Сали Брадфорд
Старите нови неща (1)

Първа глава

Първата й мисъл беше, че кученцето трябва да бъде „приспано“. Още едно бездомно животинче, блъснато от кола и оставено встрани от пътя да умре. Козината му бе цялата в кал от дъжда, валял предната нощ, а счупеният му преден крак висеше безжизнено. Оголило бледи венци, то едва дишаше, проснато върху операционната маса. От едната страна на тялото му се виждаше дълбока кървяща рана.

Ветеринарната лекарка Сюзан Питърсън вдигна глава и погледна момичето, което стоеше до нея. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Шансовете му да оживее са минимални — произнесе тя с професионален тон.

Тринайсетинагодишното момиче преглътна мъчително. Не желаеше да приеме този факт.

— Но то все още е живо, нали? — Сюзан кимна. — Моля те, помогни му! Поне опитай.

Сюзан го погали нежно по муцуната. Вечната дилема на ветеринаря — мъчителната борба със себе си дали да помогнеш на едно бедно животно, сигурен, че може да се възстанови и да води пълноценен живот, или милостиво да го избавиш от мъките. Всеки случай беше различен. Лесните отговори бяха изключение. Сюзан поклати глава със съжаление.

— Ако имаше някой, който да го обича и да се грижи за него… — рече тя и погледна Кейси. — То дори си няма име!

Лейди, черният й лабрадор, изскимтя и потърка нос в крака й. Сюзан се наведе и погали любимката си по главата.

— Как мислиш, стара приятелко? — заговори й тя. — Ще намери ли това пале сили да се справи? — Лейди погледна Сюзан с тъмните си умни очи.

— Лейди мисли, че трябва да го оперираш — отвърна Кейси твърдо.

Сюзан погледна проснатото върху масата куче, после премести поглед към Кейси и пак към него. Вече практикуваше повече от година в Картърсбърг, Вирджиния. Бяха се запознали с Кейси преди три месеца чрез американската агенция „Големи братя — Големи сестри“. Бяха станали много близки и момичето безрезервно й вярваше. Това допълнително я караше да побърза с решението.

— Мисля, че е немска овчарка — продължи Кейси. — Козината му има много хубав кафяв цвят, макар да е покрита с кал. — Тя протегна ръка и леко погали ухото на бездомника. — Толкова е меко… — Гласът й заглъхна. — Обичам го.

В операционната се възцари напрегната тишина. Кейси продължи да гали ухото на кучето. Лейди легна на пода под хирургическата маса и положи муцуна върху лапите си. Бездомното куче отгоре едва дишаше. Само господ знаеше дали ще оживее. Сюзан решително взе спринцовка и катетър.

— Излез, Кейси! — нареди тя. — Ще имам доста работа, ако искам да помогна на това бедно животно. Изчакай в приемната.

— Добре — усмихна се Кейси и въздъхна с облекчение. Но когато стигна до вратата, се обърна и я погледна. — И трябва да знаеш, че току-що го кръстих — Лъки!

— Махай се! — заповеднически кресна Сюзан. Фактът, че научи името му, едва ли щеше да й помогне. Беше по-лесно да оперираш безименно бездомно животно, отколкото куче на име Лъки.

Джед Паркър чу отварянето на вратата и вдигна глава от списанието, което четеше. Дъщеря му. Съдейки по изражението й, бе убедила Сюзан да оперира кучето. Дано само не удължат агонията му.

— Как е то? — попита Джед колебливо.

Кейси се сви на старото оръфано кресло.

— Оперират го в момента — рече тя и се загледа в аквариума, пълен с тропически рибки. — Нарекох го Лъки, защото мисля, че извади късмет с нас. Сигурна съм, Сюзан ще му помогне!

— Почакай — възпря я Джед, — още когато го намерихме край пътя, ти казах, че няма големи шансове да оживее. Сюзан е добър ветеринар, но не може да прави чудеса.

— Сигурна съм, че ще му помогне — повтори Кейси. — Знам, че е в състояние да го направи.

