Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (33)

Глава трийсет и втора

Дежурният се загледа в образа, удивен.

— Джон, погледни тук, моля ти се!

Намираха се в голямо помещение, стените му практически мозайка от екрани; не индивидуални монитори, а мултипленна система, всеки образ подаван от отделна камера.

Колегата му от охраната се завъртя на стола и се взря в посочения екран. Не повярва на очите си, потри ги, пак погледна. Грешка нямаше. Някъде по границата на охраняваната територия бушуваше огън. Камери 16 и 17, разположени на западната периметърна ограда, показваха пламъци сред дърветата, гъст дим.

— Мамка му! — изруга вторият. — Шибан горски пожар! Някой лайнян турист на пикник си е захвърлил цигарата, където не трябва и ето ти! Пожар, при това се разраства!

— Какво казва правилникът? Досега не съм имал подобен случай!

— Ама и ти че си задник! Какво толкова има? Първо викаш пожарната, сетне уведомяваш г-н Манинг. Това е.

 

 

След обаждането на Брайсън Елена веднага включи малкия предавател, който подаде дистанционния сигнал за детониране на дисковете. Те бяха театрален инвентар — димки, огнехвъргачки и устройства за светлинни и пламъкови ефекти. При избухване на детонаторчетата димките започнаха да генерират гъст черно-сив пушек, огнехвъргачките забълваха високи поне три метра пламъци, с продължителност не повече от три секунди. Детонирането вървеше в предварително определена последователност с цел да създаде впечатление за бързо разрастващ се горски пожар. Обикновен театрален декор за специални ефекти, широко прилаган в киното и обезопасен, за да не запали околността наистина. Брайсън най-малко имаше интерес да предизвика истински пожар в национален резерват, пък и нямаше нужда да го прави.

 

 

— Дежурен — Пожарна команда Сиатъл! Слушам ви, моля?

— Обаждам се от имението на Грегсън Манинг, дежурен охрана! Вдигайте си задниците и пристигайте — гори гората…

— Благодаря ви, вече сме на път.

— Какво?

— Уведомиха ни преди вас, това!

— Кой, по дяволите, ви уведоми?

— Някой ваш съсед, кой друг! Изглежда, че ситуацията е много сериозна. Препоръчваме незабавна евакуация на цялата ви резиденция.

— Какво? Изобщо не може да става и дума! Г-н Манинг провежда извънредно важно мероприятие тази вечер, поканил е гости от цял свят, важни личности…

— Значи още по-наложително е незабавно да ги евакуирате! — тросна се дежурният от пожарната. — И като ви казвам незабавно, разбирайте веднага!

 

 

Междувременно Брайсън действаше на максимално високи обороти — закачи досетливо купената лебедка за стоманената рамка на гърловината на шахтата, прикачи ключалката на края на стоманеното въже към карабинките на вградения в жилетката пояс, който бе достатъчно здрав, за да носи цялата му тежест. Стоманените челюсти на купеното допълнително устройство можеха да управляват спускането, да го забавят, спират. Това беше много важно — самият той да контролира темпото на слизане.

Така започна — той се спусна на 30–40 см и грижливо намести решетката на място. Сетне внимателно потегли надолу — в тъмната, сякаш бездънна бездна. По едно време му се счу нещо като сирени — може би пожарникарите вече пристигат? Значи действат по-бързо, отколкото си мислеше. Въжето бавно се размотаваше; Ник усещаше, че навлиза в най-здраво охранявания периметър на имението. Лъжливият пожар щеше да предизвика допълнително напрежение сред охранителите и вероятно да отвлече голяма част от вниманието им. Огнена горска стихия на допираща се територия съвсем не е нещо за подценяване — тя е в състояние да унищожи всичко построено на имота на Манинг и да се окаже по-опасна от едно теоретично проникване. Важното в случая бе, че евентуално задвижени от самия Ник аларми щяха да минат за сметка на пожара и свързаните с него фактори. В такива случаи охраната неизбежно се обърква, настъпва паника, та макар и контролирана, а тя бе идеалната среда за неговото проникване. Брайсън бе внимавал да разположи дисковете достатъчно далеч от мястото, където се намираше камионът с Елена и все пак там имаше голям риск. Бяха подготвили всякакви отговори на всички евентуални въпроси, които биха й поставили пожарникарите или други хора, дори самата охрана, в случай, че попаднат на нея.

