Сандра Браун
Цената на Рая (1)

Глава първа

Блеър занесе последния кашон на площадката над последните три стъпала. Промуши се покрай вратата и го остави върху другите два кашона точно до прага. Ръцете й трепереха от тежестта. Краката я боляха.

Слава богу, това е последният, каза си тя с доволна въздишка. Облегна уморени ръце на кашона и пое дъх. Когато се изправи, усети болка в кръста и изохка. Не беше останало място, което да не я боли!

Погледна часовника си и неприязнено сви устни. Преди повече от два часа се беше обадила в Християнския младежки съюз, за да поръча масажист. Не се беше местила повече от осем години и беше забравила колко изтощителна е смяната на къща. Но масажът щеше да я отпусне. Телефонът й не беше инсталиран и тя се беше обадила от автомат, за да поръча масажист. От Съюза я увериха, че няма да чака повече от час.

— Много са точни, няма що — промърмори тя и дръпна назад шарения шал от дългата си черна коса, който се плъзна като топче коприна. Ако всичко в този забутан провинциален град вървеше с такова темпо, нервите й нямаше да издържат повече от седмица.

Огледа тристайния апартамент, в който щеше да живее през следващите шест месеца. Не изглеждаше много уютен с разхвърляните по дървения под кашони и вързопи, но въображението й подсказваше, че апартаментът може да се превърне в приятно място за живеене. Пам я беше уверила, че по-спокойно място от това не може да се намери, стига „да не иска да живее в стерилните жилищни комплекси“.

Щом пристигна в малкото градче на атлантическото крайбрежие на Лонг Айланд, където живееше приятелката й Пам Делгейдо, Блеър разбра, че ще се чувства много по-добре в този апартамент зад стара викторианска къща на тиха и сенчеста улица, отколкото в някоя кутийка в жилищен комплекс.

Заобиколи лабиринта от кашони, за да стигне до кухничката в дъното на огромната стая, която служеше и за хол, и за спалня. Зарадва се на стария, двайсетинагодишен хладилник, защото в камерата му имаше кофичка с кубчета лед. Сложи няколко в една висока чаша и си наля диетична газирана вода от кутийката. В този миг някой почука на вратата.

— Улучи момента… — промърмори Блеър, пийна глътка от все още топлата вода и си проправи път покрай кашоните към вратата, отвори я и заяви: — Крайно време беше.

— Моля? — каза мъжът на прага.

Блеър стигаше до широките му гърди и затова вдигна зелените си очи, за да срещне най-интересните очи, които някога бе виждала. Лазурносини, с гъсти извити мигли, тъмни в основата и златисти в краищата. Светлите върху загорялата кожа на лицето бръчки се виеха като тънка паяжина от ъгълчетата на очите му към слепоочията. Веждите бяха като изписани, но гъсти и надвиснали. Той също я изучаваше с поглед.

За да избегне неудобството, тя сведе очи, но разбра, че едва ли е постъпила правилно, защото погледът й се спря на златистокафявите мустаци — същият цвят като цвета на веждите. Устните бяха изящно очертани и чувствени, а брадичката — волева, раздвоена. Блеър отново вдигна очи. Носът му беше правилен, а страните леко вдлъбнати под скулите. Очите му я гледаха все така настоятелно.

За пръв път виждаше мъж с толкова красиви черти. За малко не заекна, когато попита:

— Не ви ли обясниха пътя?

Той поклати глава. Косата му беше гъста и вълниста, леко посребрена над слепоочията.

— Не.

— Ето защо закъсняхте с цял час. В този град изобщо няма табелки на улиците. Заповядайте — покани го Блеър. — Сега имам повече нужда от вас, отколкото когато се обадих.

Той влезе и тя затвори вратата, за да запази температурата в апартамента, който се охлаждаше благодарение на климатичната инсталация на един от прозорците. Масажистът не носеше чанта, явно разчиташе само на тялото си, чиято атлетичност би смутила и най-якия футболен нападател.

