Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (2)

Глава първа

Вашингтон

Пет седмици по-късно

Пациентът бе прехвърлен с нает реактивен самолет до частно летище на около двадесет мили северозападно от Вашингтон. Макар и единствен на борда, никой не посмя да го заговори, освен да пита дали желае нещо. Името му си остана тайна. Обслужващият персонал знаеше само, че вози извънредно важна персона. Полетът не бе отбелязан в ничий авиодневник или график, било той цивилен или военен.

Безименният пътник бе посрещнат от черна лимузина без отличителни знаци. По негово искане бе отведен в централната част на Вашингтон и пак по негово настояване бе оставен някъде по средата на обикновен квартал недалеч от „Дюпон Съркъл“. Бе облечен в прост сив костюм и поизносени мокасини от нещавена кожа. Изглеждаше като хиляди други чиновници или служители — просто един от множеството безцветни и с нищо неотличаващи се жители на Вашингтон.

Никой не му обърна внимание, когато излезе от подземния паркинг и сковано, с подчертано куцукане, тръгна по тротоара към сиво-кафяво четириетажно здание на улица „К“ номер 1324, недалеч от пресечката с Двадесет и първа. И сградата — бетон и сиво огледално стъкло — бе типична и с нищо неизпъкваща сред останалите най-обикновени и сравнително ниски постройки в тази северозападна част на столицата. Тук преобладават офисите на различни организации, институции и групировки най-често с търговски характер, пътнически бюра и агенции, промишлени палати и прочие. До входа на стената на номер 1324 висяха големи медни табели с имената на организациите с офиси в сградата: „Инновейшън ентърпрайзис“ и „Америкън трейд интърнешънъл“.

Само професионален инженер с голям опит и знания би доловил няколкото намирисващи на аномалия подробности по сградата. Например факта, че всяка прозоречна рамка е снабдена с пиезоелектроосцилатор. Този уред обичайно служи за предотвратяване на лазерно-акустично наблюдение отвън. Подобна задача изпълнява и високочестотната „завеса“ тип „бял шум“^[1], обгърнала сградата под формата на радиовълнов конус, достатъчен да попречи на повечето форми електронно подслушване.

Със сигурност нищо в тази иначе напълно безобидна и прозаична сграда не привличаше вниманието на съседите: плешиви адвокати от Комисията по зърнените храни или облечените в ризи с къси ръкави и вратовръзки вечно намръщени финансисти от бизнес консултантската фирма, която напоследък не печелеше добре. В номер 1324 всяка сутрин пристигаха служители, които привечер си тръгваха след приключване на работното време. Редовно в уречените дни в задната алея с контейнерите се изнасяше боклук, също както и от всяка съседна постройка. И наистина: какво толкова би привлякло нечие внимание? Какво би заинтересувало случайния минувач? Нищо. Ето така обича да действа скритото на най-открито място Управление. Пред погледа на всички граждани.

Същата мисъл мина през главата на куцукащия мъж и той се усмихна. Че кой би заподозрял това най-просто на вид здание? Кой би помислил, че именно в него се помещава щабквартирата на най-тайнствената и най-тайната от тайните световни агенции? Именно тук — на улица „К“ — пред очите на всички, съвсем на видно място.

Централното разузнавателно управление в Лангли, Вирджиния, и Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд, са се барикадирали в истински крепости с околни ровове и здраво прокламират присъствието си. Все едно отвън висят големи надписи: Елате ме вижте, тук съм! Обърнете се, де! Аз съм ЦРУ! Аз съм АНС!

Все едно нарочно дразнят и приканват противника да се опита да пробие през мерките им за сигурност. Както и става в края на краищата. В сравнение с Управлението тези две тайни институции са толкова тайни, колкото и Пощенската служба на САЩ.

Мъжът застана пред входа на номер 1324 и се загледа в красивия меден панел, на който бяха монтирани телефонна клавиатура, а под нея най-обикновена слушалка. На пръв поглед опростена домофонна уредба, каквато се среща в милиони здания по цял свят. Човекът взе слушалката и набра нужния му кодиран номер. Задържа показалеца си по-продължително на последния бутон със знака # — докато се чу тих звън, означаващ, че е завършило електронното сканиране на пръстовия му отпечатък. Следваше анализ и сравнение с базата данни за пръстови отпечатъци на лицата с разрешение за достъп до сградата. Но и тогава посетителят не може да влезе в светая светих на разузнавателния свят. Следват още проверки.

Първо се обади безплътен, механичен женски глас, който попита каква е целта на посещението.

— Имам назначена среща с господин Макензи — отвърна мъжът.

За частици от секундата думите му бяха конвертирани в битове електронна информация и отново сравнени с друга база данни. Чак тогава тих звънец обяви, че посетителят може да влезе. Но само до първо ниво. Отвориха се двете външни врати, мъжът окачи слушалката и мина през тях — тежки, бронирани и непробиваеми от куршуми. Озова се в мъничко преддверие и там три отделни камери с високоразделителни характеристики последователно сканираха лицевите му черти. Отново проверка и сравнение с трета база данни.

Втората двойна врата го допусна в малка, лишена от финес приемна с бели стени и сива подова настилка. Тук вградени уреди проверяваха посетителя за скрито оръжие. На масичка с мраморна табла отгоре в десния ъгъл бяха поставени купчинка брошурки с логото на „Америкън трейд интърнешънъл“ — организация, която съществува само под формата на комплект отлично оформени правни документи и регистрации. Самата брошурка съдържа сериозно написана, но почти неразбираема статия с редица най-отвлечени постановки и теоретични разсъждения за световната търговия.

Намусен цивилен охранител мълчаливо махна с ръка на Брайсън да мине през трета двойка врати. След тях се откри приветливо и елегантно обзаведено помещение с ламперия от тъмен лакиран кестен. Тук на бюра мълчаливо се трудеха почти дузина прилични на чиновници мъже. Това помещение спокойно можеше да мине за офис на скъпа и прескъпа художествена галерия от типа, който срещате на Петдесет и седма в Манхатън. Или пък на просперираща адвокатска фирма.

— О, Ник Брайсън, как си бе, човек! — възкликна Крис Еджкоумб и скочи от стола пред компютърния монитор.

Еджкоумб, родом от Гвиана, жилав и висок младеж със зелени очи и кафена кожа работеше в Управлението вече четири години — в екипа за комуникации и координация. Негова задача бе да обработва сигналите за бедствие и помощ, да намира начини и пътища за препращане на нужната информация на работещи под прикритие агенти. Сега Крис топло стисна ръката на Брайсън.

Последният отлично знаеше, че е истински герой в очите на хора като Еджкоумб, които стоят в офисите и мечтаят за оперативна работа.

— Постъпи в Управлението, за да променим света заедно! — обичаше да се шегува Еджкоумб на напевния си английски.

Той наистина харесваше и се възхищаваше от Брайсън и в подобни приказки имаше предвид агенти като него. Да се види Брайсън в централата на Управлението бе истинска рядкост, а за Еджкоумб това пък бе специално приятен случай.

— Май си позакъсал нещо, а? — подхвърли Крис с осезателна симпатия в гласа.

Знаеше, че съвсем доскоро Брайсън е бил на лечение. В болница. Но го бяха учили, че въпроси по служба не се задават, затова побърза да добави:

— Често съм се молил на свети Кристъфър за теб. И скоро пак ще си бъдеш като нов — сто на сто съм сигурен в това!

Основни положения в професионалното верую на Управлението са тезите за „делене“ и „класифициране“ на организацията. Това на прост, непрофесионален език означава, че никой действащ агент или организатор в централата не бива да знае повече от необходимото за неговия ранг или ниво — клас. За да не се постави на риск сигурността на цялата организация. А нейната структура — или „карта“ на професионален жаргон — е тайна дори и за ветерани като Брайсън. Е, разбира се, той поне лично познаваше някои от основния екип в щаба. Но оперативните работници действат изолирано един от друг — всеки в своята индивидуална мрежа, освен в редки случаи, когато се налага съвместна операция и тогава тя се координира централно. И дори тогава за съответната акция центърът дава нови легенди, нови имена, нови самоличности и прочие. Тези правила не са просто процедура, те са нещо като Библия на разузнавача.

— Благодаря ти, Крис, ти си добър приятел — сърдечно отвърна Брайсън.

