Сали Брадфорд
Старите нови неща (12)

Дванадесета глава

През цялата седмица Кейси се чувстваше нещастна. Беше плакала след вестта за смъртта на Лейди. Дълбоко съчувстваше на Сюзан. От друга страна, не можеше да си прости, че провали начинанието с тоалетната хартия. Дори и сега, в края на седмицата, тя все още съжаляваше.

Както бе предсказала Сюзан, ранният утринен дъжд бе превърнал тоалетната хартия по дърветата в парцали мокра каша. Неприятна гледка, макар да не се получи онова, което очакваха с Били. След този случай всеобщото недоволство от проявите на вандализъм в иначе тихото и спокойно градче нарасна. Снимка на „украсени“ дървета се бе появила в местния следобеден вестник още на следващия ден. Бе публикувана и история, която правеше връзка между „жертвите“ и комитета, заел се да уволни училищната библиотекарка. Бяха отпечатани дори извадки от спорните книги. Четени извън контекста, цитатите не оставяха никакво съмнение, че става дума за нещо непристойно и вредно за младите хора.

Кейси седеше тъжна на предната веранда и размишляваше. Бяха се провалили. Вместо да спечелят нови привърженици за каузата на госпожица Хеникър, разгласяването на акцията, бе накарало до вчера неутрални родители да подкрепят становището, че книгите на Алисън Крейг са истинска заплаха за традиционните ценности.

Не бе направила нищо, за да спаси Лейди, но й бе хрумнала нова идея, с която можеше да помогне на госпожица Хеникър. Трябваше само да убеди Били да й съдейства.

Лъки изскочи с лай от къщата — искаше да е навън, при нея. Въпреки отчаянието, което я бе обзело, лудориите на Лъки я развеселяваха. Появата на кучето в живота й бе едно от най-хубавите неща, които й се бяха случвали напоследък, почти толкова хубаво, колкото, когато Сюзан й стана „сестра“. Кейси отиде да съобщи на баща си, че ще изведе Лъки на разходка. Реши да отидат до Сюзан и да поиграят на фризби, докато стане време за вечеря.

Едва успяваше да усмири четириногия си приятел по пътя, когато Били ги настигна.

— Почакай! — извика той. Скочи от колелото си и го затика край себе си. — Баща ти ми каза, че си тръгнала към Сюзан…

— Били — прекъсна го тя, — щях да намина по-късно. Исках да поговорим.

— Ами… И аз исках да те питам нещо.

— Нека първо аз да ти кажа — настоя Кейси.

— Ще ми помогнеш ли да напиша писмо до вестника, в което да им разкажа защо предприехме акцията с тоалетната хартия?

— Да не си полудяла?! Майка ми ще ме убие, ако разбере.

— Няма да подписваме писмото — успокои го Кейси. — Да не ме мислиш за глупачка! Просто ще обясним колко несправедливо е да изхвърлят госпожица Хеникър и колко хубави са книгите на Алисън Крейг. Ще се подпишем като „загрижени ученици“.

— О-о-о! — Били изрита едно камъче от пътя с върха на маратонката си.

— Можем да използваме твоя компютър, така че да не могат да открият чий е почеркът — продължи Кейси.

Били уж я слушаше, но в същото време правеше някакъв номер, като се опитваше да задържи кормилото с един-единствен пръст.

— Не знам дали някакво си писмо до вестника ще промени нещата. Когато излизах от къщи, майка ми тъкмо говореше с някой по телефона, че ще представят петицията за уволнението на госпожица Хеникър пред училищното настоятелство.

— Трябва да опитаме — настоя Кейси. — Тези книги са важни. След като прочетох онази книга за малтретираната жена я дадох на Сюзан и тя се раздели с Марти.

— Но ти не знаеш дали това е причината…

— Дори и да не е, тези книги са важни, а и не е честно да изхвърлят госпожица Хеникър!

