Сали Брадфорд
Старите нови неща (16)

Шестнадесета глава

На следващата сутрин Сюзан се събуди рано, изпълнена с топлото чувство, че е обичана. Вдлъбнатината на другата възглавница, където бе лежал Джед, все още личеше. Бе се преместил в собственото си легло преди около час.

Така бяха прекарали няколко нощи. Той не искаше да я оставя сама. Идваше при нея всяка нощ и си тръгваше с първите лъчи на зората.

Тя потръпна. Ако Кейси приемеше добре новината, нищо не можеше да попречи на женитбата им. Абсолютно нищо. Предния ден бе имала дълъг разговор с Джанет и тя много се зарадва на новината. Предупреди я да внимават с Кейси — момичето бе пристрастно от две страни — към баща си и към нея като към по-голяма „сестра“. Трябваше да я накарат да повярва, че тя ще бъде неделима част от новото им семейство, без да пропускат и Лъки, който бе неизменен член от компанията.

Сюзан бързо се облече, изяде купа овесени ядки и остави бележка на хладилника за Джед и Кейси, че тя и Лъки ще ги чакат за обяд.

Ала когато отиде в клиниката, тя откри, че не е способна да върши нищо, освен да седи, да мечтае и да ги чака. Помощничката й щеше да дойде, но Сюзън й се обади да не идва. По-голяма част от сутринта крои планове за бъдещия им живот и направи една лека операция, която за щастие не й създаде никакъв проблем. През цялото време следеше стрелките на часовника. Струваше й се, че се преместват едва-едва. Дали Кейси прекарва добре на спортния празник и какво ли прави Джед в този момент? Опита се да му се обади, но никой не отговори и тя отиде да провери как се чувства малкия кокер шпаньол след операцията за изваждане на камъни от пикочния мехур.

Все още замаян от упойката, Бъфи, така се казваше животинчето, отвори бавно очи, когато Сюзан го погали зад ушите. Провери венците, сърдечния ритъм и дишането му. Възстановяваше се добре. Лъки излая няколко пъти до нея и размаха опашка с надежда да си поиграе с кокер шпаньола. Сюзан се засмя и му поклати предупредително пръст.

— Бъфи още не е готов за игра, Лъки! Ах, ти немирник такъв!

Лъки отново излая и се протегна напред, изпружил предни крака и размахал опашка. Изглеждаше много смешен в тази поза.

— Добре, спечели! Отиваме да играем фризби. Мога да ти отделя няколко минути.

В момента, в който Лъки чу думата фризби, започна да скача по вратата, като чакаше Сюзан да отвори и той да се втурне на двора.

— Лъки, седни! — заповяда му Сюзан.

Щом тя и това глупаво куче щяха да живеят заедно, то трябваше да усвои някои добри маниери. Но вместо да седне. Лъки отново излая няколко пъти и скочи към вратата. Сюзан престана да се смее, хвана го с една ръка за нашийника, а с другата го тупна леко отзад.

— Седни! — повтори тя строго.

Кучето я погледна с големите си кафяви очи и неохотно седна.

— Добро момче! Добро куче… — похвали го Сюзан и енергично го погали по гърба.

Лъки започна да удря щастливо по пода с опашка. Може би все пак имаше някаква надежда да го възпитат. Никога нямаше да бъде като Лейди, но и кучетата имаха различен характер. Лейди беше много мила, а Лъки си беше просто едно щастливо безгрижно куче, което идеално би паснало на всяко семейство. Семейство…

Сюзан отново се унесе в мечти. Тя щеше да има семейство! Свое семейство. Щеше да се омъжи за Джед и да заживее с него, с Кейси и Лъки. Имаше ли по-голямо щастие на света от нейното? Едва ли.

Тя отвори задната врата на клиниката и последва кучето на двора. Небето беше лазурносиньо, без нито едно облаче. Дърветата зеленееха в нежнорезедавите си пролетни листа, а яркорозовите азалии цъфтяха ли цъфтяха. Лъки се затича като душеше и риеше яростно всички купчини листа, докато не откри фризбито. Той гордо занесе яркочервения диск на Сюзан, като здраво го стискаше в уста.

