Сали Брадфорд
Старите нови неща (2)

Втора глава

Гласът на Сюзан се извиси над силния лай на Лейди!

— Лейди, успокой се! Ние сме — аз и Марти. — Кучето изръмжа. — Лейди! — смъмри я Сюзан.

— Това куче не ме харесва. Нали ти казах…

— Не е вярно, Марти! — Сюзан погали Лейди по главата и го погледна. — Вероятно ревнува. Постепенно ще свикне с теб.

Марти изгледа кучето вторачено.

— Ужасно си права, ще свикне, къде ще ходи… — Докато Сюзан си обличаше престилката, Марти се разходи из клиниката. — Колко време ще ти отнеме, за да прегледаш онова бездомно животно? — По тона му личеше колко е недоволен.

Тя погледна блестящия диамант на пръста си със смътното усещане за наближаващи проблеми. Бяха говорили за сватбата и за медения си месец на Бермудските острови, но не бяха обсъждали дали начинът им на живот съвпада. Сюзан бе предположила, че той няма да има нищо против работата й, както и тя нямаше нищо против неговата.

— Ще трябва да бъдеш търпелив с мен, Марти — погледна го тя. — Работата на провинциалния ветеринар не приключва от девет до пет.

— Но работата ти не е всичко в твоя живот. Имаш нужда от време за себе си… И за нас. — Марти се протегна и я погали по бузата. — Много работиш, Сюзан. Ако работеше заедно с някой в кабинет за дребни животни в Ричмънд, вместо сама в тази клиника, щеше да изкарваш добри пари и да имаш повече свободно време.

— Но аз не искам това! — Сюзан взе стетоскопа от лабораторната маса и го закачи на врата си. — Искам само да практикувам, да лекувам малки и големи животни. Отне ми много време и упорита работа, за да стигна дотук. Дадох почти всичките си спестени пари, за да разширя клиниката. Не мога да изоставя всичко!

Марти сложи ръце на раменете й.

— Не искам от теб да изоставяш работата си. Дори да си ангажирана и по Коледа!

Сюзан го изгледа продължително.

— Марти, когато ме помоли да се омъжа за теб тази вечер, мислех, че си разбрал в какво се състоят задълженията ми.

Той присви очи.

— Да, наясно съм. Просто искам двамата да сме щастливи. Ако това означава жертви, добре — така да бъде! — стисна той раменете й.

Лейди изръмжа.

— Престани, Лейди! — заповяда Сюзан.

Марти не направи опит да прикрие раздразнението си.

— Дори не можем да си поговорим на спокойствие. Проклето куче!

— Съжалявам, Марти. Нека да дам антибиотик на Лъки и тогава ще си поговорим. — Тя затърси лекарството из хладилника. Непрекъснато усещаше погледа му върху себе си. Искаше й се да не е толкова нетърпелив, но пък когато един мъж е предложил на една жена да се омъжи за него, би могла да разбере защо очаква цялото й внимание да е насочено към него. След като провери няколко малки шишенца, Сюзан не можа да намери това, което търсеше.

— Ще трябва да отида и да взема от джипа. Ще се върна след минута.

— Но побързай! — подвикна Марти, докато тя отиваше да вземе портативната аптечка от джипа.

От ъгъла си в клетката, където се криеше, Кейси чу вратата да се затръшва след Сюзан. Не можеше да извика на Били, защото Марти бе тук и бе рисковано. Тогава отново чу гласа му.

— Проклето куче — промърмори той. — Винаги ми се вреш в краката. След като се оженим, ще настъпят някои промени, първата, от които ще бъде да изчезнеш, тъп черен помияр!

Кейси долови по стъпките на Марти, че спира. Лейди изръмжа и след това се чу тъп звук и силно болезнено скимтене.

— Така ти се пада, помияр такъв! — просъска Марти.

Лейди яростно започна да лае и някой блъсна предната врата на клиниката.

— Какво има? — Беше Сюзан. — Чух, че Лейди лае и…

— Тя все си лае — отвърна Марти. — Сигурно е видяла катеричка през прозореца или нещо друго.

— Лейди, ела тук — нареди Сюзан строго. Кучето се приближи с жално скимтене. — Наистина съжалявам, Марти, не мога да разбера какво й става.