— Добре, ще ти помогна — измърмори намръщено Били.

— На твоя компютър, нали?

— Да, на моя.

— Кога?

Били помисли за момент.

— В понеделник след училище. Баща ми още ще е на работа, а майка ми има някаква среща.

— Чудесно! — усмихна се доволно Кейси. Може би все още имаше шанс да спасят госпожица Хеникър. Ако напишеха силно въздействащо писмо и много хора го прочетяха, може би някои от тях щяха да променят мнението си.

Тя и Били продължиха в мълчание, докато не свиха в улицата, където живееше Сюзан.

— Кейси? — Били изглеждаше нервен.

— Какво?

— За това, което исках да те питам… Думите му неочаквано бяха прекъснати от една червена кола, която префуча покрай тях толкова близо, че и двамата едва успяха да отскочат встрани от пътя и да дръпнат Лъки.

— О, едва не ни смачка! — възкликна Били и се опита да успокои изплашеното куче.

Кейси приседна, като стискаше каишката на Лъки.

— Добре ли си, Били?

— Да. Този идиот караше файърбърд!

Лъки силно излая и се дръпна рязко, когато Кейси се опита да го прегърне.

— Сигурен ли си, че беше с файърбърд?

— Разбира се, че съм сигурен — отговори Били важно. — Мога да разпозная всяка марка кола. Производство, модел, година…

— Марти кара червен файърбърд. — Кейси преглътна трудно, устата й изведнъж бе пресъхнала.

— Хайде! — Били я хвана за ръката и й помогна да се изправи. — Да вървим да видим как е Сюзан.

Той се качи на колелото, а Лъки и Кейси заподтичваха след него.

— Няма я тук! — съобщи Били от предната веранда, когато пристигнаха.

— Провери в клиниката — извика Кейси.

Но Сюзан я нямаше и там. Намериха бележка на вратата, на която пишеше: „На адрес съм. Ще се върна към пет.“

— Значи Сюзан е добре. Не е била тук, когато Марти е идвал. — Кейси седна на земята заедно с Лъки, който дишаше тежко, пльоснат по корем, разперил лапи.

— Жаден е — рече Кейси.

— И аз също — изтри потта от челото си Били. — Да видим дали не можем да отворим задния прозорец като предишния път.

— Ами… — Кейси се поколеба.

— Нали не го правим с лош умисъл. Сюзан не би ни простила, ако оставим Лъки да се обезводни.

С малко усилия те успяха да отворят прозореца и Били се промуши вътре. След като се напи с вода, подаде една чаша на Кейси и още три пъти наляха на Лъки.

— Сюзан трябва да държи този прозорец заключен — отбеляза Били, когато се измъкна навън.

— Ще й кажа — рече Кейси. — Ще й кажа и за файърбърда. Какво не бих дала да разбера дали това наистина беше Марти.

Кейси и Били поиграха малко на фризби с Лъки и си тръгнаха към къщи. Били обаче бе необичайно мълчалив. На два или три пъти започваше да казва нещо, но в последния момент се отказваше и заговорваше за друго. Когато стигнаха до предната веранда на тяхната къща, Кейси понечи да влезе, но той я спря:

— Почакай малко!

— Какво има? — дръпна тя Лъки, който се бе втурнал към вратата.

Били запристъпва смутено от крак на крак.

— Искаш ли да дойдеш с мен на пролетния бал? — изрече той на един дъх.

Учудена, Кейси премигна няколко пъти и се втренчи в него.

— Имаш предвид официалния бал през март, на който момичетата се обличат в красиви рокли, а момчетата в костюми?

Били кимна и ушите му започваха да почервеняват.

— Е, ще дойдеш ли все пак?

Кейси не му отговори веднага и мълчаливо проучваше състоянието на стария дъсчен под на верандата.

— Добре — рече накрая тя и свенливо избегна погледа му. — А сега трябва да вървя. — Обърна се и изтича към къщата, като дърпаше след себе си нещастния Лъки.