Еджкоумб се усмихна стеснително, сетне посочи с пръст към тавана. Знаеше, че Брайсън го очакват „горе“. Може би дори специално са го повикали в щаба, за да се види с първия човек — Тед Уолър. Брайсън се усмихна, тупна Крис по гърба и закрачи към асансьора.

 

 

— Моля, не ставай — приветливо рече Брайсън, като влезе в кабинета на Уолър на третия етаж.

Но шефът се изправи. Бе едър, метър и деветдесет и нещо и тежеше поне сто и петдесетина кила.

— Мили Боже, радвам се да те видя жив и здрав — отвърна той и критично огледа агента си. — Не ми изглеждаш много добре. Сякаш си бил в лагер за военнопленници.

— Трийсет и три дни в американска клиника в Мароко — отвърна с усмивка Брайсън. — Това е положението. Не е като в „Риц“.

— На мен ми е нужно да отслабна — със съжаление в гласа откликна Уолър и потупа изпъкналия си корем. — Може и аз някой ден да се подложа на твоята „процедура“ — и мен да ме наръга някой луд терорист.

Брайсън се засмя и огледа шефа. Уолър бе видимо напълнял от последната им среща, макар че наедрялата му фигура бе умело прикрита под елегантен костюм от кашмир, а дебелият врат — от красива риза с широка яка. Брайсън не пропусна да отбележи марката й — бе „Търнбул & Асър“.

— Ник, не съм престанал да се тревожа, откакто ти се случи тази дивотия — рече шефът. — Казаха ми, че ножът бил назъбен, специално острие тип „Веренски“, производство на български завод. Не особено висока техника, но за убийство върши работа — ръгаш и въртиш. Боже мой, и нашата професия е една такава…

Уолър се върна на големия облечен в кожа стол зад дъбовото бюро. Меките лъчи на ранното следобедно слънце се прецеждаха през поляризираното стъкло и огряваха гърба му. Брайсън се настани на стола пред бюрото, макар и да не обичаше тази формалност. Уолър, обичайно румен и здравеняшки бодър, днес изглеждаше блед и с дълбоки сенки под очите.

— Докладваха, че си се възстановил забележително — подхвърли той.

— След седмица-две ще бъда като нов. Така поне обещават лекарите. Специално ми изтъкнаха, че няма да се нуждая от апендектомия. Това ми било печалбата от тази рана — отвърна Брайсън и леко докосна дясната долна част на корема си.

Там усещаше тъпа, лека болка.

Уолър кимна разсеяно и попита:

— Знаеш ли защо си тук?

— Когато викат ученика при директора, обикновено става дума за конско — усмихна се Ник, но вътрешно сякаш нещо го боцна.

— Конско, а… — прокашля се загадъчно Уолър, замълча за миг, огледа облечените в кожа скъпи книги по шкафовете на отсрещната стена и продължи с тих, почти плачевен глас:

— Знаеш, че Управлението никога не разкрива структурите си, но пък ти няма начин да нямаш представа за системата на контрол и командване от горе, нали така? Ясно ти е също, че решенията, дори и когато засягат ключовия ми персонал, невинаги спират на моето бюро. И колкото да е важна лоялността в нашата работа — както за теб, така и за мен, а и, по дяволите, за повечето хора в нашето шибано заведение, пак на първо място стои хладнокръвният прагматизъм. Така де. Знаеш го.

Брайсън отлично познаваше подтекста на този вид сапунени приказки. Работата в Управлението бе единствената сериозна служба през целия му живот досега. И с мъка потисна вътрешния подтик да се защити. Но самозащитата не бе нещо прието в Управлението; никой не постъпваше така. Беше недостойно. Спомни си една от любимите сентенции на самия Уолър: „В моя речник няма такова словосъчетание като «лош късмет»!“ И още една максима: „Добро е всичко, що има добър край!“

Каза последното на глас и добави:

— При мен наистина краят бе добър.

— За малко да те загубим — подметна шефът и го изгледа. — Аз да те загубя, разбираш ли?

Гласът му бе изпълнен със съжаление и тъга. Звучеше като учител, укоряващ любимия си ученик, който го е разочаровал.

— Това най-малкото е неуместно казано — тихо възрази Брайсън. — Но както и да е. Няма начин да се съобразяваш с правилата, когато си на задача, знаеш го не по-зле от мен. Нали именно ти си ми го казвал стотици пъти. Човек импровизира, следва интуицията си, инстинкта на мига… а не установения протокол.

— Виж сега, Ник… — на свой ред възрази Уолър. — Аз под „да те загубим“ разбирам да загубим Тунис, това е достатъчно ясно! За малко да загубим Тунис, това е положението, да! Ефектът на доминото. Някои хора го наричат „каскаден“, така е. Когато се месим някъде, правим го достатъчно отрано и навреме, че да хване дикиш. Всички действия са предварително и най-внимателно анализирани, реакциите — отчетени, променливите — прогнозирани. А ти за малко да компрометираш няколко от допиращите се операции под прикритие в Магреб^[2], че и наоколо. Създал си рискова ситуация за други акции и живота на други наши хора, Ники… така е, не се сърди. Други операции и живот. Да. Легендата на Техника е доста комплицирано свързана и обвързана с други легенди — пак наше производство, знаеш това, по дяволите. Ти си си издухал прикритието сам — по твоя вина. Години, ГОДИНИ нелегална работа, ти казвам, съсипани по твоя вина!

— Хей, чакай за момент…

— Да им пробуташ дефектно оръжие и боеприпаси! Че как си мислиш ти — това да мине незабелязано и те да не те заподозрат?

— Дявол го взел, почакай малко — оръжието не биваше да е дефектно!

— Но е било. Защо?

— Не зная!

— Ти не проверяваш ли такива неща?

— Проверявам, да! Ама не! Просто не знам как стана. Изобщо не ми е идвало наум, че стоката не е в ред.

— Това е сериозен пропуск, Ники. Много сериозен. Застрашил си дългогодишна работа, години наред тайно планиране, усилия на наши агенти под прикритие, култивиране на изключително важни хора и дивиденти. Да, дивиденти, Ники! Бъдещи дивиденти! Дявол го взел, какво си си мислел там?

Брайсън замълча, дълбоко замислен.

— Направили са ми постановка — отвърна той след малко.

— Е, кой? Как?

— Не мога да бъда сигурен.

— Щом са се опитали да те подведат, значи вече си бил заподозрян, не е ли така?

— Аз… честно казано… не знам.

— „Не знам“! Какво е това, Ники? Що за отговор? Това не са думи, които бих искал да чувам! Това не са думи, които биха предразположили към доверие относно теб! Ти беше най-добрият ни агент! Какво е станало с теб, Ники?

— Може би някъде, някак си съм сгафил. Да не мислиш, че не съм се опитвал да анализирам случилото се? Непрестанно мисля само за това!

— Не чувам отговори в тези думи, Ники. Не и отговорите, които очаквам от теб.

— Може би въобще няма отговори. Не и сега. Или все още не.

— Не можем да си позволим подобни провали. Не можем да толерираме подобна небрежност. Никой тук не може да си играе с такива неща. Прекалено са важни, много пари струват, Ники! Знаеш, че си има допустими стойности за грешка или грешки. Но не можем да ги разширяваме до безкрай. Управлението не търпи грешки. Учил си това правило още от първия ти ден тук.

— Значи смяташ, че е имало нещо, което е трябвало да направя по по-различен начин? Или пък има ДРУГИ хора, които биха свършили работата ПО-ДОБРЕ от мен?

— Тц, сам знаеш, че ти беше най-добрият ни работник. Най-добрият, който някога сме имали. Но както вече ти обясних, тези решения се вземат на друго ниво. На висш съвет най-горе, Ники, не на моето бюро.