Макарата продължаваше да се развива и Брайсън се замисли: каква бе тази дълбочина? Вече очакваше да види червения индикатор на въжето, предупреждаващ, че то е към края си; максималната указана от производителя дължина бе 70 метра. И наистина, след малко механизмът изщрака и спускането прекъсна. Но имаше късмет — до гладкия под долу оставаха не повече от два метра. Откачи ключалките и леко се спусна, като пое удара с приклякане. Остави лебедката на място — може би щеше да му потрябва пак.

 

 

Капитан Матю Кимбол от Сиатълската пожарна команда бе впечатляващо висок и як мъж от афроамерикански произход, както се казва в наши дни в САЩ. Сега той стоеше, широко разкрачил крака пред шефа на сигурността в имението на Грегсън Манинг — здрав мъжага на име Чарлз Рамси в син блейзер, който бе по-нисък от него, но не с повече от няколко сантиметра.

— Никакви следи от пожар няма — рече пожарникарят.

— Двамина от моите хора са го видели на екран — предизвикателно отвърна Рамси.

— Вие лично видяхте ли огъня?

— Не, но…

— Те самите видели ли са го със собствените си очи?

— Не зная. Но камерите не лъжат.

— Може би, но грешката е налице — изръмжа Кимбол и се обърна да си ходи.

Чарлз Рамси погледна застаналия до него помощник и изведнъж очите му се присвиха:

— Незабавно пребройте всички влезли тук пожарникари. Искам точния им брой, човек по човек! Тук има нещо дяволски подозрително!

 

 

Брайсън се огледа: намираше се в обширен закрит паркинг с бетонен под, гладък и шлифован като мрамор. Отдясно забеляза дълга поредица от стари автомобили и истински антики; имаше поне петдесетина коли марка „Дюсенберг“, „Ролс-Ройс“, „Бентли“, класическият тип „Порше“. Собственост на Манинг безсъмнено. В края на помещението се виждаше вратата на асансьор — вероятно към главната част на вилата отгоре.

Натисна бутона на радиостанцията и попита:

— Как е при теб?

— Добре — долетя далечният, но ясен глас на Елена. — Току-що си тръгна и последният от пожарникарските автомобили. Пламъци, дим — всичко се бе изчистило доста време преди да дойдат.

— Именно така бе планирано. След малко пускай записите.

Тази операция бе доста рискована. Старите записи изглеждат нормални, но винаги има опасност някой да сравни движението отвън с онова, което показват камерите. Обикновено става случайно, но…

— И още нещо! Вляза ли в къщата, ще поддържаме непрекъсната връзка, за да ме превеждаш през капаните.

В същия миг с периферното зрение усети движение нейде вляво — срещу автомобилите. Обърна се навреме — облеченият в синьо мъж вече вдигаше пистолета.

— Стой на място! — извика мъжът.

Брайсън отскочи назад и мигом залегна. Другият стреля, изстрелът отекна високо в затвореното подземно помещение, ехото се върна няколко пъти. Куршумът свирна недалеч от Ник, удари бетона, рикошира с писък, празната гилза звънна на пода. Тук всеки звук се чуваше идеално.

Брайсън стреля почти веднага, охранителят се олюля и изрева високо. Брайсън се прицели отново, натисна спусъка, мъжът рухна тежко, безмълвен.

Притича до тялото на земята. Очите бяха широко разтворени, замръзнали в няма болка. На ревера на сакото бе защипан ламиниран пропуск. Брайсън го откачи и внимателно го разгледа. Заключи, че сградата е разделена на условни зони и контролирана от система за допуск. При влизането във всяка от тях скенер отваря автоматично, също както правят електронните очи на супермаркетни врати, но само след „оглед“ на носения някъде на преден джоб или ревер пропуск. Невидимият компютър регистрира идентификационните символи, вложени в пропуска, мястото, времето и датата и проверява нивото на достъп на даденото лице. На неразпознат или нямащ право на достъп в дадената зона човек вратата просто няма да се отвори. В същото време ще се включи определена аларма. Така системата постоянно знае къде са охранители, обитатели, гости.

Но Брайсън си даваше сметка, че пробив в сигурността на вилата едва ли може да се осъществи само като откраднеш пропуска на някой от вътрешните. Тази система стопроцентово се допълва с нещо друго, може би биометрична проверка — отпечатъци на пръстите или дланта, сканиране на ретината или подадени по някакъв начин кодове от влизащото лице.

Взетият пропуск може би няма да му помогне. Така или иначе бързо щеше да разбере.

Асансьорът бе вход към сградата, при това може би единственият. Трябваше да побърза, защото има ли един охранител, ще има и други. И когато той не отговори на рутинно приетите сигнали, вероятно незабавно ще се включат аларми, които не можеш да заглушиш с диверсионни мерки.