— Пусни го, момче! — Сюзан хвана здраво фризбито и дръпна леко. Лъки поклати глава — отказваше да го пусне. Той клекна, зари предни лапи в пръстта и се приготви да играят на дърпане.

— О, не, не, не… — смееше се Сюзан. — Ти трябва да ми дадеш фризбито, глупчо, аз да го хвърля, и ти да го догониш.

Тя дръпна по-силно. Лъки изръмжа игриво и продължи да упорства. Най-накрая Сюзан го стисна за устата и взе диска, замахва и го хвърли надалече.

— Дръж, Лъки, дръж!

Той се впусна лудо след него и с един великолепен скок улови летящия диск в уста.

— Лъки, тук!

Кучето обърна глава на една страна, сякаш се опитваше да си спомни какво трябва да направи. Ала изведнъж отнякъде изскочи див заек, той пусна фризбито и хукна през глава да го гони.

Играта бе приключила.

— О, не… — измърмори Сюзан.

Нямаше смисъл да тича след него. Никога не успяваше да го хване. След няколко минути заекът щеше да му избяга в гората, и той да се върне. За в бъдеще, зарече се наум Сюзан, повече нямаше да играе на фризби зад клиниката, а само в заградения двор на Джед, където бе невъзможно Лъки да избяга. Междувременно тя реши да отиде да почисти инструментите след операцията и да почака кучето само да се появи на задната врата. Искаше да бъде напълно готова, когато Джед и Кейси дойдеха за обяд.

Така и направи. Първо провери Бъфи, който се бе оживил, погали го и животинчето я подуши добродушно. Взе шише дезинфектант и започна да мие операционната маса. Тъкмо се канеше да приготви инструментите си за стерилизиране, когато чу шум на верандата. Тя застина и се ослуша за момент. Лъки сигурно се бе върнал. Усмихната, тя тръгна да му отвори.

— Добре дошъл, приятелче! — засмя се Сюзан и дръпна вратата. — Време беше да се появиш…

Ала на прага не я очакваше никакъв Лъки. Изпаднала в ужас, Сюзан се озова лице в лице с Марти.

— Здравей, малкото ми гълъбче! Толкова ми липсваше! — мазно се ухили той и бутна мрежестата врата, като протегна ръка да я погали по бузата.

Прилоша й, когато си спомни за мъртвото сиво гълъбче на пода в клиниката. Предпазливо, като се опитваше да запази присъствие на духа, тя отстъпи назад.

Марти обаче направи крачка напред, и подложи крак на вратата, така че тя да не може да затвори.

— Не се страхувай — рече той. — Просто искам да вляза и да си поговорим малко.

— Не мисля, че т-това е добра идея — заекна Сюзан.

Усмивката му, която някога намираше за ослепителна, сега й се стори зловеща. Беше безупречно облечен — със светли ленени панталони и спортна риза, разкопчана на врата, но целият й изглеждаше някак лустросан и неестествен.

— Много съм заета, трябва да свърша тук преди обяд… — Обяд. Повтори тя наум обезумяла. Обяд… Джед щеше да дойде чак тогава. Чу ново шумолене в храсталака отвън. Погледна през рамото на Марти и видя Лъки да се втурва към верандата. Може би кучето щеше да отвлече вниманието му, докато тя се измъкне.

— Каквото и да имаш да правиш, може да почака — присви злобно очи той. — Това, което имам да ти кажа, е по-важно! — Бутна я и влезе в клиниката, като ритна вратата с крак. Но резето бе пуснато и тя само се хлопна силно, върна се назад и се удари в шкафа.

Сюзан потрепери от резкия звук. Трябваше да издебне Марти в гръб и по някакъв начин да отвори мрежестата врата, за да даде възможност на Лъки да влезе. Тя стисна силно ръце пред себе си, за да спре треперенето им. Сърцето й биеше до пръсване. Направи крачка напред, но точно в този миг Лъки излая силно и Марти се извърна.

— Проклети кучета! — процеди той.

Лаят на Лъки премина в дълбоко гърлено ръмжене и Марти забави движения, сякаш обмисляше как да се справи с кучето.

— Лъки, тук! — извика Сюзан и се спусна към вратата. Но Марти се оказа по-бърз. Точно когато Лъки се спусна към вратата, той я захлопна яростно под носа му и превъртя ключа. Лъки започна да лае диво. Хвърли се към вратата и продължи да драска още няколко минути. После протестът му премина в глухо скимтене.