Джед отвори уста, за да каже още нещо, но видял упорито вирнатата й брадичка, се отказа. Имаше неща, в които децата трябваше да вярват, и други, които трябваше да свикнат да приемат. Той погледна дъщеря си. Въпреки че беше най-обикновено тринайсетгодишно момиче, слабо като вейка, с тъмна коса, която вечно й падаше на очите, един ден сигурно щеше да стане красива като майка си. Ако беше жива, Елизабет щеше да се гордее с дъщеря си.

Кейси стисна разръфаните ръкохватки на креслото и продължи да наблюдава рибките. Опитваше се да не мисли за бедното животно, което лежеше оттатък на операционната маса. Харесваше Сюзан. След смъртта на майка й се чувстваше самотна и искрено желаеше да има някой, с когото да си поговори, освен баща й. Когато той я заведе за пръв път в агенцията за по-големи сестри, тя бе казала точно това на служителката, която се занимаваше с нейния случай. Очевидно я беше трогнала, защото тя веднага я запозна със Сюзан. Кейси взе едно списание, прелисти го разсеяно и се пресегна за друго. Не можеше да не мисли за Лъки. Козината му имаше много хубав кафяв цвят — карамелен, на малки черни петънца, въпреки че бе трудно да ги забележиш под всичката тази кал и засъхнала кръв. Беше забелязала, че има големи лапи, което според гледачите на кучета означаваше, че е съвсем младо животно и тепърва ще расте. Ако оживееше…

Кейси впери невиждащ поглед в списанието. Стори й се, че е минала цяла вечност. Сепна се и се изправи. Приближи се до прозореца и рече:

— Много се проточи операцията. Това сигурно е добър знак, нали? Имам предвид, ако е още… още… — Гласът й заглъхна.

— Мъчително е да чакаш, Кейси — опита се да я успокои баща й.

— Да, така е — отвърна тя, забила поглед в прозореца. Въпреки че беше едва октомври, под кленовете се стелеше килим от червени листа. Представи си как тичат с Лъки. Ако оживееше…

Джед понечи да прекоси стаята и да прегърне дъщеря си, но не беше сигурен каква ще бъде реакцията й. През изминалата година тя много се бе променила. Беше пораснала с почти петнайсет сантиметра. Припомни си, че трябва да я премери и да постави нова чертичка на кухненската стена. И начинът й на обличане — настояваше да носи разръфани джинси и избелели фланелки, които дори Армията на спасението не раздаваше. Висяха като дрипи на младото й тяло. Не искаше да го признава, но вече му беше неудобно да я прегръща. Дъщеря му вече не беше малкото момиченце, което се сгушваше в леглото му с комиксите си в неделя сутрин. Понякога му се струваше, че това е било много, много отдавна, а понякога, че е било вчера. Беше трудно за един баща да отглежда сам детето си. Особено ако е момиче.

Вратата се отвори и Джед и Кейси мигновено извърнаха глави. Сюзан влезе, следвана по петите от Лейди.

— Кучето — погледна тя Кейси и се поправи, — Лъки, все още не е излязъл от упойката, но състоянието му бавно се стабилизира. Сложих го на системи, защото вдига температура от раните.

Лейди застана до Кейси, която поглъщаше всяка дума.

— Почистих раните му и гипсирах счупения крак — продължи Сюзан. — За щастие, раната отстрани на тялото не е много дълбока.

— Значи ще се оправи?! — погледна я момичето с плаха надежда.

На Сюзан много й се искаше да я увери в това, но само рече съчувствено:

— За съжаление нищо не мога да обещая. Лошо е ранен. Дори всичко да протече нормално през следващите няколко седмици Лъки ще има нужда от много грижи и обич.

Това искаше да чуе.

— О, той ще получи цялата ми любов! — възкликна Кейси и се втурна към вратата на операционната. — Нали мога да го видя?

Сюзан се усмихна на упоритата й решителност.

— Можеш да го видиш, но не се плаши. Не е дошъл в съзнание. Все още е много зле, Кейси…

— Да, но е жив! — извика момичето и изчезна към задната част на клиниката, където бяха клетките на болните животни.