— Злобна си е по природа, вероятно. Има такива кучета. — Той взе палтото си от стола. — Слушай, тъй като виждам, че имаш работа, ще тръгвам. Утре рано имам делова среща.

— Вече си тръгваш? Мислех да поговорим още малко…

Марти я целуна разсеяно по бузата.

— Времето е наше — рече той. — След няколко месеца ще бъдеш само моя.

Докато тя изпращаше с поглед червената му кола, чиито гуми изсвистяха по покритата с чакъл алея, Лейди се отри о крака й. Изминаха няколко минути. Сюзан погледна диамантения си пръстен, свали го, отново го погледна и пак го сложи.

— Не разбирам — рече тя на Лейди. — Той едва ме целуна за довиждане. — Лейди я погледна право в очите. — Какво има стара приятелко? — погали я тя по ушите и отвърна на предания й поглед. — Има ли нещо, което искаш да ми кажеш? Понякога наистина ми се иска да можеш да говориш. — Тя се изправи и тръгна да провери състоянието на Лъки, а Лейди я последва по петите.

Кейси все още стоеше свита в ъгъла на клетката и наблюдаваше Сюзан, която запали лампата и отвори вратичката на Лъки. Кучето изскимтя едва чуто.

— Сигурно много те боли — рече Сюзан съчувствено.

Погледна шевовете му и напипа пулса. Беше силен и равномерен. Дишането му също, не се чуваха никакви хрипове от гръдния му кош, а венците му бяха си възвърнали розовия цвят.

— Бих казала, че името Лъки напълно ти подхожда — говореше тя, докато му слагаше инжекция. — Противно на очакванията, ти май ще оживееш. Ще дойда пак след няколко часа да те проверя и може би утре ще те поизмия малко, преди да е дошла Кейси.

Сюзан изгаси лампите и тръгна, като извика Лейди. Но кучето остана на мястото си пред празните клетки в дъното на помещението.

— Хайде, момичето ми, какво има? — Лейди излая веднъж и не помръдна. Сюзан поклати глава и отвори вратата. — Хайде, да вървим! — Лейди излая отново. — Добре, така да бъде — въздъхна Сюзан. — Наглеждай новия си приятел, ще се видим след няколко часа. — И тя затвори вратата след себе си.

Останала в стаята, Лейди излая и размаха радостно опашка пред клетките, където се криеха Кейси и Били.

— Шшт! — предупреди я Кейси, докато се измъкваше.

Били се беше схванал от дългото седене в тясната клетка.

— За малко да ни хванат! Хайде да се омитаме оттук.

Кейси спря да погали Лъки и изчезнаха към операционната. Отвориха прозореца и бързо се измъкнаха навън. Били го бутна отвън и двамата побързаха да си тръгнат. Кейси искаше час по-скоро да се прибере вкъщи, в собственото си легло. Беше чула по-голяма част от разговора на Сюзан и Марти. Чутото никак не й хареса. Особено когато Марти бе изритал Лейди. Как можеше Сюзан да се омъжва за толкова подъл тип?

 

 

През следващите няколко дни Сюзан се мъчеше да свикне с факта, че е сгодена. Веднъж, докато слагаше катетър в абсцеса на една котка, тя се улови да гледа с празен поглед в пространството и да се опитва да си се представи като госпожа Мартин Ланинг, вместо като Сюзан Питърсън, каквато бе от двайсет и осем години насам. Най-накрая реши, че е толкова развълнувана, защото предложението на Марти й бе дошло като гръм от ясно небе.

Трябваше да свиква с пръстена. Когато в събота отиде до фермата на Пикет, за да изроди една крава, тя забрави да го свали, преди да си сложи акушерските ръкавици. Лявата се скъса вътре в кравата, а когато след това я махна, пръстенът се изхлузи от покрития й със слуз пръст и падна в сламата.

Търсиха го половин час и през цялото време тя се измъчваше как ще обясни на Марти, че го е изгубила. Намериха го.

Първото нещо, което направи в понеделник сутринта, бе да го занесе в бижутерския магазин „Торнбърг“, за да го стеснят. Господин Торнбърг й обеща да бъде готов още същия следобед със снизходителна усмивка, която означаваше, че постоянно му се налага да изпълнява подобни поръчки на сгодени млади дами.