— Татко! — извика тя. — Къде си? Трябва да ти кажа нещо много важно! — Всичко друго, което се бе случило през този ден, бе забравено, когато тя влетя в ателието на Джед.

— Какво е толкова важно? — Джед се облегна назад и се опита да потисне усмивката си. Лицето на дъщеря му бе зачервено, а косата й разбъркана. Както обикновено беше с протрити джинси, избеляла риза и стари маратонки с незавързани връзки.

— Трябва ми нова рокля за пролетния бал!

— Наистина ли? А не спомена ли наскоро, че балът бил глупост и ти няма да ходиш?

Кейси се усмихна, но този път усмивката й бе някак различна. Джед никога не беше я виждал такава.

— Отивам с Били! — Докато той се чудеше как да реагира на съобщението, тя продължи: — Но ти няма нужда да идваш с мен по магазините. Ще помоля Сюзан. Само трябва да ми дадеш пари.

— Дадено — отвърна той. — Само ми кажи колко и кога.

Кейси не уточни и изчезна към кухнята. Чак сега Джед си позволи да се усмихне. Първата й официална покана… Първият й бал… И то с Били. Беше неизбежно.

 

 

Ед седя мълчаливо цяла вечер, Маргарет все още не бе свалила престилката си, когато отиде зад него и нежно започна да масажира раменете му. Току-що бяха привършили с чиниите тя миеше, а той бършеше — беше им станало навик. Обсъдиха времето, шивашкото ателие на ъгъла и опасността ниските мартенски температури да унищожат цветовете на форзицията зад къщата, но съзнателно бяха пропуснали другите по-важни неща, които ги измъчваха.

— Какво има, Ед? — погали тя широките му рамене. — Разсеян си, откакто дойде. И не ми казвай, че няма нищо. Познавам те прекалено добре.

Ед сви рамене и си пое дълбоко дъх, после се обърна и придърпа Маргарет на стола до себе си. Обърна се с лице към нея и задържа двете й ръце. По израза на лицето му разбра, че й предстои да чуе неприятни неща.

— Не знам какво да правя, Маргарет — стисна той ръцете й и извърна поглед. — Пет жени от Асоциацията на родителите и учителите дойдоха тази сутрин в кабинета ми с петицията. Искат да напуснеш незабавно.

Думите останаха да висят заплашително във въздуха. Ед не пропусна да забележи болката, сгърчила лицето на Маргарет.

— Опитах се да ги успокоя, но те си изляха гнева, като непрекъснато повтаряха думата „морал“ и едва ли чуха онова, което им казах. Само ако можехме да ги накараме да разберат…

— Няма да разберат — прекъсна го Маргарет.

— Какво ли не опитах. Закостенели пуритани! Те дори не желаят да разберат проблемите на децата си, камо ли да им помогнат да се справят с тях, и то в свят като днешния. — Маргарет гледаше сключените им ръце. Почувства се остаряла, изморена и обезкуражена. През всичките тези месеци на непрекъсната борба, бе мислила, че нещата ще се оправят по някакъв начин. Бе вярвала, че може да накара тези хора да разберат какви трудности изживяват децата им в тази преходна възраст и каква нужда имат да поговорят с някого за проблемите си. Но времето й бе изтекло.

— Знаеш, че бях напълно съгласен с това, което се опитваше да направиш. — Ед потупа ръката й. — Съжалявам, Маргарет!

— Не, аз съм тази, която трябва да съжалява. — Погледът й бе изпълнен с нежност. — Бедният ми, Ед! Исках да ти го спестя. Никога не съм мислила, че нещата ще стигнат дотук. Но сега вече трябва да направя нещо.

Ед стисна устни и върху лицето му се изписа решителност.

— Аз няма да съм този, който ще те уволни, ако това имаш предвид. Първо ще напусна аз.

Маргарет поклати глава.