Облечен в тъмносиня фланелка и бели шорти, той изглеждаше страхотно. Блеър забеляза, че освен лицето, загоряло бе и цялото му тяло. Краката му бяха дълги и източени, а мускулите им потрепваха при всяка стъпка покрай кашоните в стаята. Блеър си обясни интереса към тялото му като чисто професионален. Тя бе добре запозната с мускулите на човешкото тяло, за какво служат и как трябва да ги пазим.

— Не носите ли сгъваема маса? — попита тя.

Той спря и се обърна.

— Не.

Блеър въздъхна.

— И по-добре. Не знам къде бихме я сложили. Вече застлах кухненската маса. Там става ли? — Той погледна масата. — Леглото още не съм оправила, пък и не ми се търси чаршаф, някъде в кашоните са. Имам голяма нужда от масаж. Нали нямате против да легна на кухненската маса?

Очите му леко се присвиха в ъгълчетата, но той отвърна без дори и сянка на усмивка:

— Ни най-малко.

Лаконичните му отговори я дразнеха. Чувстваше се като някаква глупава бърборана, докато той я гледаше отгоре — сдържан и мълчалив. Дори не й се извини за закъснението. Не беше от мъжете, които лесно се извиняват. Гледаше я с неприкрито любопитство. Блеър имаше чувството, че зад сдържаността му се таи едва потискано желание да прихне. Тя не можеше да си обясни защо, но беше почти сигурна, че е така.

Погледът му се плъзна по дребното й тяло. За Блеър стеснителността бе непознато чувство, но ето че изведнъж попадна в неин плен. Очите му обходиха цялото й тяло, а погледът му я изгаряше. В облеклото й нямаше нищо привлекателно, но мълчаливото възхищение на масажиста бе осезаемо — сякаш памучните й шорти и късо бюстие бяха най-изкусителните дрехи на света.

Ако беше подхвърлил някоя закачка като онези, които чуваше всеки ден по улиците на Ню Йорк, тя щеше веднага да го сложи на място. Ако пък й бе направил комплимент за стегнатата мускулатура, дължината и формата на краката и стройната фигура, тогава щеше да му благодари и толкова. С подобни коментари Блеър можеше да се справи. Но очевидният възторг в очите му я постави в истинско затруднение.

— Ще започваме ли? — Ъгълчетата на устните му се повдигнаха в лека усмивка.

Полазиха я тръпки — гласът му сякаш погали ушите й, толкова приятен бе тембърът му. Но това беше съвсем естествено, след като идваше от тези широки гърди.

— Да се съблека ли?

Той вдигна вежда.

— Ами да.

— Ще бъда готова след минутка.

Блеър отиде в банята за стария чаршаф, който бе извадила от кашоните. Пръстите й бързо разкопчаха копчетата на шортите. Какво й ставаше? Защо беше толкова нервна? Колко пъти беше поръчвала масажист в апартамента си в Манхатън! И никога не се беше притеснявала така. Но ако този мъж я вълнуваше толкова много, може би не трябваше да се подлага на масажа…

Внезапната болка в крака обаче я накара да осъзнае, че би било глупаво да се откаже от тази възможност. Преуморените й мускули се нуждаеха от масаж, пък и докторът й беше препоръчал такава терапия. Защо се колебаеше? Вече приближаваше трийсетте и досега не бе проявявала подобна слабост. Тя уви голото си тяло с чаршафа, смело отвори вратата и като мина съвсем спокойно покрай масажиста, попита:

— Доколкото виждам, не носите лосион.

— Не.

— Това е добре, защото понякога лосионите миришат на лекарства. Използвайте ето този. — Блеър му подаде шишето с любимия си лосион, което бе донесла от банята. — Ето и няколко хавлиени кърпи, когато… когато ви потрябват… — смутено добави тя.

Но защо я гледаше така, сякаш искаше да я погълне! Тя бе споделяла миниатюрни гримьорни с мъже и жени, които се преобличаха светкавично в костюмите си за сцената. Понякога й се бе налагало дори да се преоблече набързо зад кулисите. Защо сега се стесняваше като момиче от голотата си под чаршафа?

С надеждата да отклони всепоглъщащия поглед от голите си рамене, тя попита мъжа:

— Когато дойдохте, пиех газирана вода. Искате ли?