Когато обаче Сюзан отиде в магазина следобед, на вратата прочете бележка, че бижутерът е отишъл да изпие едно кафе и ще се върне след петнайсетина минути. Тя погледна часовника си. Имаше достатъчно време да се отбие в железарския магазин, малко по-надолу по улицата, за да вземе нова дръжка за прозореца в кухнята. Тя забърза натам, ала докато минаваше покрай витрината, забеляза позната фигура пред кутиите с бои. Джед Паркър. Рядко го виждаше без Кейси и не си спомняше някога да е бил облечен така официално — с вратовръзка. Въпреки че Джед носеше блейзър от кафяво рипсено кадифе, а не сако, видът му произведе силен ефект върху нея. Стори й се необичайно привлекателен с пясъчнорусата си коса, която старателно бе пригладил назад, така че челото му изглеждаше още по-високо. Поколеба се само за момент, преди да се приближи към него.

— Здравей, Джед — тихо рече тя.

— Сюзан! — Усмивката му ясно показваше колко е доволен да я види. — Какво правиш тук?

Тя срещна погледа му и за първи път откри какви хубави тъмнокафяви очи има той. За миг дори забрави за какво беше дошла.

— Аз… дойдох да купя дръжка за прозореца. — Да, така си беше. — А ти? — попита тя като се чудеше дали не се е издокарал така за среща. Кейси никога не бе споменавала баща й да ходи по срещи, но не бе и длъжна да го прави.

— Отбих се да купя боя — рече Джед и огледа дрехите си. — Отивах в търговската камара, ще вечеряме с приятели, и понеже имах малко време преди това…

— Тя се почувства облекчена от отговора му.

— Кейси дойде да види Лъки този следобед.

— Да, каза ми. — В погледа му се четеше загриженост. — Кучето наистина ли е по-добре?

Сюзан кимна.

— Да, по-добре е. Дори се възстановява по-бързо, отколкото се надявах. Дано да не се лъжа…

— Тогава май ти дължа извинение.

Тя го погледна, но не можа да разбере какво точно има предвид.

— За какво?

— Нали ти казах, че ако го оперираш само защото Кейси е „малката ти сестра“, не ни правиш услуга. Не трябваше да го казвам, Сюзан.

Тя се пресегна и го потупа по рамото.

— Отчасти ти беше прав, Джед — рече тя и бързо се отдръпна, усетила близостта му. Много искаше той да я разбере. — Наистина го направих заради Кейси. Но аз съм длъжна да направя опит да спася живота и вярата ми, че мога да го сторя понякога дори е по-силна, отколкото трябва… Така че направих го и заради самото куче.

Те продължиха да се гледат. Думите й прозвучаха малко объркано, но той я разбра, усети го.

— Много сме ти задължени, Сюзан — каза той нежно. — Направи толкова за мен и Кейси! Какво мога да направя аз за теб?

Въпросът му я изненада.

— Няма нужда да правиш каквото и да било, наистина Джед…

— Все пак сигурно има нещо, което…

— Ами… — В първия момент тя не можа да се сети за нищо. — Сетих се! Помогни ми да намеря дръжка за кухненския прозорец. Търся от този модел, който дава възможност прозорецът да остава леко открехнат, без да може някой да се промъкне вътре.

Джед я изгледа с любопитство и се засмя.

— Това е най-лесно изпълнимата молба, която съм чувал. Хайде!

Тя го последва към другия сектор на магазина. Той я отведе тъкмо пред стената, на която бяха закачени всякакъв вид дръжки в пластмасови опаковки. Остана доволна, че го помоли за помощ.

— Може би тази — рече той, след като ги разгледа.

И двамата посегнаха да я вземат и ръцете им се докоснаха. Той улови нейната. Смутени, те останаха така няколко мига. Сюзан загуби представа за времето. Изпитваше странно вълнение. Усещаше топлината на кожата му, долови дори слабия аромат на мъжки одеколон. Погледите им отново се срещнаха. Двамата се усмихнаха и си пуснаха ръцете. Джед й подаде дръжката. Докато й обясняваше механизма на действие, тя го слушаше, но това, което чуваше, беше тембърът на гласа му. Дръжката, за която всъщност бе влязла в магазина, изобщо не я интересуваше в този миг.

