Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Out of the Night, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 48 гласа)

Информация

Сканиране
amcocker (2011)
Разпознаване и корекция
Xesiona (2012)

Издание:

Пени Джордан. Срещу вятъра

Американска. Първо издание

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0388-Х

История

  1. — Добавяне

Първа глава

Емили се намръщи, когато снежната вихрушка започна застрашително да се сгъстява, защото опитът на човек, прекарал живота си по тези гранични хълмове, й подсказа, че скоро ще се разрази страховита виелица.

Тя не беше глупава — не беше и градско дете, чиито единствени впечатления от смъртоносната опасност на снежните бури по хълмовете идваха от новините по телевизията.

Може би трябваше да отложи тръгването, но вече се бе задържала при родителите си два дни повече, отколкото възнамеряваше, а както им бе обяснила, чичо Джон беше стигнал до критичен момент в книгата си и нямаше търпение да продължи своята работа, така че Емили не можеше да удължи престоя си.

Тя забеляза как родителите й си размениха по един кисел изненадан поглед, и макар да си мислеше, че отдавна се е научила да се приема такава, каквато е, прониза я остра болка, която й напомни детските години.

Вероятно стана така, защото и Грейси си бе у дома. Грейси, четири години по-млада от нея, красива, амбициозна, самоуверена, любимка на всички, които я познаваха, а сега — сгодена за високия и очевидно изгубил ума си по нея австралиец, когото бе довела със себе си вкъщи.

Емили съзнаваше, че обърква родителите си, можеше да си представи как те се питат от къде ли се е взело това тяхно по-голямо дете, тихо, вглъбено в себе си, прилично на сериозно мъничко кафяво птиче — а ниският й ръст съвсем се набиваше в очи сред високите, прилични на скандинавци, руси представители на цялото им семейство.

Тя се различаваше и по други неща. Бе зачената при един поход на родителите й в Андите. Въпреки че домът им се намираше тук, на хълмовете, те бяха храбри пътешественици, винаги на път из най-отдалечените точки на земното кълбо. Баща й пишеше интересни и духовити пътеписи, прекрасно илюстрирани от майка й. Грейси също беше пътешественичка, която обожаваше далечните места.

Емили обаче бе различна — тя мразеше да пътува, а още повече ненавиждаше авантюрите. Беше тиха домоседка. Съзнаваше, че озадачава, а понякога и разочарова родителите си. Знаеше, че я обичат, но тази любов не им помагаше да я разбират.

След завършването на университета те пламенно я увещаваха да предприеме околосветско пътешествие за една година, а когато тя категорично отказа, заприличаха на две обидени деца.

Бяха истински учудени, когато разбраха, че тя ще работи при чичото на баща си — учен, посветил живота си на тайните на египетската цивилизация. Да се погребе в затънтеното място до Оксфорд, където чичо Джон завеждаше катедрата по древни цивилизации в един колеж! Още тогава те не можеха да си обяснят решението й, а сега, четири години по-късно, тя бе убедена, че все по-малко я разбират.

Някога я болеше при мисълта, че родителите й я пренебрегват като глупава и скучна, защото тя всъщност си имаше своите мечти и надежди… Мечти и надежди, твърде различни от тези на родителите и сестра й. За разлика от тях, тя не притежаваше страстта към пътешествията, нито жаждата да разглежда нови и непознати места — не, мечтите й нямаха такива хоризонти. Тя копнееше по малкия, интимен свят на домашното щастие — къща, съпруг, деца — любов, която да бъде споделена.

Твърде старомодни мечти, които се страхуваше да изрече на глас, защото усещаше, че няма да бъдат разбрани дори от собствените й родители. Някога вярваше, че могат да бъдат осъществени.

Беше се запознала с Джери в университета и тогава, за пръв път в живота си успя да преодолее липсата на самоувереност… както и чувството, че такава, каквато е, разочарова и родителите, и себе си. С Джери се усещаше различна — самоуверена, привлекателна, интересна. Той я бе ухажвал пламенно, но достатъчно внимателно, за да не я уплаши.