— Не. Благодаря. Може би, след като свършим.

Блеър застана до четириъгълната маса, която тъкмо щеше да я побере. Беше я застлала със старата дебела покривка, която бе намерила в един от двата гардероба на апартамента.

— Изглежда подходяща.

— Масата ли?

— Не, покривката.

— Не е моя — погледна Блеър избелелия плат. — Намерих я в гардероба.

— Днес ли се нанасяте?

— Да.

Тя се обърна с гръб, легна по корем на масата и се изтегна. Твърдата маса се усещаше въпреки покривката. Блеър се надигна и отметна чаршафа до кръста си, после отново легна със скръстени под главата ръце.

— Апартаментът харесва ли ви?

— Да, за временно ползване. Ще остана най-много шест месеца.

— Не сте оттук, така ли?

— Не.

Тя затаи дъх, защото масажистът отметна долната страна на чаршафа и покри ханша й с хавлиена кърпа.

— А откъде сте?

— От Минесота.

Още не смееше да поеме дъх, тъй като изведнъж се оказа съвсем гола, с изключение на малката хавлиена кърпа — нещо като тясна лепенка, преметната върху част от ханша, докато синият му поглед изгаряше голата й кожа.

Изминаха няколко дълги мига. Той не продумваше. Нито дишаше. Нито помръдваше. Блеър не издържа и се обърна.

— Нещо не е наред ли?

Той се покашля.

— О, не. Раздвижвам пръстите си.

— Аха.

Мъжът сложи лосион на дланите си и го разтри. Блеър почувства пръстите му на раменете си. Те масажираха бавно и втриваха лосиона. Постепенно натискът им се засили и тя усети магическото им въздействие, разтопяващо напрежението в мускулите.

— Отдавна ли работите за Съюза?

— За Съюза ли?

— Да. Отдавна ли сте там?

— Не. Всъщност аз не работя за тях. Аз съм… на свободна практика.

— Имате ли достатъчно клиенти в толкова малко градче?

— Много. Колкото и да ви е чудно.

Ръцете му масажираха раменете й, мускулите постепенно се отпускаха.

— Ръцете ви не са като на повечето масажисти. Имате мазоли.

— Съжалявам.

— Не че се оплаквам. Просто забелязах.

— Вдигам тежести. Мазолите ми са от тях.

— Значи се занимавате с различни видове фитнес.

— Да, така е.

— Личи си, имате много спортен вид.

— Вие също.

Масажистът плъзна пръсти от раменете към мишниците й, където кожата беше нежна и чувствителна. Палците му опираха в улея на гръбнака й — дланта му бе широка и силна. Само един лек натиск и ребрата й сигурно щяха да изпукат. Блеър си отдъхна, когато пръстите му се отлепиха от чувствителното място под мишниците и бавно се плъзнаха надолу.

— Балерина съм. Трябва да съм във форма.

— Къде танцуваш?

— В музикални комедии. Всеки ден танцувам с часове.

— И в какви постановки си участвала?

Тя се засмя.

— Ами май във всички — и на Бродуей, и на други сцени. Понякога обикаляме с месеци и изнасяме представления.

— Значи танцуваш отдавна.

— Да. Откакто завърших гимназия. За голямо учудване на родителите си, вместо да продължа образованието си, аз заминах за Ню Йорк.

— А те искаха да следваш, така ли?

— И още как. Макар да успях да завърша, като учех вечерно, те продължаваха да смятат, че ще проваля живота си. Години наред им казвах, че ще замина за Ню Йорк, за да уча и за да танцувам, а те мислеха, че не говоря сериозно, и че ще променя решението си, като срещна някое добро момче и заменя безнадеждните си мечти с брак.

— Но ти не го направи.

— Не.

— Сега сигурно се гордеят с теб.

— Да, в известен смисъл. — Винаги се натъжаваше при спомена за тревогите, които бе създавала на родителите си. Години наред бе очаквала одобрението им за всяка своя стъпка. Те така и не разбираха непреодолимото й желание да танцува. — Знам, че няма да са доволни, докато не се омъжа и не им родя няколко внучета.