— Мисля, че трябва да тръгвам, ако искам да стигна навреме за вечерята — каза той и извърна глава към стенния часовник.

— Благодаря за помощта. — Сюзан го погледна. — Сама, със сигурност, нямаше да знам каква да избера…

— Не, щеше да се справиш — увери я Джед с усмивка. — Но за мен беше удоволствие да ти помогна.

Чак когато той отиде да вземе боята, която си бе избрал, Сюзан се сети, че бе забравила да му съобщи най-важната новина — годежа си с Марти. Не можеше да си обясни как можа да пропусне толкова важно нещо. Джед трябваше да научи, колкото е възможно по-скоро. И Кейси също. Те бяха най-добрите й приятели и щяха да бъдат много щастливи за нея.

— Джед, почакай малко — извика тя след него и изтича към касата, за да плати покупката.

Той я изчака при вратата и двамата излязоха навън. Сюзан отвори уста, за да му каже, но не знаеше как да започне.

— Имам новини — реши се най-накрая.

— Какви? — Той я гледаше усмихнато и тя се учуди на едва загатнатите му трапчинки, които никога преди не беше забелязвала.

— Ами… — Винаги бе смятала, че е най-добре да кажеш направо това, което имаш да казваш и да приключиш с него. — Марти и аз се сгодихме.

Усмивката на Джед се стопи.

— Ти, сгодена?! Нали снощи те попитах за Марти и ти ми каза, че не е нищо сериозно.

Тя почувства промяната в него, недоверието в погледа му. То трая само миг, преди изражението му да замръзне в безизразна маска.

— Не, казах ти, че не знам дали е сериозно — поправи го тя. — Всичко стана някак неочаквано и… Ще ти покажа пръстена, тъкмо отивам до бижутерския магазин, за да го взема. Беше ми голям и господин Торнбърг го стесни. — Сюзан осъзна, че задъхано говори празни приказки, само и само да не мълчат.

— Трябва да те поздравя тогава. — Изражението му остана същото. — Кога е сватбата?

— Аз… Ние… Не сме определили точно. Някъде през пролетта.

— Сватбите през пролята са много хубави. — Той погледна часовника си. — Наистина трябва да тръгвам. Ще закъснея за вечерята. Още веднъж, поздравления!

Тя го проследи с поглед, докато прекоси главната улица и се качи в колата си. После тръгна към бижутерския магазин. Не беше очаквала такава реакция от негова страна. В действителност не знаеше какво точно бе очаквала. Знаеше само, че не беше очаквала това. Може би, когато се запознае с Марти, Джед ще го приеме по-ентусиазирано.

Сюзан стигна до бижутерския магазин, точно когато господин Торнбърг спускаше решетките на предната врата.

— Чаках ви, млада госпожице — каза той и я потупа по рамото. — Предполагах, че няма да можете да прекарате цялата нощ без пръстена.

Не, наистина, помисли си Сюзан, когато си го сложи на пръста, не искаше да остане без него. Въпреки че щеше да го носи през целия си живот от сега нататък.

 

 

Слънцето едва бе изгряло и озаряваше с червени отблясъци хоризонта. Джед седеше в кухнята и прелистваше някаква книга, която Кейси беше забравила на масата. Дъщеря му бе прекалено заета през цялата седмица с раненото куче и почти не бяха разговаряли. Той си мислеше, че е заради кучето, но всъщност причината май бе тази книга. Той прокара пръсти през още мократа си от сутрешния душ коса.

Изглежда темата беше отношението на двама тийнейджъри към секса. Имаше много разговори за презервативи и за това къде хората биха могли „да го направят“. Той обърна корицата и забеляза етикета на училищната библиотека. Книгата бе написана от Алисън Крейг и бе от специална серия. Той прочете останалите заглавия на гърба и си спомни, че е виждал няколко от тези книжки из къщата.

Тъкмо се зачете и Кейси нахълта в кухнята да закуси, като захвърли раничката си на стола. Джед внимателно я огледа. Беше в обичайното си облекло — избеляла провиснала фланелка и джинси, скъсани на дясното коляно. Със сигурност нямаше вид на момиче, проявяващо интерес към секса.

— Кейси, откъде взе тази книга? — попита той, като я държеше в ръка.