Студени тръпки полазиха по гърба на Брайсън. Познаваше добре висшата бюрокрация, за да знае, че тези заобиколни думи означават само едно: Уолър се дистанцира от последиците, свързани с решението да го уволнят. Тед Уолър бе негов дългогодишен ментор, шеф, приятел. Близо петнадесет години персонален учител. И непосредствен ръководител през „чирашкия“ период. Уолър го бе инструктирал лично за всяка важна операция в началото на кариерата. Това бе голяма чест и Брайсън до ден-днешен отлично съзнаваше този факт. Уолър бе най-блестящият интелект, когото познаваше. Можеше да решава наум диференциални уравнения. В главата си носеше невероятни знания, особено в геополитическата област. В същото време едрата му и тромава фигура създаваше невярна представа за истинските му физически умения и невероятна сръчност. Брайсън още помнеше как на стрелбището Уолър поразяваше и най-трудната мишена право в средата, като в същото време разсеяно критикуваше упадъка на британското шивашко умение. В едрото му мечешко ръчище всеки пистолет изглеждаше като хваната непохватно детска играчка, но Тед си служеше с оръжието, сякаш имаше един пръст повече.

— Употреби минало време преди малко, Тед — рече на глас Брайсън. — Как да разбирам подтекста — че вече съм загубил качествата си ли?

Време за истина… бе дошло време за истината.

— Просто казах онова, което мисля — тихо отвърна Уолър. — Никога не съм работил с някой по-добър от теб и се съмнявам, че някога ще работя.

Ник знаеше кога трябва да запази абсолютно спокойствие и невъзмутимост: в този дух бе обучаван дълги години, темпераментът му отдавна бе съвършен в това отношение. Но сега сърцето му биеше лудо: „Ти беше най-добрият!“ Отлично го бе чул. Мисълта звучеше като комплимент, като дълбоко признание и зачитане на качествата му. А такива неща се казват в момент на раздяла — обичайно те са ключов елемент на прощална церемония. Брайсън отлично помнеше реакцията на шефа след първия си значителен оперативен успех: бе успял да предотврати убийството на важен за САЩ южноамерикански политик и привърженик на умерените реформи. Тогава Уолър бе казал само едно равнодушно: „Не бе зле свършено“, и бе свил устни, за да не се усмихне. За Ник тези думи бяха най-голямата похвала въпреки хвалебствията в негова чест по-късно от други хора. Започне ли някой да изтъква ценните ти качества, смятай, че е дошло време да пуснат уморения кон на някое зелено пасище — това също бе мисъл на Уолър, само че изразена преди доста години.

— Ник, никой друг не би могъл да постигне онова, което ти направи на Коморските острови. Иначе онзи ненормалник полковник Денар отдавна щеше да е на власт там. В Шри Ланка стотици хиляди хора са живи само благодарение на разкритите от теб маршрути за прехвърляне на оръжия. Ами в Беларус? Руснаците още си нямат и понятие какво е станало, а и сигурно никога няма да загреят. Политиците ще запълват празнотите с красиви думи, това им е професията, но работата беше свършена от нас — по-точно от теб самия. Историците няма да научат истината, но какво от това? Така си е по-добре. Обаче ние тук пък знаем, нали?

Брайсън мълчеше — от него отговор така и не се очакваше.

— И още нещо, Ник. Някои хора още се опитват да надушат какво точно стана в „Банк дьо Норд“. Ама на…

Уолър говореше за проникването на Брайсън в една туниска банка, която переше пари и ги прехвърляше на Абу и „Хизбула“, за да финансира преврата. По време на операцията една нощ над милиард и половина долара просто изчезнаха — сякаш се изпариха или преминаха в киберпространството. Бяха минали месеци безрезултатни разследвания без точна информация и обяснение. Това бе загадка, а в Управлението не обичаха загадките.

— Ти нали не подмяташ, че съм бъркал в меда, а?

— Естествено, че не намеквам. Но сам разбираш, че подозренията ще си останат. Когато отговори няма, въпросите остават висящи и ти самият знаеш това отлично.

— Имал съм десетки възможности за „лично обогатяване“ — далеч по-добри и най-вече много по-дискретни.

— Зная, Ники, зная. Зная още, че сме те подлагали на множество проверки и ти си ги издържал блестящо. Но поставям под въпрос метода на диверсията — парите прехвърлени чрез фалшиви посредници на хора, които купиха с тях компрометираща информация.

— Това се нарича импровизация. Нали за това ми плащате — да използвам дискретни средства, когато и където е необходимо — каза Брайсън и мигом се досети за нещо. — Чакай малко — по този въпрос никога не съм давал отчетен доклад за мисията.

— Ти сам предостави подробностите, Ники — кротко го поправи Уолър.

— Никога не съм… ох, по дяволите, сега разбирам — инжектирали сте ми нещо, нали? От типа на серумите на истината, по дяволите!

Уолър се поколеба за десетка от секундата, но това бе напълно достатъчен отговор за опитния Брайсън. Тед Уолър можеше да лъже, когато службата го изисква — с лекота и невинно изражение, но Брайсън знаеше, че старият му приятел и наставник не обича да го заблуждава.

— Нали ти е известно, че този тип информация се дава само по целесъобразност. Такъв е правилникът.

Сега Брайсън разбра защо в американската болница в Мароко се бе наложило да продължат престоя му. Давали са му специални химически препарати, за да си изпее истината, без сам да знае какво прави. Най-вероятно са ги слагали в интравенозната система.

— Дявол да го вземе, Тед! Какво искаш да кажеш — че ми нямате доверие сам да си напиша доклада както му е редът ли? Доброволно, а? Мислили сте, че разпит на сляпо ще ви предложи всичко, което ви е необходимо, а аз бих премълчал някои подробности, така ли?

— Понякога най-сигурната информация се получава, когато източникът няма предвид най-добрите си собствени интереси, Ник.

— Значи сте смятали, че ще излъжа, за да си спася задника, а?

Отговорът на Уолър бе тих, изпепеляващ.

— Веднъж, когато е направена преценка, че даден индивид не е стопроцентово достоверен източник, да речем, в определено негово състояние, тогава се налага обратната оценка, поне временно. Виждам, че ти е много неприятно, а и на мен самия не ми харесва, но това си е един от най-бруталните факти, нека ги наречем дадености, на бюрокрацията в разузнаването. Както нашата тук, която е особено изолирана. Може би дори думата параноична, в смисъл обсебена от страх от провали в сигурността, ще бъде по-уместна в нашия случай…

Боже, ПАРАНОИЧНА! Всъщност Брайсън отдавна бе разбрал, че Уолър и колегите му от висшите ешелони на Управлението приемат като абсолютен факт тезата за тежки сривове на сигурността в ЦРУ, в АНС и дори в Разузнавателната агенция на отбраната — една от централите на военното разузнаване. Те смятаха, че и трите институции са практически парализирани от внедрени шпиони или „къртици“ — проникнали чужди агенти; осакатени от редица тъпи правила; затънали до шията в безрезултатна война на дезинформация с враждебните им централи в чужбина. Тези институции постоянно бяха в устата на конгресмените, така или иначе ограничавани до крайност от разни закони и организационни регламенти, и Уолър обичаше да ги нарича „плюшени колоси“. В младежките си години веднъж Брайсън добронамерено, но наивно бе попитал защо не се предвиждат мерки за сътрудничество и координация на работата с тях. Уолър със смях бе отговорил: „Какво искаш — да съобщим на плюшените колоси, че съществуваме ли? По-лесно е да изпратим подробна информация на «Правда»!“ Но кризата в американското разузнаване според Уолър не е резултат само от дейността на „къртиците“. В контраразузнаването цари истинска неразбория — то е „пустинята на кривите огледала“, както се изразяваше навремето шефът му. „На врага пробутваш лъжи, шпионираш го — бе обяснил веднъж Уолър, — в ответ получаваш също лъжи. Само че идва момент, когато лъжата се превръща в истина, защото казана хиляди пъти лъжа накрая се приема за истина.“ В това се състои и трагедията — лъжата се категоризира като „разузнавателна информация“. Има една детска игра — „Хайде да търсим заровеното яйце“. Знаеш ли колко много хора направиха кариера, като дълго търсиха — и накрая намериха — заровените с такава мъка от техни колеги отвъд желязната завеса „яйца“. Красиви, натъкмени „яйца“, но съдържащи само фалш.

Този разговор се бе състоял една късна вечер в подземната библиотека на номер 1324 на „К“. В красиво помещение, застлано с тежки кюрдски килими от седемнайсети век и скъпи картини по стените — стара английска маслена живопис главно с ловна тематика: верни породисти кучета, захапали ударения дивеч в расовите си челюсти.

