Робърт Лъдлъм
Измамата Прометей (17)

Глава шестнайсета

Пансионът бе в краен квартал на Брюксел на име Маролс — убежище на бедни и низвергнати. Повечето от сградите там са от XVII век, неугледни, разрушаващи се бавно и сигурно. В Маролс живеят повече емигранти от Средиземноморието, най-вече мароканци, алжирци.

Пансионът „Ла Самаритен“ държеше едра, подозрителна по нрав мароканка. Сега бе седнала зад бюрото си в полутъмното и миризливо помещение, което служеше за хотелско фоайе. Обичайните й клиенти бяха проходящи, дребни престъпници и безимотни скитници. Елегантно облеченият и напълно почтен на вид мъж, който се появи в полунощ и почти без багаж, бе съвсем не на място тук, а следователно и силно подозрителен.

Брайсън бе пристигнал с влак на Северната гара и в един снекбар едвам бе успял да преглътне смотана порция пържени картофи и миди с помощта на чаша разредена бира.

Попита за стаята на приятелката си, която би трябвало да е дошла по-рано. Киселата собственичка повдигна вежди и гадничко се захили, но му съобщи номера.

Лейла бе пристигнала преди няколко часа с полет на „Са-бена“. Едвам бе успяла да си купи билет за него. Ник предполагаше, че е ужасно уморена, както бе и самият той, и вече си е легнала. Но тънката ивица светлина под вратата говореше за друго. Почука и влезе. Стаята й бе пълна скръб, също както и неговата.

Лейла наля по чашка скоч — от бутилката, която бе купила на летището.

— Е, казвай кой е този „почтен“ човек от Вашингтон, когото трябва да видиш тук?

Сетне се засмя дяволито и добави:

— Няма начин да е от ЦРУ — едва ли в Лангли е останал някой почтен американец.

По лицето й още личаха синините от разменените с Вансина удари.

Брайсън отпи глътка, седна на разнебитен стол.

— Не е от ЦРУ.

— Е, и?

— Засега не — поклати глава той.

— Какво засега не?

— Ще ти разкажа всичко подробно, когато му дойде времето. Сега е рано.

Лейла седеше на еднакво разнебитен, но различен по модел стол срещу него — зад масичка, чийто фурнир се лющеше и падаше. Остави чашата си и горчиво каза:

— Пак задържаш информация. Всъщност продължаваш да го правиш, след като обеща да… Не беше такава уговорката.

— Не сме правили уговорка, Лейла.

— Да не си мислиш, че искам да вървя с теб съвсем на сляпо, за мисия, която не разбирам?

Вече бе ядосана и то не се дължеше на алкохола или на умората.

— Не, разбира се, че не — уморено отвърна Ник. — Точно обратното, Лейла. Не само че не съм търсил помощта ти, а се опитах да те разубедя, да те накарам да си тръгнеш. Не защото те намирам за лош помощник, напротив — ти беше забележителна, безценна, а защото не мога да поема отговорност за твоя живот… така както съм поставил на карта моя. Битката си е моя, мисията си е моя, рисковете също. Ако има някаква странична полза за теб, ако научим нещо, което да ти послужи, толкова по-добре.

— Ама ти си много студенокръвно копеле, знаеш ли?

— Може би, може би. Може би ми се налага да бъда такова.

— Мисля си, че имаш и друга страна — по-мила, по-нежна. Почти я чувствам.

Брайсън премълча.

— Мисля още, че си бил женен.

— Така ли? И защо така мислиш?

— Ама си бил, нали?

— Да, бях — призна той. — Но защо го казваш?

— Усещам нещо, знаеш — женска интуиция. Заради начина, по който се държиш с мен, изобщо с жените. Ти си внимателен, да… пък не ме и познаваш достатъчно в края на краищата. И въпреки това с мен ти е комфортно, нали?

Брайсън се усмихна. Ставаше забавно, пък и тя казваше истината. Но пак си премълча.

Тя продължи да говори, без да го гледа в очите.

— Повечето мъже в нашия бизнес не знаят как да се държат с колежките. Не са сигурни някак си. Все пак жени, а пък агентки. По-добре да се отнесем към тях като към същества от среден род, безполови същества. Разбира се, това е единият подход. Другият е потенциално романтично завоевание. Ти, изглежда, разбираш, че нещата са далеч по-сложни, че една жена, също както и един мъж, си е определена индивидуалност…

— Хайде сега, започваш да философстваш.

— Не, нямам такова намерение. Просто си мисля, казвам си… добре де, нали сме един мъж и една жена… — тя се усмихна и вдигна чаша във въздуха в някакъв си странен поздрав или наздравица.