Веднага щом тя излезе, Джед се обърна към Сюзан.

— Доста съм резервиран за състоянието му — изрече той бавно. — Ако го оперира само заради Кейси, не съм сигурен дали ни правиш услуга, или…

Сюзан се поколеба, преди да отговори. Джед имаше право. По време на операцията сърцето на Лъки наистина бе спряло за малко и тя си бе помислила, че диагнозата й е била повлияна от емоционалното състояние на момичето. Но когато сърцето на кучето отново бе започнало да бие и аритмията бе овладяна с нейна намеса, оптимизмът й бе нараснал. Сюзан се отпусна върху креслото, на което до преди малко бе седяла Кейси, и погледна Джед.

— Трудно е да не подкрепиш вярата на едно дете в живота. Сигурна съм, че Кейси повлия на решението ми, но не бих продължила, ако не мислех, че кучето има шанс да оживее.

— Дано да си права… — не много убедено измърмори той. — Знаеш, че тя те боготвори — добави след малко. — За нея е много важно да има по-голяма сестра.

— Както и за мен. — Сюзан си спомни за разговорите им и за тайните, които си бяха споделили. Бързо преодоляха смущението си в началото и сега наистина се чувстваха близки като сестри. Мислите й отново се насочиха към бездомното животно. Надяваше се да е взела правилно решение. Ако то не се оправеше, Кейси щеше да се чувства много нещастна. Лейди прекоси приемната и сложи глава на коляното й. Сюзан погали старото куче зад ушите.

— О, тези деца и тези кучета! — засмя се тя. — Такава слабост са ми!

— Особено Лейди, нали?

— Да, така е. Тя е най-добрата ми приятелка най-близкото ми същество.

Странно изказване, помисли си Джед. Най-близкото й същество… Сюзан бе на двадесет и осем и родителите й бяха починали. Това беше всичко, което знаеше за нея. Внимателно се вгледа в лицето й. Художникът у него бе впечатлен от изваяните й черти и огромните влажни сиви очи с дълги мигли. Нежни, състрадателни и интелигентни. Тъмнокестенявата коса, на фона на която светлите й очи още повече изпъкваха, беше прибрана в плитка. Носеше протрити джинси и розова памучна риза с навити ръкави в същия нюанс като порозовелите й в този миг страни. Не носеше грим, всъщност нямаше нужда.

— Защо ме гледаш така?

— Очарован съм… — отвърна той. — Имаш толкова красиво лице с класически черти. Бих искал да те нарисувам… — Джед спря рязко, осъзнал, че я кара да се чувства неудобно.

Сюзан се извърна.

— Не знаех, че карикатуристите рисуват портрети.

— Повечето карикатуристи умеят превъзходно да изразяват чувствата си в рисунки, вместо с думи. Както всъщност и повечето художници. Не ме бива много да говоря. По-добре да бях си мълчал…

Очите му винаги я бяха привличали тъмно-кафяви, добри, стаили чувства, които наистина едва ли можеха да се изкажат с думи. Косата му бе пясъчноруса, често разрошена като от вятър. Имаше тренирано силно тяло — стройно и източено. Докато я гледаше, Сюзан се усъмни за момент дали е толкова прозорлив и чувствителен, колкото й се струваше. Знаеше, че е. Всеки, който бе чел „Сам в рискована ситуация“, поредицата комикси, които той публикуваше, бе оценил неговия талант и чувство за хумор.

Джед извърна глава към прозореца. Беше се смрачило.

— Става късно. Ще дойдеш ли с нас да хапнем по една пица?

Бе готова да приеме, но си спомни, че има среща с Марти в осем. Искрено съжали, че трябва да му откаже.

— Може би някоя друга вечер… Марти ще намине.

— А, да, търговецът на лекарства. Спомена ми за него преди няколко седмици.

— Той не е точно търговец. Баща му притежава фармацевтична компания и след няколко години Марти ще поеме вицепрезидентския пост. Сега проучва дейността на различните отдели, за да навлезе в структурата на компанията.