Палците му масажираха всеки прешлен с кръгови, успокоителни движения. Когато се срещнаха в основата на гръбнака, дланите му се отпуснаха на хавлиената кърпа върху ханша й. Пръстите му продължиха да масажират и отпускат мускулите под кърпата, а Блеър изпитваше истинско физическо блаженство от допира им.

— Само ти ли не си омъжена?

— Само аз — промърмори тя, отпуснала глава на ръцете си. — Имам двама братя и една сестра, които ги дариха с толкова много внучета, че едва се справят с подаръците за рождените дни.

Той се засмя. Смехът му беше много приятен — успокояващ като движенията на ръцете му, които масажираха мускулите на ханша и приглаждаха кожата.

— Такива са всички родители. Не са щастливи, докато не се уверят, че децата им са успели във всяко едно отношение.

— Може би новото поколение родители не са точно такива. Приятелката ми Пам има пет деца, но се отнася към всяко едно като към отделен индивид. Вероятно я познаваш. Живее в Тайдландс. Пам Делгейдо.

— Познавам семейството. Мъжът й е полицай, нали?

— Да. — Блеър се засмя, без да забелязва, че ръцете му отново лежат под мишниците й. — Пам много се промени през последните десет години. Отказа се от танцуването, за да се омъжи за Джо и да живее в покрайнините на града. Още не мога да повярвам, че приятелката ми, която изтърпя толкова много диети и изтощителни репетиции заедно с мен, е щастлива майка на пет деца!

— Не одобряваш ли този начин на живот?

Блеър сви рамене.

— Не съм аз тази, която трябва да прецени, нали? Но не разбирам как може да се откажеш от професията на балерина, ако разбира се не ти се налага.

Пръстите му масажираха ребрата под мишниците й, а връхчетата им докосваха гърдите й. Блеър усети тръпки от глава до пети. Той отлепи ръце, за да ги намаже с лосион и продължи да масажира прасците й.

— Щом си отдадена на професията си, какво правиш тук? Живяла си толкова време в града, а сега се местиш далеч, на Лонг Айланд.

Ритмичните движения на пръстите му я отпуснаха още повече. Блеър се стараеше да не мисли за леките докосвания на пръстите му в основата на гърдите й. Сърцето й се беше разтупкало, а кръвта й тутакси нахлу в главата. Сега ръцете му я разтриваха съвсем сдържано и професионално и тя реши, че онова докосване е било или случайно, или пък кой знае защо реакцията й е била свръхчувствителна.

Блеър беше свикнала с мъжките ръце. Балетът предполагаше близост, лишена от каквото й да е чувство за неудобство или свян. Но макар да бе докосвана и много по-интимно от своите колеги, тя не си спомняше допирът им да е стягал гърлото й или стомахът й да се е свивал от подобни блажени тръпки.

— Не разбрах защо си дошла тук.

Той се наведе над ухото й и гласът му я сепна от летаргичния унес. Дъхът му погали косите й, а тя бе доволна, че думите му я откъснаха от смущаващите мисли. Блеър се размърда неспокойно, усетила дланите му на бедрата си.

— Ами… наложи се да спра да танцувам за известно време, по лекарско предписание.

Ръцете му спряха да масажират бедрата.

— Защо?

— Най-вече заради колената. Имам разтегнати сухожилия. Трябва да почивам, за да се възстановя.

— След колко време ще можеш пак да танцуваш?

— След шест месеца.

Отново я прониза болката, която изпита, когато лекарят й съобщи заключението си. Той беше третият лекар, с когото се бе консултирала, след като отхвърли диагнозите на първите двама. Тях бе приела като шарлатани, които се интересуват повече от чековата й книжка, отколкото от здравето й.

— Значи състоянието ти е сериозно.

— Не, не е — рязко рече тя и притвори очи, сякаш за да отпъди неприятните факти, които трябваше да приеме. — Не е — повтори Блеър по-спокойно, но със същата убеденост в гласа. — Такива неща се случват с професионалните балерини — разтегнати мускули, сухожилия, изкълчвания. Няколко месеца почивка и ще бъда напълно здрава.