Но после, точно когато щастливо бе започнала да мечтае за годежни пръстени и сватба, дойде ред на жестоката истина. Джери изобщо не я беше обичал. Тя се оказа жертва на отвратителна и грозна мъжка шега.

Това се случи седмица след като беше ходила при родителите си. Джери й се обади в понеделник. Дойде да я види и започна така страстно да я целува, че тя малко се стресна.

Досега не бе имала интимни отношения с мъж, обожаваше Джери, но неговата опитност подчертаваше несръчността й и я караше да се колебае и да не разрешава на чувствата си да надделеят над бариерата, която сама си беше поставила.

Обикновено така внимателен и търпелив с нея, този път Джери избухна. Какво иска, да остане цял живот девственица ли, злъчно я попита той. Преди тя да успее да продума, той продължи жестоко да й обяснява как е имала късмет, че е бил подготвен за пълното й невежество в това отношение, за невъзможността й да го развълнува и за абсолютната липса на всякакво умение да изглежда желана.

Никога не го бе виждала така ядосан и сега се сви под удара на неовладения му гняв, лицето й пребледня и се изопна, докато невярващо слушаше неговите думи.

Мълчанието й само го вбеси още повече.

— Я се виж — присмя се той. — Наистина ли допускаше, че мога да те пожелая? Наистина ли си въобразяваше, че ще си направя целия този труд само за да завлека безчувственото ти тяло в леглото? Как ли пък не…

Тогава той млъкна, осъзнал, че е отишъл твърде далеч, но вече беше късно. С чувството, че целият свят се разпада пред очите й, Емили се насили да приеме истината и да настоява да узнае какво точно има предвид той.

Докато наблюдаваше колебанието му и осъзнаваше болката, която й причиняваха лъжите му, тя съзнателно не го спря, а тихо попита:

— Ако те предупредя, че никога не можем да станем по-близки, това дали ще ти помогне да ми кажеш истината?

Преди миг бе помислила, че той не владее гнева си, но чак сега осъзна и своята грешка. Думите, които той изрече, и неговата злост би трябвало да я ужасят, но тя успя да превъзмогне това чувство и да намери временно убежище в едно малко кътче на своя разум, което я предпази от присмеха, изливащ се върху й, когато Джери й заразказва, че единствената причина да започне да я ухажва, е предизвикателството, отправено от няколко приятели сред студентите, отгатнали нейната неопитност и обзаложили се дали ще успее да я вкара в леглото. При успех той би прибрал и прилична сума.

Това, което най-силно я потресе, беше и пълната липса на срам от негова страна, когато й признаваше всичко. Дори обвиняваше самата нея. Да, тя наистина беше сгрешила, но не с отказа си да му отдаде тялото си, а с мисълта, че той наистина я е обичал.

Тогава го видя в различна светлина и се намрази заради пошлия вид на човека, в когото така глупаво се беше влюбила. Всъщност обичта й бе насочена към мъжа, създаден от собствените й мечти и въображение, а после приел чертите на Джери. Истинският Джери нямаше нищо общо с този образ.

Тя беше получила тежък и болезнен урок и се беше заклела пред себе си, докато тихо се осведомяваше за евентуалната му печалба при успех, че вече никога не ще повтори тази глупава грешка. А когато той неохотно й отговори, тя вписа сумата в един чек и му го подаде.

Родителите й бяха щедри и тя винаги разполагаше с достатъчно нари. Нямаше много неща, за които би желала да спестява. Не се интересуваше и от мода, както повечето момичета. Мрачно се усмихна, като си каза наум, че може би е единственото момиче в колежа, чиито дрехи приличаха на ученическа униформа — спретнати вълнени джемпъри и груби обувки. Обличаше се така, че да й бъде удобно и да не привлича вниманието.