Брайсън разбираше какво намеква Лейла, но се правеше, че не разбира. Тя бе изключителен човек, и като жена, и иначе. Истината бе, че тя го привличаше ужасно много, фактически все повече и повече. Но да се пусне по това увлечение бе направо егоистично — щеше да събуди у нея надежди, каквито не възнамеряваше да осъществява. И не можеше да осъществи, поне не и преди да е установил истината за себе си и за Елена. Физическото удоволствие сигурно щеше да е изключително, но мимолетно, временно и накрая щеше да ги обърка, да промени отношенията им, вероятно да ги противопостави, най-малкото да ги дестабилизира.

— Ти, изглежда, говориш от собствен опит — рече Ник. — За това как някои мъже не разбират жените, които работят същата работа, каквато и те самите. А твоят съпруг — ти нали ми разказа, че си била омъжена за израелски войник — той същият човек ли беше? От онези, които не разбират?

— Аз самата бях тогава много по-различен човек. Не бях дори и жена, а направо момиче, полудете.

— Неговата смърт ли те промени?

— Може би, но и смъртта на баща ми също, а аз него дори и не го помня — тя наведе глава и отпи от скоча.

Брайсън кимна и също сведе глава.

— Знаеш ли, Брайсън — изведнъж заговори тя с все така наведена глава, — частта на Ярон, така се казваше съпругът ми, бе разквартирувана в Кирят Шмона по време на интифадата, за да защитава това село. Един ден израелските ВВС нападнаха с ракетен огън база на терористи от „Хизбула“ в долината Бекаа — недалеч от мястото, където бях живяла като дете — и случайно убиха едно семейство — майка с пет деца. Кошмар истински, ти казвам. „Хизбула“ веднага организира ответен удар — обстреляха Кирят Шмона с катюши. Случило се, че Ярон помагал на възрастните селяни да се придвижват към бомбените убежища и така го убиха. Тялото му бе изгорено, просто бе станало неразпознаваемо.

Тя вдигна глава и Брайсън видя пълните й със сълзи очи.

— Е, кажи ми, кой беше прав и кой крив? Дали „Хизбула“, чиито мисии винаги целят да избият колкото се може повече израелци, или израелските ВВС, решени на всяка цена да унищожат базата, без значение дали ще пострадат и невинни цивилни?

— Мисля, че си познавала убитата жена с децата. Нали така беше? — мрачно попита Ник.

Лейла кимна, в следващия миг самоконтролът й рухна и тя зарида.

— Беше ми сестра… по-голямата ми сестра с дечицата си — мои племенници…

Опита се да се овладее и след малко успя.

— Виж, невинаги най-виновни са хората, които дърпат спусъка. Струва ми се, че много често истинските виновници са онези, които доставят оръжието. Или други, които седят в дълбоки бункери с карти, модерни технически съоръжения и планират атаките. Човек като Жак Арно, който държи в джоба си половината от френското Народно събрание и богатее, защото продава на терористи, на разни маниаци, смахнати и фанатици. Исках да ти го кажа — да го знаеш, когато накрая благоволиш да ми кажеш защо си рискуваш живота и какво се надяваш да откриеш… искам да знаеш на кого ще го кажеш. А сега искам да поспя.

Сетне се изправи и го целуна по бузата.

 

 

Брайсън се върна в своята стая с тежки мисли. Не можеше да ги извади от съзнанието си. Бе жизненоважно да се добере до Ричард Ланкастър колкото се може по-бързо. Реши да започне да го търси по телефона рано сутринта, като отлично си даваше сметка, че информацията му е доста ограничена, че има много малко време. Сега, след мистериозното изчезване на Хари Дън — каквато и да бе причината — Ланкастър бе единственият човек във властта, който имаше достатъчно сила и независимост да направи нещо за озаптяване на Управлението. Брайсън не се бе запознавал с президентския съветник, но знаеше основното в биографията му. Ланкастър бе спечелил милиони на „Уолстрийт“, но навършвайки четиридесетте, се бе отказал от бизнеса, за да се посвети на политиката. Бе организирал предизборната кампания на приятеля си Малкълм Дейвис и за награда последният го бе направил свой съветник по въпросите на националната сигурност — област, в която той много бързо се бе отличил. И както е обичайно за висшите коридори на властта, почтеността и интелигентността му бяха голяма рядкост сред корупцията и мегаломанията там. Ланкастър бързо бе станал известен със справедливостта и скромността си, както и с останалите си брилянтни качества.

Според вестникарските информации сега Ланкастър бе на посещение в брюкселската главна квартира на съюзниците в Европа за консултации с генералния секретар на НАТО.

