Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out on a Limb, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 22 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2010)
Разпознаване и корекция
МаяК (2013)

Издание:

Сали Брадфорд. Старите нови неща

ИК „Арлекин-България“, София, 1994

Редактор: Ани Друмева

ISBN: 954-11-0233-6

История

  1. — Добавяне

Седма глава

Джед смачка още една рисунка и я хвърли в препълненото кошче. За кой ли път през изминалата седмица сядаше на работната маса и неизменно започваше да рисува Сюзан. Образът й го преследваше и необяснима сила сякаш движеше ръката му по листа. И този път изпод графита се появи стройната фигура на тичаща жена, която приглаждаше назад коса с изящните си дълги пръсти, на единия, от които блестеше диамант. С едно движение той откъсна поредния лист и го запрати в кошчето.

Трябваше да накара Сюзан да се опомни. Но как? Тя не можеше да се омъжи за някой, който оставя синини по тялото й. Ясно беше като бял ден. На всички, освен на нея. Джед стана и отиде до прозореца. Декемврийското небе тегнеше оловносиво, също като настроението му. Поляната и оголелите клони на дъба бяха покрити с тънък скреж. Той погледна ниския изкривен клон, с който бе свързано името на комикса му и се почувства така, сякаш виси на него, потънал в грижи за една жена, която принадлежи другиму. Но тя не принадлежи на Марти, по дяволите! Не и през следващите три месеца и половина. И никога нямаше да му принадлежи, ако зависеше от него. Джед отиде до масата, но желанието му за работа се бе изпарило. Надникна в кухнята — Лъки спеше. Когато влезе вътре, кучето веднага се изправи и замаха с опашка.

— Съжалявам, приятелю, но днес не ми е до игра. — Джед го потупа по главата и кучето изскимтя в очакване. — О, добре, добре… — примири се Джед и си взе палтото. — Може да потичаме.

Той му сложи каишката и излязоха през задната врата. Вече им бе станало ежедневен ритуал. Кучето се бе възстановило напълно и с удоволствие тичаше по няколко километра. А Джед бе открил, че след подобни разходки желанието му за работа се възвръща.

Докато тичаха по неравния тротоар на улица „Чери“ покрай големите стари къщи с коледни венци от клонки по вратите, Джед вдишваше дълбоко свежия въздух и усещаше как се отпуска. Свиха по Шеста улица, но когато една катеричка претича през пътеката, Лъки не се втурна да я преследва. Умно куче. Може би стана добре, че го задържаха, помисли си Джед, въпреки че им костваше доста грижи. С Кейси се бяха превърнали в добри приятели, както Лейди и Сюзан. Отново Сюзан! Нежна, интелигентна, прекрасна… Само да можеше да я убеди, че Марти не е подходящ за нея.

Джед ускори темпото, но Лъки не изостана. Изведнъж в съзнанието му проблесна смущаващата мисъл — прекалено много я харесваше. Нямаше смисъл да се заблуждава. Независимо от неговото несъгласие, тя щеше да се омъжи за този търговски пътник през април и край. Единственият разумен изход бе да стои по-далеч от нея. Той се обърна и пое по обратния път. Трябваше да престане да бълнува за нея и да се захване за работа.

 

 

Сюзан се облегна на капака и обърса снега от предното стъкло на джипа с ръкавицата си. Беше се стъмнило и снеговалежът се бе засилил. Докато завиваше по пътя за фермата на Ал Кенър, тя си мислеше за Джед. През последните две седмици често мислеше за него, но беше толкова заета, че нямаше време да се отбие да го види. Трябваше да изясни нещата, защото бе оставила у него погрешно впечатление за Марти.

Джед не знае за цветята, каза си тя, и пусна чистачките на предното стъкло. Пристигнаха, след като той си тръгна онази неделя. Букет рози с картичка, на която пишеше просто „Обичам те! Марти“. Няколко дни по-късно двамата отново отидоха на вечеря и дълго разговаряха, а всеки ден след това, той й се обаждаше с новини за сватбата или за работата си. Сюзан беше убедена, че избликът му е бил случаен. Но изразът в очите му понякога я тревожеше.