Асансьорните врати бяха от полирана стомана, встрани на стената имаше бутон за повикване и клавиатура. Ник натисна бутона, но копчето не светна. Натисна го пак, резултатът бе същият. Може би трябваше да внесе определен код чрез клавиатурата? Евентуално поредица от четири цифри. Без кода повикването не се задейства. Ето и отговор на първия въпрос — само пропускът не е достатъчен.

Огледа околните стени. Тук наистина имаше камери, но Елена вече бе пуснала в системата вчерашен запис. Ако по някаква причина не бе успяла да го направи или се бе усъмнила в успеха си, досега непременно щеше да му се обади. Сега тя бе неговите очи и уши, той изцяло зависеше от нейните умения и щателно изпълнение на уговореното.

Естествено, че можеше да отвори асансьорните врати с лост, но бе сигурен, че подобен ход би бил погрешен. Съвременните асансьори работят в електронна схема и при прекъсване на веригата клетката просто няма да потегли. Това правило важи за цялата асансьорна техника, строена през последния четвърт век, че и не само за нея. А пък ако някъде се подаде сигнал, че асансьор номер еди-кой си не работи, това веднага ще привлече вниманието на охраната. Дори междувременно той да проникне във вилата, пак нямаше смисъл от подобен риск. Ефикасното влизане изисква да не бъдат оставени никакви следи.

По тази причина си носеше блок-ключ — специален инструмент, използван от техниците от асансьорната поддръжка при аварийни случаи. Дълъг е около петнайсет сантиметра, широк сантиметър и половина, от неръждаема стомана, плосък, на върха извит. Вмъкна го на върха на вратата и встрани, между касата и самата врата, където е механичният отварач, придвижи го вдясно, натисна пластината на ключалката, вратите плавно се отвориха.

От тъмната, празна шахта със стоманени стени полъхна хладен въздух. Кабината бе някъде на по-горен етаж. Извади халогенен фенер и светна нагоре, придвижи лъча вдясно, сетне вляво, „опипа стените“ с него. Не откри нищо окуражително. Този тук не бе конвенционален асансьор като онези от жилищните сгради с барабанно теглене, противотежести и метални въжета, които да използва за катерене с помощта на алпинистки техники. Технологията бе друга, доста модерна — клетката се движеше хидравлично по монтирана вдясно масивна релса. Самата релса бе извънредно хлъзгава поради дебелия слой грес. Нямаше начин да се катери по нея. Просто не ставаше.

Бе очаквал най-лошото и си го бе получил.

 

 

Елена бе проникнала в архива още преди първия им разговор по радиостанцията. Бе открила, че в системата данни на „Систематикс“ се пази цифрова информация от наблюдение-камери за последните десет дни; тя се актуализира автоматично и не е трудна за достъп. Съвсем не й бе трудно да извика вчерашен запис и да го преименува с днешна дата, а сетне да го въведе във видеосистемата. Проста компютърна обработка. Дори елементарна, но за спец като нея. В момента, вместо да следи действителната обстановка във вилата, охраната гледаше вчерашните записи, отместени назад във времето точно 24 часа, до секунда и минута. Естествено това важеше за камерите от 1 до 18, външните и някои от вътрешните, където хора рядко имаше или изобщо не минаваха.

В задните джобове на жилетката си Брайсън носеше леки магнитни котки, обичайно използвани при работа по куполи на танкове, по оглед на подводните части на кораби или петролни сонди. Сега ги постави и на ръцете, и на краката и бавно тръгна по стената. Движеше се мудно и мъчително, по една стъпка с единия, сетне с другия крак, отмерено, почиваше, повтаряше същите операции с ръцете и скоро установи добър ритъм. Гладката метална плоскост бе по-трудна и доста по-различна от профила на танков купол или корабен борд. Докато се изкачваше, мислеше за разстоянието — около 70 метра, което измина при спускането във вентилационната шахта, и то под нивото на моравата. Направи няколко бързи изчисления и реши, че асансьорът спира поне на две нива под въпросното. А на него му бе нужно основното — главно — ниво на резиденцията.

Често палеше халогенния фенер, за да огледа обстановката и скоро забеляза вратата на едното от подземните нива. Отлично знаеше, че асансьорът може да потегли нагоре или надолу абсолютно по всяко време. Тръгне ли към него, единственото спасение е мигновено да се „приюти“ в тясното пространство между стената, на която бе монтирана релсата, и самата кабина. То бе с дълбочина около 45 см и би могъл да избегне евентуалната смърт при положение, че се прилепи с лице към стената и успее да се задържи неподвижен. Такава бе вероятността да оцелее. Непрестанно се ослушваше за евентуални шумове.

