Дикси Браунинг
Взривена тишина (1)

Първа глава

Клемънт все още не се беше разбудил напълно, когато телефонният секретар до него щракна и един безплътен глас изпълни стаята:

— Хати? Аз съм, Марта. На път съм към теб, но ми се случиха разни неща и бих искала, ако е възможно, да пристигна ден-два по-рано от предвиденото. Тук изникна един проблем… Появи се този мъж и… Ох, не мога да ти го обясня по телефона, толкова е объркано! Но ако имам проблеми, може би ще ти се обадя да дойдеш да ме посрещнеш. Кажи ми искрено дали не те притеснявам, защото и сама мога да… О, май е по-добре да тръгвам. Останалите ме чакат, а онзи тип се появи отново…

Докато лежеше по гръб чисто гол, с изключение на очилата — а той винаги си слагаше очилата, щом чуеше телефона да звъни — Клемънт се опита да анализира току-що полученото съобщение. Вниманието му обаче се съсредоточи най-вече върху гласа. Не за първи път му се случваше да чуе как телефонният секретар записва обаждането на някой от многобройните артистични приятели на леля му Хати. Сега обаче нещо в гласа го заинтригува. Звучеше някак… „Задъхано“ не беше точната дума, макар че на жената явно не й достигаше въздух, сякаш беше тичала, преди да се обади. Гласът беше млад, с южняшки акцент и определено женствен, но в него имаше още нещо. И точно то го притесни. Трябваше да мине известно време, за да проумее какво беше то. Тя беше притеснена. Всъщност бе направо изплашена!

Клемънт не беше от хората, които се ядосват, ако някое късно телефонно обаждане ги събуди. На първо място, включването на телефонния секретар бе живо доказателство, че изпуснатият, счупен и поправен от самия него телефон все още работи. Второ, изследователски настроеният му мозък сега имаше задача, над която да поработи. И трето, Клемънт отчаяно чакаше да му се обади въпросната леля, както я наричаше той, макар че не му беше никаква роднина. Преди повече от месец тя го бе откъснала от работата му и го бе замъкнала насила да живее в затънтената й къщурка, за да пази тръбите на водопровода от измръзване, докато тя обикаля гръцките острови. Общо взето това беше подходящ финал за изпълнената с неблагополучия година. Двама от най-добрите му асистенти бяха напуснали, химикалите които беше поръчал преди шест месеца още не бяха пристигнали на всичко отгоре си отиде Чарлз Данфорт, като стовари на Клем задължението да върши работата и на администратор. А той бе последният човек на света, който би могъл да се оправи с бюрокрацията. По дяволите, та той дори не можеше да общува нормално извън лабораторията, всички знаеха това. Но като старши сътрудник в отдела за изследвания и развитие на Би Фи Ай, бе принуден да поеме задълженията на Данфорт след внезапното му преминаване в друг институт. Шефовете имаха нужда бързо да намерят заместник на администратора, а Клем не успя да им се противопостави навреме, защото рефлексите му бяха притъпени от упоритата простуда, която го бе преследвала цяло лято, и накрая се бе превърнала в пневмония. В началото на октомври получи ново възпаление на белите дробове. Кашляше сърцераздирателно и се влачеше безпомощно из лабораторията и кабинета си, като оплескваше всяка работа, с която се захващаше. И тъй като за шест години трудов стаж в Би Фи Ай не бе ползвал нито ден отпуска, никой не посмя да се оплаче от решението му да замине за известно време.