Джипът пое по утъпкан път и тя забеляза светлините на фермата. Паркира до обора.

— Добре, че успяхте да дойдете, докторе — появи се веднага Ал Кенър и отвори вратата на джипа. — Боях се, че снегът и тъмнината могат да ви попречат. Принцеса Маргарет е много зле.

— Щях да дойда по-рано, но нали разбирате, труден ден. — Сюзан си нахлупи качулката и слезе.

Снегът се стелеше безспир. Ал Кенър и семейството му бяха отгледали кравата от малко теленце и една от дъщерите му бе решила, че благородството на животното ги задължава да го кръстят Принцеса Маргарет. Веднъж получила такова име, кравата сякаш започна да се чувства като височайша особа и изискваше всички да я глезят.

— Какво й е на моята любима холандска Холстейн?

— Пак този крак, докторе. От два дни куца. Тази сутрин, когато ви се обадих, едва вървеше.

Сюзан отвори задния капак на джипа, където държеше инструментите си за работа: спринцовки, превръзки, въжета, ваксини и лекарства. Сложи кожената ветеринарна престилка и последва Ал при Принцеса Маргарет.

— Мислиш ли, че ще можем да я вкараме в обора?

— Напоследък е станала малко опърничава и необщителна. — Като стоеше на разстояние, той метна едно въже на врата й и я поведе към отворената порта на обора. Принцеса Маргарет се задърпа, опъна въжето и зарови с копита в кишата.

— Хайде, Принцесо, хайде… — придумваше я Ал.

Минаха почти двайсет минути, докато я прелъжат да влезе в обора, където Сюзан можеше да прегледа инфектирания крак. Тя задържа копитото на бедрото си, защитено от кожената престилка, почисти инфектираното място и сложи мехлем.

— Ще трябва да сменяш лекарството по веднъж на ден — обясни тя на Ал, когато свърши. — Ще дойда да я видя пак след седмица.

Фермерът кимна. Докато Сюзан събираше нещата си, Ал Кенър изчезна за минута и се върна с един голям кокал.

— Запазих го за Лейди — рече той и го подаде на Сюзан. — Нещо като коледен подарък.

Сюзан му благодари, взе кокала и тръгна към джипа. Хората, които живееха в околностите на Картърсбърг са едни от най-милите хора на света, реши тя. След това обърна джипа и потегли към къщи. Марти щеше да се убеди в това, ако прекараше повече време сред тях.

Може би щеше да й се удаде удобен случай да повдигне този въпрос по време на празниците. Тя си спомни за красивото червено цвете — коледна звезда, което Марти й беше изпратил предишния ден, придружено от покана за коледна вечеря в дома на родителите му в Ричмънд. След това говориха по телефона и тя се съгласи да остане няколко дни след празниците да им погостува. Вече се бе уговорила с ветеринарния лекар на Хилсбъро да се грижи за пациентите й, докато я няма. Единственият проблем беше Лейди. Може би Джед и Кейси щяха да й помогнат. Сюзан се намръщи. Лейди беше проблем, но не само за празниците. Необяснимо защо, но Марти не харесваше кучето й, а Сюзан усещаше, че антипатията им е взаимна. Ще трябва да измисли нещо, но по-късно.

Когато наближи града, погледна кокала и си помисли за Лъки. Кейси й беше казала предишния ден, че кокалите вършат доста добра работа, но в магазина били свършили. Лейди нямаше да има нищо против да му го отстъпи. Сюзан погледна часовника. Беше почти десет. Кейси сигурно си беше легнала, но Джед едва ли. Тъкмо щеше да говори с него да им остави Лейди за празниците. Тя бавно зави покрай къщата и когато видя, че свети, паркира джипа на алеята. Наистина й се искаше да види Джед.