Никак няма да е лесно да стигне лично до Ланкастър, особено в контекста на сигурността около натовския щаб.

Но може би имаше начин…

 

 

Събуди се около пет часа след неспокоен сън, прекъсван от безкрайната какофония на трафика и виковете на нощни гуляйджии. Взе студен душ, тъй като топла вода нямаше, и седна да състави план.

Сетне се облече и напусна хотела, за да си купи пресата. Намери денонощно работеща будка с почти всички важни международни вестници и списания, които излизат в Европа. Както и трябваше да се очаква, повечето от тях се занимаваха с атентата в Лил — от международния „Интърнешънъл хералд трибюн“ до лондонския „Таймс“, от „Монд“ и „Фигаро“ до „Ди Велт“. Всички до един цитираха официалните изявления на Ланкастър, дори почти едни и същи акценти от тях, а някои поместваха и дадени за съответното издание интервюта. Брайсън си накупи доста от тях и влезе в кафене, където си поръча няколко големи чаши силно кафе. Сетне се зачете в статиите, като маркираше нужните му редове и параграфи.

Някои източници цитираха не само Ланкастър, но и говорителя му — всъщност представител на Съвета за национална сигурност — на име Хауард Луин. Луин бе също в Брюксел, включен в екипа на шефа си и делегацията на Белия дом за срещата в НАТО.

Човекът на тази длъжност би трябвало винаги да е подръка за спешни журналистически запитвания. Брайсън се върна в хотела и извади голям късмет. Свърза се с Луин още на първото обаждане.

— Г-н Луин, мисля, че не сме се срещали лично досега — започна Брайсън с тон на стар и печен репортер, който е на голям зор. — Обажда ви се Джим Годар, аз съм шеф на европейското бюро на „Вашингтон пост“. Ужасно съжалявам, че ви безпокоя дяволски рано сутринта, но държим тлееща бомба, знаете, истинска сензация и спешно се нуждаем от вашата помощ. Информацията направо пари, просто ви казвам.

Това бе достатъчно да запали интереса на Луин.

— Разбира се, Джим — абсолютно. За какво става дума?

— Смятах, че е коректно да ви предупредя — значи броят тръгва след малко с големи заглавия, едър шрифт, снимки, всичко, както се полага на голяма новина. Най-вече се опасявам, че вашите хора няма да останат очаровани. Фактически, нека бъда напълно искрен с вас — материалът може да се окаже и край на кариерата на г-н Ланкастър. Унищожително съдържание, зашеметяващ финал на тримесечно разследване…

— БОЖЕ МОЙ! За какво, по дяволите, говорим?

— Хм, вижте, г-н Луин, длъжен съм да ви кажа и това — отгоре ме натискат ужасно — давай веднага, публикувай и нито дума преди излизане от печат! Но аз не съм свикнал да работя така, хм, знаете… старата школа, етика и прочие. Освен това за мен материалът ще бъде удар не само по Ланкастър, а и по националната сигурност и виждате ли… аз… — Брайсън се запъна нарочно с надеждата онзи да реагира, както той очаква от него.

И след няколко секунди подаде репликата, за която Луин нямаше начин да не се хване като удавник за сламка.

— Би ми се искало да дам на вашия шеф възможността да реагира — право на отговор, знаете, такива работи… може би дори малко да забавя топката тук — технически причини, нали… Същевременно се опитвам да не позволя да надделеят личните ми чувства, хм, възхищението ми от вашия шеф, защото това пък е, хм, в разрез с отговорностите ми като ръководител на бюро тук. И може би дори не биваше да ви се обаждам по телефона, но ако мога да говоря с г-н Ланкастър веднага, може би ще омекотим нещата, да…

— Знаете ли колко е часът в Брюксел сега? — запелтечи Луин. — Тази новина, това предупреждение в последната минута, дори последната секунда… сега, това е направо изнудване! Ужасно некоректно, направо безотговорно от страна на вашия вестник…

— Вижте, г-н Луин, нека се разберем така — оставям ви вие да вземете решението сега, но искам да сме абсолютно наясно за едно — а именно, че съм ви дал възможността да изгасите този пожар, заедно да го изгасим, така да се каже, и следователно оттук нататък нещата си падат на вашата глава… извинявайте за секунда — търсят ме… — и Брайсън отдели уста от мембраната, за да извика силно на въображаем колега — Не тази снимка, не тази, казвам ти — Ланкастър в анфас, цялата глава, да, бе, идиот, да — тази същата!