— Сега изобщо ли не танцуваш?

— Правя сама някои упражнения, за да поддържам форма. Без да се преуморявам.

Двамата замълчаха. Блеър се опитваше да не мисли първо за това, че се налагаше да се откаже от кариерата си за шест месеца, и второ — за възбудата, която изпитваше от докосването на мазолестите му пръсти по някои ерогенни точки на бедрата.

— Сама ли донесе всички тези кашони? — наруши мълчанието той.

— Да. Пам ми услужи с пикапа си. Сутринта ги натоварих и без ничия помощ ги пренесох от колата в къщата.

— За колената ти е вредно да носиш толкова тежко.

— Нищо им няма.

Всъщност колената я заболяха, когато мъкнеше последния кашон, но тя никога нямаше да го признае. Блеър съзнаваше, че не постъпва разумно. Това, че не обръщаше внимание на травмите си, нямаше да й помогне да се почувства по-добре. Не можеше да допусне, че има някаква вероятност да се наложи да се откаже завинаги от балета. Все едно да се откажеше да диша и да живее.

— Защо не помоли някой да ти помогне?

— Пам беше решила да ходи с децата на плаж, не исках да им развалям деня. Смяташе да дойдат по-късно с Джо и да ми помогнат, но защо да ги разкарвам и притеснявам. Апартаментът е на съседа отсреща и Пам каза, че мога да го помоля да ми помогне, ала него май го няма. Ключът беше у Пам. Взех го и се нанесох.

— Значи не се познаваш с хазяина?

— Не. Той е приятел на Пам и тя уреди да ми даде апартамента под наем. Мисля, че е дърводелец.

— Сигурно щеше да помогне на крехка дама като теб да пренесе всичките тези кашони.

— Сигурно. Но не искам да съм задължена на съседите си.

— Държиш на независимостта си.

— Точно така. И то много.

Той примъкна един стол до масата. Блеър погледна през рамо и го видя да сяда до краката й. Олекна й, защото това означаваше, че повече няма да докосва бедрата й.

Масажистът взе стъпалото й в ръце и бавно го разтри.

— Защо се отнасяш така към стъпалата си?

Тя се засмя.

— Грозни са, нали? Криви пръсти, мехури, загрубели в мазоли, и още мазоли… Така е, стъпалата на балерините след години работа изглеждат като копита.

Той намаза издатините и мазолите с лосион. Ако й предстоеше да танцува, тя нямаше да му позволи да ги масажира. Тези твърди места по стъпалата всъщност ги предпазваха от натъртвания и удари. Но сега се отпусна и се остави на ръцете му. Той разтри всеки един пръст поотделно.

После раздвижи кръгообразно глезените й.

— Отпусни се — рече той, защото тя понечи да завърти глезените си сама. — Това е моя работа.

След глезените внимателно раздвижи и коленете й. Тя установи, че напълно се е отпуснала и че не чувства никаква схванатост в мускулите и ставите, а това не й се беше случвало от седмици.

Обзе я приятна нега, напрежението в тялото й изчезна, а очите й сякаш сами се затваряха. Искаше й се масажът никога да не спре. След като си бе тръгнала от луксозния кабинет на доктора, куцукайки разплакана към дома, Блеър бе решила, че сигурно никога вече няма да почувства тялото си толкова отпуснато и блажено, както го чувстваше сега.

— Вече можеш да се обърнеш — нареди той и без да се замисли, Блеър се обърна с едно движение, все така притворила очи. Той ахна едва чуто и метна хладните кърпи върху гърдите й корема й. Този звук на изненада може би трябваше да я смути, но тя все още не беше излязла от блажения унес, за да реагира.

Масажистът застана зад главата й и Блеър усети мириса на лосион. Когато се наведе да остави шишето, тя усети допира на бедрата му до главата си. Той сложи ръце на раменете й и започна бавно да разтрива ръцете над лактите. Дъхът му галеше лицето й.