— Разбирам… — Джед я погледна отблизо. — Сериозни ли са отношенията ви?

— Ами, не знам…

Чувстваше се щастлива, когато бе заедно с Марти. Искаше й се той да не пътува толкова много, за да могат да се виждат по-често.

— Както и да е. Всъщност какво ми влиза в работата. — Джед се изправи. — Хайде, Кейси, време е да вървим!

Кейси се появи на прага почти мигновено.

— Оставам тук тази нощ — заяви тя. — Разбрах, че Сюзан ще излиза, а не искам Лъки да остава сам.

— Не, не съм съгласен. Не мисля, че е необходимо. Опасно е…

— О, татко! Ставаш смешен с твоите страхове — повиши глас тя. — Живеем в Картърсбърг, щата Вирджиния, забрави ли? Това място съвсем не е столица на престъпността.

— Достатъчно, Кейси!

— Но, татко…

Сюзан ги слушаше с любопитство. Знаеше какво означава за Кейси да бъде до кучето, когато то се събуди. А и момичето бе право за Картърсбърг. В това малко градче в централна Вирджиния не се случваше нищо особено. Населението бе едва пет хиляди души, а пиков час в движението означаваше не повече от две коли, спрели на светофара на Главната улица. Кейси бе тринайсетгодишна, а и нямаше да е сама.

— Помощничката ми ще дежури до полунощ, за да наглежда кучето. Разреши й, Джед! Може да остане тук няколко часа, а после ние с Марти ще я докараме вкъщи.

— Благодаря ти, Сюзан, но тя става рано за училище и трябва да си ляга навреме.

Джед тръгна към вратата, но Кейси остана на мястото си.

— Може ли поне да се сбогувам с Лъки?

— Добре, но побързай.

Момичето хлопна вратата и се втурна в операционната, като бързо се огледа наоколо. Забеляза, че прозорецът е на нивото на пода и го открехна.

— Хайде, Кейси, чакам те — подвикна Джед.

— Идвам веднага — отвърна тя, след което тихо провери дали няма да заяде. Изтича в задната стая, за да хвърли един поглед на Лъки, пъхна ръка в клетката и го погали по главата. Животното остана неподвижно, макар да дишаше равномерно.

— Ще се видим по-късно — прошепна тя и побърза да излезе.

— Сигурна съм, че нищо няма да му се случи, докато ме няма — увери я Сюзан.

Надявам се — рече Кейси и последва баща си.

Преди да си тръгне, Сюзан го прегледа още веднъж. Състоянието му изглеждаше добро, а и помощничката й щеше да дойде скоро. Тя се наведе и погали Лейди.

— Защо не останеш тук и не наглеждаш новия ни приятел?

Лейди изскимтя. Сюзан често си мислеше, че кучето й я разбира като човек. Докато прекосяваше двора към малкия си дом, тя се почувства виновна, че остави животното само в лечебницата. Така бе по-добре, защото имаше среща с Марти, а той не харесваше особено Лейди. Не можеше да го разбере, може би ревнуваше.

Позволи си да постои по-дълго под душа. Полагаше й се след такъв напрегнат ден. Изсуши гъстата си къдрава коса и облече сивата плетена рокля, която толкова подхождаше на цвета на очите й. Избра я неслучайно. Марти много я харесваше. Казваше й, че прилича на гълъб. Бе й споменал по телефона, че тази вечер ще бъде по-специална. Какво ли имаше предвид? Ръцете й трепереха от вълнение, докато се гримираше. Искаше да изглежда по-красива от всякога. Грижливо разреса лъскавите си вълнисти коси и те се разстлаха по раменете й. Винаги ги разпускаше, когато отиваше на среща с него. Обу сиви велурени обувки, сложи си обеци от лунен камък и за последен път се погледна в огледалото. Очите й блестяха, страните й розовееха. Вълнуваше се също като в деня, когато започна лекарската си практика. Глупаво е, каза си тя, когато чу звънеца на външната врата. Поредната среща… Ала имаше предчувствието, че нещо ще се случи.