Джери взе чека, изруга, че не е по-малко от това, което Емили му дължи, и подигравателно добави, че ако тя промени решението си и пожелае да се освободи от своята девственост, срещу известна сума би предложил услугите си.

— В края на краищата — изсмя се той, — какъв е смисълът да я пазиш… освен ако не си решила да ставаш монахиня…

Ще плача после, каменно си рече тя, докато го гледаше как заминава. По-късно щеше да оплаква разбитите си илюзии, защото по-важното сега бе да събере това, което беше останало от личността й, от Емили Франсин Блекло, за да може отново да се превърне в човешко същество, а не робот, комуто е отнета способността да разсъждава и да чувства.

И тя успя някак, вероятно благодарение на таен резерв сили, за които не бе и подозирала, че притежава, справи се и с любопитните погледи около себе си.

Това беше последната й учебна година, но вместо да очаква с надежда бъдещето, тя просто се опитваше да понася всеки изминал ден, доколкото можеше. Точно тогава дойде писмо от майка й, което съобщаваше новината, че чичо Джон най-после ще започне книгата, която отдавна се канеше да напише. Нужен му бе всеотдаен и търпелив помощник-изследовател, споменаваше майка й, и Емили осъзна, че е намерила къде да се скрие от света, станал толкова чужд и болезнен за нея. Не точно манастир, помисли тя и горчиво се усмихна — тази горчивина се бе появила отскоро и бе заместила обичайната й стеснителност.

Ако родителите й не бяха така заети с предстоящото си пътешествие в Мексико… Ако сестра й не бе решила да си вземе една година почивка преди университета и да замине за Австралия… Ако самата тя имаше близка приятелка, която да се намеси, все някой може би щеше да я спре и да я принуди да погледне действителността в очите, вместо да бяга от нея. Но съдбата бе предопределила друго и по времето, когато родителите й се върнаха от Мексико, тя вече се бе дипломирала и работеше при чичо Джон от три месеца.

Въпреки почти отшелническия живот, който водеше в порутената къща на няколко километра от университетското градче, Емили лесно се приспособи към новата среда. Приятно й бе да работи за чичо Джон и имаше търпението да му помага да разшифрова бележките, които беше водил повече от двайсет години в подготовка за книгата — мечта на живота му.

Макар никой от двамата да не го разбираше, Емили беше ръката и умът, привели старите факти, неразгадани от учените, в работен ръкопис на книгата, приятно изненадала със стила си издателите на Джон Блекло. Издателството бе фирма със стари традиции със седалище в университетското градче и собствениците умееха умело да се справят с понякога ексцентричните бъдещи творци.

Питър Кавендиш, праправнук на основателя на издателството, бе предизвикал удивление измежду по-възрастните си роднини, когато развълнувано сподели, че най-после е прочел ръкопис, който е събудил у него желание да изследва по-подробно поставения проблем.

Питър Кавендиш бе трийсетгодишен, неженен, а според чичовците и дядо му — твърде лекомислен що се отнася до работата на тяхното издателство. Питър тайно бе доверил на майка си и сестрите си, че с цената на всичко би желал да изведе подобаващо издателството в двайсет и първи век.

— И мисля, че намерих подходящата книга…

Нито Емили, нито чичо Джон се досещаха за намеренията му; книгата бе в съвсем ранен стадий и семейството предпазливо опитваше да разбере дали старецът ще успее да напише повече от шест глави, преди да поеме задължението да я доведе докрай.

Емили шофираше внимателно, виещият вятър блъскаше колата, дебел сняг бързо затрупваше пътя, а младата жена съжаляваше, че не пренебрегна молбите на Грейси да поостане, да се запознае по-отблизо с Травис, австралийския годеник. Твърде чувствителна към мнението на другите, Емили усети, че ако не остане, семейството й може да реши, че завижда на щастието на Грейси.