Клем не бе контактен човек. В резултат на определено стечение на обстоятелствата, така и не успя да се научи да общува с хората. Всеки опит да го принудят да завърже някое познанство влошаваше нещата още повече. Хати Дейвънпорт беше единствената жена извън лабораторията, а също така и в нея, с която успяваше да води нещо подобно на нормален разговор. Сприятели се с нея още на шестгодишна възраст. Тя самата бе доста странна и затова го приемаше съвсем естествено. Когато се пенсионира като преподавателка по изящни изкуства и се оттегли във викторианското си скривалище в Сините планини на километри далеч от всяко населено място, той почувства липсата й. Но също така прояви разбиране към нуждата й от усамотение. На седемдесет и девет години леля Хати умееше да се грижи за себе си далеч по-добре от тридесет и две годишния Клем, факт, за който и двамата си даваха ясна сметка.

Беше сигурен, че тя е имала някаква скрита причина да го повика да „пази“ къщата й, докато прави ежегодното си „последно пътешествие“. Водопроводът всъщност не бе заплашен от измръзване цветята в саксиите можеха да бъдат подменени, ако не преживеят отсъствието й, а крадците просто не стигаха толкова високо в планината. Не, след дълги години той прекрасно познаваше леля си. Явно бе решила, че отново е „време да направи нещо за Клемънт“. Може би го бе затворила в това изолирано място, откъдето той не можеше да се измъкне сам, за да го принуди да стане по-независим и самоуверен. А той бе прекалено, изтощен от болестта и неволите в службата, за да й се противопостави. Само че оттогава изтече много време.

В края на първата седмица вече бе изчел всичко, което носеше със себе си, купища научна литература. След това се зае да изследва околностите. За първи път получи възможност да се докосне до суровата природа. За негова изненада се оказа, че новото изживяване му харесва и дори съжали, задето е прекарал целия си досегашен живот между четирите стени на лабораторията. Само след седмица вече изминаваше на ден по десетина-двадесет километра из стръмната местност, без да се умори. После откри удоволствието от цепенето на дърва. В повечето помещения на къщата имаше камини, които поглъщаха камари дърва. И така, Клем спортуваше, ядеше и спеше повече, отколкото когато и да било, а в свободното си време четеше стари вестници и ровеше из библиотеката. А тя се състоеше само от изкуствоведски съчинения, готварски книги и еротични романи от миналото столетие.

Физически Клем се възстанови напълно след прекараната пневмония. Нещо повече, никога досега не се беше чувствал по-добре. Сега дори изглеждаше по различен начин. През последните шест години бе носил брада и много късо подстригана коса, защото така му се струваше по-практично. Откакто бе дошъл тук, и косата, и брадата пораснаха и го промениха до неузнаваемост. Заприлича на мечок дрехите му вече не му прилягаха, а новообразуваните мускули и безбройните мазоли променяха ръцете му. Ако всичко това помагаше да стане по-самостоятелен, значи леля му добре си беше свършила работата. Но човек можеше да извърви само ограничен брой километри, да насече ограничено количество дърва, да спи ограничено време. А безпокойството и онова дълбоко скрито в душата му усещане за празнота, с което бе живял откакто се помнеше, не си отиваха. Нещо повече — когато работеше в лабораторията, той съумяваше да ги потисне, докато сега нямаше нищо, което да ги задържа далеч от съзнанието му.

Второто обаждане дойде точно по здрач. Беше същият глас. Нежен и колеблив, той събуди у него някакво непознато чувство, което нямаше нищо общо с изговорените думи. Странна работа, помисли си Клем. Доколкото можеше да съди по тона, жената бе или изключително срамежлива, или изплашена до смърт.

— Хати, пак съм аз — Марта. Чакай ме, идвам. Ще изчакам подходящ момент да се измъкна от групата. Ако мога да се кача веднага на автостоп, няма да имам време да… О, някой идва! Ще ти обясня всичко, като се видим!

Клем се замисли над съобщението. Няколкото думи на напълно непознатата го бяха заинтригували повече, от колкото искаше да признае. Тя се канеше да посети леля му. Явно е, че Хати беше известена за това, но сигурно не я беше очаквала толкова скоро. Възрастната дама беше доста разсеяна, но не дотам, че да покани някого на гости и после да замине на пътешествие.