И отново заговори в слушалката на Луин:

— Но нека се разберем така: вие предайте на шефа си, че бих желал да го чуя на този номер до десет минути, десет, да. После пускам броя и край, включително и с подзаглавие „Г-н Ланкастър отказа да коментира“, нали сме наясно? И още — кажете на Ланкастър, съветвам ви да предадете точно моите думи: че в основата на материала са връзките му с руски деятел на име Генадий Росовски, записахте ли точно?

— Генадий… кой, за Бога?

— Р-О-С-О-В-С-К-И, Генадий — повтори Брайсън и отново продиктува номера на вашингтонския си клетъчен телефон — така щеше да бъде много по-убедително. — Десет минути, нали? Десет!

Телефонът зазвъня нервно само след деветдесет секунди.

Брайсън мигом разпозна интелигентния глас с култивиран акцент.

— На телефона Ричард Ланкастър — рече президентският съветник тежко, но в гласа му потрепна нервна нотка. — Какво, по дяволите, става тук?

— Предполагам, че вашият говорител ви е информирал за материала, който се каним да публикуваме.

— Той спомена някакво си руско име, което никога не съм чувал — Генадий някой си… Кажете ми, г-н Годар, за какво точно става дума?

— Вие отлично знаете, че истинското име е Тед Уолър, г-н Ланкастър…

— Кой, по дяволите, пък е Тед Уолър? Какво става?

— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.

— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!

— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!

— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?

— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна.

 

 

Почука тихичко на вратата на Лейла. Тя почти веднага отвори — вече бе се изкъпала и облякла, приятно ухаеше на хубав шампоан и сапун.

— Минах покрай вратата ти преди няколко минути — усмихна му се тя. — Говореше по телефона. Не, не ми обяснявай — не питам нищо, зная какво ще кажеш — „когато му дойде времето“.

Той се отпусна на същия разнебитен стол, на който бе седял предния ден.

— Е, мисля, че времето дойде, Лейла — рече той и сякаш огромен товар се свлече от гърба му.

Усети го в цялото му физическо измерение, с цялото си същество. Огромно облекчение! Сякаш след дълго лишаване от кислород му бяха позволили да напълни дробовете си до насита.

— Казвам ти го, защото ще се нуждая от помощта ти. Сто на сто съм сигурен, че ще се опитат да ме ликвидират.

— Да се опитат? Те… — докосна ръката му кратко. — Какво се опитваш да ми кажеш?

Брайсън започна да подбира думите си много внимателно. Сподели доста неща, които не бе споменавал никому, а бе обсъждал само с междувременно изчезналия заместник-директор на ЦРУ Хари Дън. Довери й за мисията си — да проникне в Управлението и сетне да го унищожи. Разказа й накратко за тази тайнствена организация, известна само на малцина. И накрая й предаде разговора с Ланкастър и отчаяната си надежда да осигури помощта му.

Тя го слушаше внимателно, с широко отворени очи. Сетне се изправи и започна да крачи из стаята.

— Виж, изглежда, нещо не разбирам. Това не е американска централа, така ли — може би международна, създадена на многостранен принцип?

— Да, може и така да се каже. Когато работих в нея, централата бе във Вашингтон, макар че сега главната квартира е преместена. Къде — не зная.

— Значи просто са изчезнали от повърхността?

— Нещо подобно.

— Невъзможно! Всяка разузнавателна организация си има и чисто бюрократичната страна — телефони, номера, факсове и компютри, да не споменавам обикновените чиновници, без които не може. Нали има един типичен английски израз — „Я се опитай да скриеш слон по средата на стаята!“.

— Виж, Лейла, когато работех в Управлението, то се обслужваше от основен екип, много подвижен, гъвкав, малоброен и отлично обучен на всякакви видове камуфлаж. Както ЦРУ прикрива безбройните си клонове под формата на обикновени компании или пък в Съветския съюз навремето бяха създали потьомкиновски села с фалшиви прикрития и прочие, дори и мощности за производство на биологически оръжия, маскирани като заводи за сапун, институти или учебни заведения.

Лейла недоверчиво поклати глава.

— Да не искаш да кажеш, че те са съперници на ЦРУ, на МИ-6, на Мосад? И последните знаят за тях?

— Не, изобщо не е такъв номерът. Служителите смятат, че извършваните от тях операции са от особен тип, какъвто официалните централи нямат право да провеждат. И работят по правителствена поръчка или нещо подобно.

Тя кимна с глава и лицето й се помрачи.

— А как успяват в същото време да запазят съществуването си в тайна? Как става така? Хората говорят, секретарките клюкарстват, служителите имат близки, приятели… ами конгресните комисии, които наблюдават разузнавателните институции?

Лейла стана и отиде при огледалото. Разсеяно забърка в черната си чанта и по едно време извади червило. Намаза устни, разтри ги със салфетка и прибра червилото.