— Колко си красива тази вечер, любима! Като малък нежен гълъб — възкликна той и й подаде букет рози.

— Марти, не трябваше…

— Разбира се, че трябваше. Най-красивите цветя за най-красивата жена на света!

Той й се усмихна ослепително и Сюзан си помисли за кой ли път, че Марти е най-очарователният мъж, когото бе срещала някога. Тя го погледна скришом, докато подреждаше розите във вазата. Русата му къдрава коса беше зализана назад и така сините му очи още повече се открояваха. О, тази негова усмивка! Можеше да разтопи дори арктически ледник. Беше висок и широкоплещест. Държеше се много естествено — явно следствие от свободата, която му даваше богатството. Никога преди не бе познавала такъв мъж.

— Надявам се, нямаш нищо против, ако попътуваме малко с кола — рече той, докато й помагаше да си облече лекото вълнено палто. — Отиваме в един малък френски ресторант, недалеч от Ричмънд. — Той собственически обви ръка около кръста й и я поведе навън в хладната октомврийска нощ.

— Да не би да се казва „Замъкът“? — Сюзан беше чела добри отзиви за това заведение, но никога не бе го посещавала.

— Точно така. Идеалното място за вечер като тази — додаде той и отвори вратата на червената си кола с галантен жест.

Сюзан се поколеба. Щяха да пътуват чак до околностите на Ричмънд, а това значеше, че ще закъснеят. Тревожеше се за Лъки.

— Днес следобед направих операция на едно бездомно куче. Може би трябва да мина през клиниката да проверя как е.

Марти я стисна за ръката.

— Наистина ли се налага? Има опасност да отменят резервацията ни, ако закъснеем.

— Ами… — Не беше сигурна, но знаеше колко разчита Кейси на нея. Дължеше й го, макар да направи всичко, което можа, а и помощничката й щеше да го наглежда. — Мисля, че не е много наложително.

— Добре — отвърна Марти и доволно се усмихна. — С тези дрехи не можеш да се мотаеш между животните. Освен това — продължи той, като седна зад волана, — имаш нужда малко да се откъснеш от работата си и да се позабавляваш.

Имаше право, а и едва ли можеше да направи нещо повече за Лъки. Помощничката й сигурно е пристигнала. Ще й позвъни от ресторанта. Докато караха по магистралата, тя изпита известни опасения, които обаче се разсеяха, щом пристигнаха в „Замъка“. Отведоха ги на маса в тих ъгъл, със свещи, букет свежи цветя и розова ленена покривка. Веднага след като се настаниха, келнер донесе бутилка „Пуйи Фюйз“, реколта 1981, която очевидно Марти бе поръчал предварително.

— Помислил си за всичко — рече Сюзан и забеляза колко поласкан се почувства той. Бе напълно искрена, защото Марти бе изключително внимателен и отдаваше значение на всяка подробност.

Той вдигна чаша. Тя последва примера му.

— За една красива жена в една много специална вечер!

Сюзан сведе поглед и отпи от виното.

— Спомена го и преди. Защо смяташ, че тази вечер е толкова специална?

Точно тогава келнерът им поднесе менюто и Марти не можа да й отговори. Поръча „сол амандин“ и за двамата и докато вечеряха той й разказа за фармацевтичната компания и за бъдещите си планове.

— След две-три години ще стана вицепрезидент и ще мога да ги реализирам. Възнамерявам да разширя компанията, като инвестирам известни суми, след което мога да очаквам добри дивиденти.

Сюзан се усмихна. Вълнението му се предаде и на нея. Винаги бе разполагал с пари. Обичаше да ги печели и да ги харчи. Тя не познаваше този лукс, просто не можеше да си го позволи.

Отпи от виното си. Не че имаше нещо против всичките подаръци и местата, по които я водеше. Беше чудесно да си богат.

Когато свършиха с основното ястие, Сюзан се извини и отиде да телефонира до клиниката. След като научи, че сърдечният ритъм и дишането на Лъки са нормални, и че цветът на венците му значително се е подобрил, нареди на помощничката си да изключи системите и да си тръгне към полунощ, когато тя щеше да се прибере.