— Взела си друго куче, нали? Е, няма да ти е от голяма полза.

Ехидната му усмивка я смрази. Бавно, много бавно, без да сваля очи от него тя заотстъпва назад, докато не се опря в стоманената маса за прегледи. Насили се да се усмихне и попита:

— Какво искаш?

Очите му се бяха превърнали в цепки и жестоко просветваха. Лицето му бе пепеляво.

— Спомняш ли си какъв ден е днес? — извиси глас той и тръгна към нея. Когато беше на една крачка, протегна ръка и самодоволно я погали по бузата. Надолу… нагоре… с един-единствен пръст. И отново.

Тя цялата се сви. Чувстваше се омърсена и унижена. Пръстът му премина по устните и ги очерта. Веднъж и още веднъж. И така безкрай. Само нечовешко усилие на волята я застави да не изкрещи. Знаеше, че ако го направи, той ще я удари, а и нямаше кой да я чуе. Дори скимтенето на Лъки бе престанало. Явно бе побягнал нанякъде.

Марти се надвеси над нея и лицето му заплашително се приближи. Щеше да повърне от отвращение.

— Не си спомняш какъв ден е днес, нали, Сюзан? — Горещият му дъх вонеше. По челото му бяха избили капчици пот. Спря да гали устните й и я сграбчи за рамото, като впи пръсти в плътта й.

— Да си спомня? Да си спомня какво? — Гласът й заглъхна в дрезгав шепот. Не беше в състояние да разбере какво я пита.

— Трети април е днес, малкото ми гълъбче! Днес е нашият сватбен ден.

— О, Господи, да! Спомних си.

Пръстите му жестоко се впиха в рамото й.

— Трябваше да застанем пред олтара днес. Щеше да вървиш по алеята с мен, цялата в бяло, покрита с ефирно було… А вечерта щях да те отнеса в леглото и да станеш моя. Само моя…

Тя отново се насили да се усмихне, като отчаяно се мъчеше да изглежда спокойна. Бавно, стъпка по стъпка, започна да заобикаля масата, като се опитваше да изпречи нещо — каквото и да е то — между себе си и този умопобъркан.

— Престани да отстъпваш! — изкрещя той внезапно. Ръката му се стрелна като змия и я сграбчи за китката, като я закова на масата. — Не можеш да се измъкнеш от мен! Опита, нали? Каза ми, че вече не ме искаш. Но аз няма да ти позволя да се измъкнеш. — Дишането му се учести и той се надвеси над нея. Устните му се изкривиха в сардонична усмивка. — Щом аз не мога да те имам, Сюзан, и никой друг няма да те има!

Свободната му ръка бавно се мушна в джоба на панталона. Сюзан не смееше да помръдне, той бе заковал дланта й към хладната стоманена маса и притискаше тялото й към металния ръб. Щеше да я нарани. Неизбежно бе. Единственият й съюзник бе времето. Той направи бавно движение и извади ръка от джоба си. Държеше пистолет.

Сюзан се задъха.

— Не! — помоли го тя. — Остави го! Не го насочвай срещу мен!

— Не се плаши, малкото ми гълъбче — проточи той с гаден глас. — Всичко ще свърши скоро, много скоро…

Тя трескаво се мъчеше да измисли как да отвлече вниманието му. Хвърли бърз поглед зад гърба му и видя, че стрелките на часовника се приближават към цифрата дванайсет. Трябваше да измисли нещо, за да спечели време… Тя преглътна мъчително.

— Но ние въобще не бързаме, нали, Марти?

— Не, малкото ми гълъбче, въобще не бързаме — процеди той и съвсем се приближи, като насочи пистолета към гърдите й.

 

 

Джед подпря скицата на Лейди на стола, където светлината от прозореца падаше точно върху нея и я разгледа внимателно. Беше доволен, че избра тъмнокафява рамка — точно като очите на кучето, а пък и кремавата хартия, която служеше за фон, караше лъскавите черни петна по козината на лабрадора да изпъкват. Сюзан ще я хареса, реши той. Беше подходящ подарък. Сигурен беше, че ще се трогне. Все още не бе я довършил и разчитайте на сутринта, когато тя беше в клиниката. Щяха да й я подарят заедно с Кейси днес на обяда.