Сега оставаха още около три метра до ниво ЕДНО — нужното му, където бе спряла и кабината. Доста неудобно, но не и неочаквано. Брайсън търпеливо продължи да лази нагоре — ръка — крак, ръка — крак, докато стигна точно под самата клетка. Внимателно се протегна и се хвана с котките за дъното, за да увисне след малко, хванат за долната й рамка. Краката му висяха в празното пространство; погледна надолу — дъно не се виждаше! Знаеше, че не бива да гледа натам — от дъното го делят поне 70–75 метра. Не дай Боже нещо да стане, магнитите да дефектират и… Не биваше дори и да мисли за такава евентуалност. Не че страдаше от акрофобия, но не бе чужд и на нормалния човешки страх. А сега нямаше и време да почива — асансьорът можеше да тръгне всеки миг. И колкото се може по-бързо той започна изкачване по стената на кабината, притиснат в тясното пространство между нея и стоманената плоскост на шахтата.

Боже, дано не тръгне — молеше се той трескаво. — Нека да не тръгва сега! Нека никой да не вика асансьора! Не точно сега…

Стигна тавана на кабината и горното ниво на вратата, там почина за миг, свали котките и бързо ги прибра по съответните джобове. Светкавично повтори операцията, която бе направил долу с блок-ключа, този път с пръсти — ключалката се виждаше добре.

Вратите се отвориха.

Има ли някой отвън?

Надяваше се да няма. Но бе готов и за такава възможност.

Обширното, елегантно обзаведено фоайе бе празно — виждаше го през цепнатината между ръба на клетката и рамката на вратата — осветлението бе слабо — може би работеха една трета от лампите. Отвори тънкия метален капак на тавана на кабината и меко тупна на пода. Престъпи през прага и околните светлини по стената мигом светнаха, активирани може би от закачения на якето пропуск.

Беше вътре!

* * *

Двамата пред камерите — началник и подчинен — правеха поредната рутинна проверка, задължителна, скучна до затъпяване, изпълнявана безброй пъти на ден.

— Камера едно?

— Чисто.

— Камера две?

— Чисто.

— Камера три?

— Чис… чакай за миг…, да, чисто.

— Какво видя?

— Стори ми се, че долових движение през големия прозорец-картина, но се оказа дъжд.

— Камера четири?

— Чарли, извинявай, трябва да те помоля… навън здраво вали, а пък когато ми започна смяната, бе слънчево, великолепно, никакви признаци за дъжд като вчерашния нямаше. И оставих гюрука на ягуара свален. Шибано сиатълско време, знаеш! Моля те да изтичам за миг, да го спусна, а?

— Не си го прибрал в подземния гараж, така ли?

— Ами, малко закъснях и затова го зарязах отвън — смути се охранителят. — Кожата е скъпа, ще стане на нищо от водата…

Чарлз Рамси, шеф на сигурността, въздъхна раздразнено.

— За Бога, Бейн, би трябвало да те накажа… хайде, бягай и се връщай веднага!

 

 

Сърцето му още тупаше от усилието и напрежението. Обърна се и се присегна към ключалката, за да затвори вратите. Не биваше да привлича излишно внимание — след спиране и излизане на пътниците вратите автоматично се затварят, за да се отворят при натискане на бутона. Беше му малко високо, затова се надигна на пръсти и тогава усети движението. Бе бързо и мина през линията на светлината. Светкавично се извъртя, а човекът вече бе почти върху него, готов да го закове на пода. Ник го блъсна с тяло, охранителят замахна, Брайсън успя да блокира, да хване дясната му ръка и да го ритне в коляното. Другият изръмжа, загуби равновесие, но само за миг, изтръгна се и веднага посегна към пистолета на колана.

Грешка! Трябваше да си с изваден пистолет, помисли Ник и с все сила го ритна в слабините. Носеше леки обувки, но с метални върхове. В същия миг се чу шумът на асансьора — някой повика кабината и тя потегли, а вратите останаха да зеят — нали механизмът бе блокиран.

Ник не загуби време, а ритна ръката, която вече бе извадила оръжието — последното отхвръкна, Брайсън се завъртя и удари охраната с все сила с крак — боен удар, който отхвърли мъжа назад. С удивено изражение, неразбиращ какво точно става, той залитна назад, напразно размахал ръце в опит да се хване за нещо, и падна заднишком в шахтата. От устата му излезе протяжен рев на ужас, който отекна дълбоко, металически и се върна няколко пъти, сетне се чу тъп удар…

Охранителят с ягуара — млад, русокос здравеняк — излезе през сервизния изход, който водеше направо на открития паркинг. Стъпи на откритото и замръзна с удивено изражение на лицето. Какъв ти дъжд!? Да не би да сънува, що ли? Само преди миг валеше като из ведро — също както и вчера, а сега бе чиста и ясна, звездна нощ, дори топла.