— Нали ти остават само пет години до пенсия! Би било глупаво. Освен това жертвата ти едва ли ще произведе необходимия ефект. Ако ти не ме уволниш, те ще отнесат въпроса до училищното настоятелство и в края на краищата, пак ще ме уволнят. Не мога да допусна да изоставиш децата.

— Тогава какво ще правим?

Маргарет го погледна открито.

— Ще направя единственото нещо, което мога. Ще напусна сама. Незабавно!

— Маргарет, не мога да ти позволя да направиш това!

— Имам ли избор?

— Но така те ще спечелят, а аз знам колко ще загубим от това всички.

— Не, Ед, това не е победа. Не е. Ако махна книгите от полиците, победителите наистина ще са те. Ако напусна, тогава всички ще са наясно с позицията ми. Няма да пожертвам идеите си. Поне това мога да оставя на децата…

Ед се протегна и я погали по бузата.

— Ти даде на децата нещо много по-важно. Видя ли писмото, което написаха за теб в следобедния вестник?

— Не, не съм си купила вестник този следобед.

— Децата, които окичиха с тоалетна хартия дърветата на родителите — активисти, написали писмо — анонимно, разбира се, — и се опитали да обяснят защо са го направили. Беше нещо като израз на любов и уважение към теб, Маргарет.

— О, Ед! Наистина ли са си загубили времето да пишат писмо? — Маргарет беше дълбоко трогната, че има деца, които бяха достатъчно загрижени, за да се опитват да променят нещата.

— Знаеш ли кой го е написал?

Маргарет се усмихна.

— Не със сигурност, но се досещам. Мисля, че са Кейси Паркър и Били Ханкинс. Те бяха много огорчени от неуспеха на контра петицията им.

— Децата те обичат, Маргарет — рече Ед и отново хвана ръцете й. — И те не са единствените. — Тя усети как се изчервява и отклони поглед. Той беше толкова мил. Затова го обичаше. — Обичам те, Маргарет, и ако наистина си решила да напускаш, искам да те попитам нещо.

Тя го погледна с навлажнени очи.

— Какво е то, Ед?

— Маргарет, ще се омъжиш ли за мен?

Очите й станаха огромни от вълнение. Всеки път, когато той повдигаше въпроса за женитба, тя отказваше да го дискутират, защото законът забраняваше съпруг и съпруга да работят в едно и също училище. Сега този пречка щеше да отпадне. Тя го погледна и отново си помисли, че той е най-сериозният, искрен и чудесен мъж, когото някога е познавала. На петдесет и пет годишна възраст и след всичките тези години самота, животът й сякаш отново започваше и то с мъж, когото истински обичаше. Тя бе готова да му отговори. Очите й блестяха, а гласът й трептеше от чувства.

— О, да, Ед! Ще се омъжа за теб.

Той я прегърна и я завъртя из стаята.

— Ти току-що ме направи най-щастливия мъж в цял Картърсбърг, в цяла Вирджиния и в целия свят. Господи, колко те обичам!

— Ед, и аз те обичам! Не биваше да те карам да чакаш толкова дълго. — Маргарет се засмя и обви ръце около врата му.

Той нежно я докосна по страните и започна да маха фибите от косата й.

— Ти направи толкова много за децата, Маргарет. Обичам те точно защото си такава и за нищо на света не бих искал да се променяш. Няма да чакаме и минута повече от необходимото. Ще се оженим през пролетната ваканция.

— Но, Ед, това е след по-малко от две седмици!

— Точно така. Можеш да обявиш напускането си последния учебен ден и още същата нощ ще заминем на сватбено пътешествие.

— Но, Ед… — усмихна се тя. — Защо пък не! Така да бъде.

Той махна и последната фиба и косата й се разпиля по раменете.

— Искам те сега, любима — прошепна той в ухото й. — Какво ще кажеш да се качим горе?