Джед погледна часовника си. Кейси трябваше да се прибере всеки момент от спортния празник иначе нямаше да успеят да отидат навреме, а Сюзан щеше да ги чака.

Разходи се из кухнята. Чувстваше се някак нервен и несигурен. Вероятно се дължи на предстоящия разговор с Кейси, реши той. Вярваше, че дъщеря му ще бъде доволна от женитбата им със Сюзан, но с децата никога не можеш да бъдеш абсолютно сигурен. Провери в буркана за дребни бисквити дали по някаква случайност не са останали една-две, но уви! Никой, освен Сюзан не бе правил шоколадови бисквити в тази къща след смъртта на Елизабет.

Това го накара да си представи, че отново ще има истинско семейство. Това, разбира се го накара да се размечтае, когато чу силен лай. Лъки тичаше отнякъде.

Джед отвори входната врата, точно когато кучето скочи на верандата, дишайки тежко, без да престава да лае.

— Лъки, какво правиш тук? Би трябвало да си в клиниката. — Кучето залая още по-силно. — Ела тук! — заповяда му Джед. — Ще се обадим на Сюзан да видим какво става. — Джед се опита да го хване за нашийника, но животното се отдръпна, изскимтя и ръмжейки понечи отново да се спусне по стълбите.

— Лъки, какво има? — Джед успя да го хване за нашийника, но Лъки изръмжа силно и го дръпна толкова рязко, че едва не го повлече надолу по стълбите. Джед го пусна, осъзнал, че кучето не е в обичайното си игриво настроение, и не се опитва да го накара да потичат.

— Лъки, какви ги вършиш? — повтори той.

Лъки излая силно, стигна до средата на тротоара и отново се върна. Направи това два пъти, преди Джед да разбере какво се опитва да му каже.

— Господи! Нещо май не е наред със Сюзан!

Джед се втурна към колата и веднага щом отвори вратата, кучето скочи до него. Никога не бе карал толкова бързо, но и пътят до клиниката никога не му бе изглеждал толкова дълъг. Лъки продължаваше да скимти нетърпеливо. Когато наближиха клиниката, започна бясно да лае. Джед дори не се опита да го усмири. Единствената му мисъл бе да открие колкото може по-скоро Сюзан.

С няколко скока той се озова до вратата и в този миг отвътре проехтя изстрел, един-единствен. Обзе го панически страх и той изби вратата с ритник. Необходима му бе минута да осъзнае това, което виждат очите му — Сюзан лежеше на пода до операционната маса, а Марти се бе надвесил над нея с пистолет в ръка. В този миг Лъки се хвърли върху насилника. Всичко се разви с шеметна бързина. С яростно ръмжене животното се вкопчи в гърба му, двамата се строполиха на пода и пистолетът изгърмя за втори път.

Последва мъртва тишина. Джед остана за миг застинал, като не смееше да се приближи. Марти не помръдваше. Лъки бе стъпил върху гърдите му и ръмжеше. Джед не беше на себе си, прекоси занесено стаята и коленичи до Сюзан. Изрече името й и тогава забеляза тъмночервеното петно върху блузата й, което бавно се увеличаваше.

— Сюзан! — изкрещя обезумял той, ала тя не отговори.

 

 

В чакалнята пред залата за спешни случаи в Картърсбърг Джед и Кейси седяха и се взираха с празни погледи в пространството. Това място им навяваше горчиви спомени.

— Точно като предишния път — рече Кейси тихо. Погледна баща си, търсейки утеха, но той едва ли можеше да й предложи такава. — Спомням си как седяхме тук след катастрофата с мама. Имах чувството, че изминава цяла вечност. — Тя заби поглед в краката си.

Джед не искаше да разговарят за това. Никога не бе забравял всепоглъщащата мъка, покрусата, яростта, сълзите на безпомощност, които не можеше да спре…

Годините бяха притъпили болката.

И сега всичко отново се повтаряше в трагична последователност.

Сърцето му потръпна от разкъсващ гняв и безнадеждност. Каква съдба!

— Ще умре ли тя, татко? — попита дъщеря му през сълзи.