Когато звънна, Кейси все още беше будна и излезе на пръсти на горната площадка на стълбите, за да види кой идва толкова късно. Чу, че баща й покани някого вътре. По гласа му усети колко се зарадва на късния гост. Тогава разпозна гласа на Сюзан и се втурна надолу по стълбите, следвана от Лъки.

— Кейси! Надявам се, че не съм те събудила. Донесох кокал на Лъки.

— Страхотно! Нали ти казах, че сме ги свършили. — Кейси взе кокала, а Лъки излая радостно. — Какво ще кажеш за чаша горещ шоколад?

— Съжалявам, Кейси — прекъсна я Джед. — Утре си на училище.

— Но, татко… — По изражението му личеше, че няма смисъл да спорят. Тя се заизкачва обратно по стълбите и измърмори: — Хайде, Лъки! Гонят ни.

— Ще се видим утре, Кейси — извика Сюзан след нея.

Кейси обаче се спря горе на стълбите, когато чу, че баща й и Сюзан влязоха в кухнята. Тогава бързо се промъкна при вентилационната шахта в банята.

— Лъки, тихо — прошепна тя. Но кучето излая ентусиазирано. — Не, Лъки, не разбираш ли? Ето, дъвчи това. — Той захапа новата играчка, легна и започна да я дъвче. Кейси се надяваше това да го накара да мълчи. Последният път, когато бе подслушвала през вентилационната шахта, разговорът си заслужаваше.

— Не трябва да се извиняваш, че идваш в десет часа — чу Кейси баща си. — Аз съм нощна птица. Винаги съм бил такъв.

— Всъщност очаквах, че дъщеря ти си е легнала — отвърна Сюзан.

— По принцип би трябвало. — За минута и двамата замълчаха и Кейси се приближи още повече до решетката, за да се увери, че не пропуска нещо важно.

— Щом си мислела, че Кейси е заспала, тогава си дошла да видиш мен — подхвърли Джед.

Той май беше прав, осъзна Кейси. Тази констатация я развълнува. Толкова искаше Сюзан и баща й да станат близки приятели, но й стана малко неприятно, че Сюзан идва само заради него.

— Ами всъщност мисля, че може би наистина дойдох да те видя. Отивам в Ричмънд за празниците и се чудех дали ти и Кейси можете да приютите Лейди.

— Разбира се, Сюзан. Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на нас.

— Благодаря ти, Джед! Има и още нещо — добави тя след минута. Явно се колебаеше. — Джед, онова, което ти казах за Марти… Просто си мислех, че… — Тя отново замълча.

— Притесняваш се, че ми го каза и съжаляваш, нали? — Тонът му бе рязък.

— Не, Джед, въобще не е така… Почувствах се много по-добре, след като го споделих с теб, но се боя, че ти създадох погрешна представа за Марти. Когато си припомних какво всъщност ти казах, ми се стори толкова ужасно, все едно че ме е нападнал или нещо такова, а въобще не беше така.

Кейси потисна кашлицата си и притисна ухо към решетката. Значи все пак Марти го беше направил. Наистина той й бе причинил онези синини. Кейси напрегна слух да разбере дали няма да кажат как точно се е случило.

— Сюзан, не чу ли нещо?

Кейси затаи дъх.

— Нещо като кашлица ли?

— Да, като кашлица. — Столът на Джед изскърца по пода. — Може би трябва да проверя къде е Кейси.

Възможно най-тихо момичето се върна на пръсти в спалнята си. Лъки я последва с щастливо скимтене. Кейси се мушна в леглото, като се надяваше пружините да не изскърцат и Лъки да не я издаде. Последното нещо, което желаеше, беше баща й да открие, че е подслушвала през вентилационната шахта.

Джед сложи ръка на рамото на Сюзан и кимна към горния етаж. Тя се усмихна и също кимна.

— Защо не отидем в ателието ми, както ти го наричаш — предложи той. — Там може би е по-уединено. В тази къща звуците се предават по вентилационните шахти. Не знам дали Кейси подслушва, или не, но там може да сме сигурни, че никой няма да ни чуе.