— О, Ед! — Маргарет се притисна към него. — От цяла вечност чакам да кажеш това!

 

 

Събота сутрин. Ранна пролет. Джед се събуди при изгрев-слънце. От птичи песни. Той полежа още няколко минути, като си мислеше колко много са му липсвали трелите им през цялата зима. Реши да стане. Денят бе започнал все едно дали това му харесваше, или не.

Той се прозя и облече стария си сив анцуг и обу маратонки. В момента, в който се появи на стълбите, Лъки се залепи за него, като махаше с опашка в очакване да предстоящата разходка. Песът щастливо последва Джед в кухнята.

— Знаеш ли, приятелче, ти си истинска напаст. Щях да се измъкна през задната врата и да потичам сам. Сам! Соло. Разбираш ли?

Лъки започна да маха с опашка още по-силно и Джед не можа да не се усмихне, докато му слагаше каишката.

— Добре, куче, мога дори и да започна да те харесвам, но не и преди да спреш да гризеш моливите ми.

Лъки се втурна пред него през задната врата на верандата, като опъваше каишката до скъсване. Завиха покрай къщата, покрай Методистката църква и свиха по Трета улица.

Въздухът бе още режещо студен, а слънцето едва си бе пробило път през сивкавите облаци. Високите кленови дървета по края на улицата не бяха се раззеленили, но пъпките им набъбваха и обещаваха плодородие. Докато пробягаха първия половин километър, мислите на Джед лениво блуждаеха. Не искаше нищо друго, освен да се наслаждава на началото на новия ден. А може би това бе началото на един нов живот? Чувстваше се изпълнен с енергия, в хармония със себе си, както не бе се усещал след смъртта на Елизабет. Прекрасно усещане!

Той мина покрай училището на Кейси и се възхити на яркожълтите форзиции под прозореца на библиотеката.

Денят обещаваше да е хубав. Докато се чудеше как да го прекара най-добре, мислите му отлетяха към Сюзан. В едно беше сигурен — тя се вписваше чудесно в плановете му за деня, както бе било и през последните три седмици, откакто развали годежа си.

Понякога само изпиваха по чаша кафе сутрин. Друг път излизаха заедно — ходеха на кино или отиваха да вечерят в китайския ресторант. Една вечер си приготвиха спагети. Кейси и Сюзан правеха топчета от мляно месо, докато той бъркаше доматения сос на печката. Говориха, смяха се и ядоха до късно вечерта. Синините на Сюзан бяха изчезнали и тя най-накрая бе възстановила естествения матов цвят на лицето си. Почти бе превъзмогнала и мъката си по Лейди. Изглеждаше отпочинала и щастлива. Постепенно тя се превръщаше в част от живота им, а Джед искаше точно това.

Лъки опъна каишката и пое по една пряка пътечка през градския парк. Маратонките на Джед затънаха в пръстта, когато навлязоха в гората. Изведнъж кучето рязко спря и клекна встрани от пътеката. Джед го изчака, като се подсмиваше. Кога Лъки ще осъзнае, че е мъжко куче, и ще започне да вдига крак като всички песове до някое дърво, вместо да кляка до някоя туфа теменужки, чудеше се Джед. Теменужки… Той се наведе и разгледа разцъфналите диви цветя. Дузина дребни лилави цветчета показваха главички измежду зелени сърцевидни листа. Спомни си, че Сюзан му бе казала как Лейди откривала първите цъфнали теменужки през пролетта. Лейди вече я нямаше, но Лъки бе намерил теменужки за нея. В този миг Джед разбра какво ще направи днес.

 

 

Сюзан чу в съня си някой да хлопа по входната врата. Отвори едното си око и погледна часовника. Седем и трийсет и седем минути.

Тя измърмори нещо неразбрано и отново затвори очи, но хлопането се повтори. Сигурно е спешен случай, реши тя, отметна завивките и облече халата си на път към вратата.