По настояване на Марти си поръчаха крем „брюле“ за десерт, а след това и по чаша ароматно кафе със сметана. Когато келнерът се оттегли, Марти хвана ръката й.

— Сега е време да ти отговоря защо намирам тази вечер за толкова специална.

Устата й пресъхна. Той изглеждаше толкова сериозен.

— Имам подарък за теб, Сюзан — рече Марти, бръкна в джоба на сакото си и извади малка кутийка от синьо кадифе.

Отвори я и тя затаи дъх. Голям овален диамант проблесна на светлината на свещите.

— Пръстен?!

— Годежен пръстен. Приеми го като символ на бъдещия ни съвместен живот.

— О, Марти… — Не можеше да откъсне очи от пръстена. Той бе казал „бъдещия им съвместен живот“. Думите му й подействаха зашеметяващо. С Марти можеше да постигне толкова много! Той беше богат, изтънчен, притежаваше всичко, което една жена можеше да желае. Мечтите й се сбъдваха. Децата й никога нямаше да познаят лишенията и страховете, които бяха я съпътствали от малка.

Но беше ли готова да се омъжи за него? Наистина ли го познаваше?

Той чакаше отговор. Сюзан преглътна.

— Марти… — Поколеба се. — Не знам дали…

Внезапно изражението му помръкна и той се надвеси напред.

— Да не би да има някой друг?

— Не, разбира се, че не!

— Тогава какво има? Не искаш ли да се омъжиш за мен? — разстроено изрече той.

— Не че не искам да се омъжа за теб, Марти. Просто не го очаквах…

Сбърченото му чело се отпусна.

— Изненадах те, значи!

Сюзан се засмя смутено.

— Да…

— Е, щом това е всичко… — извади той пръстена от кутийката и посегна към лявата й ръка. Погледите им се срещнаха. — Сюзан Питърсън, ще станете ли моя съпруга?

Тя го погледна объркано. Не знаеше какво да му отговори. Женитбата бе важна стъпка, жизненоважна. Може би трябваше да й даде малко време да помисли. От друга страна, какво имаше толкова да му мисли? Той й предлагаше всичко, за което бе мечтала — дом, семейство, сигурност…

Сюзан си пое дълбоко дъх.

— Да, Марти, ще се омъжа за теб.

Веднага щом каза тези думи, той й сложи пръстена и я целуна.

— Какво ще кажеш да направим сватбата по Коледа?

— Марти, прекалено скоро е. Няма и три месеца дотогава! — Тя се загледа в диаманта, който блестеше на пръста й. Трябваше й време да свикне с мисълта, че е сгодена. — Марти, имам нужда от малко време…

Изглеждаше разочарован. Опита се да я убеди, но тя не отстъпи. Докато пиеха кафето си, Марти със смях обеща да й купи цял куфар страхотно бельо за медения месец.

Сюзан също се разсмя.

Какъв чудесен живот ги очакваше двамата!

 

 

Кейси почти не мигна. Тревожеше се за Лъки. Бе нагласила будилника да звънне в полунощ. Възнамеряваше да отиде до клиниката. Спря го, преди да е иззвънял и навлече набързо един морскосин пуловер, обу маратонките си и тихо се промъкна на верандата през отворения прозорец на спалнята.

— Закъсняваш — измърмори Били отдолу.

— Не съм закъсняла. Ти си дошъл по-рано — отвърна тя, докато слизаше по клоните на големия бор.

Кейси познаваше Били Ханкинс открай време — бяха съседи. До преди няколко месеца, той бе по-нисък с половин глава, червенобузест, с риж непокорен перчем. Сега неусетно се бе източил над нея. Неуспешните му опити да приглади непокорната си четина постоянно я разсмиваха. Фактът, че бяха от различен пол, не бе попречил на дружбата им и Кейси се надяваше винаги да си останат приятели.

— Да вървим — прошепна тя. — Тревожа се за Лъки.