Която и да беше жената, Клем страстно се надяваше, че тя няма да успее да се измъкне. Да се измъкне ли? Колко странен начин на изразяване. Е, независимо от вълнуващия й глас, не й пожела късмет. Нямаше желание да посреща каквито и да било посетители, а още по-малко посетителки. Не че беше женомразец. Чистата истина бе, че въпреки многобройните си таланти, на двадесет и три години вече беше завършил седем висши образования, беше специализирал в областта на компютърните науки, биологията, математиката, лингвистиката, химията, философията, беше изкарал две години в престижния институт Хейстингс и се бе издигнал в йерархията на Бошам Форбс Интернешънъл (Би Еф Ай), Клем просто се срамуваше от жените. Страхуваше се от тях. Всеки негов опит да заговори някоя жена завършваше с провал.

Клем беше дете на двама блестящи учени и често подозираше родителите си, че са го създали, само за да проверят на практика някои свои генетични теории, а след това са загубили интерес към него. През първите му години и двамата родители отделяха много време за интелектуалното му развитие, след което изведнъж го оставиха на грижите на гледачки и гувернантки. За всички тях Клем си спомняше като за някакво многолико чудовище, което е ръководило живота му до седемгодишна възраст, и накрая го е оставило да се измъкне и да избяга в началното училище.

На тринадесет той вече бе завършил първото си висше образование, но що се отнася до нормалните човешки взаимоотношения, беше още пеленаче. След няколко мъчителни и неуспешни опита да навакса този пропуск, той се отказа. От това спечели работата, но пострада личността му. От време на време леля Хати, единствената му роднина, освен родителите, го замъкваше при добър бръснар, променяше едно-друго от гардероба му и го препращаше в ръцете на някоя нейна приятелка с надеждата, че природата ще свърши своето. Всъщност той също се надяваше, че един ден и това ще стане. Изобщо не му бе приятно да живее с мисълта, че е единственият тридесет и две годишен девственик на света.

Нещата се усложняваха още повече от факта, че Клем не знаеше със сигурност дали е девствен, или не. Сексуалните му въжделения си бяха съвсем нормални, но при мисълта, че трябва да направи нещо, за да ги осъществи, той неминуемо блокираше и започваше да се облива в студена пот.

Колко по-лесно бе да избягва изкушението! Не че то се изпречваше на пътя му твърде често. От време на време някоя новопостъпила сътрудничка в лабораториите се престрашаваше да направи първата крачка, но след време дори това престана да се случва. Клем не бе особено привлекателен. Косата му бе прекалено къса, стъклата на очилата му твърде дебели. Накрая престана дори да се опитва. Остави брадата си да расте на воля отказа се да сменя очилата с контактни лещи и прие съдбата си. „Все някъде по света трябва да има жена, с която да се разбереш!“, бе извикала отчаяно леля Хати след провала на последния й опит за сватосване.

„Зарежи тази работа, Хати, бе отвърнал той. Не мога да танцувам не знам как да разговарям с жени, не съм ходил на кино от години. Доволен съм от живота си такъв, какъвто е. Защо ми е да провалям с присъствието си вечерта на някое симпатично момиче?“ Тогава Хати заяви, че той сигурно един ден ще се влюби и тогава ще съжалява, че не е натрупал известен опит в отношенията с жените, вместо да стои по цял ден като закотвен в отвратителната лаборатория. Тя самата се бе женила четири пъти и по собственото й признание, бе имала многобройни любовни авантюри. Странното бе, че Клем се държеше с нея съвсем спокойно и естествено, докато със собствената си майка, именита физичка, едва разменяше по няколко думи на година. А когато се изправеше пред непозната жена, устата му сякаш се заключваше с катинар.