— Кой е? — Попита сънено.

— Аз съм, Джед! Ще ми отвориш ли?

Тя веднага се разсъни. Бързо махна веригата и отвори вратата, очаквайки да чуе лоша вест.

— Какво има?

Но Джед изобщо не изглеждаше разстроен, нито притеснен от нещо. Стоеше подпрян на рамката на вратата, облечен в джинси и избеляла зелена фланелка, и широко се усмихваше. Гладко избръснат, лъхащ на одеколон. В едната си ръка носеше плик от ресторанта за бързо хранене, а в другата — кафява картонена кутия, термос и две градинарски лопатки.

— Няма ли да ме поканиш?

Разбира се, че щеше да го покани. През последните дни той не й излизаше от ума. Застанал така на прага, й се стори направо прекрасен. Едва ли друг мъж би изглеждал толкова сексапилен в този ранен час. И все пак тя се поколеба. Защо, о, защо не беше като онези красавици, които спяха в ефирни нощници и сутрин намятаха копринена роба? Защо косите й не бяха руси и не се стелеха на вълни по раменете? Защо не носеше атлазени пантофки? Но сега не можеше да поправи нито един от тези пропуски.

— Заповядай, Джед. Само минутка да се облека.

Джед обаче не помръдна. Никога не беше виждал жена, която да изглежда толкова възхитително сутрин. Буйната й кестенява коса падаше тежко по гърба, по белия хавлиен халат, който меко обгръщаше съблазнителното й тяло. Страните й бяха порозовели от съня, а големите й сиви очи блестяха призрачно като луната нощем. Влажни. Нежни. Прекрасни…

Пожела да я притисне към себе си и да усети гърдите й до своите. Да я целуне. Да прокара пръсти през косата й. Тогава забеляза босите й крака, които се подаваха изпод нощницата, и се засмя.

— Там, където отиваме ще ти трябват обувки!

Тя го хвана за ръкава на фланелката и го издърпа вътре, като хлопна вратата.

— Винаги нося обувки. Е, почти винаги… — Тя надникна в тъмните му кафяви очи, пълни със смях и щастие, и тайно си пожела той да я прегърне. Доскоро бяха само приятели, но сега собствените й чувства я плашеха. Тя се сгуши в халата и потисна трепета си.

— Може би ще прозвучи нелюбезно, но какво правиш тук в този ранен час? Слънцето едва е изгряло. И какво носиш в този плик?

— Закуската — отвърна той. — Омлети върху кифли, препечени с масло, и портокалов сок. — Той млъкна и кимна към кутията. — А и нещо, което ще ни е необходимо за онова, което съм намислил да правим днес. А сега побързай да се облечеш.

Сюзан се засмя.

— Търпение! Само десетина минути и съм готова.

Тя изчезна нагоре по стълбите и преди Джед да е стигнал до кухнята, чу плющенето на душа.

Когато Сюзан се появи отново, той вече беше напълнил термоса с горещо кафе и седеше на масата. Заслужаваше си да я почака. Свежо измитото й лице просветваше като седефено. Очите й блестяха в очакване. Мокрите й къдрици се виеха около лицето.

— Облечена ли съм подходящо за начинанието? — Тя погледна фланелката и джинсите си. — Взех пример от теб, тъй като не знаех къде отиваме.

— Ами, и аз не съм много сигурен. Какво ще кажеш за пикник на закуска.

Ентусиазираният й поглед му подсказа, че е направил правилен избор.

— Никога не съм ходила сутрин на пикник! Но знам едно място!

Джед се усмихна. Обичаше да я вижда така естествена и спонтанна.

Остави я да го води из гората, като крачеше широко след нея. Дърветата извисяваха стволове над тях, а клоните едва бяха започнали да се разпъпват. Мокрите миналогодишни кафяви листа, които се стелеха в мек поизгнил килим по земята, заглушаваха стъпките им. Сюзан прескочи едно тясно поточе и посочи огромното повалено дърво пред тях.