— От училищната библиотека — отвърна тя привидно безразлично. Как можа да я забрави на масата! Знаеше как ще реагира баща й. Но мислите й изцяло бяха заети с отношенията между Сюзан и Марти и не бе обърнала внимание, къде я бе оставила.

— Чела ли си я вече?

Тя си сипа овесени ядки. Не беше в настроение за сериозни разговори в седем и трийсет сутринта.

— Е? — подкани я той.

— По-голяма част от нея — отвърна Кейси предпазливо. Всъщност беше чела книгата два пъти и щеше да я прочете пак, ако Били не я поискаше междувременно.

Кейси бързо лапна две лъжици овесени ядки. Не можеше да му каже, че книгата е много добре написана и на нея й харесва. Баща й никога не би разбрал, че желанието й да научи всичко за секса, не означава, че ще прави любов.

— Добра е — рече тя внимателно. — На места малко са попрекалили, но…

— Това ли е първата книга от тази серия, която четеш? — Джед усети, че я подлага на кръстосан разпит, макар да нямаше никакво намерение да го прави. Не му беше лесно да говори с Кейси, особено за секс, но ако интересът й към подобни книги беше траен, трябваше да го обсъдят.

— Не, чела съм няколко други книги.

— И учителите ти ги одобряват?!

Кейси бързо дояде овесените ядки. Трябваше да се измъкне от къщи, преди разговорът да се е задълбочил съвсем.

— Сигурно. Не знам. Библиотекарката се занимава с програмата, включваща книгите за четене. Какво толкова? Това е просто книга.

— Може да е само книга, но мисля, че има по-подходящи четива за учениците от седми и осми клас. Как се казва библиотекарката?

Кейси въздъхна.

— Знаеш й името, татко! Госпожица Хеникър. И няма нужда да й се обаждаш, защото ще има родителска среща в четвъртък вечерта, за да поговори с вас за тази програма. — Надяваше се баща й да е по-въздържан. Госпожица Хеникър щеше да си има достатъчно проблеми и без него. Нямаше значение какво мислят родителите, защото книгите и дискусиите бяха наистина интересни, вероятно най-добрата реализирана идея в средното училище в Картърсбърг. Кейси протегна ръка. — Може ли да си взема книгата сега? Обещах да я дам на Били.

Джед й я подаде неохотно.

— Ще спомена за това на срещата.

Обзалагам се, че ще го направиш, помисли си Кейси и в главата й просветна идея. Може би точно сега й се отваряше възможност да покаже на Сюзан какъв подлец е Марти. Кейси не можеше да й каже, че той е изритал жестоко Лейди, защото щеше да се разбере, че е била в клиниката онази нощ. Но щом Марти можеше да измъчва горкото животно, сигурно бе способен и на къде-къде по-големи жестокости. Нищо чудно, ако Сюзан прекарваше повече време с баща й, да разбере какъв прекрасен човек е той и да се отърве от този тип Марти. Срещата, организирана от госпожица Хеникър щеше да бъде идеален повод да ги събере.

— Защо не помолиш Сюзан да дойде с теб на срещата? — попита тя невинно.

— Мислиш ли, че би приела?

— Ами, тя е „голямата ми сестра“ и сигурно би се заинтересувала какви книги чета.

— Може би — рече Джед и разгърна сутрешния вестник.

— И без това щях да й се обаждам — каза Кейси и вдигна телефона. — Искам да проверя как е Лъки, преди да тръгна на училище. — Това не бе съвсем така, защото през изминалата седмица състоянието на Лъки се беше подобрило толкова много, че нямаше нужда Кейси да се обажда всяка сутрин, „Голямата й сестра“ вдигна на второто иззвъняване и Кейси усмихнато изслуша как Лъки е излапал закуската си и иска допълнително.

— Има още нещо — рече Кейси, преди да приключат разговора. — В четвъртък вечерта има родителска среща в училище за книгите, които четем. Татко се чудеше дали не би искала да отидеш с него…

— Кейси! — извика Джед, внезапно осъзнал думите на дъщеря си.

— Ще дойдеш ли? Страхотно! Ще му кажа. Ще се видим следобед.

— Кейси, защо го направи? — попита Джед, след като тя затвори.

— Какво съм направила? Нали каза, че искаш тя да дойде! Така и така се обадих за Лъки…

Казах „може би“!