— Не виждаш ли как стоят нещата? — бе казал Уолър. — Всяка авантюра на ЦРУ — издънка или не — рано или късно става обществено достояние. Но при нас не е така просто защото сме анонимни и неизвестни никому. Ничий радар не ни е засякъл засега и слава Богу.

И Брайсън сякаш отново чу подрънкването на ледените кубчета в тежките кристални чаши с уискито. Пиеха бърбън, Уолър си обичаше американската стока.

— Обаче работата ни извън системата, практически като нелегални деятели, едва ли е най-доброто от прагматична гледна точка — бе възразил Брайсън. — На първо място ми идва наум проблемът с ресурсите.

— Вярно, не разполагаме с особени ресурси, но пък нямаме и онзи тип бюрокрация заедно с всичките й ограничения, фатални недостатъци и задръжки. Казано накратко, имаме огромни преимущества благодарение на особения ни статут. Гледай резултатите и не питай! Имаме специални пълномощия, можем да работим с какви ли не групи в цял свят, не се боим от агресивна намеса, затова и нямаме нужда от огромен апарат. Напълно ни е достатъчна малка група отлично обучени агенти. Възползваме се от създадени ситуации. Успешно НАСОЧВАМЕ или РЪКОВОДИМ събитията, координираме търсените опции. И не са ни нужни огромните чадъри на обичайната шпионска мрежа, стотиците никому ненужни чиновници. От какво се нуждаем истински? Само от едно: мозъци! Добри мозъци.

— И кръв — бе добавил Брайсън, вече изпитал на гърба си тежестта на истинската работа. — Кръв.

Уолтър бе свил рамене.

— Е, да, да. Онова гадно чудовище Йосиф Сталин веднъж го е казал много точно: „Ако искаш омлет, първо трябва да строшиш яйцата.“

Уолър му бе говорил надълго и нашироко за американския век, век на забележително израстване на ролята на САЩ в света, за имперските трудности и бреме. За имперска Великобритания през XIX век, когато е било нужно Парламентът да дебатира цели шест месеца дали да изпрати експедиционни сили в помощ на обкръжен вече в продължение на две години генерал.

Уолър и колегите му в Управлението вярваха в силата и принципите на либералната демокрация — пламенно и безрезервно.

Но знаеха още, че само с джентълменски правила на играта — по думите на Уолър — не е възможно да се запази сигурността и бъдещето й. Щом врагът играе подло и коварно, и ти си длъжен да прибегнеш до същите методи.

— Ние сме Необходимото Зло. Без нас не може — бе казал Уолър и отново бе разклатил чашата с леда. — Не се стряскай, това е точната дума — Зло. Ние сме извън закона. Без надзор, без регламенти. Понякога дори аз самият се стряскам, че въобще съществуваме.

Ник Брайсън познаваше немалко фанатици — и свои, и вражески. Може би затова намираше успокоение в самата двойственост на Уолъровите разсъждения. И най-вече във веруюто му. Никога не се беше надявал да постигне брилянтността на Уолъровия интелект: мощта и размаха на мисълта, цинизма, но най-вече непоклатимия и същевременно почти плах идеализъм, огряващ лицето му подобно проникнали през спуснати щори слънчеви лъчи.

 

 

Сега бе ранен следобед и слънчевите лъчи бледо галеха поставените на бюрото Уолърови ръце. Шефът ги бе протегнал напред, сякаш по този начин още повече се дистанцираше от неприятната си задача.

— Знаем, че ти е било много тежко, след като Елена те напусна… — започна той.

— Не желая да говорим за Елена — рязко отвърна Брайсън.

Усети, че вената на челото му тъпо затупа. Години наред тя му бе съпруга, пръв приятел, любовница. Преди шест месеца Брайсън й бе позвънил от Триполи. Трудно бе да се организира обезопасен телефонен разговор от там, но той бе успял. И тогава съвсем неочаквано Елена бе заявила, че го напуска. Никакви доводи не бяха успели да я разубедят. Поне да изчака завръщането му, да поговорят отново… Не и не. Тя си го бе решила, нямаше повече какво да му каже. Думите й го бяха наранили стократно по-болезнено от ножа на Абу. Няколко дни по-късно експресно се бе върнал за доклад и инструктаж — под прикритие, разбира се, — ужким да осигури оръжието за преврата. Тя вече си бе прибрала вещите и си бе отишла.

— Слушай какво ще ти кажа, Ник — опита се отново Уолър. — Вероятно към днешна дата ти си най-добрият в световния шпионаж. Поне постиженията ти те поставят в тази категория.

Шефът замълча, замисли се и заговори отново, този път с искрена пламенност в гласа:

— Ако в това състояние продължиш да работиш, много вероятно е да тръгнеш назад…

— Може би съм се издънил — рече Брайсън уморено. — Но веднъж. Само веднъж. Готов съм да го призная.

Нямаше никакъв смисъл да излага подобни аргументи, но вече не можеше да се овладее.

— И пак ще се издъниш — с равен глас възрази Уолър.

— Знаеш термина — „ранни предупредителни симптоми“. Ти работи по изключително качествен начин цели 15 години. Изключително! Но ПЕТНАЙСЕТ ГОДИНИ е много време, Ники, много. При нашего брата това е период както при кучешката възраст. Концентрацията ти не е вече същата. Ти си изхабен, с разбити нерви, но не това е най-лошото, Ник. Най-лошото е, че самият ти не го осъзнаваш…

И в брака ли има „ранни предупредителни симптоми“ — болезнено помисли Брайсън. И докато Уолър продължаваше да говори тихо, разумно и логично, в съзнанието му нахлуха противоречиви чувства и на първо място го обзе ярост.

— Моите умения…

— Не говоря за огромния пакет умения, които притежаваш. Що се касае до оперативната работа, от теб по-добър няма, дори и сега. Аз ти говоря за друго нещо — самозадръжката, способността да се въздържаш, когато си под напрежение. Способността да НЕ действаш. Това е първо и основно качество. А ти си го изпуснал.

— Значи може би ще ми се наложи известна отпуска — изтърси Брайсън и сам се намрази заради отчаяната нотка, която усети в гласа си.

— Управлението няма такава практика — сухо отвърна Уолър. — Творчески отпуски, ваканции за възстановяване, знаеш това, Ник. Работиш тук от доста време. Но виж какво — вече десетилетие и половина ти си творил история. Сега можеш да се посветиш на проучването й. Да напишеш студии. Аз ти връщам живота отново, Ник.

— Животът ми ли — с мъка повтори Брайсън. — Значи говориш за пенсиониране…

Уолър се облегна на стола, разпери ръце.

— Не си ли чувал за битието на Джон Уолис — един от най-големите ръководители на шпионски мрежи в Англия през XVII век? Той бил истински магьосник в занаята — успял да дешифрира посланията на роялисти до парламентаристи някъде около 1640 година. Той е един от създателите на английската Черна камара, нещо като нашата АНС. А когато се оттеглил от службата, използвал талантите си и преподавал геометрия в Кеймбридж, където и станал професор. Помогнал за създаването на съвременната висша математика и диференциалното смятане. Всъщност той модернизирал тогавашното образование и отворил пътя на бъдещето в него. Сега кажи ми честно — кой е по-важен в случая — Уолис Шпионина или Уолис Учения? Оттеглянето от оперативна работа не означава непременно да се превърнеш в уморен кон, когото завинаги отпращат в зелените пасбища.

Ето ти пак любимата приказка на Уолър за уморения кон и пасището. Това при него бе нещо като редовна притча за отбиване на номера и Брайсън се изсмя вътрешно на абсурдността й.

— Е, добре де, какво мислиш, че мога да работя аз? Да стана шеф на охраната на някой склад, да обикалям нощем паркингите с патлак и палка, така ли?

— „Integer vitae, scelerisque purus non eget Mauris jacuiis, neque arcu, nec venenatis gravida saggitis pharetra“ — ерудирано цитира Уолър. — Значи следното: „Чистият по душа и негреховен човек не се нуждае от мавританско копие, нито от лък, нито пък от тежък колчан с ловни стрели.“ Това е Хораций, ако се досещаш. В нашия случай всичко е вече уредено. В „Удбридж колидж“ търсят лектор — класика, древна история, Близкия изток. И току-що си намериха не кандидат, а истинска звезда в този предмет. Ти нали си го учил предмета, имаш следдипломна квалификация, езиково си майстор. Какво повече. Идеално попадение, нали?