Телефонът звънна отново чак на следващия ден. Клемънт тъкмо се опитваше да ликвидира пораженията от дървосекаческата си дейност, като мажеше безбройните рани по ръцете си с антисептичен мехлем. Отново остави телефонния секретар да отговаря вместо него. Беше изоставил надеждата, че ще дочака обаждане от секретаря си или от Хати, и затова предпочиташе да сведе до минимум риска от общуването с непознати.

Бе същата жена. Този път гласът й звучеше още по-изплашено.

— Виж, Хати… О, по дяволите този телефонен секретар! Мразя да разговарям със записващи устройства, но знам колко ти е неприятно да зарязваш работата си, за да отговаряш на телефонните позвънявания. Помниш ли мъжа, за който ти споменах? Не мога да търпя това положение повече! Той просто отказва да се махне от пътя ми, а аз му казах, че… Господи, ето го, отново се приближава!

Тя затвори слушалката, а Клемънт остана още дълго като закован на кожената ориенталска табуретка. Взираше се в дългите си крака и разсъждаваше върху новото съобщение. Този път равнището на стреса, който се долавяше в гласа, беше значително по-високо. Тази жена наистина беше доста изплашена. И от какво? От някакъв мъж. Какъв мъж? И с какво я плашеше? При нормални обстоятелства, Клем не би загубил и минута от ценното си време, за да си блъска главата над подобен проблем, но сега загадката ангажира цялото му внимание, дори по време на вечерята, която се състоеше от компот с ананас и овнешка яхния, изядени направо от консервените кутии.

На следващата сутрин непознатата отново се обади. Клем тъкмо излизаше изпод душа. Тъй като беше сам в къщата, изобщо не си правеше труда да се облича. Седна гол на ъгъла на леглото и зачака. И това обаждане беше като предишните. Тя се страхуваше. Питаше защо Хати не вдига слушалката. Да не би да е забравила за поканата си? Може би беше по-добре да се прибере направо у дома?

— Да, моля — промърмори Клем по посока на прашната черна машинка. Радваше се, че жената се е отказала от посещението си. Иначе щеше да му се наложи да вдигне слушалката и да говори с нея. Последното нещо, от което се нуждаеше, беше някаква истерична жена да застане на прага.

 

 

Марта хвърли един поглед през рамо и заговори бързо в телефонната слушалка. За нейно разочарование се оказа, че пак се е включила към телефонния секретар. Вече й се струваше, че поканата на Хати е била само сън. По дяволите, ако не й беше толкова важно да се измъкне от преследвача си, щеше да зареже цялата работа с гостуването и да се прибере направо у дома в Уинстън!

— Хати, такива неща просто не се случват на хора като мен! Може би си мислиш, че си въобразявам, но всичко е точно така, честна дума! Слушай, ако си там някъде, да знаеш, че ще дойда веднага, щом успея да се измъкна не забелязано. Ако те няма… Пак ще дойда, защото така или иначе, не знам какво друго да направя. Може би ще ти създам неудобства, но съжалявам. Ако беше отговорила лично по телефона, отдавна щяхме да се разберем.

Тя затвори телефона и се взря през гъстата тълпа към паркинга за камиони и автобуси. Той все още беше там. Правеше се, че се интересува от една витрина. Какъв мошеник! Ако Джак беше тук, той щеше… Не, нямаше. Брат й Джак имаше много качества, но в никакъв случай не можеше да се нарече смелчага. Най-вероятно щеше да й каже, че си въобразява.

Мина й през ума да помоли някой от шофьорите на камиони да я закара до Уинстън, ако му е по път. Но беше твърде уморена и изнервена. Какво ти изнервена, беше направо изплашена до смърт! И последното нещо, което й се искаше, бе да се покатери с някакъв напълно непознат човек в тясната кабинка на едно от тези чудовища с по осемнадесет колела.