Веднъж бе дочула как майка й споделя с баща й, че тя е много подходяща за брак със също така кротък и мълчалив мъж, с когото биха водили спокоен живот в предградията и биха отгледали обичайните за средното семейство две деца. Думите я засегнаха дълбоко, тъй като тя бе все още момиче на прага на женствеността, което мечтае за любимия като за герой, излязъл от романите на Уолтър Скот или от романтичните истории за рицари, любим, който би открил чувствителната й душа под скромната външност и би я ценил и обожавал…

Сега тя по-добре разбираше, макар да й се струваше глупаво да го признава, че ако не може да стигне звездите и да преживее силните чувства на голямата любов, поне не би се измъчвала и би приела онзи вид връзка, за която говореше майка й.

И така, тя остана, усмихваше се на Грейси и бъдещия й съпруг, като се опитваше да скрие истинските си чувства, докато Травис изумено местеше поглед от високите руси и блестящи родители към дребничкото мургаво създание, сестра на също тъй русата му и блестяща годеница.

А на другия ден бе навалял достатъчно сняг, който накара Грейси да настоява да извадят старата шейна и да се пързалят по заснежения хълм зад къщата. Емили с нежелание се остави да я завлекат с тях. За лош късмет падна, нарани се и се измокри до кости.

Още по-неприятното беше, че не носеше друга пола, защото бе възнамерявала да остане само два дни и сега пътуваше, облечена с някакъв розов блузон, който би стоял добре на Грейси, но изглеждаше отвратително на нея самата, а което бе по-лошо — отпред се мъдреше съмнителен надпис, изписан с петсантиметрови букви през гърдите.

За да пригоди нещо подходящо за него, Грейси бе предложила джинси, пренебрегвайки възраженията на Емили, че са твърде тесни и дълги. Набързо ги беше скъсила и за Емили не остана друго, освен да ги навлече вместо мокрите си дрехи.

Бе приела и подаръка на Травис — огромен шарен пуловер, който би бил по-подходящ за някоя висока и самоуверена жена като сестра й с тези ярки, набиващи се на очи, цветове.

Всъщност единственото лично нейно нещо в облеклото й бяха ниските обувки, които нямаше да й бъдат особено полезни в застрашително натрупващия сняг.

Тя умишлено избра да пътува до Оксфорд встрани от магистралата, за да избегне движението. Баща й, който винаги слушаше прогнозите, я бе предупредил, че се очаква обилен снеговалеж. Както и да е, нямаше място за паника. Бърз поглед в огледалцето за обратно виждане й показа, че вече е отишла твърде далеч, за да се връща — след около половин час щеше да прехвърли височината и да се отправи надолу към селцето Тракстън, а ако завие, ще трябва да пътува повече от час, докато стигне до най-близкия град.

Тя се намръщи, усетила, че гумите започват да поднасят и намали скоростта, благодарна, че Луиз, домашната помощница на майка й, настоя да й сложи голям термос с кафе и няколко сандвича. В сака си носеше нова книга и одеялото, което винаги вземаше със себе си, за да го подпъхва около коленете на чичо Джон. Той страдаше от артрит и се нуждаеше от повечко топлина.

Щеше да оцелее, ако й се наложеше да прекара нощта в колата. Нямаше да е приятно, разбира се, но не биваше да рискува, като излезе навън да търси помощ. А и едва ли щеше да намери кой дай помогне. Хълмовете бяха пусти и ненаселени и беше твърде късно да се упреква, че не е избрала по-оживен маршрут.

Смрачаваше се, но снегът проблясваше с белотата си, очите започнаха да я болят от взиране, а колата затъваше и поднасяше… Тя опита да си спомни дали наблизо няма отбивка, където би било по-разумно да спре и да не рискува да продължи пътуването си.