Брайсън получи странно усещане: все едно се отделя от самия себе си, както понякога му се бе случвало по време на оперативна задача. Напуска тялото си, сякаш излита от него и се рее над сцената на действие, като наблюдава събитията с трезво и пресметливо око. Често си бе мислил, че може да го убият: това, обективно погледнато, бе една възможност, която не биваше да пренебрегва, и затова често бе планирал какво трябва да се направи предварително. Но никога не бе предполагал, че ще го уволнят. И че ще го направи именно неговият ментор и любим учител, като по този начин раздялата със службата ще придобие съвсем личен и още по-болезнен характер.

— Това е просто част от служебните пенсионни схеми — продължи да обяснява Уолър. — Човек без работа за какво да мисли, освен за бели, нали така казват хората? Практично, пък и доказано от наблюдения и опит. Дай на пенсиониран агент една кръгла сума пари и го остави да линее и ето ти готова беля. Със сигурност ще хлътне и ще се забърка в някоя каша. Затова си мисля, че имаш нужда именно от някакъв проект, с който да се захванеш. А какво по-хубаво от учебна дейност. Ти си роден учител — това си го доказал в работата си и то е една от причините за успехите ти.

Брайсън мълчеше и мислеше. Опитваше се да прогони доста неприятен спомен за една операция в малка латиноамериканска провинция и най-вече образа на едно лице, гледано през кръстоската на снайперски мерник.

Лицето бе на негов „ученик“ — деветнадесетгодишен хлапак на име Пабло от индиански произход, когото бе обучил да обезопасява, но и да зарежда експлозиви. Смело, здраво и много честно момче. Родителите бяха селяни от едно планинско поселище, току-що превзето от маоистки партизани. Ситуацията бе неприятна — научат ли бунтовниците, че хлапакът помага на техните врагове, веднага ще убият бащата и майката. При това по крайно жесток и изобретателен във варварството си начин — това бе типично за тях отмъщение. Момчето се бе колебало дълго, разделено от двояката си лоялност, и накрая бе решило, че е длъжно да се върне, за да спаси родителите си. Което означаваше да разкаже на бунтовниците всичко, което знае за враговете им, включително и имената на други хора, сътрудничили с официалната власт. Кораво, но честно момче, уловено в неприятен конфликт, от който лесно измъкване няма. И така се получи, че се наложи Брайсън да насочи към него снайпера. И да се взре в лицето на един попаднал в трудно положение, онеправдан и много уплашен младеж — неговия собствен „ученик“ Пабло. Брайсън бе отместил поглед чак след като натисна спусъка.

Към реалността го върнаха думите на Уолър.

— Значи името ти е Барет. Джонас Барет. Независим учен, изследовател, автор на половин дузина забележителни и уважавани от специалистите статии. Истински! Четири от тях са във „Елинистика: проблеми и аспекти“, също уважавано научно издание. Всъщност са написани от екипи. Така де, нашите тукашни специалисти по близкоизточните въпроси да си запълват работното време. Пък и ние нали знаем туй-онуй как се прави легенда за един цивилен учен.

Уолър му подаде папка. Жълта на цвят, като перата на канарче. Брайсън познаваше значението на цвета. Забранено за изнасяне извън Управлението. Пък и имаше магнитни лентички в кориците и на изхода щеше да активира всички възможни сигнални уредби. В папката сто на сто бе легендата — фиктивна биография. НЕГОВАТА биография.

Бързо прелисти плътно изпълнените печатни страници. Те описваха живота на саможив учен, чиито лингвистични знания бяха досущ като неговите, пък и опитът му не бе много по-различен. Каквото не достигаше, лесно щеше да научи. Основните характеристики на биографията също бяха елементарни за асимилиране. Джонас Барет бе ерген. Джонас Барет никога не бе познавал Елена. Джонас Барет никога не я бе обичал. Джонас Барет не страдаше и не даваше мило и драго тя да се върне. Джонас Барет… и прочие. С една дума, Джонас Барет бе една измислица. За да я превърне в истина, Брайсън трябваше да приеме загубата на Елена.

— Назначението ти е вече факт. В „Удбридж“ очакват новият преподавател да пристигне през септември. И ако мога да добавя нещо съвсем лично, то е, че те наистина имат късмет да ползват услугите му.

— Нямам ли право поне на мнение по въпроса?

— Е, добре де — можехме да ти намерим работа и в някоя от десетината мултинационални консултантски компании. Или в някоя от гигантските петролни фирми. Или в някое инженерно предприятие. Но настоящото назначение е най-подходящо за теб. Ти си човек, чийто мозък отлично се справя както с фактите, така и с абстракциите. Навремето се косях, че това ти качество може да е в ущърб на работата, а то се превърна в чудесен помощен фактор.

— Ами АКО не пожелая да се пенсионирам? Ако не се съглася покорно да ме разкарате?

Още не бе довършил изречението и в съзнанието му се мярна образът на брадатото лице на Абу и бляскавата стомана, която потъва в корема му.

— НЕДЕЙ, Ник — рече Уолър и изражението му се промени.

— Боже мой! — възкликна Брайсън с болка в гласа и веднага съжали, защото му бе повече от ясно, че Уолър чете реакциите му с лекота.

Отлично знаеше как се движат игрите в Управлението и в дадения случай не го бе заболяло толкова от думите и предрешеността, колкото от това, кой ги бе изрекъл. Всъщност Уолър не бе усуквал нещата, нито се бе опитвал да ги усложнява. Не бе имало нужда. Брайсън разбираше, че право на избор не му се дава и край. Известна му бе и съдбата на непокорниците. Представи си такси, което внезапно рязко извива, удря пешеходец и изчезва. Или леко убождане, което дори може да мине неусетено в някой претъпкан киносалон или супермаркет. Диагнозата ли? Нищо по-лесно. Учебников пример за инфаркт. Човекът е вече в опасната възраст, сигурно е живял напрегнато… Или пък опит за грабеж на улицата, който преминава в сбиване, защото жертвата се опитва да се противи на нападателите. Какво толкова чудно? В Америка днес големите градове страдат от невероятна улична престъпност.

— Спрели сме се именно на тази работа — тихо продължи Уолър. — Отговорността към службата стои над всякакви лични връзки и приятелства. Би ми се искало да е по-другояче. Сам не знаеш колко много ми се искаше. За съжаление досега ми се е налагало лично да… хм, санкционирам трима от моите хора. Отлични работници, провалили се в изпълнение на задача. Постъпили непрофесионално. С това живея всеки ден, Ник. Обаче, ако се наложи, пак бих постъпил по същия начин. ТРИМА, ти казвам. И затова те моля — не ме притискай, защото тази цифра ще трябва да се увеличи на четири.

Това пък сега що за номер беше? — помисли Брайсън. Заплаха ли? Или искрена молба? Или и двете заедно?

В същия миг Уолър тежко въздъхна.

— Предлагам ти нов живот, Ник. Много хубав живот.

Но това, което предстоеше, едва ли бе живот за Брайсън.

Поне все още не. По-скоро намирисваше на някакво състояние. Някаква мъглива и сенчеста полусмърт. Цели петнайсет години бе посвещавал цялото си същество — всяка мозъчна клетка, всяко мускулно влакно — на поредното опасно и напрегнато усилие в рамките на поредната задача. Сега Управлението повече не се нуждаеше от услугите му. И Брайсън усещаше една безкрайна пустота, дълбока и неясна празнота.

Тръгна към дома, към красивата къща в колониален стил на „Фолс Чърч“, която май вече не му изглеждаше така позната. Застана пред нея и дълго я съзерцава като чужда. Влезе и се загледа в купуваните от Елена френски гоблени. Качи се на втория етаж и застана до вратата на боядисаната в меки и приятни пастелни цветове стая. Бяха я нарекли „стая на надеждата“ — за бебето, което така и не се роди. Този дом бе празен. Пуст и пълен с нечии призраци. Наля си водна чаша водка. Прекалено дълго бе стоял трезвен. Сега седмици наред ще си го наваксва…

Къщата бе пълна с излъчването на Елена: нейния парфюм, нейния вкус във всичко и навсякъде, нейната аура. Как да я забрави?