— Е, точно в това се крие и гениалният подход. Организацията е разделена на нива и клетки — те почти нищо не знаят едни за други — научават само онова, което им е нужно за определена задача, онова, което ръководството сметне за нужно. Агентите и другите служители се подбират извънредно внимателно от цял свят, като целта е да отговарят на определени критерии. Образование, психика, нагласа на мислене, умения — всичко това се взима предвид и винаги служи на интересите на организацията. Принципът е агентите да не се познават — те само рядко могат да се засекат при изпълнение на дадена задача; никой не работи с повече от една връзка. Една връзка, един „оператор“ — т.е. ръководител. Моят бе истинска легенда в Управлението — един от основателите на име Тед Уолър. Човек, когото боготворях — рече Ник и в гласа му прозвуча съжаление.

— Но поне президентът трябва да знае!

— Честно да ти кажа, нямам си и идея. Сега, забележи — чак сега!, си мисля, че Управлението е било държано в тайна от човека в Овалния кабинет. Отчасти с цел президентът да не бъде товарен с информацията за мокрите дела и другите черни операции, а и за да може убедително да отрича съществуването на централата в случаи на провали. Подходът е стандартна процедура в цял свят. Може да не засяга цяла организация, а само нейни тайни отдели например. Има още една причина: постоянната разузнавателна общност винаги е смятала президента за временна и конюнктурна фигура, следователно по-добре е тя да не знае много. Кой всъщност е президентът от гледна точка на разузнаването? Един чиновник за четири, в най-добрия случай осем години, който се нанася в Белия дом, прави основен ремонт, купува си нови порцеланови сервизи, уволнява скъпо платените чиновници, назначава свои хора на техните места, произнася помпозни речи и си отива. Осем години в дълбокото разузнаване е нещо като миг, ти самата го знаеш това. А шпионите са вечни. Те са истинският Вашингтон, те са наследниците на всичко трайно в него.

— Значи затова смяташ, че единственият, който знае всичко, е президентският съветник по въпросите на националната сигурност? Той, доколкото зная, отговаря и за консултативния борд по въпросите на външното разузнаване. Така ли е?

— Точно така.

— А той е Ричард Ланкастър? С него ли искаш да говориш?

— Правилно.

— Но какво смяташ да му кажеш?

— Всичко, което зная за Управлението и за сегашните му намерения. Искам да говорим за основния проблем: кой го контролира сега и с какви цели? Това е големият въпрос — заради него ме извадиха от пенсия.

— И си мислиш, че разполагаш с отговорите? — тонът й бе враждебен, тя изведнъж се антагонизира.

— Не, разбира се, че не. Имам си теории, хипотези, но до голяма степен подкрепени с факти.

— Какви факти? Нищо нямаш!

— Ти на чия страна си, Лейла? Какво ти стана изведнъж?

— На твоята страна съм! — почти извика тя. — Искам да ти помогна, да те защитя, защото смятам, че правиш огромна грешка!

— Грешка ли?

— Тръгнал си на среща с този Ланкастър с… а не разполагаш с нищо сериозно. Нищо съществено. Някакви си висящи обвинения… та той незабавно ще те изрита. Той и помощниците му ще те обявят за луд!

— Напълно възможно е — съгласи се Брайсън. — Но съм длъжен да се опитам да го убедя и мисля, че ще успея.

— А защо си мислиш, че можеш да му се довериш?

— Имам ли друг избор?

— Ами че той може да е един от основните ти противници! Един от най-големите лъжци! Откъде си сигурен, че не е, а?

— Вече не съм сигурен в нищо, Лейла. Имам чувството, че съм попаднал в лабиринт без изход, че съм се изгубил. Не зная къде се намирам, кой съм. Да! Дори не мога да съм сигурен кой съм аз самият!

— Но пък си сигурен, че можеш да вярваш на онзи тип от ЦРУ, нали? Ами ако и той е един от онези лъжци и хамелеони?

— Наистина не съм сигурен, вече ти казах. В нашата игра никога не разполагаме със сигурни величини, само можем да се досещаме, да залагаме на една или друга карта и да рискуваме.

— Ами родителите ти? Защо тогава си повярвал, че са ги убили?

— Говорих ти за втората си майка. Тя ми бе нещо като настойница… именно тя го потвърди така или иначе, макар и да е болна и мозъкът й да се разпада — страда от Алцхаймер или нещо много сродно. Факт е, че търся именно хората, които знаят истината — Тед Уолър и Елена.

— Елена е бившата ти съпруга, нали?