Откакто заваля снегът, не беше срещала други коли. Скоро вятърът щеше да го навее и може би да затрупа колата… Тя прехапа устни, като си повтаряше, че паниката няма да помогне и точно тогава колата поднесе, излезе от пътя и потъна в дълбоката, пълна със сняг канавка.

Емили си удари главата от рязкото спиране, а предпазният колан болезнено я дръпна назад. Докато го разхлабваше и отваряше вратата, тя с благодарност установи, че не се е наранила опасно.

Измъкна се навън и един поглед бе достатъчен, за да разбере, че единственият начин да извади колата от канавката бе, ако я повдигне. Нямаше да може да стори това дори с лопатата, която носеше в багажника.

Хапейки устни от раздразнение, тя осъзна, че няма изход. Трябваше да прекара нощта в колата и да се надява до сутринта снегът да се стопи или да й се удаде възможност да помоли друг шофьор за помощ.

Тъкмо щеше да седне обратно в колата, когато сякаш по чудо дочу звука на приближаващ автомобил. Инстинктивно излезе на пътя да привлече вниманието на шофьора, като твърде късно осъзна, че и той би могъл да закъса като нея.

Шофьорът на очукания джип, който се показа от завоя, очевидно помисли същото, защото яростно я изгледа и измърмори нещо далеч не ласкателно по неин адрес, но все пак спря. Тя не бе сигурна дали се зарадва, когато го видя да излиза от автомобила. Той беше огромен, висок, с широки рамене, лицето му бе скрито от рошава черна коса и също толкова непривлекателна брада.

Докато той приближаваше към нея, Емили усети намръщения му поглед върху себе си. Мъжът спря начумерено на крачка от нея, бръсна снега от лицето си и тя забеляза твърдата длан, прорязана от белези, която издаваше полска работа, и се почуди дали пък не е някой местен фермер.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? Да убиеш и двама ни? — Острите думи не бяха изречени с местния акцент, но Емили не можа да разпознае и никакво определено наречие. — Хлапета, всички сте еднакви — продължи той, все още намръщен. — Нямате и капка мозък…

Емили го зяпна. Дали си даваше сметка за годините й? Въпреки мрачния си вид, той самият едва ли бе на много повече от трийсет, които спрямо нейните двайсет и шест не бяха толкова много, за да провокират това отношение.

— Но, моля ви… — започна тя, а той веднага я прекъсна:

— Не разбираш ли колко лесно ще замръзнеш до смърт тук? Я се виж, облечена си като за дискотека. Даваш ли си сметка какво причиняват на планинските спасителни служби идиоти като теб? И без това по тези хълмове спасителите са най-вече доброволци, които и така са притиснати от липсата на време и рискуват живота си за ненормалници като теб, които нямат капка разум и тръгват на път, когато човек и носа си не трябва да подава навън…

Емили го слушаше с нарастващо възмущение. За каква я мислеше той? Отговорът беше съвсем лесен. Вземаше я за безотговорна тийнейджърка. Вярно, че беше облечена като за дискотека. Тя премигна и си спомни за собственото си нежелание да приеме предложените от Грейси дрехи, после се запита как ли би реагирал този мъж на шарения пуловер от Травис и се зарадва, че няма възможността да си отговори.

Колкото до забележките за спасителните служби — собственият й баща бе един от тези доброволци и тя много добре знаеше пред какви рискове са изправени.

Преди да успее да обясни, мъжът отново заговори, ръкомахайки към колата й с явна неприязън:

— Няма никакъв шанс да се изтегли без помощ. Заслужаваш да те оставя тук, за да разбереш какво се случва на идиоти като теб, когато пренебрегват предупрежденията на по-разумните от тях и тръгват да шофират в такава буря, но съжалявам хората, които ще те намерят, заради тревогите, дето ще си навлекат, а понеже ти очевидно си твърдоглава и неразумна, не мога и да те посъветвам да стоиш вътре в колата, затова по-добре да те откарам.