С Хати можеше да се чувства сигурна. Въпреки огромната разлика в годините и в произхода, двете бяха приятелки отдавна. Навремето Марта се беше записала в курса по изящни изкуства на Хати. Тогава беше съвсем млада, едва се беше научила да кара кола, но всяка седмица взимаше пикапа на баща си и слизаше от фермата в града, за да се учи да екипира, да моделира, да рисува. Попиваше всичко, на което Хати бе способна да я научи. Двете станаха много близки и приятелството им се запази дори след като Марта бе принудена да напусне школата и да замине за Кънектикът, за да гледа децата на брат си след смъртта на жена му. Сега тя изгаряше от желание да срещне отново бившата си преподавателка, но Хати сякаш бе забравила напълно за поканата си. Това беше изключително неприятно, защото точно в момента Марта отчаяно се нуждаеше от приятел. Знаеше, че ако отиде на автогарата и си купи билет за Уинстън, Хюбърт Одуел веднага ще тръгне по петите й. Рано или късно той щеше да я хване на тясно, защото беше алчен и безскрупулен, и защото явно смяташе, че му е длъжница.

Марта се качи в разнебитения автобус заедно с останалите двадесет и трима екскурзианти от групата и хвърли един поглед през рамо от височината на последното стъпало. Онзи стоеше там, облегнат на прашната си синя кола. Твърдеше пред групата, че е експерт-бижутер, а тъй като целта на екскурзията бе да се посетят местата, където в миналото е имало открити находища на скъпоценни камъни, няколко наивника редовно се ровеха из скалите и после му носеха намерените камъчета, като го караха да ги оценява. От самото начало на екскурзията Марта беше убедена, че из планините вече не се търкалят скъпоценни камъни. Естествено, и тя чоплеше земята, но го правеше, само за да се забавлява. В крайна сметка, това бе първата й почивка от години насам. Цялото й забавление обаче продължи до мига, когато намери изумруда.

Понякога й се искаше изобщо да не го бе намирала. Но така или иначе, камъкът вече бе в чантата й и тя нямаше никакво намерение да го отстъпва на онзи мошеник. За зла участ, Одуел се беше лепнал за нея, точно когато намери зеления камък.

— Хей, ама ти май и не мислиш да се отказваш, а, малка госпожичке? Не съм ли ти казвал, че тия места са вече опоскани от туристите? Ела с мен, и ще ти покажа къде са истинските съкровища.

— Не, благодаря. Предпочитам да се движа с групата. Чувствам се чудесно.

— Бягаш си от късмета, малка госпожичке. Недей така. Старият Хюбърт ще ти покаже места, където все още можеш да събираш скъпоценни камъни с шепи.

— Слушайте, ще престанете ли да ме наричате „малка госпожичка“? И ще спрете ли да се мъкнете по петите ми? Вървете сам да събирате диаманти с шепи. Боли ме глава и искам да ме оставите на спокойствие!

Марта беше доста кротка жена, но този тип определено й късаше нервите. Тя яростно се завъртя на пети, но се спъна и размаха ръце, за да запази равновесие. Чантата й излетя и съдържанието й се разпиля из тревата.

— О, по дяволите! Вижте какво стана заради вас! — коленичи и започна да събира вещите си. Портфейл, бележник с адреси, четка за коса, слънчеви очила и други джунджурии се оказаха лесни за намиране. Тубата с крема й за ръце обаче беше отхвърчала чак под един храст. В клоните му се беше закачила писалката й. Марта я прибра и започна да търси молива, който вървеше в комплект с писалката. Беше й ги подарил Върджил Джоунс — мъжът, за когото до преди два месеца си мислеше, че е сгодена. Е, в подаръка нямаше нищо романтично, но и тя явно не умееше да буди романтични мисли у мъжете. Поне според Върджил. Ако имаше повече ум в главата, отдавна щеше да разбере, че той не я възприема като достойна партньорка в живота, нито по образование, нито по произход.

— Да ти помогна ли? — изведнъж Марта усети, че Одуел я опипва. Тя бързо се обърна към него и в този миг пръстите й обгърнаха някакъв грапав предмет с цилиндрична форма.

