проверя системата, рутерите, такива неща.

Тя раздразнено въздъхна и вдигна телефонната слушалка.

— Чарли, имаме ли договор с… една секунда… „Маккафри — Услуги“… хм, някакви си данни и прочие там?

Затисна книгата с длан и внимателно се заслуша в гласа отсреща.

— Човекът твърди, че трябвало да провери някакви си рутери, грешки…

Пак се заслуша внимателно, като измерваше Брайсън с очи.

— Добре, благодаря.

Прекъсна връзката и се сопна.

— Предполага се, че някой от фирмата ви трябва предварително да се обажда. Хайде, влизай. Сервизният асансьор е вляво — оттук по коридора. Слез на ниво „С“ — сутерен.

Щом стигна сутерена, Ник забърза към товарния сервизен вход-изход, който бе разузнавал предварително и където бе оставил да го чака Елена, облечена в същата униформа.

Архивният център бе голяма подземна зала с обезшумени стени, флуоресцентно осветление и дълги стелажи, върху които стояха еднакви сиви архивни кутии. Последните бяха наредени хронологично и носеха етикети на съответната година. Първите бяха от 1860 г., когато Илайъс Меридит — някогашен търговец на ирландски лен — основава банката. Колкото повече напредваха годините, толкова повече събраните материали се увеличаваха по обем и количество. Последните пък датираха от 1989 г. Архивите се деляха на няколко категории — досиета — клиенти, досиета — персонал, протоколи от заседанията на управителните тела, резолюции и решения, изменения и добавки на банковите закони и т.н. Различните категории бяха поставени в папки с различен цвят. Голяма част от информацията бе компютърно обработена. В едната част на залата имаше сървър и редица компютърни работни места.

Времето им отново бе кът. Не можеха да стоят тук дълго — след по-малко от час охраната щеше да дойде да провери защо се бавят. Започнаха да търсят веднага, като си поделиха задачите. Брайсън се зае с книжната част, а Елена седна на компютърния терминал и започна да се рови в компютризираните досиета, които нямаха специална защита.

Трудна им бе работата и доста неспорна, защото не знаеха къде точно да търсят. Дали в досиета — клиенти? Но на кои клиенти точно? Дали в документацията на по-големи преводи към офшорни сметки? Да, но каква бе гаранцията, че ще попаднат на нещо истинско, което започва с превод от една към друга и трета офшорна банка, за да завърши в някой сенаторски джоб, или ще се загробят с разкритие на укрити от разведена съпруга пари? Елена отново доказа находчивостта си, като впрегна компютъра да търси вместо нея — с ключови думи и еднотипни файлове. Но въпреки всичко часът си изтичаше и те не разполагаха с нищо конкретно.

Всъщност не бе съвсем така. Скоро успяха да установят, че липсват документи. Липсваха дори цели сектори от тях. След 1985 г. вече нямаше документирани извадки за банковите постъпления, за печалбите на съдружници, акционери. С помощта на компютърна програма Елена бързо успя да установи, че след въпросната година никъде няма черно на бяло какви пари са внасяни или теглени от съдружници/съсобственици.

Почти отчаян, често поглеждащ към часовника, по едно време Брайсън реши да се съсредоточи само върху Ричард Ланкастър. И се зарови в неговите архиви. Общото впечатление от документите бе същото, както и в разпространяваните за него легенди: Ланкастър се бе оказал истински финансов вълшебник, един от големите уолстрийтски умове. Бе попаднал в „Меридит Уотърман“ веднага след дипломирането си в Харвард и бързо напреднал. Само за няколко години бе израснал като агресивен финансист и печен спец в търговията с облигации, носещ огромен приход на фирмата. По-късно повишен в шеф на отдел, той се бе специализирал и в инвестиционния бизнес и валутните дела. Парите, спечелени от него в тази област, вече бяха много големи; предишното изглеждаше като джобни стотинки за деца. Само за десетина години Ричард Ланкастър се бе превърнал в сериозен банкер, практически най-печелившият в цялата институция.

Бившето уолстрийтско дете чудо сега бе финансов магнат. Благодарение на неговия замах и той самият, а и останалите съдружници бяха забогатели като крезове. Сключените сделки и най-вече комплексните му финансови операции бяха до една отлични удари, донесли огромни средства. Очевидно Ланкастър владееше и деликатното изкуство да играе в най-рискованите борсови сделки и фючърсната търговия, откъдето падаха огромни лихвени проценти. Брайсън допускаше, че до голяма степен Ланкастър е рискувал в тези масивни игри — като истински комарджия, но не на хазарт, а на световните капиталови пазари. И продължавал да печели именно като играч, който вярва, че късметът никога не ще му изневери.