Нито една капка нямаше по земята, за локви да не говорим, нито за мокри листа…

Нали преди малко съвсем ясно бе видял дъжда на екрана? Какво става, за Бога?

— Мамка му! — закани се мъжът на неизвестен враг и внезапно му хрумна нещо.

Мигом извади ултракъсовълновата радиостанция, за да повика шефа си. Рамси избухна и от устата му се изляха порой ругатни. Но след малко успя да се овладее и засипа околните със заповеди.

— Свържете се с централата! Да проверят цялата връзка! Имаме пробив, възможна е повреда! Започнете проверки поред! Пратете хора да проследят кабела по цялата ни територия!

 

 

Ник бе потънал в пот, черното трико лепнеше по него, сърбеше го на хиляди места. Пое си дъх, пристъпи към шахтата и веднага успя да затвори вратите.

Сега трябваше бързо да се ориентира: каква посока да хване към центъра на оперативен контрол? Това бе първата задача. Там ще разбере всичко, от което се нуждае, как стоят нещата, кое къде е. Там са очите на неприятеля и те трябва да бъдат заслепени.

Натисна копчето на радиостанцията.

— Намирам се на главно ниво.

— Слава Богу! — откликна Елена.

Брайсън неволно се усмихна. Тя не бе като всеки друг оперативен работник — делови, бърз, лаконичен. Елена бе емоционална, загрижена, десетки пъти споменаваше името Божие и като дете се радваше на всеки успех.

— Накъде е оперативен контрол?

— Ако си с лице към асансьора — вляво. От двете страни има дълги коридори…

— Виждам — нетърпеливо отвърна Ник.

Елена напрегнато прелистваше различни образи и повече действаше по усет, отколкото по плановете на резиденцията.

— Вляво до края и пак вляво. Там коридорът се разширява и се превръща в картинна галерия. Изглежда, оттам е най-краткият път.

— Разбрано. Как са очите?

— С капаци.

Затича по левия коридор. Бе сигурен, че навсякъде в стените са вградени устройства за следене и наблюдение — километри и километри оптични влакна с миниатюрни лещи, микрофони и десетки видове сензори. Нямат нищо общо със стария тип камери, които са все пак видими. Тези са трудни за изваждане от строя с помощта на спрей или лепенки. Ако Елена не бе заменила постъпващата актуална електронна информация с вчерашната, отдавна вече да са го засекли и неутрализирали. Сега поне можеше да се движи свободно. Докато някой не го види лично. Взетият от мъртвия охранител пропуск досега не бе помогнал с нищо. Изглежда, основната му функция бе от центъра да следят самите охранители. Следователно не му бе нужен. Откопча го и го пусна на пода до стената, все едно случайно паднал от притежателя.

 

 

Елена чу тежките стъпки отвън и се стресна. Някой се приближаваше! Досега всичко бе вървяло прекалено лесно, гладко… идваше ред на неприятностите. Опипа дадения й от Ник пистолет в джоба на якето, но се отказа. Мразеше всички оръжия. Горските патрули ще задават въпроси, но тя пък имаше подготвени отговори.

Отвори задната врата на камиона и изпищя. Отвън стоеше мъж в син блейзер с насочен в лицето й голям револвер.

— Хейде с мен! — зловещо рече онзи и протегна ръка към нея.

— Аз съм от геологическа инспекция — национална дирекция! — протестира Елена.

— Инспекция, вятър — крясна мъжът. — Тогава какво бърникаш в нашите инсталации? Тръгвай и без номера, защото… Имаш да отговаряш на доста въпроси!

Брайсън стигна в коридора, наречен от Елена картинна галерия — практически дълго и обширно помещение, по чиито стени висяха големи позлатени рамки, много прилични на тези в Лувъра. В рамките картини нямаше — вместо тях сивееха плоски монитори, които вероятно можеха да излъчват изключително качествени репродукции на класически картини в маслени бои или нещо друго — в зависимост от вкуса на минаващия. Затова бяха и пропуските за гости, както бе чел в една от статиите.