За свое учудване Емили осъзна, че скърца със зъби. Винаги се беше смятала за уравновесен човек, бе запазила присъствие на духа дори пред жестокия Джери — е, поне външно — но сега разбираше, че всъщност не се познава, а и би била много удовлетворена да хвърли обратно в лицето на непознатия грубото му предложение за помощ.

Все пак разумът надделя. Нямаше желание да прекара нощта в колата… а и ако бурята така се усилваше, всичко можеше да се проточи с дни.

Тя преглътна яда си и изрече възможно най-хладно:

— Ей сега ще извадя багажа си от колата.

Той насмешливо процеди зад гърба й:

— Боже, какви са жените… Никъде не тръгват, без да помъкнат половин тон грим…

Грим… Напуши я смях. Целият й арсенал се състоеше от крем, пудра, бледорозово червило, спирала и леки сенки, и то само заради настояванията на майка й и Грейси и упрека им, че не се грижи достатъчно за външния си вид. Не, това, което й трябваше от колата, бе топлината на пуловера на Травис, одеялото, термоса с кафе и сандвичите, приготвени от Луиз.

Тя си проправяше път през дълбокия сняг, успял да натрупа, докато бе стояла на пътя. Отметна косата си, а лицето й се сви в гримаса. Толкова бе заета с работата си за чичо Джон, че дори не беше намерила време да се подстриже. Косата й бе пораснала до раменете и често падаше над очите й. Майка й каза, че я харесва с тази прическа, а Грейси се учуди и възрази, че това я правело да изглежда още по-крехка. А колкото до Емили, тя намираше прическата си просто небрежна.

Бързо събра багажа си и когато се върна при неохотния си спасител, забеляза промяната в изражението му, предизвикана от появата й с одеялото и термоса в ръце.

— Типична студентка — критично изръмжа той. — Предполагам, възнамерявала си да спиш в колата…

Емили понечи да отвърне и да му разясни недоразумението, но не успя, защото той рязко продължи:

— Май ще трябва да се запознаем, щом ще пътуваме заедно. Аз съм Матю Слейтър. Повечето хора ме наричат Мат.

По-късно тя недоумяваше защо отговори по този начин… Какво ли безразсъдство я подтикна да се представи не като Емили Блекло, а просто като Франсин.

— Франсин. — Тя забеляза учудването му и добави весело: — Фамилно име.

Чу го да промърморва нещо, преди да й обърне гръб и да тръгне през дълбокия сняг към джипа си. Тя го последва, като се стараеше да улучва дирите му и чак тогава си даде сметка колко широки са крачките му. Това нямаше значение, защото джинсите й вече бяха подгизнали и все пак бе по-лесно, отколкото да затъва до коляно и сама да проправя пътя си.

Той не си даде труд да й помогне с багажа и тя се ядоса, докато се бореше със силния вятър и снега, който шибаше в лицето й. Чак когато се добра до джипа, мъжът й помогна да се качи.

Емили помисли, че не би трябвало да се учудва на лекотата, с която той я вдигна и я настани на седалката. Беше дребна и лекичка, а той — огромен, но имаше и нещо вълнуващо в усещането за мъжките ръце, сграбчили тялото й… в миризмата на мъжката кожа, проникнала дори през хладното ухание на снега… в топлината на мъжкия дъх, погалил бузата й — тя едва си пое въздух и се почувства безпомощна.

— Накъде си тръгнала? — попита той, когато зае мястото си до нея и прехвърли багажа й отзад.

Емили забеляза, че джипът му е пригоден за неравен терен, а оборудването на пода бе за скално катерене. Задната седалка липсваше, за да има повече място за допълнителен багаж, по-вероятно за някакви стоки, а не за хора.

— Сигурно имаш среща с някое приятелче. Е, ако той има малко разум, си е останал вкъщи. Жени.

Явно не хранеше особено уважение към нейния пол, помисли си Емили.

— Мога да те закарам до Тракстън — каза той, тресна вратата и запали.