— Какво ще кажеш да го използваме за маса?

— Точно това си помислих и аз — отвърна Джед. Прескочи поточето и остави плика с храната и термоса върху дънера. Точно над тях на една висока ела, яркочервен мъжки кардинал чуруликаше любовно на женска в розово-сива окраска.

— Мисля, че имат гнездо горе. — Сюзан седна на дървото и вдигна глава нагоре, за да види по-добре птиците. — Знаеш ли, птиците — кардинали образуват по една брачна двойка за цял живот?

— Така и трябва да бъде. — Той сипа кафе в единствената чашка от термоса, отпи глътка и я подаде на Сюзан.

— Да, и аз мисля така — отговори тя тихо. И двамата знаеха, че нямат предвид само птиците — кардинали. Сюзан отпи от кафето и се пресегна за кифла. — М-м-м, любимите ми! Студен омлет и кифла, препечена с масло! — Погледна го крадешком. Марти сигурно щеше да намери възклицанието й за неуместно. Но Джед просто се засмя.

— Въпросът е дали студеният омлет и кифлата, препечена с масло, са по-вкусни в гората, отколкото в кухнята?

— Предавам се, така е — отвърна Сюзан. Довършиха закуската си, когато видяха как един заек доскача до пъна и любопитно ги загледа. След като прибраха остатъците от храната в чантата, Сюзан прегърна Джед и прошепна:

— Благодаря ти, благодаря ти за чудесната закуска!

— Аз ти благодаря — отвърна той, — ти я направи чудесна…

Той я притисна нежно и тя усети твърдите му силни гърди. Можа да чуе глухото равномерно туптене на сърцето му — звук, който по някакъв необясним начин я караше да се чувства уверена и в безопасност. Чувствата й към него бяха нещо много повече от приятелска привързаност. Вярно е, че в началото ги взе за приятелска симпатия, но постепенно осъзна, че не е така. Какво можеше да очаква в бъдеще? Сюзан не знаеше. Предусещаше нещо хубаво. Топлият му дъх я парна и тя вдигна лице в очакване.

Джед се взря в очите й и се усмихна, нежно отмахна един кичур от лицето й. Тя потрепери, когато пръстите му докоснаха страната й. От клона на вечнозеленото дърво кардиналът отново отправи зов към любимата си. Сюзан се усмихна и нежно го погали. Очаквал само знак, той импулсивно я прегърна и сведе глава. Тя затвори очи и усети парещите му устни да оставят следи по челото й, по бузите, по устните й…

В началото целувката бе нежна и плаха като шепот, сякаш се изучаваха взаимно. Тя обви ръце около врата му и леко разтвори устни. Неговите станаха по-нежни и подканващи. Сюзан усети как цялата вътрешно трепери. Джед потръпна и я придърпа още по-плътно към себе си, а трескавите му ръце се плъзнаха по гърба й.

— О, толкова е хубаво! — прошепна тя.

Той предпочете да й отговори не с думи, а с ласки. Езикът му нежно очерта линията на устните й, първо долната, после горната. След което тя направи същото с него и се засмя радостно, когато усети колко му хареса.

Джед леко се отдръпна, като се опита да не се поддаде на заразителното й веселие.

— Няма нищо толкова смешно в една целувка! Много е сериозно, казвам ти…

— Не, не е! Това е игра. Чудесна игра! — И за да докаже твърдението си, Сюзан притисна устни към неговите, а когато той й отговори, тя се отдръпна и се опита да избяга.

— Хей, така не е честно! — запротестира той и отново я придърпа към себе си. Този път я целува дълго, докато не останаха без дъх.

— Имаш ли представа как ме караш да се чувствам? — прошепна след време тя.