— Не, Кейси, не вярвам — повтори той. Опитваше се сам да убеди себе си. — Докторът каза, че веднага щом извадят куршума, ще дойде при нас.

Нито един от двамата не проговори през следващите няколко минути. Кейси нервно задърпа конци от тапицерията на канапето. А Джед се престори, че разлиства някакво омачкано списание. Но се отказа и отпуснал рамене, втренчи нещастен поглед пред себе си.

— Точно сега трябваше да обядваме. — Кейси откъсна един конец и го нави на пръста си. — Ти и Сюзан щяхте да ми кажете, че ще се жените, нали…

— Откъде знаеш? — Джед беше прекалено вцепенен от мъка, за да се изненада.

Чух ви да си говорите.

— А ти какво щеше да отговориш, когато те попитахме за твоето мнение?

Кейси завря пръст в дупката на тапицерията и зачовърка в памука.

— Канех се да ви поизмъча — призна тя.

Джед кимна.

— Щях да ви кажа, че обичам Сюзан като по-голяма „сестра“ и че не е честно да ми става мащеха… — Джед не отговори и Кейси колебливо продължи: — Не бях права, татко.

Сълзите й нещастно закапаха и Джед се помъчи да я успокои, като хвана ръката й и я стисна.

— Човек често изпада в плен на разни чувства, но това не означава, че е сгрешил, Кейси — каза й той нежно. — Всеки има право да даде воля на чувствата си. Винаги съм ти го казвал…

— Но този път чувствата ме подведоха! Сюзан не би могла да ми бъде мащеха — това е лоша дума. Просто не би могла… Освен това, ако се бяхте оженили, щяхме постоянно да бъдем заедно.

— На теб това ти харесва, нали?

Кейси закима, хлипайки.

— Но сега не знаем дали това може да се осъществи. Точно както с мама и с Лъки. Разбираш колко много искаш нещо, едва когато си на път да го загубиш.

Джед стисна ръката й още веднъж и не отговори.

— Наистина ли Лъки спаси живота на Сюзан? — попита Кейси след няколко минути.

Джед не можеше да мисли спокойно за случилото се. Всеки път щом си представеше грозната сцена, целият се разтреперваше.

Пое си дълбоко дъх и започна, въпреки че вече й бе разказал всичко.

— Да, Кейси, наистина. Дотича да ме повика, като скимтеше и ме дърпаше. Буквално ме повлече след себе си. А когато пристигнахме, той се нахвърли върху Марти, събори го на земята и пистолетът изгърмя.

Вече й бе казал, че Марти е мъртъв.

— Лъки е много храбър, нали? Той можеше да го застреля!

— Да, Кейси — потвърди Джед, — можеше, но нямаше време.

Кейси въздъхна.

— Добре, че поне Лъки не пострада.

Да, помисли си Джед, Лъки се отърва. А, за Сюзан можеше единствено да се моли и да чака.

Когато докторът най-накрая се появи през двукрилата врата в далечния край на чакалнята, Джед и Кейси скочиха. Той приближи, облечен в зелени хирургически дрехи, но Джед трескаво дебнеше единствено изражението му.

Тогава той се усмихна.

Кейси импулсивно стисна ръката на баща си.

Докторът им съобщи, че куршумът е изваден без усложнения. Бил от малокалибрен пистолет, заседнал в месестата част на дясното рамо и причинил малко поражения.

— В началото ще я боли — завърши той, — но след две седмици ще се чувства прекрасно. Искам да остане тук тази вечер. Можете да дойдете да я вземете утре сутринта и да я отведете вкъщи.

— Татко! Татко! Тя е добре! — крещеше Кейси и танцуваше като полудяла. — Може ли да я видим?

Докторът кимна усмихнато.

— Разбира се, че можете. Вече е в съзнание и пита за вас.

Навсякъде около тях се усещаше натрапчива болнична миризма. Поведоха ги по коридора и скоро се озоваха пред някаква болнична стая — стаята на Сюзан.

Думите на доктора още звучаха в съзнанието на Джед. Скоро тя щеше да се чувства добре, съвсем добре, а утре можеха да я вземат и да я отведат вкъщи. Вкъщи… Заедно! Това беше най-хубавата новина, която бе получавал някога.