— Не искаш ли тя да дойде?

Джед се поколеба. Какво да й отговори? Той много харесваше Сюзан и се почувства ужасно, когато разбра, че се е сгодила за онзи търговец на лекарства. Но нима можеше да обясни това на Кейси!

— Не казах точно, че искам да дойде. Там е въпросът. Ще ти бъда благодарен, ако ми позволиш занапред сам да отправям поканите си.

— Разбира се, татко. Извинявай. — Кейси взе книгата и раничката си. — А сега, трябва да вървя. — Тя изтича през вратата точно навреме, за да настигне Били.

— Успях! — съобщи му гордо тя. — Разреших проблема.

— Кой проблем? — Били беше още сънен и я изгледа недоумяващо.

— Годежът на Сюзан и Марти, глупчо! Тя отива на родителската среща с баща ми. Смятам да измисля и други поводи да ги събера през следващите две седмици. Няма да й трябва много време да разбере що за влечуго е Марти.

Били мина през купчина листа.

— Ще прекарат страхотна вечер, няма що! Ще седят и ще слушат как госпожица Хеникър защитава книгите за секса и правото на развод, докато куп разгневени родители й крещят.

— Направих това, което счетох за най-добро.

— Наистина ли мислиш, че Сюзан ще разкара Марти, след като опознае по-добре баща ти?

Кейси сви рамене.

— Имаш ли по-добро предложение?

— Не, но… — Тя и не мислеше, че ще има. — Ей, какво става с онази книга? — сети се Били, когато влязоха в училището. — Обеща да я донесеш.

Кейси извади книгата от раничката си. Били я пъхна под мишница и тръгна надолу по коридора към гардероба си, като се престори на крайно незаинтересован. Наистина го правеше добре.

Денят се точеше ужасно бавно за Кейси. Имаше си толкова по-важни неща, за които да мисли, отколкото десетичната бройна система и правилната пунктуация на сложните съставни изречения. Когато мина през библиотеката следобед, тя се зазяпа в госпожица Хеникър, като се опита да си я представи като сексбомба, вместо като училищна библиотекарка. Били беше прав. Ако и двамата не я бяха видели с господин Арнолд, никога нямаше да повярват.

След училище тя отиде при Сюзан и Лъки във ветеринарната клиника. Когато влезе, Лейди излая за поздрав, а Лъки радостно размаха опашка, когато се приближи към него. Той изскимтя смешно и малко дрезгаво. Сюзан й бе казала, че това е в резултат на раните. Не беше сигурна дали гласът му ще се възстанови, но това всъщност не беше важно.

— Здравей, Лъки — щастливо извика Кейси и кучето се размърда нетърпеливо.

— Той наистина се привързва към теб — усмихна се Сюзан. — Днес можеш да го изведеш от клетката, но не го карай да се вълнува много. Все още не е напълно излекуван.

Щом Кейси отвори вратичката, кучето се хвърли върху нея, като скимтеше радостно и я ближеше по лицето.

— Спри, Лъки! Гъделичкаш ме! — Тя го прегърна, като внимаваше да не развали превръзките и го свали на земята.

Ала щом краката му докоснаха пода, той се защура насам-натам тромаво, като влачеше предния си гипсиран ляв крак. Въртеше яростно опашка, душеше всичко, включително и Лейди, която тихичко си лежеше до Сюзан.

— Добре е вече, нали? — попита Кейси обнадеждено. — Искам да кажа, че очите му блестят и гипсът почти не му пречи да върви. И козината му е по-пухкава и мека.

— Забележително бързо се възстановява — съгласи се Сюзан.

Пъстрата му кафява козина не й се струваше чак толкова пухкава и мека, но беше съгласна, че състоянието му се бе подобрило по-бързо, отколкото бе очаквала. Тя го наблюдаваше как куцука из лекарския кабинет и изведнъж се сети, че вратата на сервизното помещение е отворена.

— По-добре го изведи Кейси, преди да е…

Но Лъки се втурна нататък с лай.

— Не, не Лъки! — извика Кейси и го последва, ала преди да успее да го хване, кучето вече беше бутнало кутия със стерилни марли от полицата.

— Лъки! — завика тя през смях. — Не, не!