Оттам тя можеше да се обади на родителите си и да намери начин да прибере колата. Би могла да продължи на юг с влака… Трескаво прехвърляше възможностите и беше благодарна за мълчанието на спътника си, зает с шофирането.

Парното в автомобила бе достатъчно силно. Тя протегна крака към топлината му с надеждата, че прогизналите й джинси също ще изсъхнат. Ритмичният звук на чистачките я унасяше.

Очите още я боляха от взирането през предното стъкло на собствената й кола. Сънливо си помисли колко странно е, че се чувства така спокойна и защитена с този груб непознат. Обикновено чуждите мъже я плашеха и тя се притесняваше как ли изглежда в очите им, особено в сравнение с красивите жени, които сигурно познаваха — чувствителност, породена от жестокото отношение на Джери и предизвикания от него пълен срив на самочувствието й. С този мъж това сякаш нямаше значение и стеснителността й сякаш се бе изпарила. Още се забавляваше, че той я бе взел за лекомислена тийнейджърка, тръгнала в снежната буря на танци с предполагаем приятел.

А може би този неверен образ й допадаше, сънливо си помисли тя… вероятно затова му бе казала второто си име, вместо толкова подходящото за всекидневието й Емили… Всички бяха на мнение, че точно то й отива. Но защо този мъж не я бе видял като Емили, а като Франсин? Тя продължи сънливо да размишлява над тази загадка и скоро се унесе в сън.

Мъжът й хвърли неодобрителен поглед и после отново се съсредоточи в пътя. Не трябваше да отлага за днес тръгването си от хълмовете. Утре имаше важна среща, но пък това беше и последната му възможност да се катери за доста време напред. Сега обаче плащаше за това, че задоволи желанието си — наложи се да помага на малката глупачка… Той сви лице в гримаса, поглеждайки към нея. Мъниче… какво, по дяволите, й бе станало, та да навлече такива предизвикателни дрехи? Изглеждаше така млада и невинна в съня си. Той стисна устни. Имаше достатъчно основание да си помисли, че видът й лъже. Веднъж бе приел и Джоли за също толкова невинна, докато не я намери в леглото с друг мъж само три дни преди сватбата.

Тя дълго плака и го моли да я разбере, а той едва не се изкуши да й повярва, Бог му бе свидетел… докато не откри истинската причина за желанието й да се омъжи за него. Да те искат заради богатството — това е едно от наказанията на богатите мъже още от раждането, както бе казвал баща му, а после бе добавил, че така или иначе, двайсет и една години са твърде млада възраст за един мъж да създава семейство. И трябва да бъде благодарен, че по чудо се измъкна.

Може би горчивият опит му бе попречил трайно да се обвърже с жена досега. Беше имал сексуални връзки, разбира се, с които не се гордееше и които бързо потъваха в забрава, а през последните няколко години и такива липсваха, но той бе доволен от това положение на нещата. Обаче сега, по някаква необяснима причина, тази малка глупачка, заспала до него, го караше неохотно да приеме факта, че се чувства все пак мъж, а не монах!

Запита се на колко ли е години… може би на осемнайсет? Или деветнайсет? Той бе на трийсет и четири, а и тя не беше точно неговият тип. Джоли бе стройна, висока и руса. Това дете бе съвсем дребно, а и тялото му се скриваше под този ужасен блузон.

Но когато я бе вдигнал преди малко, ръцете му плътно обгърнаха кръста й. Китките й бяха крехки и тънки, а колкото до миглите й — по-дълги не беше виждал — е, ако не бяха изкуствени, разбира се…

Той хвърли един поглед към профила на спящата Емили само за да се убеди, че не бе измислил дългите и гъсти мигли, когато пътят навлезе в отсечка, изложена на пълната мощ на бурята, а на Мат не му остана нищо друго, освен да позволи на джипа си да затъне във висока снежна преспа.