Потече друг спомен:

 

 

… седят на малкия пристан пред бунгалото им на брега на едно мерилендско езеро. Гледат платноходките. Тя му налива чаша ледено бяло вино и тихо казва:

— Липсваш ми…

— Но аз съм пред теб, мила.

— Сега си пред мен. Утре няма да те има. Ще бъдеш или в Прага, или в Сиера Леоне, или в Джакарта, или в Хонконг… Бог знае къде… И за колко време?

Той взима ръката й в своята, милва я. Усеща самотата й, но какво да направи?

— Вярно, но винаги си идвам у дома. Нали знаеш поговорката — „Отсъствието на любимия подклажда сърдечната близост“.

Тя кима с глава, замисля се и го превежда:

— „Mai rarut, mai dragut.“ Но в родината ми казват и още нещо: „elor ce duc mai mult dorul, le pare mai dulce odorul.“ „Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.“

— Хубаво е казано.

Тя размахва пръст пред лицето му.

— И още една поговорка на същата тема: „Prin departare dragostea se uita.“ На английски ще звучи горе-долу така: „Дълго отсъствие — бърза забрава.“

— Англичаните казват: „Далеч от очите, далеч от сърцето.“

— Е, кажи ми, бързо ли ще ме забравиш?

— Но ти винаги си с мен, мила моя — отвръща той и докосва гърдите си. — Ето тук.

 

 

Не се и съмняваше, че Управлението го е поставило в режим на пълно електронно наблюдение. Какво от това? Не му пукаше. Ако решат, че отговаря на категорията „риск за сигурността“, сто на сто ще го „санкционират“. Може да стане и с водка, помисли си той тъжно. Защо сам да не им спести главоболието?

 

 

Минаха дни, никой не му се обади, никой не се появи. Може би Уолър е настоял някъде там „горе“ да го оставят на мира. Шефът знае, че не уволнението е главната причина за психическия му срив. На първо място бе разривът с Елена. Елена — най-важният фактор в живота му. Основа на самото му съществувание. Навремето общите им приятели обичаха да казват, че Ник винаги изглеждал „толкова спокоен“. Но вътрешно той никога не се бе чувствал спокоен. Спокойствието се бе излъчвало от Елена. Докато Елена бе стояла до него. Уолър имаше любима фраза и за това: „Любовта носи ведрост и спокойствие.“

Ник не бе и подозирал, че може да обича някого така, както обичаше нея. В океана лъжи — всекидневие и център на кариерата му, тя бе единствената истина. В същото време и тя бе в същата професия — човек от тайните служби. Е, не точно като него. Но би трябвало да бъде нещо подобно, за да им бъде позволено да изградят съвместен живот. Бяха я проучвали основно и продължително — също както и него — и накрая я бяха одобрили. След това бе постъпила на работа в Управлението, само че в отдела за криптография. А там човек никога не знае на какво може да попадне. Служителите обработват, дешифрират, превеждат различни сведения, информационни доклади и прочие, по възможност съдържащи и дискредитиращи САЩ факти. Какво друго може да пише в прихванат противников информационен трафик? Някои от най-строго пазените държавни и правителствени тайни, до които нямат достъп и повечето от шефовете на самото Управление. Тя бе стигнала до ниво „Анализ“ и работата й бе на бюро, компютърът бе единственото й оръжие, но сведенията, които четеше, и собственият й интелект я отнасяха в най-различни и най-далечни части на света. Също както и оперативните работници.

 

 

Боже мой, как само я обичаше!

В известен смисъл ги бе запознал самият Тед Уолър, макар и да се бяха срещнали при най-неблагоприятни обстоятелства — в резултат на задача, с която бе натоварен Ник.

Бе рутинно „прехвърляне на колетна пратка“, което на професионален език тогава означаваше извеждане на човек от отвъд желязната завеса по канал, за който пък някои вътрешни източници в Управлението употребяваха термина „вълча пътека“. Към края на осемдесетте години Балканите вряха и кипяха — налагаше се на запад бързо да бъде прехвърлен водещ румънски математик заедно със съпругата и дъщеря му: Андрей Петреску — пламенен румънски патриот, академик в Букурещкия университет, голям специалист в областта на математическите основи на разшифровката.

Печално известната румънска Държавна сигурност — Секуритате — го бе използвала принудително. Той бе автор на множество от най-тайните кодове, използвани в тогавашната държавна и партийна система на Чаушеску. Всъщност бе съставил криптографските алгоритми, но отказал да постъпи на постоянна служба. Отвратен от методите на Секуритате, Петреску бе настоявал да продължи академичната си работа, да преподава на студентите. За наказание го бяха поставили в черен списък и практически бе под домашен арест, нямаше право да пътува в чужбина, денонощно следяха и наблюдаваха цялото му семейство. Дъщерята, на име Елена и негова студентка по математика последна година, бе надарена не по-малко от баща си и всички смятаха, че ще продължи бляскавата му кариера.

През декември 1989 събитията в Румъния стигнаха критична точка; румънците излязоха на улицата в гневен протест срещу тираничното управление на Чаушеску. Секуритате, войските на Държавна сигурност и личната гвардия на диктатора отвърнаха с масови арести и убийства. В Тимишоара на булевард „30 декември“ се събра огромна тълпа демонстранти, които нахлуха в сградата на Румънската комунистическа партия, разбиха вратите и започнаха да изхвърлят портретите на Чаушеску. Армията и агентите от тайните служби откриха огън и избиха множество демонстранти, впоследствие заровени в масови гробове.

Изпълнен с негодувание, и Андрей Петреску бе решил да даде своя принос в общата борба против тиранията. Държеше в мозъка си ключови държавни тайни, свързани най-вече с комуникациите, и бе готов да ги направи публично достояние. За да не може повече Чаушеску да дава тайни заповеди на своите убийци. Всички заповеди, нареждания, решения ще бъдат известни на нацията в момента, в който тръгнат за изпълнение.

Но това решение би поставило на карта съдбата на любимите му съпруга Симона и дъщеря Елена. След като „предателството“ му стане факт, защото се знае, че само той извън тайните институции знае кодовете, Секуритате ще арестува и тримата и само Бог знае какво ще стане после с тях.

Така се бе стигнало до идеята семейството да избяга от Румъния. Но за тази цел бяха нужни услугите на външен фактор, мощен, разполагащ с ресурси. Какво по-подходящо от някоя от разузнавателните централи, като например ЦРУ или КГБ?

Силно уплашен, Петреску бе отправил дискретни запитвания. Познаваше някои хора в чужбина, негови близки — също. Помоли за помощ, но и постави известни условия. Обаче и американците, и англичаните веднага отказаха. И двете страни бяха заели изчаквателна позиция на ненамеса във вътрешните работи на Румъния.

Тогава една ранна утрин му се обади американец, представител на непозната разузнавателна институция, нямаща нищо общо с ЦРУ. Твърдеше, че неговата организация се интересува от предложението и е готова да помогне. Тя има куража и желанието да го направи, бе казал човекът.

И така: оперативните подробности бяха разработени от логистичния отдел на Управлението — т.нар. „архитекти“, и сетне обсъдени и допълнени лично от Брайсън и Тед Уолър. Ник бе натоварен със задачата да изведе Петреску и семейството му от Румъния, а с тях и още петима — двама мъже и три жени, представляващи интерес за Управлението. Най-лесно се бе оказало влизането в Румъния. Брайсън бе използвал жп връзката между Източна Унгария и Румъния и се бе качил на влака с унгарски паспорт на името на шофьор от международния транспорт. Облечен в нечист работен комбинезон с още по-мръсни и загрубели шофьорски ръце, граничният наряд едва бе погледнал документите му. На няколко километра след границата бе слязъл в една котловина, където го чакаше оставен от свръзка на Управлението камион. Стар румънски „динозавър“, който кихаше дизелови изпарения, но пък вървеше отлично. Бяха го модифицирали в тайна работилница на Управлението и натоварили с истинско румънско вино и „пуйка“ — сливова ракия. Затворената каросерия изглеждаше натъпкана до тавана с въпросния алкохол, но след два реда кашони хитроумно бе прикрито вътрешно помещение, достатъчно по размери да побере „пратката“. Почти цялата — без един човек.