— Боя се, че трябва да го прибера в клетката — рече Сюзан, наведе се и го гушна. Подържа го, докато се успокои. — Доста се измори, а е прекалено малък, за да знае кога да спре.

Кейси стоеше сред разпилените по пода марли.

— На мен не ми изглежда уморен.

— Има много енергия и силен характер — говореше Сюзан, докато го отнасяше към клетката. — Необходима е умела дресировка и от него ще излезе чудесен другар.

— Като Лейди — каза Кейси и го погали по главата, отпусната върху лапичките му, сякаш се готвеше да заспи.

— Ами… — Сюзан замълча. Никое куче не можеше да бъде като Лейди.

— Кога трябва да започна да го дресирам?

— Може би след около два месеца. Докато е малък, трябва да го оставим на спокойствие. — Сюзан погледна развълнувано Кейси и се престраши да изрече въпроса, който се канеше да й зададе цяла седмица.

— Баща ти съгласен ли е да го задържиш?

Кейси наведе поглед. Отдавна искаше да има куче, но той не беше съгласен. Още не бе го питала за Лъки, защото се страхуваше да не й откаже. Надяваше се все пак всичко да се оправи.

— Предполагам, още не си говорила с него?

— Не, не съм — призна Кейси. — Но как би могъл да не се съгласи?! Ние спасихме живота на Лъки, всъщност ти го спаси, но ние го намерихме и той си няма никого другиго, освен нас.

— Трябва да попиташ баща си много скоро. — Сюзан я прегърна през раменете. — Намери удобен момент.

— Да — облегна глава на клетката Кейси.

Кучето беше заспало. Някак си трябваше да убеди баща си.

Остана така замислена, докато Сюзан миеше съдовете за храна. В един миг Кейси осъзна, че някой я наблюдава. Тя извърна глава и съгледа огромна котка, абсолютно черна, с изключение на зелените й фосфоресциращи очи. Тя тръгна очарована към клетката, но котката изсъска и се сви в дъното.

— Доста е злобна! — рече Кейси. — На кого е?

— Това е Отело, котаракът на Маргарет Хеникър — отвърна Сюзан. — Наистина е много злобен и ядосан. Свикнал е да бъде господарят на квартала, а сега е затворен в клетка.

Кейси се вгледа в искрящите му зелени очи.

— Имаш предвид госпожица Хеникър, училищната библиотекарка?

— Същата. Днес след училище трябваше да дойде да вземе Отело. Не знам какво я е задържало.

Може би има среща с господин Арнолд, помисли си Кейси, но не го каза на глас. След като предупреди Били да не издава тайната, нямаше да е честно тя да го направи.

— Госпожица Хеникър организира срещата, на която те покани татко следващия четвъртък. Надявам се да отидеш. Дано не си заета с Марти или да ти се случи нещо друго.

— Не, него няма да го има през следващите две седмици — отвърна Сюзан разсеяно, докато триеше една чиста метална купа.

— Няма ли да ти липсва, след като току-що сте се сгодили?

Сюзан вдигна глава.

— Разбира се, но се налага да пътува заради работата си.

— Обичаш ли го?

Сюзан я погледна учудено. Какъв странен въпрос… Разбира се, че го обича.

— Човек не се жени за някого, когото не обича, Кейси.

— Той добре ли се държи с теб? — Едва ли щеше да й каже истината, но въпреки това попита. Трябваше да я накара да разбере що за човек е Марти. Изкуши се да й каже как е изритал Лейди.

— Той се държи много добре с мен. — Сюзан се чувстваше все по-неудобно от този разговор. Имаше усещането, че Кейси знае някои интимни подробности за нея и за Марти. Не, нямаше откъде. — Трябва да ви събера двамата. Сигурна съм, че ще го харесаш — добави тя. — А сега ми разкажи за тази среща в четвъртък вечер.

Променя темата, помисли си Кейси доволно. Не иска да говори за Марти. Това означава, че се чувства неудобно и може би не е толкова сигурна в него.

— Мисля, че срещата ще бъде интересна — отвърна Кейси. — Госпожица Хеникър ще ви говори за поредицата книги, в които става дума за живота, погледнат през очите на децата, които растат. Някои родители са малко разтревожени…

Сюзан слушаше внимателно. Изпита облекчение, че прекъснаха разговора за годеника й. Кейси беше много умно момиче и с нея можеше да си говориш като с възрастен.