Тъкмо щеше да притича през помещението, когато забеляза дълга вертикална линия от мънички черни и подобни на мъниста точки, която минаваше между двете крайни рамки. Огледа се и откри същите линии на всеки метър отляво и отдясно. Имаха вид на орнамент, на нещо като част от декора, макар че не бяха в тон с дизайна и цветовете на тапетите в типично френски ренесансов стил. Брайсън се закова на място и се замисли. Всяка една от поредиците черни точки започваше на 40 и нещо сантиметра от пода и завършваше на височина метър и осемдесет. Вече се досещаше какво им е предназначението, но за всеки случай извади монокуляра и си го постави.

Веднага помещението придоби съвсем друг вид — цялото насечено от гъста мрежа тънички зелени нишки, успоредни на пода и тавана, на всеки метър, на съответната височина — излизащи от всяко черно мънисто. Непробиваема алармена защита от лазерни лъчи в инфрачервената честота. Същият принцип както и на моравата — имаше възможност да лази благодарение на евентуалните домашни животни.

Затегна ремъците на монокуляра, легна по гръб и като си помагаше с пети и ръце, започна да лази назад. Не беше чак толкова трудно, само трябваше да внимава много. Макар и Елена да бе заслепила камерите по електронен път, всички останали системи оставаха в действие. И въпреки всичко най-голямата заплаха не идваше от тях, а от евентуално минаващ охранител, както вече му се бе случило на два пъти.

Успешно мина и през последната редица. Остана няколко секунди повече легнал, искаше да се съсредоточи. Огледа стените отново и след малко седна. Вече не бе далеч от контролния център. Оттук нататък ще трябва да го води Елена.

Натисна копчето и прошепна:

— Преминах окей. Сега накъде?

Отговор нямаше. Повтори въпроса си, сега малко по-високо.

Пак не получи отговор, само типичния лек пукот на атмосферните смущения.

— Елена, обади се!

Нищо.

— Обади се, моля те! Трябва да ме водиш!

Тишина и лек пукот.

Откъде да мине, по дяволите! И какво става?

Да не би връзката нещо… Пак се опита, пак не получи отговор. Да не би да действа радиозаглушителна техника?

Но тогава защо са им на местните хора радиостанции? Нямаше начин селективно да се заглушават само един тип връзки. Или заглушаваш всичките, или нито една.

Къде е Елена?

Обади се пак и пак. И все същото.

Какво ли й се е случило? Значи не бе преценил всички възможности, по дяволите! Студени тръпки полазиха по гърба му. Но сега не можеше да спре и да се откаже, нито да тръгне да я търси. Трябваше незабавно да действа.

В същия миг подуши миризмата на храна. Значи някъде наблизо има столова. Дъхтеше на нещо вкусно, на подправки и месо.

Малко по-нататък коридорът свиваше вдясно. Подаде глава, видя човек с черни панталони и бяла риза с дълги ръкави, с голям поднос в ръце, да пресича широко помещение. Изход от положението имаше — носеше подобни дрехи! Бързо свали жилетката, изхлузи трикото и го замени с бяла риза и черни панталони.

Отново надникна на ъгъла, чу смях, закачки, лек звън на посуда. Дръпна се назад, изчака отново да чуе шума на отварящата се врата и тогава затича с леки, гъвкави, котешки скокове. Беше същият келнер, отново натоварен с пълен поднос лакомства.

За секунди бе зад него: знаеше, че сериозна съпротива няма да срещне, но не можеше да си позволи никакви шумове, викове. Всичко стана светкавично — запуши устата му с длан, обви ръка около гърлото, свали го на земята и в същото време взе подноса. Келнерът се опита да викне, но пръстите на Брайсън мигом притиснаха нервния възел под челюстта и той се отпусна в безсъзнание.

Остави подноса на пода, бързо завлече тялото в началото на галерията, за да го постави в седнало положение, със скръстени ръце и провиснала глава — сякаш се опитва да подремне набързо. Върна се, взе подноса.

Давай, давай, повтаряше вътрешният глас. Всеки миг може да мине друг келнер и да се развика. Оперативно-командният център бе някъде наблизо, но къде?

Сви по съседния коридор, вратите се отвориха автоматично. Не, тук бе официалната трапезария, очевидно неизползвана тази вечер. Върна се към кухнята, в посоката, откъдето бе дошъл келнерът първия път. Отново вратите се отвориха автоматично и в дъното на коридора забеляза главното фоайе, а преди него свиващ вдясно коридор. Може би там някъде? Последва интуицията и тръгна по коридора вдясно. След около петдесет метра пред него се изпречи врата с надпис: „ОХРАНА — ВЛИЗАНЕТО СТРОГО ЗАБРАНЕНО!“

Спря пред нея, дълбоко пое дъх, за да успокои топката, сетне почука.