Сюзан беше смъртно бледа на фона на белите чаршафи, а косата й бе разпиляна по възглавницата. Когато ги видя да влизат, тя измъчено се усмихна и протегна здравата си ръка да ги прегърне.

Кейси се затича към нея, като навреме си спомни да внимава с дясното й рамо.

Джед хвана ръката й. Беше топла. Почувства облекчение — тя се чувстваше добре, доколкото изобщо човек може да се чувства добре в подобно положение.

— Толкова се радвам, че оживя — каза Кейси направо.

Сюзан се засмя, но след миг затвори очи и лицето й се сгърчи в болезнена гримаса.

— И аз — прошепна тя.

— Много ли те боли?

— Не много — увери я Сюзан. — Освен когато се смея. Съжалявам, за обяда.

— Няма нищо — рече Кейси. — Вече знаех какво имаше да ми казвате. Татко и аз си говорихме.

Сюзан погледна Джед въпросително и той кимна.

— И? — Сюзан съсредоточи цялото си внимание върху Кейси.

— Мисля, че ти ще бъдеш най-чудесната съпруга, която татко би могъл да си избере — оповести тържествено Кейси.

Сюзан пусна ръката на Джед и непохватно прегърна дъщеря му с една ръка.

— Благодаря ти, Кейси — прошепна тя.

— Имам само един въпрос. След като ти и татко се ожените, как ще те наричам?

Сюзан я погледна — толкова много я обичаше! Бе подготвена за всички въпроси, които можеше да й зададе, но не и за този. Но разбираше колко я вълнува това и рече:

— Защо не продължиш да ме наричаш просто Сюзан? Досега беше много добре, нали?

Кейси въздъхна с облекчение.

— Очаквах да кажеш точно това! — погледна тя Сюзан, после баща си. — Ще имаш ли нещо против да отида да видя Лъки сега? Татко каза, че го е оставил в клиниката.

— Нямам нищо против — увери я Сюзан.

— Знаеш ли, той ти спаси живота?

Сюзан кимна.

— Благодари му от мен, Кейси. Прегърни го силно и му дай кучешка бисквитка.

— Добре — съгласи се веднага Кейси и тръгна към вратата. — И ще го похваля колко е бил смел — почти колкото Лейди.

Сюзан проследи с поглед момичето, което изтича щастливо от стаята и се обърна към Джед.

— Наистина ли Лъки ми спаси живота?

— Да, Сюзан. — Джед се приближи до нея и хвана ръката й. — Ако не беше той… — Не довърши изречението си.

— Сигурно съм го подценила — прошепна Сюзан, сякаш се извиняваше. — Преследваше един заек, преди Марти да дойде, а когато дотърча и се опита да влезе, той затръшна вратата пред муцуната му. Мислех, че не е усетил заплахата и е отишъл да си играе, но когато…

Джед приглади косата й.

— Не трябва да си спомняш за това, скъпа. — Виждаше какви усилия й струва. Лицето й бе изпито от изтощение. — Трябва да си почиваш.

Тя поклати глава.

— Не, искам да ти разкажа. Беше като кошмар, който се е случил с някой друг. — Тя затвори очи, но продължи да говори. — Марти упражни насилие, за да влезе. Беше като обезумял, все повтаряше, че е трябвало да се оженим на този ден. — Тя видя виновния поглед на Джед и стисна ръката му. — Всичко е наред. И аз бях започнала да забравям. След малко извади пистолет от джоба си и ми каза, че ако той не може да ме има, никой друг няма да ме има. Разбирах, че трябва да го накарам да говори, за да спечеля време. Знаех, че ти и Кейси ще дойдете на обяд и ако можех да издържа дотогава…

— Всичко е наред, Сюзан, всичко е наред… — успокояващо повтаряше Джед, като нежно я галеше по косата.

— Марти… Той…?

Не можеше да изрече въпроса си. Джед се чудеше дали тя знае и се поколеба за миг, преди да й каже жестоката истина.

— Марти е мъртъв, Сюзан. Лъки се хвърли върху него и когато двамата се строполиха на пода, пистолетът сам изгърмя и го уби. Беше нещастен случай.

Сюзан затвори очи. Не чувстваше нищо, нито тъга, нито омраза, нищо. След малко ги отвори и срещна тревожния поглед на Джед.