Но се оказа, че някъде към края на 1985 година щастието наистина го напуска.

Всичко се бе променило. Захласнат като в увлекателно написан роман, Ник седеше на студения бетонен под и четеше доклад след доклад. Според вътрешните финансови комисии обратът е бил повече от фатален, просто невероятен.

Една от най-големите фючърсни сделки, касаеща евродолара, се бе провалила, и само за една нощ Ланкастър бе загубил три милиарда от парите на банката, на практика повече от наличните й активи.

„Меридит Уотърман“ се бе оказала неплатежоспособна. Оцеляла век и половина, минала през най-тежките финансови кризи, преживяла дори Голямата депресия, сега изведнъж най-старата американска банка бе на път да фалира. И то по вина на Ричард Ланкастър.

— Боже мой… — шепнеше Елена, а очите й поглъщаха докладите, които Ник й подаваше. — Обаче… това никога не е било съобщавано на обществеността… вестниците не са писали нищо такова?

Брайсън бе не по-малко удивен и само клатеше глава.

— Факт! Нищо не е излизало в печата.

Как бе възможно?

Ник погледна часовника отново. Бяха минали два часа! Просто злоупотребяваха с късмета си.

И тогава Брайсън се досети, очите му се разшириха и той изтърси:

— О, че то е съвсем ясно!

— Какво е ясно?

— Намерили са си благодетел, който е предотвратил фалита. Някой, който в последния момент е налял пари в банката. Затова няма и никаква информация за постъпления след 1985 г.

— Какви ги говориш, Никълъс?

Брайсън трескаво затърси кутия, която бе зърнал още в началото, но бе пренебрегнал. И скоро я намери; на капака пишеше: „Съдружници, дялове, назначения“, а вътре имаше една-единствена тънка папчица. Тя съдържаше четиринайсет правно оформени документа, също тънички — по не повече от три страници.

Всеки бе озаглавен по един и същи начин. Ник се зачете и сърцето му заби още по-силно. Макар и да се досещаше какъв е смисълът, не можеше да откъсне очи от съдържанието.

— Никълъс, какво четеш?

Той цитира няколко фрази на глас:

— … долуподписаният съдружник удостоверява със самолично поставения си подпис, че продава, съответно преотстъпва правата, собствеността… като съсобственик в банката… съгласно сключения документ правата преминават… и т.н.

— Обясни ми по-просто, Ник!

— През ноември 1985 г. всичките 14 съдружници или банкови партньори на „Меридит Уотърман“ подписват юридически документ, по силата на който продават дяловото си и всякакво друго участие в нея — обясни Брайсън с дрезгав глас. — Всеки от тях е носел лична отговорност за направения от Ланкастър дълг, който надвишавал три милиарда долара. Очевидно не са имали избор — били са притиснати в ъгъла и е трябвало да разпродадат участието си.

— Но какво да разпродадат, като в банката вече е нямало нищо?

— Просто името — една празна банка, като черупка без съдържание.

— А купувачът…?

— Не знам точно как е станало, но всеки от съсобствениците получил по един милион долара. И е било чист късмет да получи и толкова. Защото новият собственик поел огромен дълг. Можел е да си го позволи… Важно условие за продажбата било всеки бивш партньор да подпише конфиденциално споразумение, с което се задължава да пази пълна тайна относно продажбата, нещо като клетвена декларация. Иначе щял да загуби въпросната сума от един милион, която трябвало да бъде изплатена на части в течение на пет години.

— Ама това е толкова… странно! — възкликна Елена. — Може би не съм разбрала… излиза, че през 1985 г. „Меридит Уотърман“ тайно е продадена на един-единствен човек? И никой не е знаел за този факт?

— Точно така.

— Но кой е купувачът? Кой е бил толкова ненормален, че да сключи подобна сделка?

— Бил е играч, пожелал да стане таен собственик на престижна, високоуважавана финансова институция, която да използва по различни начини за собствените си цели. Всъщност параван за незаконни разплащания по цял свят.

— Е, няма ли му името?

Брайсън се усмихна криво и поклати глава:

— Милиардер на име Грегсън Манинг.

— Манинг, Грегсън… собственикът на „Систематикс“ ли?

Брайсън замълча, изгледа я и бавно каза:

— Според мен е по-точно да се каже човекът зад конспирацията, наречена Прометей.

Тогава и двамата чуха стъпки и стреснати извърнаха глави в посока на шума. Недалеч от тях бе застанал висок, едър мъж в синята униформа на охраната и ги гледаше със студени, враждебни очи.

— Хей, вие… не сте ли от компютърната компания. КАКВО, ПО ДЯВОЛИТЕ, ПРАВИТЕ ТУК?