Пръстите му се плъзгаха под раменете й, а палците — по ключиците. Докосваше я леко, твърде леко, за да има някакъв терапевтичен ефект, но Блеър не желаеше да му го каже. Беше й толкова приятно да чувства вълшебните му ръце. Кое ли беше следващото място, на което щяха да се спрат?

Любопитството й скоро бе задоволено. Пръстите му започнаха да масажират горната част на гърдите й. Кожата й трептеше под техния допир. Блеър усети как възбудата пълзи по връхчетата им. Как искаше ръцете му да ги погалят и да ги притисне под своите ръце към изгарящите от желание гърди. Макар с неохота пръстите му се отдалечиха, и за свое учудване тя въздъхна сподавено и разочаровано.

Той вдигна отпуснатата й ръка и я облегна на гърдите си. Съвсем леко прокара пръсти по мускулите в посока от мишницата към дланта й, която висеше отпусната като повехнало цвете до широките му гърди, точно до милувката на дъха му.

Как ли би реагирал, ако погалеше вдлъбнатината на брадичката или мустаците му? Всъщност не й достигаше смелост, за да го стори, но дори да събереше кураж, то силите й не достигаха да протегне ръка. Самата мисъл я изпълни със сладостно чувство, сякаш във вените й потече гъст омаен нектар.

Постепенно пръстите му стигнаха до китката й. Палецът му очерта няколко кръгообразни движения върху дланта. Той разклати китката и тя се отпусна. Последва масаж на всеки пръст поотделно — от основата до върха, със специално притискане на възглавничките между ставите. В движенията на разтриващите му пръсти имаше нещо еротично и твърде възбуждащо.

Блеър положи усилия да отвори очи и срещна синия му поглед. Той вдигна другата й ръка и облегна и нея на гърдите си. Подпря двете й ръце с лакти и попита с глас на хипнотизатор, който приспива пациента си:

— Дали не съм те гледал в някой спектакъл?

Ръцете му разтриваха слепоочията й.

Блеър беше доволна, че е все в състояние да отговоря ясно и каза:

— Не знам.

— Разкажи ми за някои представления. Може и да съм те гледал.

Блеър отново се унесе и затвори очи, докато той нежно потупваше шията й.

— Ами например показваха ме… в една реклама за портокалов сок по телевизията — промълви тя.

— Така ли? — Той притискаше ритмично слепоочията, леко поклащайки главата й ту на една, ту на друга страна, така че тя усещаше допира на твърдите му бедра в тила си.

— Един голям сребърен балон се търкулва срещу мен и аз скачам над него…

— Май съм виждал тази реклама.

— Не би ме познал, защото съм с лъскава сребриста перука и огромни жълти очила във формата на маргаритка.

Пръстите му се движеха от центъра на челото към слепоочията.

— Не мога да си представя как изглеждаш със сребриста перука. Не мога да си те представя с друга, освен с лъскава черна коса. Значи жълти очила във форма на маргаритки? Нищо не може да скрие тези зелени и бездънни като морето очи. — Блеър тутакси го погледна. Показалецът му се плъзна по гладката й повдигната вежда.

Блеър съзнаваше, че не бива да позволява да й говори така. Та те едва се познаваха. И все пак не намираше сили да спре като че ли вече неизбежното. Той се наведе и притисна ръцете й до гърдите си. Искрящите му сини очи приковаха погледа и сякаш парализираха мислите й.

— Представям си те само такава, каквато те виждам сега. Не мога да си представя да изглеждаш другояче.

Неочаквано устните му докоснаха бузата й. После се наведоха над нейните устни. Тя вдъхна омайващия букет на дъха му. Миг преди да я целуне, някой почука на вратата.

Тя потисна тихия си стон, а той въздъхна, изправи се и внимателно пусна ръцете й. Блеър седна и бързо се уви с чаршафа. Усети, че страните й пламтят, а масажистът се запъти към вратата.

— Здравейте — чу се млад мъжки глас. — Извинявайте, че закъснях, но е станала някаква грешка с адреса.

Високият рус мъж не отговори. Младежът беше с бели панталони и бяла фланелка с червен надпис на джобчето: „Християнски младежки съюз“.

— Аз съм масажистът.