— Официално погледнато, не е и бивша. Ние не сме се развеждали. Тя просто изчезна. Хайде да кажем, че сме разделени.

— Но тя те е зарязала!

Брайсън въздъхна и замълча. След малко каза:

— Наистина не зная какво е станало. Ужасно ми се иска да разбера. Ужасно!

— Значи тя просто изчезна и повече не ти се обади, така ли? Вчера била тук, днес я няма, а?

— Точно така.

— А ти още я обичаш… — неодобрително поклати глава Лейла.

— Виж, просто ми е трудно да мисля по нормален начин за нея… всъщност не зная какво да мисля. Дали ме е обичала или просто са й дали задача да живее с мен? После — защо избяга — дали от отчаяние, от страх или защото са я принудили? Коя е истината? Къде е истината?

Дали пък не се бе провалил в онази операция в Букурещ? Когато бе разговарял с шефа на Секуритате? Може би онези изверги се бяха добрали до нея или до родителите й по някакъв начин? И са я заставили да играе по тяхната свирка? Но ако е било така, тя досега все щеше да намери начин да се свърже с него, да изпрати някакво съобщение, обяснение. Имаше и друга възможност: тя да е разкрила лъжата му за онзи уикенд в Букурещ. Да е разбрала, че не е бил в Барселона. И да се е почувствала предадена, излъгана. Но пък това би ли я довело до толкова крайна стъпка, без дори да поиска обяснение?

— А ти защо си мислиш, че ще научиш истината, като се буташ навсякъде и търсиш стари агенти на това Управление? Та твоето е истинска лудост!

— Лейла, нужно ми е едно: осите да ме отведат до гнездото. Попадна ли на него и край! Свършено е с онези, защото аз им знам цаката. Помня операции отпреди години, много операции — разполагам с фактите. Управлението е нарушавало систематично всички американски и международни закони.

— И като разкажеш това на Ланкастър, той ще ги хване за гушата и ще ги постави на мястото им? Така ли си мислиш? Че ти си ужасен наивник, Брайсън!

— Ако е такъв, за какъвто го мисля, точно така ще стане.

— Ами ако не е такъв?

Брайсън замълча.

— Поне носиш ли оръжие?

— Естествено.

— Само че къде ти е пистолетът? В теб няма нищо.

Той се стресна. Вярно бе, Лейла бе извънредно наблюдателна.

— В багажа ми е. Разглобих го, за да мога да го прекарам през проверката на жп гарата. Навсякъде имаше проверки след инцидента в Лил…

— Е, добре тогава — рече тя и извади своя.

Бе „Хеклер и Кох“, 45-и калибър.

— Благодаря, Лейла, ще си взема беретата. А ти нямаше ли още един…

— Не, Ник, съжалявам.

— Ник… — повтори той след нея и веднага усети, че нещо не е наред.

Замръзна в стола си. Никога не й бе съобщавал малкото си име. Само секунда му бе нужна, за да разбере какво става. Тя не бе извадила пистолета, за да му го даде, а го държеше насочен срещу него. Боже мой, какво още знаеше?

Погледна я — изглеждаше тъжна и мрачна.

— Съжалявам, Ник, не мога да те пусна да ходиш при Ланкастър. Искрено съжалявам, но това е положението.

— Какво, по дяволите, правиш? Какво става?

— Върша си работата. Ти ни остави без избор. Мислех си, че никога няма да стигнем до тук.

Стори му се, че в стаята се е свършил въздухът. Тялото му се вцепени, стана му студено, стомахът го присви.

— Не! — извика и се почувства на хиляди мили оттук. — Не и ти. Значи и теб са те… и кога?

Сетне, без да мисли, напълно автоматично се хвърли върху нея. Беше самоубийствено, но и светкавично — старите умения се изявиха напълно инстинктивно. Тя не очакваше тази реакция и се отдръпна назад, помести крака, загуби концентрация за няколко секунди. Сетне, изгубила равновесие, залитна и стреля на сляпо, гърмежът изпълни помещението.

Брайсън почувства куршума на милиметри от бузата си, барутът почти опърли кожата му, чу как гилзата тупна на пода и почти в същия миг я удари с тяло и крак. Лейла падна, пистолетът й отхвръкна встрани.

Но това не бе краят, старата Лейла се преобрази в тигрица, в свиреп хищник от джунглата с блеснали в разчекната паст зъби и кръвожадни очи. Тя се извъртя и скочи, дясната й ръка се превърна в твърда плоскост, която полетя към гърлото му, а левият й лакът потъна в слънчевия му сплит и го остави без въздух.

Все пак Брайсън успя да се изправи и да замахне с юмрук. Тя ловко приклекна и заби дясно рамо в подмишницата му, сетне с лявата обгърна врата му и, събрала ръце, се опита да го задуши.