— Не мога да изпитам гняв, нито дори облекчение. Просто ми става мъчно, когато някой умре, независимо кой. Никога не го почувствах близък, остана си чужд за мен — сякаш никога не съм го познавала.

— Той беше болен човек, Сюзан. — Джед погали ръката й, изправи сгърчените й пръсти и ги стисна леко. — Никога не съм му желал злото, но поне сега съм спокоен, че няма да нарани някой друг.

— Жал ми е за него, Джед. Дори след всичко, което ми причини… — Гласът й секна.

Джед не отговори. Не изпитваше никакво състрадание към човека, превърнал живота им в кошмар и все пак се опита да разбере чувствата й. Добротата и преклонението й към живота бяха безмерни. Не познаваше друг човек като нея.

— Все едно, че е било лош сън — каза тя накрая. — Като след страшна буря — небето зад мен тъмнее, а слънцето пред мен изгрява…

Джед се усмихна, наведе се и я целуна нежно по челото.

— Тогава не поглеждай назад. Докторът ми каза, че след две-три седмици ще се чувстваш прекрасно. Какво ще кажеш да направим сватбата тогава?

— След две седмици?

— Искаш да се оженим по-скоро?

Сюзан поклати глава.

— Не знам дали ще успеем да се приготвим толкова бързо. Искам да кажа, че трябва…

— Трябва какво?

Сюзан се поколеба. Подготовката на една сватба отнемаше много време — церемония, цветя, храна, списък на гостите…

— Не трябва да правим повече от онова, което решим — каза й Джед.

Сюзан помисли малко и се усмихна щастливо.

— Мисля, че си прав. Можем да се оженим дори само ако Кейси е с нас, стига да искаме. А след това ще се разходим из гората. Или ще отидем в планината, ако Кейси няма нищо против, а аз ще оставя клиниката на помощничката си…

— Това е идея! Целият живот е пред нас, скъпа…

— О, Джед! — протегна тя ръка към него, без да обръща внимание на болката в рамото. — Моля те, прегърни ме!

— Сигурна ли си, че може? — Без да дочака отговора й, той нежно я прегърна.

— Никога не съм се чувствала по-сигурна през живота си!

Джед се наведе и я целуна с цялата любов, на която бе способен.

 

 

Сватбата се състоя в малката бяла църква на улица „Дъб“, Кейси бе облечена в жълто и носеше жълти нарциси от градината. Тя застана пред олтара заедно с баща си и Сюзан, защото това не бе обикновена сватба, а началото на техния нов съвместен живот. Сюзан бе облечена с рокля от старинна дантела, която Маргарет Хеникър й бе подарила. Нямаше було. Косата й бе украсена само с нежно венче от ранни рози и „бебешки дъх“ и се стелеше по раменете. Къдрици се виеха около лъчезарното й лице. Носеше прекрасен букет, украсен с тънки атлазени панделки.

Всички гости бяха специално поканени и никой не бе случаен. Най-близките им хора.

Родителите на Джед долетяха от Флорида за сватбата, за да споделят щастието на сина си.

Ед и Маргарет седяха на една от предните пейки, държаха се за ръце и по време на цялата церемония си разменяха заговорнически погледи.

Били, който не можеше да отдели поглед от Кейси, стоеше малко по-назад с родителите си.

Джанет Сойер и съпругът й също бяха дошли. Предния ден Джанет им бе съобщила, че очакват първото си бебе някъде около Деня на благодарността.

Няколко фермера от околностите на Картърсбърг, включително и Ал Кенър, стопанинът на Принцеса Маргарет, бяха дошли със семействата си.

Марта Гришам, гордата баба на трите палави дакелчета, също беше тук.

И Фред Делани, собственикът на коледния жребец — Ноел, бе довел жена си и всичките си пет деца.

Толкова много любов, помисли си Сюзан. Толкова чудесни хора, които безкористно ги обграждаха с обичта си.

Когато Джед сложи на пръстта й тънката златна халка, тя вече не можеше да сдържа щастливите си сълзи.

Не изпитваше никакви съмнения, никакви колебания, никакви страхове…

Само любов!

Тя и Джед щяха да живеят заедно, да се смеят и да плачат заедно, да остареят заедно.

Сюзан хвана ръката му, а после и тази на Кейси.

Животът й беше пълен.