— Обзалагам се, че почти като мен. — Джед се засмя и я целуна отново, а после притисна главата й към гърдите си. В продължение на една дълга минута те тихо се прегръщаха в очакване сърцата им да спрат лудия си бяг. Една катеричка подскачаше на близкото дърво и любопитно надзърташе към тях.

— Наистина не искам този миг да свършва — прошепна накрая Сюзан.

— Нито пък аз — отвърна Джед. Нежно я притисна и я целуна по челото. — Да предвкусваш удоволствието, понякога е по-вълнуващо от самото удоволствие. Обещаващо начало…

Сюзан го погледна.

— Така ли мислиш?

Джед мълча няколко секунди, преди да отговори.

— Да. Мисля, че ни очаква едно дълго пътуване, Сюзан, и не бива да бързаме. Искам да се наслаждаваме на всяка стъпка по пътя.

Сюзан сведе поглед, за да не забележи влагата в очите й.

— Не крий чувствата си — прошепна той. — Всичко е чудесно. Наистина е чудесно!

— Знам — каза тя с треперещ глас. — Но през изминалите няколко седмици се случиха толкова много неща. Никога не съм си представяла, че съм способна да изпитам такива силни чувства, и то към теб. Никога, дори и в най-смелите си мечти, а всичко се случи толкова бързо.

— Не, нашите чувства не се породиха изведнъж. Усетих привличането помежду ни още в първия миг, когато те видях.

— Но аз си мислех, че това е само приятелска симпатия…

— Беше приятелство. Но вече не е само приятелство. — Много скоро, каза си той, тя ще е готова да изпита пълната радост, която носи любовта. Не искаше да насилва събитията. Подаде й картонената кутия и двете лопатки. — Хайде, планирал съм още неща за тази сутрин. — Той взе плика с храната и термоса.

— Къде отиваме?

Джед се усмихна.

— Случайно забелязах, че теменужките са разцъфтели, и си спомних, че искаше да засадиш малко на гроба на Лейди. Реших да отидем в гората и ако намерим туфички да ги изкопаем.

— О, Джед… — Сюзан не намираше думи да му благодари. Развълнувано се пресегна и го погали по бузата. — Трогната съм!

Той сложи хартиения плик в джоба си, хвана я за ръка и я поведе по пътеката. Внимателно се завзираха в храсталаците, за да открият някоя туфичка лилави цветчета. Не говореха, но им беше хубаво сред спокойствието на притихналата гора. Слънцето се бе издигнало в небето и лъчите му се прокрадваха през клоните на дървесата над тях. Денят щеше да бъде топъл.

— Намерих! — извика Джед и се наведе. — Подай ми лопатката.

Сюзан коленичи в тревата и му помогна да изкопае дивите цветя, като внимаваше корените им да останат с пръст. Поставиха ги внимателно в картонената кутия. Скоро я напълниха и Джед я взе, като й подаде лопатката и термоса.

— Хайде да отидем да ги засадим, преди да са увехнали.

Сюзан кимна и го последва по пътеката към другия край на гората, където бе погребана Лейди.

— Наистина ми липсва — въздъхна тя, като гледаше прясната пръст върху гроба.

— Знам. — Той остави кутията с теменужки на земята и я прегърна.

Постояха така, след което Джед се зае да копае плитки дупки, а Сюзан поставяше по няколко стръкчета в тях, след което той претъпкваше пръстта около коренчетата.

— Ще цъфнат още по-красиви следващата пролет — каза Сюзан накрая и погледна покрития с цветя гроб. — Цяла поляна теменужки! На Лейди ще й хареса. — Тя млъкна и си представи как кучето й весело лаеше и душеше всеки път, когато откриваше разцъфнали теменужки по омайния им аромат. Джед мълчаливо чакаше, оставил я насаме със спомените. Най-накрая тя се обърна. — Сега се чувствам по-добре. Един период от живота ми приключи. Готова съм да продължа напред.

— Аз също — отговори Джед и дълго, дълго я прегръща под милващите лъчи на пролетното слънце.