Брайсън бе попадал на най-свирепи и опасни, отлично обучени убийци, но тази жена бе от изцяло друго тесто. Брутално силна, неуморима като машина, тя се биеше с хъс, какъвто могат да имат само фанатиците. Брайсън излезе от хватката благодарение на стария си опит и отново замахна. Тя отскочи, отблъсна удара с длан, сетне приклекна и го удари в стомаха.

Ник рискува и се притисна в нея, за да я залови за мекото в основата на шията, но получи ритник в дясната колянна капачка, кракът му поддаде и той загуби равновесие. Лейла успя да го удари и в тила — бе по-бърза и от тигър, по дяволите — и почти го свали на земята. Брайсън трябваше да съсредоточи цялата си воля, за да забрави за болката и да събере цялата си — все пак немалка — сила, за да излезе от капана. Добре че старите бойни умения и техника се събудиха с автоматиката на древни, предавани поколения наред рефлекси.

Сега успя да я блъсне с цяло тяло и заби юмрук в десния й бъбрек. Тя изпищя гърлено, но то не бе от болка, а от ярост, скочи, завъртя се във въздуха и го трясна с все сила с крак в корема. Брайсън изрева, тя почти падна върху него, като го удари с обратната част на ръката. Стори му се, че са го блъснали с дирек. А Лейла заби коляно в слабините му, той се сви на две, десният й лакът го намери точно в гръбнака. Болката бе поразителна, но тя не спря, а го хвърли на пода и хвана главата му с две ръце за смъртоносно извиване и…

Брайсън губеше. Със сетни сили, слепешката намери краката й и с ръба на дланта клъвна нервния център над лявото коляно. Сега Лейла залитна назад, той я удари с коляно в корема, с лакът странично по врата. Тя извика и залитна, но това бе номер! Ник го предусети — тя падаше нарочно, за да се добере до пистолета си. Не, само това не! Отчаяно се хвърли като плувец напред и с лакът намери гръкляна й. Тя се задави и инстинктивно постави ръце на гърлото си, това му даде възможност да сграбчи оръжието и да я удари силно в главата. Опита се да прецени замаха — не искаше да я убива, не искаше да я осакатява. Успя.

Лейла се изпъна на пода с полуотворени очи, виждаше се само бялото. Ник опипа шията й и намери вените — пулс имаше. Бе жива, но щеше да остане в безсъзнание, и то може би немалко време. Която и да беше, каквато и задача да изпълняваше, тя го бе пожалила в началото, когато имаше пълната възможност да го убие, и той не можеше да го забрави. И след това множество пъти бе имала същата възможност. Не бе искала или не бе могла да го направи. И тя, както и той, бе нечия пионка, манипулирана и вероятно мотивирана с лъжи и фалшиви идеали, вербувана за задача, която най-вероятно не разбираше изцяло. В даден смисъл и тя бе жертва, както и той.

Жертва на Управлението ли?

Не бе далеч от логиката, дори бе доста вероятно.

Налагаше се да я разпита, да научи всичко, което тя знае. Но не и сега. Сега нямаше време. Дали щеше да проговори? В момента не можеше да мисли за това.

Набързо претърси стаята. Трябваше му въже или нещо, което да свърши същата работа. Отвори тесния стенен шкаф — там висяха няколко нейни дрехи, два чифта обувки. Клекна и опипа пода в шкафа и пръстите му опряха до нещо странно. Бе острият ток на сивите обувки, които тя носеше в женевската банка. Той бе паднал — може би разхлабен, при това почти поряза показалеца му, толкова бе остър. Ник примига и внимателно го вдигна, за да го поднесе към очите си. Бе острие като на бръснач, само че по-дълго и с винторез в основата — там, където можеше да се завие в самата обувка. Ток с острие на винт — малък кинжал с дръжка, остроумно и находчиво направено оръжие. Опита и другата обувка — и там имаше същото.

Погледна Лейла. Тя лежеше все така, в същото състояние.

Завинти тока и отново го огледа внимателно. Който знае за него, може да го развие и без помощта на ръцете при внимателно изпълнена поредица от движения. Чудесен малък трик! Ник бе слушал и чел за подобни изпълнения, но никога не му се бе случвало лично да използва подобни джеймс-бондовски номера.

Нещо се мярна и завъртя в съзнанието му, нещо, което напираше да изплава… някакъв образ. Ами да!