Румънците трябваше да го чакат в една гора на пет километра северно от Букурещ. Брайсън ги бе намерил на уреченото място — седнали на земята около наредена на кърпи храна. Нещо като пикник на голямо семейство, но Ник никога нямаше да забрави ужаса в очите им.

Видимо лидер на групата бе шестдесетгодишният математик Андрей Петреску — дребен на вид човечец, седнал до кротка женица с валчесто лице, очевидно съпругата му. Вниманието на Брайсън мигновено бе привлечено от дъщерята — защото Ник до този момент не бе срещал толкова красива жена. Елена Петреску бе тогава двайсетгодишна, с катраненочерна коса, миньон — стройна и с кръшна снага, а черните й очи святкаха с особен пламък. Бе облечена в черна пола и гълъбовосив пуловер, косата си бе пристегнала с многоцветна кърпа. Мълчеше и го наблюдаваше с безмерно подозрение.

Брайсън ги бе поздравил на румънски.

— Buna ziua. Unde este cea mai apropiata statie Peco? Къде е най-близката бензиностанция?

— Sinteti pe un drum gresit — бе отвърнал математикът. Объркали сте пътя.

След това хората се бяха качили в скривалището на камиона, междувременно прикрит в рядка горица край пътя. Брайсън им бе оставил сандвичи и питейна вода за дългото пътуване до границата. А красивата Елена Петреску бе седнала до него в шофьорската кабина, както бе предварително уговорено.

Първите няколко часа тя упорито бе мълчала. Брайсън се бе опитал да поведе разговор, но безуспешно. Тя мълчеше или отговаряше едносрично, а той не бе сигурен дали е стеснителна или се страхува. Пресичаха страната в посока на отдалечен граничен пункт с Унгария. Пътуваха нощем с добра средна скорост, всичко изглеждаше наред. Прекалено добре за район като Балканите, където всеки момент може да стане нещо неочаквано — тази мисъл често глождеше Ник.

Затова и никак не се бе изненадал, когато зърна мигащите светлини на полицейска кола. Бе пътна полиция, проверяваща трафика на около осем километра от унгарската граница. Не се и стресна, когато ченгето му махна с палката да отбие автомобила и да спре.

— Какво ли, по дяволите, ще искат сега? — бе подхвърлил небрежно на Елена, докато обутият в черни ботуши полицай приближаваше камиона.

— Рутинна проверка — бе отвърнала тя.

— Дано да е така — бе откликнал той и свалил стъклото на прозореца.

Румънският му бе доста добър, но не и акцентът. Не можеше да мине за местен човек, но затова пък и паспортът му бе унгарски. Бе се наканил да спори с полицая — както е логично да се очаква от шофьор в международния транспорт, пътувал достатъчно дълго, уморен и раздразнен от всяко излишно според него спиране.

Полицаят бе поискал документите и се бе зачел в тях — всъщност всичко би трябвало да е наред.

— Какъв е проблемът? — бе попитал Брайсън.

Ченгето се бе заяло с фаровете. Единият не работеше добре, както може и да се очаква от стар камион. Сетне поиска да провери товара — какво карате?

— Износ — кратко бе обяснил Брайсън.

— Отворете!

Въздъхвайки раздразнено, Брайсън бе слязъл и тръгнал към задната врата. На колана отзад под ризата и сивото яке бе затъкнал полуавтоматичен пистолет — би го използвал само в краен случай, защото навсякъде по света убийството на полицай носи огромен риск.

Може да го види някой от минаваща кола, възможно е проверяващият полицай да се е обадил на колеги и съобщил номерата на камиона. Тогава щяха да го подгонят с обединени сили. Още по-просто бе да го спрат и арестуват на границата. Знаеше, че не бива да убива полицая, но отлично разбираше, че може и да няма избор.

Бе отворил вратата и забелязал алчното изражение на ченгето. Това го бе успокоило: може би кашон или два алкохол биха задоволили румънеца. Обаче последният жадно бе започнал да рови по кашоните и да ги мести и не след дълго бе стигнал почти до скривалището. Бе заподозрял нещо и започнал да почуква по картоните.

— Какво има отзад?

Брайсън бе посегнал към оръжието, но в същия миг се бе появила Елена. Изкусително поставила ръка на стройния си кръст, с пълна с дъвка уста, междувременно обилно намазала устни с ярко червило, руж и пудра, тя приличаше на проститутка. Бе се навела към полицая с ръце на кръста и нахално дъвчеща, бе попитала:

— Какво на майната си търсиш?

— Я да си… майката! — бе я изгледал накриво полицаят.

И отново бе продължил да рови с двете ръце зад последния ред кашони. Стомахът на Брайсън се бе свил в болезнено кълбо, когато ченгето бе напипало лоста за отваряне на скривалището. Не бе останала друга възможност, освен да убие румънеца. А тази Елена какво, по дяволите, правеше? Тя още повече антагонизираше този дървеняк!

— Хей, другарю, нека те попитам нещо — изведнъж бе казала Елена с тих глас. — Не ти ли е скъп животът?

— Какво искаш ти, ма, курво? — се бе сопнало ченгето и извърнало към нея.

— Питам те ясно, не ти ли е скъп животът? Защото си на път да си го съсипеш… а и да си купиш билет за някоя психиатрична болница! Чаткаш ли? А може и някой бедняшки гроб…

Брайсън окончателно се бе вбесил: тази глупава девойка бе разрушила толкова усилия. Незабавно трябваше да я спре!

Ченгето тъкмо отваряше калъфа на старомодния си военен тип полеви телефон, за да се обади някъде — вероятно на шефа си.

— Ако ще се обаждаш, по-добре позвъни направо в Главно управление — Секуритате, и поискай да ти дадат самия Драган — бе изтърсила Елена с усмивка на намацаното лице.

Зяпнал, Брайсън се бе досетил, че генерал-майор Раду Драган е втори по старшинство в тайната полиция. Извратен тип със сексуални отклонения и пословично корумпиран.

Ченгето обаче, макар и разколебано, бе кряснало:

— Плашиш ме, а, кучко?

Елена бе примляснала с дъвката и нагло отвърнала:

— Хич не ми пука за теб. Ама щом искаш да проваляш изключително важна и поверителна операция на Секуритате, моля! Пробвай се, галфон такъв! Аз само си върша работата. Драган си умира за девствени унгарски момиченца и като си свърши работата, аз му ги връщам по места. Щом ще ми пречиш, окей… давай, давай! Като изкараш на бял свят курвалъка на Драган, голяма услуга ще си извъртиш, нямам думи! Ха-ха. Хайде давай — обади се, де! Ама не му знаеш номера, нали… Я опитай този, да видиш!

Тогава тя в скоропоговорка бе изтърсила дълъг номер заедно с букурещкия код.

Все още несигурен, полицаят бе набрал номера. Поставил слушалка на ухото, след секунди бе пребледнял като смъртник — очевидно наистина го бяха свързали със Секуритате.

Сетне, мърморещ неясни извинения, бързо бе закрачил към колата и отпрашил с максимална бързина в посока, обратна на тяхната.

На границата бяха преминали безпроблемно. Малко по-късно Брайсън бе запитал:

— Онова наистина ли бе номер на Секуритате?

— Естествено, на Главното управление — бе отвърнала тя с негодувание срещу съмненията му.

— Е, вие откъде…

— Не са ли ви казали, че имам отлична памет за цифри. С числа работя и съм много добра…

 

 

На сватбата кум на Ник бе Тед Уолър. Родителите на Елена бяха прехвърлени на ново място, с нова самоличност и нови легенди — в Ровини, на Адриатика. Управлението бе уредило всичко, бе поело грижата за бъдещето им. По съображения за сигурност на Елена не бе позволено да ги посещава — тя бе приела тези мерки като необходимо зло, но страдаше и много тъгуваше по тях.