Никой не отговори. Сетне забеляза, че на касата й има малък бутон. Натисна го.

Мина малко време, тъкмо се накани да го натисне отново, от говорителчето на стената долетя глас:

— Да?

— Здравейтеее, иде хранатааа — рече Брайсън с напевен глас.

— Нищо не сме поръчвали — отвърна дрезгав и подозрителен глас.

— О, така ли? Не желаете, проблем няма. Г-н Манинг нареди всички да си хапнат добре тази вечер, но ще му кажа, че не сте искали. Никакъв проблем.

Вратата се отвори рязко. На прага застана едър, набит мъж в син блейзер, с видимо несполучливо новобоядисана кестенява коса — цветът не стоеше добре и отиваше леко в оранжеви тонове. На ревера му висеше карта и Брайсън мигом прочете името: Рамси.

— Дай го тук, ще го взема — изръмжа той и протегна ръка.

— Извинете, но ще трябва да си отнеса подноса — нужен ми е, голяма навалица тази вечер, знаете. Ей сегичка набързо ще ви сложа… — и без да чака разрешение, Ник пристъпи напред.

Рамси видимо се отпусна и леко отстъпи.

Очите на Брайсън препуснаха из помещението — имаше само още един охранител и той се бе загледал в мониторите. Стаята бе пълна с последната дума на техниката, изглеждаше напълно футуристична с десетките си монитори като очи на многолико чудовище.

— Препоръчваме пушени патешки гърди, черен хайвер, сьомга, филета и… Къде да ви сервирам, моля? Много е трудно при вас…

— Където и да е — отвърна през рамо Рамси и извърна глава към образите по стената.

Брайсън потърси подходящо място с очи, завъртя се като балерина, постави подноса на една конзола, препъна се и се наведе, ужким да си оправи обувката. В следващия миг изстреля две стрелички. Оръжието кихна дваж, седналият бе поразен във врата, Рамси — в гърдите. И двамата рухнаха веднага, вероятно щяха да спят часове наред.

Ник изтича до компютърните клавиатури, които контролират образа. Възможностите бяха страшно много: всеки образ на обект можеше да бъде увеличаван, преместван, прехвърлян в центъра. Ник нямаше огромните знания на Елена, но бе достатъчно вещ в практиката и незабавно започна да търси образите от главната конферентна зала.

Там, където би трябвало да има банкет. Празненство на групата Прометей в навечерието на завземането на властта.

Но чия власт точно?

От кого и как?

Наведе се над главната клавиатура и напрегна цялото си внимание как най-бързо да намери нужното. Задвижи мишката и незабавно разбра, че движи и насочва определена камера — нагоре и надолу, наляво и надясно, в близък кадър, далечен план.

Залата му се стори огромна, на няколко етажа със съответните балкони над десетките празнично и елегантно подредени маси с бели покривки, цветя, кристална посуда, скъпо вино и седналите около тях десетки хора. Може би над стотина души. И много лица, познати лица.

В единия й край се извисяваше внушителна — почти два пъти по-едра от нормалния човешки ръст — и ослепителна статуя от позлатен бронз. Бе Жана д’Арк на кон, с изтеглен и сочещ напред меч, повела народа си към Орлеан. Странна идея, странно превъплъщение, може би на мисленето и същността на изживяващия се като Месия Грегсън Манинг.

Точно срещу нея, на лъскав, неголям и подобен на амвон подиум се бе изправил самият Манинг в черен костюм, с пригладена коса. Ръцете му стискаха горната част на подиума, очите му блестяха с особен плам, не бе трудно да се разпознае обхваналия го жар. Особено забележителна бе стената зад него — 24 гигантски видеоекрана, на всеки от които изпъкваше собственият му, предаван на живо образ. Истински връх на мегаломанията! Егото във вулканичен апогей: сякаш един нов Мусолини или станал от гроба Хитлер.

Брайсън раздвижи мишката и хвана лицата от публиката, даде по-близък план и застина.

Съвсем не познаваше абсолютно всички, но тези, които видя първи, бяха достатъчно познати на цял свят.

Ето го шефа на ФБР.

Председателят на Камарата на представителите.

Шефът на Общия комитет на началник-щабовете.

Авторитетни американски сенатори.

Генералният секретар на ООН, същият онзи ганаец с кроткия глас, прочут с учтивостта и държавническите си качества.

Шефът на британското МИ-6.

Ръководителят на Международния валутен фонд.