Лейла в стенния шкаф в банкерския кабинет. Завързана с въжета, здрави полиуретанови въжета. От типа, с който професионалните полицаи завързват престъпници, когато се налага да ги прехвърлят от едно на друго място. Ян Вансина, човек на Управлението, я бе завързал с яки въжета, които тя би могла да пререже, ако е искала!

Значи случилото се в Женева Е ПОСТАНОВКА!

Лейла е действала координирано с Вансина. И двамата са хора на Управлението. Проста сметка. И ударите по лицето й са били постановка — с нейно съгласие, за по-голяма убедителност. Иначе тя би могла да се освободи, когато намери за необходимо.

КАКВО ОЗНАЧАВА ВСИЧКО ТОВА?

Брайсън отвори вратата на стаята и огледа коридора отвън. Нямаше никой. В дъното имаше малък асансьор, побиращ не повече от двама души. Беше съвсем тихо. След като никой не се бе появил при вдигнатата при боя олелия, значи на етажа едва ли има някой. Единствените заети стаи са, изглежда, техните.

Взе Лейла на ръце. Сега — в безсъзнание — тя тежеше като олово, макар и да не бе едра жена. Метна я на рамо, хвана я за краката и я понесе, както се носи пиян човек. Бе си приготвил реплика за това, как съпругата му редовно се усмъртява с къркане, но не се наложи да я използва.

Спря асансьора в мазето, което смърдеше на стари канали и гнило и я положи на бетонния под. Поогледа се наоколо и намери малко помещение, пълно с метли, кофи и парцали. Извади ги и я внесе там, след като грижливо и здраво завърза китките и краката й с въже за пране. Нави въжето около тялото й и направи още няколко допълнителни възела. Опита ги — бяха достатъчно здрави. Въжето бе добро, Лейла бе боса — нямаше опасност да се освободи.

Но взе и още една предохранителна мярка — напъха в устата й парцал и го овърза около врата й — да не вика в случай, че дойде в съзнание. Все пак много внимателно провери дали може да диша и си тръгна чак когато се увери, че няма да се задуши.

Излезе и превъртя обикновения ключ на вратата. Това единствено можеше да попречи на случайно минаващ човек да зърне тялото на Лейла, иначе едва ли щеше да спре някого.

Сетне се върна в стаята, за да се подготви за срещата с Ричард Ланкастър.

* * *

В затъмнена стая някъде много далеч от Брайсън — почти в другия край на света — трима души бяха събрали глави пред работещ монитор, осветил лицата им в зелено.

— Сигналът е цифров, директно от „Ментор“, един от спътниците ни в групата „Интелсат“ — съобщи единият.

Гласът бе уморен, говореше за многочасово напрежение.

— Каква степен на сигурност има гласово-разпознавателният модул? — попита вторият. — Може ли да се разчита на „Войскаст“?

— Изключително висока — около 99,9997 на сто — дойде незабавният отговор.

— Имаме потвърждение — прекъсна ги третият. — Връзката е установена с клетъчен джиесем и е наземна. Координатите са засечени — Брюксел, Белгия. Адресантът е в Монс — НАТО.

Същият човек се пресегна и докосна още няколко плъзгача. Чу се глас — беше удивително чист и ясен.

 

 

— … Тед Уолър? Какво става?

— Вижте, трябва да говорим лично, и то веднага, г-н Ланкастър. Веднага.

— Добре, говорете! Слушам ви внимателно. Що за секира ми готви сега вашият вестник? Годар, не ви познавам, но съм дяволски сигурен, че разбирате — аз разполагам с номера на вашата шефка. Виждаме се с нея по приеми и обществени мероприятия насам-натам и няма да се поколебая и за миг да й се обадя!

— Трябва незабавно да разговаряме лично, ви казвам, не по телефона — аз съм в Брюксел, мога да дойда в сградата на НАТО до един час най-късно. Настоявам да се обадите на службата за сигурност и на пропуска, за да ме пуснат. За да разговаряме лице в лице. Много е важно! И спешно!

— В Брюксел ли сте? Но аз останах с впечатлението, че сте във Вашингтон! Какво, по дяволите…?

— Един час, г-н Ланкастър. И бих ви предложил да не звъните никому през това време. Докато пристигна…

 

 

— Да се намесим, а? — обади се вторият.

— Такова решение може да се вземе само на по-високо ниво — отвърна първият, видимо най-старши от тримата. — Прометей вероятно предпочита да продължи наблюдението, за да набере повече информация за обекта, да уточни колко и какво точно знае той.

— Но ако се срещнат в „стерилно помещение“? Как ще ги прихванем?

— Хайде стига, бе, Макгейб! Имало ли е случай да не прихванем обект, а? Хайде, кажи ми! Ти предай аудиофайла, а в Прометей ще си вземат решението.