След съответните процедури тя пък бе назначена в отдела по криптография на Управлението. Там се занимаваше с разчитане на вражески кодове и анализ на прихванати съобщения и документация. Бе невероятно надарен работник, може би най-добрият криптограф на централата, а и си обичаше работата. Веднъж му бе казала: „Имам теб, имам си работата, ако и родителите ми бяха тук, всичко щеше да бъде съвършено!“

Един ден Ник информира Уолър, че нещата между двамата стават все по-сериозни, и веднага усети, че практически му иска разрешение да сключи брак. А то си беше и така. Обаче от кого искаше разрешение? От работодателя? Или от наставника… от бащата може би? Не бе сигурен. Принцип в Управлението бе да няма рязка граница между частното и служебното. А всъщност се бе срещнал с Елена по време на служебна задача и му се струваше коректно Уолър да бъде уведомен. Шефът се бе усмихнал и бе изразил искрено одобрение.

— Браво, най-сетне си намери майстора — бе казал Уолър добронамерено.

И като магьосник, който вади стотинки от заешко ухо, незабавно бе измъкнал отнейде бутилка „Дом Периньон“.

Брайсън се замисли за медения месец, който бяха прекарали на мъничък, зелен и почти пуст карибски остров. Плажът бе покрит със ситен розов пясък. Вътрешността бе осеяна с тамариндови горички, а сред тях се виеше ромонлив поток. Скитаха се из тази дивна пустош, ужким да я изследват, но всъщност да се скрият от любопитни хорски очи, и наистина се губеха из природата, по-скоро в прегръдките един на друг. Тук времето е спряло, казваше Елена.

Помислеше ли за нея, тутакси си спомняше как нарочно се скитаха без път и посока из тайните кътчета на онзи прекрасен островен рай — това бе нещо като техен ритуал — само на двамата. Защото си вярваха, че докато имат себе си — един друг, — нищо не може да им се случи.

Сега обаче той наистина я бе загубил и усещаше себе си висящ, с изтръгнати корени; като кораб без цел, посока и котва; като странник без топло домашно огнище. Голямата празна къща бе тиха като гроб, а той все чуваше губещия се в ефира неин глас по време на последния им разговор, когато тя му съобщи, че го напуска. Бе му дошло като гръм от ясно небе, но всъщност не бе точно така. Не, причината не е в дългите месеци на раздяла, го бе уверявала тя. Причината се криеше в нещо доста по-дълбоко, много по-важно.

— Вече не те познавам, Ник — бе казала тя. — Не те познавам и не ти вярвам…

Той я обичаше, по дяволите, ОБИЧАШЕ я с цялата сила на сърцето си. Това не й ли бе достатъчно? Възраженията и молбите му бяха истински, чувствени, бурни. Но белята вече бе станала. Фалш, твърдост, суровост и студенина — това са качества, присъщи на агента, за да може той да оцелее. А Ник, изглежда, бе започнал да ги носи и у дома. Никой и ничий брак не може да превъзмогне подобна ситуация. Той криеше някои неща от нея — особено един инцидент — и именно затова изпитваше невероятни угризения.

И така стана, че тя реши да си отиде, да си изгради нов живот без него. Поискала прехвърляне на друго място — извън централата. Гласът й по телефона бе звучал съвсем близък и същевременно странно, неземно далечен. Тя не каза нищо грубо, не го укори, но най го бе заболяло от безразличието, с което му говореше. Или така му се бе сторило? Но сякаш нямаше какво да си кажат, какво да обсъдят, да спорят. Нейният бе глас, който излага очевидни факти — две и две прави четири, слънцето изгрява от изток.

Той отново си спомни хлада по гърба си, изненадата, която сякаш го бе ударила право в корема, за да го повали.

— Елена — бе казал той, — не знаеш ли какво означаваш за мен?

Отговорът й дойде тежък, оловен, безплътен. Все още ечеше в съзнанието му:

— Мисля си, че ти дори и не ме познаваш. Изобщо.

Бе се върнал от Тунис с известни надежди, но бе намерил къщата заключена, тя заминала — с всичките вещи, на които бе държала. Бе се опитал да я проследи, да открие къде е отишла, умоляваше Тед Уолър да му помогне да я намери, да разреши да бъдат използвани служебните ресурси. Имаше да й казва хиляди неказани неща. Но тя сякаш бе изчезнала от лицето на земята. Ясно бе, че такава е била целта й — да изчезне безследно. И бе взела всички необходими мерки за това, а Уолър не желаеше да се меси — уважаваше правото й на решение. Между впрочем той се бе оказал прав — Ник си бе намерил майстора…

Алкохолът, разбира се, в съответните нужни количества, е като упойката новокаин за мозъка. Лошото идва, когато човек изтрезнее и алкохолният ефект попремине — тогава се връща болката и единственият лек е… още алкохол. Минаха дни и седмици, седмици и дни след завръщането му от Тунис и времето се превърна в някаква кандилкаща се величина — часовете в някакви неясни чертички на въображаема скала, без плът, без дъх. Образи в мъгла… Идваше утрин, той ставаше, изхвърляше боклука, чуваше далечни шумове, звънът на бутилките мляко, които млекарят оставяше на задната врата. Звънеше и телефонът, той никога не вдигаше слушалката. Веднъж някой натисна звънеца. Отвън бе Крис Еджкоумб — в нарушение на всякакви устави и регламенти, на които Управлението държеше извънредно строго.

— Безпокоя се, бе, човек — тъжно рече той, като го гледаше в лицето.

И наистина изглеждаше разтревожен. Дори и повече.

На Брайсън хич и не му пукаше за това на какво бе замязал: небръснат, подпухнал, потиснат и някак си смален.

— Те ли те пращат?

— Будалкаш ли ме? — бе отвърнал Еджкоумб. — Нали жив ще ме одерат, ако разберат, че съм идвал!

В онзи миг Брайсън съвсем не бе в най-добрата си форма. И ги надрънка едни приказки, дето не са за пред хората. Сетне не помнеше какво точно е казал на младежа, но усещаше, че ги е редил с унищожителна категоричност и вероятно доста обидно. Симпатичният негов приятел сигурно никога повече нямаше да дойде.

Вече бе ежедневие да се събуди след поредния запой с кървясали, невиждащи очи, изтръпнал, изнервен до крайност с ванилен дъх от бърбъна или мирис на спирт и хвойна от джина. От огледалото сутрин го гледаше едно напълно чуждо лице с възпалени капиляри и тъмни ями под очите. Опитваше се да закусва — пържеше си яйца и едвам ги преглъщаше: гадеше му се и всяка хапка го давеше.

Оттук-оттам долитаха изолирани далечни звуци — те му бяха комуникация със света отвън. И така седмица след седмица, цели три месеца.

Съседите на „Фолс Чърч“ не му обръщаха внимание, било от учтивост, било от безразличие. Някой бе казал, че той е фирмен служител от голяма компания за промишлени доставки. Какво прави по цял ден у дома ли? Вероятно е уволнен или отстранен от работа. Май че пие? Е, какво толкова, или ще престане, или няма. Жертвите в сферата на големия бизнес рядко будят състрадание у някого, освен това местните хора отлично знаят общоприетото правило — не се бъркай в чужди дела.

Изведнъж, това се случи през един августовски ден, нещо се промени в него. Как стана? Само бог знае. Той забеляза пурпурните богородички, които цъфтяха, засадени от Елена миналата година. Избуяли в буренясалата градина, сякаш да докажат, че и без грижи ще оцелеят. Или може би на него така му се стори. Помисли си, че те се борят за живот, сякаш той им е отказан. Същия ден дълго седя на едно кресло до прозореца на гостната, потънал в дълбоки мисли. А на следващата утрин, когато изнасяше боклука, в найлоновите торбички вече не звънтяха празни бутилки. През последвалите няколко дни започна да се храни редовно — по три пъти на ден. Отначало ходеше с мъка и леко залиташе, омаломощен от алкохолната отрова, но след две седмици се оправи и се избръсна. Среса се грижливо, облече тъмен костюм и се отправи към номер 1324 на „К“.

Уолър се опита да скрие облекчението си зад маската на професионално равнодушие, но Брайсън забеляза, че очите му заблестяха.

— Някой беше казал, че Божиите дела са занемарени — лукаво рече шефът и го погледна в очите.

Брайсън отвърна на погледа спокойно, уверено. Постигнал мир със себе си, чакаше да чуе какво ще каже началникът.

Уолър се усмихна едвам-едвам; само хора, които го познаваха много добре, биха разпознали усмивката в лекото присвиване на устни и очи. Сетне подаде жълтата папка и каза:

— Е, Ник, хайде да започнем отново.