— Не, благодаря — процеди тя през зъби. — Намерих го. Ако искате да ми помогнете, просто се махнете от тук и ме оставете на мира!

Тя грабна молива си, за да го пусне в чантата, но внезапно си даде сметка, че моливът й е много по-тънък и по-гладък от предмета в ръката й. Тя бавно разтвори пръсти. И ахна. В дланта й лежеше голям зелен кристал с груба повърхност, целият изцапан с кал. Нищо обаче не можеше да скрие прозирната му зелена чистота.

— Я, чакай, котенце, какво е това, което намерихме? — Одуел се приближи още повече и протегна ръка. — Двамата с теб май ударихме десетката!

Инстинктивно Марта прибра кристала в чантата си и я стисна здраво под мишница.

— Ние нищо не сме намирали. Благодарение на вас загубих молива от един комплект, който ми бе подарен от много скъп за мен човек!

Скъп ли? След последната кошмарна вечер, която прекараха заедно, Върджил Джоунс й беше скъп колкото хлебарките в килера. Тогава той й бе заявил, че макар и не подходяща за него, тя може би ще ощастливи някой друг мъж. Върджил си я представяше единствено като домакиня.

— Ще ти дам десет долара за него, без да съм го виждал.

— За молива ми?!

Червендалестото лице на Одуел загуби дружелюбния си израз.

— Да, за молива ти, котенце. Знаеш какво имам пред вид, онова хубаво парче зелено стъкло, което скри в чантата си.

— О, за Бога! — възкликна тя изнервено. — Това е просто един… спомен. Изумрудите не се търкалят около паркингите!

— По тия места скъпоценните камъни могат да се търкалят навсякъде. Бях с теб, когато го намери, значи половината ми принадлежи.

Този човек беше луд! Марта тръгна бързо към автобуса, като се стараеше да го държи под око.

— Това е смешно! Каквото и да съм намерила — а аз не твърдя, че съм намерила нещо — принадлежи единствено на мен. Ако вие бяхте видели нещо на тревата и го бяхте вдигнали, аз нямаше…

— Сто долара. И това е максимумът, който съм готов да предложа. Сигурен съм, че не струва толкова, но ще ти ги дам, госпожичке, понеже ми харесваш.

Марта може и да не беше особено опитна в отношенията си с мъжете, но не беше и глупачка. Знаеше, че външният й вид в никакъв случай не е от най-привлекателните. Бе средна на ръст, телосложението й не бе кой знае какво, а косите, веждите и миглите имаха червеникаворус оттенък. Най-хубавото в нея беше светлокафявият цвят на очите — той наистина грабваше вниманието, главно защото така добре си пасваше с около стотината хиляди лунички, които покриваха всяка докосната от слънцето част на лицето й. А и на тялото.

Тя се забърза към автобуса. Надяваше се, че вратата му се заключва отвътре, иначе щеше да седне на шофьорското място и да натиска клаксона, докато не й се притекат на помощ!

— Оставете ме на мира! Казах ви, че нищо не съм намерила!

— Дай да видя. Познавам минералите от пръв поглед. Веднага ще ти кажа дали сме попаднали на истински изумруд, или на обикновено камъче.

Марта се бореше с вратата на автобуса. Как, по дяволите, да завърти тази ръчка? И в този миг за нейно облекчение се появиха останалите от групата.

— Готови ли сме да тръгваме към мотела? — запита весело шофьорът на раздрънкания автобус.

— Ще се видим по-късно, котенце — обеща Хюбърт Одуел.

Марта потрепери и се помъчи да не му обръща внимание.

Така започна всичко. Вечерта се опита да се свърже с Хати, но попадна на телефонния секретар.