Сюзан се разтревожи:

— О, Джед, мислиш ли, че е чула това, което казах за Марти? Излъгах я за синините и затова се чувствам ужасно, но не мислех, че едно дете трябва да чува такива неща.

Джед се поколеба. Ако се съдеше по въпросите, които Кейси му беше задала, той беше сигурен, че тя сама си е направила заключения.

— Кейси е много прозорлива. Мисля, че вече има мнение по въпроса.

— Трябва ли да говоря с нея за това?

— На този етап мисля, че е по-добре да оставиш всичко, както си е. Освен, ако не се повтори.

Сюзан се наведе към него.

— Няма, Джед! Сигурна съм. Марти и аз говорихме за това, и съм убедена, че не е искал да ме нарани.

Джед срещна погледа й, но не пролича да го е убедила.

— А още ли си сигурна, че искаш да се омъжиш за него?

Тя погледна диаманта, който блестеше на пръста й. Беше красив символ на обещанието, което тя и Марти щяха да си дадат — като се вричат във вечна любов. Толкова искаше да вярва в доброто им бъдеще! Погледна Джед с нетрепващи очи.

— И преди ми зададе този въпрос. Всичко, което мога да ти кажа, е, че така мисля…

Джед прокара пръсти през косата си, изправи се и отиде до прозореца, после закрачи нервно из стаята. „Така мисля…“ Не беше достатъчно да решиш да се обвържеш с някого за цял живот, но той не знаеше как да я убеди. Продължи да крачи още известно време с ръце в джобовете. След това се обърна към Сюзан.

— Искам да си щастлива. — Гласът му беше дрезгав. — Толкова те харесвам и искам да бъда сигурен, че знаеш какво правиш. — Той отново седна до нея и взе ръцете й в своите. — Не искам да се омъжваш за него само защото си се сгодила. Ти си по-особен човек, Сюзан. Заслужаваш някой, който може да го оцени, някой, който ще те обича и ще го е грижа за теб…

— Как можеш да кажеш, че Марти не ме обича?! Той ми подари този скъп пръстен и уреди чудесна сватба. Води ме в романтични ресторанти и ми се обажда поне по два пъти на ден, когато не ме вижда. Изпраща ми прекрасни цветя. Винаги се интересува какво правя и къде съм била. Става ревнив дори ако погледна друг мъж. Това не значи ли, че ме обича? Какво повече може да направи?

— Добре, добре… Значи те обича. Но ти обичаш ли го? Достатъчно ли го обичаш, за да се омъжиш за него?

— О, Джед… — Сюзан стисна силно ръката му, докато се опитваше да намери думи, за да му обясни какво чувства. — През целия си живот съм искала да срещна мъж, който желае същите неща като мен — дом, деца, финансова сигурност… Докато растях нямах нито едно от тези неща. Майка ми живееше самотно, баща ми я изоставил, когато съм била бебе. Никога нямахме достатъчно пари, въпреки че тя работеше на две места. Пораснах, преди още да навърша седем години. Не искам децата ми да живеят така. Не искам да плачат сами в креватчетата си през нощта, защото са безпомощни, че майка им няма пари за наема и отново ще ги изгонят…

— Никога не си ми казвала това. — Джед я погледна състрадателно.

— Не съм го казвала на никого.

Той отново стисна ръката й.

— Дори и на Марти?

Сюзан пребледня.

— Казах му само, че родителите ми са мъртви и това е почти вярно. Майка ми почина точно след като се дипломирах, а баща ми все едно, че е мъртъв. Не съм го виждала, откакто ни е напуснал. — Тя потърси разбиране и го намери в очите му. — Произходът на Марти е различен. Той няма да го разбере…