Двамата бързо се запътиха надолу по главната улица. Небето бе мастиленочерно и само тънкият сърп на луната мъжделиво просветваше. Добре че този път взеха фенерче. Никога преди не бяха го правили, когато бродеха нощем, за да не привличат вниманието.

— Имаше ли проблеми с измъкването?

— Глупости! Проста работа, свикнал съм — рече Били и подритна някакво камъче. — Сигурна ли си, че помощничката на Сюзан вече си е отишла?

— Да… — Кейси не беше съвсем сигурна, но се надяваше да разберат, когато отидат на място.

— Мислиш ли, че кучето е още живо?

— Разбира се, че е живо! — Кейси не допускаше друга възможност. — Нарекох го Лъки, нали ти казах…

— А баща ти ще разреши ли да го задържиш?

Кейси замълча. Бе отложила разговора с баща си за по-късно.

Вече бяха минали две пресечки, когато неочаквано Били я дръпна за ръкава.

— Погледни онази кола! — прошепна той, като посочи някакъв седан, паркиран до бордюра. — Вътре има хора.

Те се скриха зад ствола на близкия дъб и зачакаха.

— Обзалагам се, че са влюбени — прошепна Кейси. — Сигурно са прекалено заети, за да ни забележат.

— Кои ли може да са те? — Били се прокрадна две дървета напред и изчака Кейси.

— Нищо не разбирам… Това е домът на госпожица Хеникър, но тя едва ли си пада по среднощните срещи. — Двамата се закискаха при мисълта, че училищната библиотекарка, стара мома около петдесетте, си има любовник. Колкото и да им беше симпатична, не можеха да си я представят да се целува с някого.

Точно в този момент вратата на колата се отвори. Кейси затаи дъх. Не само че Маргарет Хеникър излезе оттам, но и двамата разпознаха в шофьора директора на училището — Ед Арнолд. Кейси се притаи зад дървото, като се молеше да не ги забележат. Продължиха да ги наблюдават, докато двамата не стигнаха до входната врата на дома й. Госпожица Хеникър бързо отключи и прегърнатите им силуети изчезнаха зад вратата.

— Били — побутна го тя, — видя ли? Позна ли го?

— И още как?! Чакай само да кажа на момчетата.

— Били! Само да си посмял! Госпожица Хеникър може да си изгуби работата.

— Може би си права — промърмори той разочаровано. — Давай да се махаме оттук!

Те претичаха разстоянието между следващите две пресечки и спряха да си поемат дъх.

— Все още не мога да повярвам! — погледна Кейси през рамо. — Трябва да внимаваме. Господин Арнолд може да си тръгне всеки момент.

— Обзалагам се, че няма да го направи — измърмори Били с тон на възрастен.

— Но той не бива да остава при нея цяла нощ! Някой може да го види.

— Нямах предвид цяла нощ. Само колкото е необходимо.

Кейси го изгледа.

— Значи мислиш, че го правят! Но те са доста възрастни.

— Те се целуваха! Щом правят това, значи правят и всичко останало. Госпожица Хеникър винаги говори толкова компетентно за секса. Като по книга.

Кейси продължи да си мисли за това, докато вървяха по двупосочния път към покрайнините. Госпожица Хеникър винаги имаше мнение по всички въпроси, които дискутираха, включително и за секса. Затова дискусиите станаха толкова популярни сред учениците и много родители започнаха да протестират.

— Не мисля, че щом говори за секс, задължително го прави — продължи да упорства Кейси.

— Обзалагам се, че е така!

Тя не отговори. Свиха по покритата с чакъл алея към клиниката и мислите й отново се върнаха на Лъки. Надяваше се да е добре. Били забави крачка.

— Хайде, побързай! — подкани го тя.

— Наистина ли искаш да влезем вътре?

— Дали искам?! Разбира се. Нали затова дойдохме.

— Сигурна ли си, че ще можем да се промъкнем през прозореца — заувърта Били.

— Абсолютно! — Кейси го изгледа презрително. — Само не ми казвай, че имаш намерение да се връщаш, когато почти стигнахме!

Били затътри крака след нея.