Марта се беше записала на тази екскурзия, само защото това се оказа най-евтиният начин да стигне от Луизвил, Кънектикът, до дома си в Северна Каролина. Тя искрено се забавляваше с новото приключение, докато не срещна Одуел. Опита да си внуши, че до следващия ден той ще я забрави и ще се залепи да досажда на друг нещастник. Той обаче не я забрави. Ден след ден тя гледаше как прашната му кола неотлъчно следва автобуса и чувстваше, че уплахата й нараства.

Маршрутът предвиждаше посещението на осем различни находища. Движеха се на югозапад и само от време на време се отклоняваха, за да кривнат към някоя особено прочута забележителност. Точно по време на една подобна отбивка, Марта намери изумруда. Екскурзията трябваше да приключи в Ашвил, откъдето щеше да я вземе Хати, за да прекарат няколко дни заедно. Само че всичко се обърка. Първо се появи Хюбърт Одуел, а после изчезна Хати. Марта наистина не знаеше какво да прави.

 

 

За щастие, слухът на Клемънт бе далеч по-добре развит от зрението му. Отново бе изгубил очилата си. Тази неприятност се случваше с потискаща последователност всеки път, когато се захванеше с някакъв вид физически труд. Докато седеше наведен над микроскопа в прохладната атмосфера на лабораторията, очилата оставаха като заковани на носа му. Но сега, щом размахаше брадвата, те се свличаха по потното му лице и падаха. Едва успяваше да ги открие.

Моторът на колата отвън яростно изръмжа, изглежда едва се справяше със стръмния склон. Гумите изскърцаха по чакъла някъде на стотина метра от къщата. Това бе доста далеч от асфалтирания път, значи колата не минаваше оттук случайно. Което пък означаваше само едно, Хати най-после се беше прибрала у дома! Слава Богу! Колкото и да му харесваше в началото, вече имаше чувството, че не би могъл да издържи и един ден повече тук.

Камионът спря пред входната врата и изхвърли навън един-единствен пътник. Фигурата бавно се отдръпна от голямата бяла машина и Клемънт се закова на място, защото му се стори, че около нея сияе някаква розова аура. Макар и учен, той не отхвърляше като напълно невъзможно съществуването на призраци, но се помоли това пред него да е ненакърненото живо тяло на леля му, а не духът й.

Гол до кръста и с брадва в ръка, той предпазливо направи няколко крачки напред.

— Хати?

За жалост, камионът изрева точно в този момент и заглуши отговора й. Тя явно го чакаше да се приближи, за да вземе багажа й, но той пък не смееше да отиде толкова надалеч без очилата си. Неведнъж му се беше случвало да се препъва в скали и камънаци и да се подхлъзва в канавки, затова сега не искаше да рискува.

— Вече си мислех, че си решила да ме изоставиш завинаги. Ще взема багажа, а ти намери очилата ми. Загубих ги някъде около купчината с дърва за горене.

Този път отговорът й бе заглушен от шума от заминаващия си камион.

— Как беше в Гърция? Между другото, трябва да очакваш гостенка. Обади се на няколко пъти и останах с впечатление, че ще пристигне тези дни. Слава Богу, че се върна, защото ако ме беше оставила да се оправям сам с онова куку, направо щях да се скрия в някоя миша дупка насред градината!

Неясната фигура, която той едва различаваше, не се помръдна. Нито проговори. Или пък Клемънт не я беше чул. В този миг си даде сметка, че тук нещо не бе съвсем наред. Не беше призрак, но като че ли не беше и Хати. А единственият друг човек, когото можеше да очаква в това затънтено кътче насред скалите, беше… О, Господи, само не тя! Не и някаква истерична непозната, която той дори не бе в състояние да види! Почувства как кожата му настръхва. Трябваше да я накара да си отиде. Не искаше да има нищо общо с нея, нито пък да й обяснява защо!

— Хати, къде, по дяволите, изчезна? — промърмори той под нос. След което, стиснал здраво брадвата, продължи напред към неясната фигура, като внимателно опипваше с крак неравния терен.