Демократично избраният държавен глава на Нигерия. Военни ръководители, шефове на разузнавателни централи и служби от множество страни от Третия свят, като се започне от Аржентина и се свърши с Турция.

Ник ахна отново и отново, задъхан, с отворена уста.

Тук бяха още собственици и ръководители на транснационални технологични корпорации, някои от които незабавно разпозна, други му бяха смътно познати. Облечени в най-официални дрехи, дамите с вечерни рокли, всички до един слушаха Манинг със затаен дъх.

Жак Арно.

Анатолий Пришников.

И… Ричард Ланкастър.

— Боже мили! — с мъка пое дъх Ник.

Усили звука.

Гласът на Манинг ечеше в залата, гладък, кадифен:

— … революция в глобалната информация и наблюдение. Щастлив съм също така да ви съобщя, че софтуерните продукти за лицево разпознаване на „Систематикс“ ще бъдат готови за надзор и употреба във всички обществени центрове. Когато механизмите на договора влязат в пълна сила, ние ще можем да сканираме огромни тълпи хора и експресно да разпознаваме лица с помощта на вече съхранените международни бази данни. Това става възможно само благодарение на близкото ни сътрудничество, на всички вас — представителите на 47 нации (а тази цифра ежедневно расте), благодарение на общата ни работа!

И Манинг простря ръце над аудиторията си, сякаш я благославяше.

— Ами превозните средства? — гласът бе с подчертано африкански акцент.

— Благодаря ви, г-н Обуту — кимна с глава Манинг. — Нашите технологии, базирани на имитиращи човешкия мозък компютърни програми, вече позволяват не само да идентифицираме определени превозни средства, но и да ги проследяваме почти по цялото земно кълбо. При това да записваме и съхраняваме тази информация за бъдещи цели и нужди. Вижте, радвам се да мога да кажа, че ние не само постоянно разширяваме обсега на мрежата си, ние също вече стесняваме и нейните дупки, ако мога така да се изразя. Нашата цедка става все по-ситна!

Последва въпрос, който Брайсън не успя да чуе.

Манинг се усмихна.

— Убеден съм, че моят добър приятел Рупърт Смит-Дейвис от МИ-6 най-сърдечно ще се съгласи с мен, когато кажа, че е абсолютно крайно време специалните служби и на САЩ, и на Великобритания да се освободят от законовите и правни ограничения. Да свалят тези истински юридически белезници! Не е ли абсурдно например правилото, че британците могат да наблюдават американците, но не и самите себе си? Жалко, че отсъства нашият координатор от ЦРУ — Хари Дън, който би ни разказал много интересни и поучителни неща за тази порочна система.

Последва общ смях и ръкопляскания.

Сетне се обади жена с руски акцент.

— От кога ще действат ефективно пълномощията на Международната агенция за сигурност?

Манинг погледна часовника.

— Още от същия миг, когато влезе в сила и самият договор — приблизително след 13 часа. Агенцията ще поеме уважаваният от всички нас Ричард Ланкастър — той ще бъде глобален цар на сигурността, както бихме могли да го наречем. Тогава, приятели мои, пред очите ни ще настъпи истинският Нов световен ред. Ред, с който всички ние ще можем да се гордеем. Като негови създатели! И гражданите на света повече няма да бъдат заложници на наркокартелите и наркотрафикантите! На терористите и престъпниците! А сигурността на обществото повече няма да бъде принудена да отстъпва пред „правата на личността“ и „личната тайна“ на педофили и порнографи, на поругатели и похитители на деца!

Последваха оглушителни аплодисменти.

— Светът повече няма да тръпне в страх пред един нов бомбен атентат като онзи в Оклахома Сити или в Световния търговски център; да се бои да ползва въздушния транспорт, за да не попадне на борда на взривен лайнер! Няма повече да се налага американското правителство да моли съдилищата за разрешение да бъде подслушван телефонът на този терорист или на онзи наркобарон! А на онези, които ще се оплачат — защото оплаквачи винаги ще се намерят, приятели мои, — че са нарушени индивидуалните им свободи, ние смело ще кажем в очите: няма от какво да се боят онези граждани, които не нарушават законите!

Брайсън дори не чу шума от отворената зад гърба му врата, така бе поразен от ставащото пред очите му. И тогава изведнъж прозвуча познатият глас:

— Ники…

Стресна се и рязко се извърна.

— Тед! Какво правиш тук?

— Тъкмо се канех да те питам същото, Ники. Хм, учудва те неочакваното, нали? Винаги е така.

Брайсън се бе взрял в дрехите на новодошлия — смокинг, черна вратовръзка.

Тед Уолър бе един от гостите…