— Да-а-а… — Джед се пренесе в спомените си за първите години от брака им с Елизабет. Нямаха пари, но това не беше проблем. Живееха в малък апартамент над един гараж, ядяха предимно хотдог и фъстъчено масло и го компенсираха, като непрекъснато се любеха на изтърбушеното старо легло, което бяха пренесли от тавана на майка й. Появяването на Кейси беше напълно неочаквано чудесно събитие. Повечето от дрешките и обзавеждането за бебешката стая взеха от магазин за вещи втора употреба. Детското креватче им струваше три долара и петдесет цента, а той го беше боядисал яркочервено, защото мислеше, че едно дете би било по-щастливо, ако гледа червено креватче, а не бяло. Знаеха, че един ден ще имат достатъчно пари. Ужасното бе, че това не стана преди смъртта на Елизабет. След като започна да рисува поредицата „Сам в рискована ситуация“, нещата се промениха, но тези ранни години вероятно щяха да останат най-щастливите в живота му. Как да обясни на Сюзан какво означава щастлив брак? А и може би грешеше и тя обичаше Марти. Джед нежно я прегърна.

— Мисля, че трябва да вярваш на собственото си сърце.

Тя отново погледна диамантения пръстен.

— Да, вярвам му — прошепна.

Той обаче не бе сигурен, макар да не знаеше как да я предпази от евентуална ужасна грешка.

 

 

Кейси надникна през заснежените клони, обгърнали къщичката на дървото. Били тъкмо се промъкваше през храстите. След малко той се покатери по въжената стълба към платформата. Както винаги закъсня, но тя го изчака, защото след това, което бе чула снощи, знаеше със сигурност, че Марти е наранил Сюзан и трябваше да го сподели с някого.

— Съжалявам — извини се той. — Наложи се да занеса едни глупави сладки вместо майка ми. Уж трябваше да изглеждат като Дядо Коледа, но едва ли някой би познал. — Той млъкна, за да си поеме дъх и тогава забеляза промяната в Кейси. — Хей, какво си правила с косата си? — Той се протегна и дръпна един кичур, който се бе измъкнал от плетената й шапка.

Кейси притеснено се сви и пъхна кичура обратно под шапката.

— Навих си я малко. С новата ми маша. Странно ли изглеждам?

— Не, добре е.

— Реших да се упражня за Коледната нощ, когато ще пея в хора.

— О-о-о! — Били гледа още няколко секунди приятелката си, после шумно се изкашля. — Затова ли искаше да се видим тук, за да ми покажеш новата си прическа?

— Не ставай идиот! — Кейси се обърна и ритна снега с крак. — Не знам какво да предприема със Сюзан. — Изчака да види дали той ще направи някоя дълбокомъдрена забележка, но Били мълчеше и тя продължи: — Преди две седмици Сюзан имаше големи синини и по двете ръце, точно като отпечатъци от пръсти. Опита се да ги скрие. Каза, че е паднала и се с ударила на бюрото в клиниката.

— Е, и?

— Ами, излъгала ме е. Синините са от Марти.

— Откъде знаеш?

Кейси го погледна право в очите.

— Подслушвах през вентилационната шахта снощи, докато Сюзан и баща ми разговаряха. Все още не знам как се е случило, защото се преместиха, преди да стигнат до тази част… Май ме бяха усетили.

Били обиколи веднъж дървената платформа, като правеше равномерни крачки в снега и накрая отново застана пред Кейси.

— Ако Сюзан се омъжи за този тип Марти, тя може да си има сериозни неприятности.

Кейси кимна мрачно.

— Знам.

— Не — продължи Били, имам предвид истински неприятности. Спомняш ли си онази книга?

— Коя книга?

— На Алисън Крейг. За едно дете, чийто баща бие майка му.

Внезапно Кейси си припомни случая. Беше чела книгата миналата година и тогава не й направи особено впечатление, защото не можеше да си представи някой да се държи по този начин.

— Да, а майката продължаваше да го прикрива, докато накрая не се озова в болница и докторът не разкри всичко, нали?

— Нещо такова. — И двамата замълчаха за минута, като мрачно пристъпваха в снега, припомняйки си историята. Накрая Били сви рамене. — Може би трябва да дадеш книгата на Сюзан и да я накараш да види на какво се обрича.