— Ами ако помощничката е още вътре, или ако Сюзан се е върнала? Нищо чудно да ни спипат и да ни приберат за влизане е взлом? Ако е отворено е едно, но да влезеш с взлом…

— Ще престанеш ли! — Кейси го дръпна към задната част на клиниката. — Дори да ни хванат, Сюзан никога няма да ни изостави. Знам, че ще ме разбере…

Предпазливо надникнаха през прозореца, но не видяха никакви хора. Лампата в приемната светеше и хвърляше мрачни отблясъци. Иначе клиниката беше тъмна. Кейси опита прозореца и както очакваше, той поддаде. Били довлече някакъв сандък и тъкмо се канеше да се прехвърли през перваза, когато се разнесе заплашително ръмжене. Той уплашено се отдръпна.

— Какво става?

— Трябва да е Лейди — прошепна Кейси. — Нека да мина първа. Тя ме познава.

— Не влизам там! — отсече Били. — Със сигурност ще ни сръфа.

— Не, няма — с привидно спокойствие изрече Кейси.

Лейди я познаваше, но бе я виждала само през деня и в присъствието на Сюзан. Но да влезеш нощем през прозореца и то с непознат, беше нещо по-различно.

— Лейди, това съм аз — повика я кротко тя.

Кучето отново изръмжа.

— Казах ли ти?

Кейси не му обърна внимание.

— Ето, Лейди, ела, момичето ми. Ела тук. Лейди, всичко е наред — изправи се бавно Кейси, покачена наполовина на перваза. През цялото време не спираше да говори. — Просто идвам да видя Лъки… Всичко е наред, момичето ми, наистина е наред…

Събра цялата си смелост, внимателно се прехвърли вътре и протегна ръка към кучето, както я бе учила Сюзан.

— Ела, момичето ми. Ела и ме подуши…

Старото куче се поколеба за момент, после бавно тръгна към нея и помириса ръката й. Ръмженето премина в доброжелателно скимтене. Кейси се наведе и обви врата на Лейди.

— Всичко е наред, Били — рече тя победоносно. — Вече можеш да влезеш.

Той прехвърли крак през перваза и се озова вътре, като притвори прозореца след себе си. Лейди не прояви повече интерес към него и клекна до Кейси.

— Нали ти казах!

Били замълча. Кейси прекоси стаята, следвана по петите от кучето. Минаха покрай лъскавата хирургическа маса и шкафовете с медикаменти и се озоваха в задното помещение с клетките за животни. Лъки беше в първата. Лежеше в същото положение, в което го бе оставила, с изпружен гипсиран крак. Кейси бавно се приближи, обзета от страх. Ами ако е мъртъв? Мъртвите животни изстиваха и се вкочанясваха. Не посмя да го пипне. В този миг дочу приглушено скимтене. Протегна развълнувано ръка и погали животното по влажната и мека като коприна козина зад ухото. С видимо усилие кучето отвори очи.

— Били, той е жив!

— Но не изглежда много добре…

— Да, но е жив!

Били едва успя да огледа животното на слабата светлина, идваща откъм приемната.

— В окаяно състояние е.

— Да — кимна Кейси и почти се разплака. — Но той трябва да се оправи! Просто трябва. Аз го обичам…

— Но той не е твое куче. Как можеш да го обичаш? — трезво додаде Били.

— Не знам защо… Просто го обичам. — Тя нежно докосна муцуната на кучето. То леко повдигна глава и близна ръката й. — О, Били…

— Шшт! Мисля, че чух шум от кола.

Светлини на фарове осветиха за миг стените. Лейди се спусна към приемната с лай.

— Някой идва — предупреди Били. — Да се махаме!

Те се огледаха отчаяно наоколо. Бяха в капан. Нямаха време да стигнат до прозореца в другата стая.

— Няма да успеем — прошепна Кейси. — Трябва да се скрием тук. Бързо, вмъкни се в една от клетките в дъното — нареди задъхано тя и сама се пъхна в най-близката, като придърпа покритата със стоманена мрежа вратичка.

Сърцето й лудо препускаше. Сви се в ъгъла и затаи дъх.