— Да — кимна Кейси. Точно това трябваше да направи. — Благодаря, Били! — Тя стисна ръката му с двете си ръце и забеляза, че цялото му лице порозовява. Сигурно беше от студа.

Той промърмори нещо, което не можа да разбере съвсем ясно, после я прегърна непохватно и й помогна да слезе от дървото. През всичките години, откакто се познаваха, никога не беше го правил.

На следващата сутрин Кейси отиде в училищната библиотека преди първия звънец. Нетърпеливо запрелиства едно списание в очакване на Маргарет Хеникър, която влезе с чаша чай и с издута папка.

— Много си подранила тази сутрин, Кейси — рече тя. — Проблем с домашното ли? — Тя остави папката на бюрото и се приготви да чуе припряна молба за информация по някой неясен въпрос.

Кейси поклати глава:

— Не и този път. Искам една книга на Алисън Крейг — „Животът невинаги е такъв, какъвто изглежда“, а не мога да я намеря на полицата.

— Да проверим върнатите. — Маргарет тръгна веднага да търси книгата. — Ако нямам точно тази, вчера върнаха няколко други книги на същата авторка.

— Не — каза Кейси, — искам точно тази.

Докато прехвърляше книгите, Маргарет се замисли за молбата на Кейси. Държеше се като дете, което определено има нещо наум, а книгата, която искаше, беше за съпруг, който бие жена си. През годините тя бе стигнала до извода, че децата никога не търсят нещо случайно.

След няколко минути намери книгата и я подаде на Кейси.

— Има ли някаква специална причина, за да искаш точно тази книга? — попита тя внимателно.

— Ами… О, не, всъщност не. — Кейси вдигна шарещ поглед от първата страница. — Чух, че е интересна.

Този отговор направи Маргарет още по-подозрителна.

— Може би греша, но не участва ли в дискусията върху същата книга миналата година?

— О, да, може би… — измърмори Кейси неясно. — Сигурно съм забравила. — В този миг звънецът удари и тя побърза да се измъкне от библиотеката.

Училището утихна. Маргарет остана замислена и когато вдигна поглед, видя Ед да влиза в библиотеката. Той я посещаваше почти всяка сутрин, когато знаеше, че ще бъдат сами, за да не може никой да види погледите, които си разменяха. Маргарет все още беше загрижена за Кейси.

— Ед, можеш ли да предположиш защо Кейси Паркър ще иска да чете книга за жена, която съпругът й жестоко бие?

Ед се засмя.

— Имаш предвид тази книга, която момичето толкова задълбочено четеше, че едва не се блъсна в мен?

— Дойде в училище двайсет минути по-рано, за да я вземе. Не мога да си го обясня, освен ако някой от приятелите й няма подобен проблем.

— На всеки друг бих казал, че има развинтено въображение. — Ед леко я погали по гърба и се усмихна. — Но за теб знам, че притежаваш страхотна интуиция. — Очите му заблестяха и той добави: — Както и много други неща.

— Ед! — Маргарет заби поглед в бюрото, като се опита да скрие червенината си, макар да й стана приятно. — Опитвам се да измисля какво да правя с Кейси.

— Ще измислиш — рече Ед убедено. — Познавам те. Но в момента се мъча да измисля нещо за довечера — усмихна се той широко. — Свободна ли си да кажем от привечер до пет сутринта?

Маргарет вдигна лъчезарен поглед.

— За теб винаги! — Знаеше колко много му се иска да я целуне, но не можеше да си го позволи в училищната библиотека. Вътрешната му борба я забавляваше.

— Само изчакай до довечера! — заплаши я той.

Маргарет се засмя. И тя не издържаше.

По време на обяда тя вървеше през препълнената шумна кафетерия, като се надяваше да е останало още кисело мляко с ягоди, когато забеляза Кейси, напълно погълната от същата онази книга. Тя сериозно се обезпокои и реши да се обади на Джед Паркър, за да го помоли да се отбие. Ако Кейси имаше приятел с подобни проблеми, тя щеше да се нуждае от подкрепата на възрастен човек.