— Родителите не харесват ли книгите?

— Нито книгите, нито дискусиите след училище. Можеш да говориш за каквото си искаш на тези дискусии и госпожица Хеникър никога не те упреква, независимо от това какво мислиш по даден въпрос. Едно момиче дори каза, че според нея, всеки, навършил тринайсет, трябва да пробва секс, защото това е добър начин да провериш чувствата си. Госпожица Хеникър я попита какви други начини има да определиш чувствата си…

Сюзан кимна, схванала положението. Явно подобен вид разговори можеха наистина да доведат до разгорещени спорове.

— Имаш ли някоя от тези книги да я прочета Кейси?

— Не, но утре мога да взема една от Били.

На вратата се позвъни и Лейди излая. Видяха да влиза госпожица Хеникър, а след нея Ед Арнолд.

— Съжалявам, че закъснях — извини се тя, — но колата ми нещо се повреди и господин Арнолд бе така добър да ме докара.

Господин Арнолд ли, помисли си Кейси. Беше готова да се обзаложи, че госпожица Хеникър не го е наричала господин Арнолд през онази нощ миналата седмица. Тя ги поздрави учтиво и избърса няколко чинии за храна, докато възрастните обсъждаха състоянието на Отело, който явно напълно се бе възстановил след кастрирането.

— Знам колко ще бъде доволен да си дойде у дома — говореше госпожица Хеникър, докато заедно със Сюзан слагаха Отело в една голяма синя клетка за котки, която подадоха на господин Арнолд.

— Хайде, Отело — рече той весело.

Котаракът изсъска.

Когато си тръгваха, Кейси ги наблюдаваше внимателно, за да види дали господин Арнолд ще издаде с нещо близостта си с госпожица Хеникър. Но той дори не я докосна. Кейси остана разочарована.

— Ще се видим утре в училище — каза госпожицата и си взе чантата. — Баща ти ще дойде ли на срещата в четвъртък?

Кейси кимна.

— И Сюзан също ще дойде.

— Радвам се да го чуя — усмихна се тя. — Всеки свободомислещ е добре дошъл.

— Баща ми не спада към тях — предупреди я Кейси.

Усмивката на госпожицата угасна.

— Може би ще промени мнението си след четвъртък.

— Не разчитайте много на това — подхвърли момичето.

Когато вратата на клиниката хлопна зад тях, Ед протегна ръка и хвана тази на Маргарет.

— Не се тревожи толкова! Ти ще ги накараш да променят мнението си.

Маргарет не отговори. Понякога и тя мислеше така, но сега се чудеше дали не греши. На практика почти всички отзиви бяха отрицателни. Започваше да се чуди колко родители имат представа какво се върти в главите на децата им.

— Страх ме е, Ед — рече тя, след като влязоха в колата. — Всички тези родители в четвъртък вечерта сигурно ще бъдат готови да ме разкъсат.

Ед се намръщи.

— А не мога ли да дойда да те подкрепя? Ако и аз се застъпя за програмата…

— Ти си чудесен, Ед! — възкликна Маргарет и стисна ръката му. — Не, не мога да приема. Ти вече достатъчно си изпати заради всичко това.

Той запали фаровете и потеглиха.

— Книгите наистина ли са толкова важни за теб, Маргарет?

— Не книгите, Ед, децата. Бих искала да се скриеш един ден в хранилището и да чуеш дискусиите. Деца, които не мога да накарам да прочетат една книга, идват доброволно и развиват идеи. Всеки път броят им се увеличава. В действителност в библиотеката само през изминалия месец са дошли повече деца, отколкото през целия есенен срок миналата година.

Ед я наблюдаваше как се разпалва. Говореше развълнувано, а очите й блестяха от ентусиазъм. Не искаше да й казва лошите новини, но се налагаше.

— Маргарет, надявах се духовете да се успокоят, но нещо не се получи. Противниците на тази програма се увеличават неимоверно. Получих писмо от съвета на Асоциация на учителите и родителите вчера. Те искат да приберем книгите на Алисън Крейг.

— А ти какво смяташ да направиш?

Беше ужасена, че го замесват и него. Той бе толкова невинен и чистосърдечен. Маргарет докосна ръката му. Косата му бе пооредяла и беше понапълнял, но все още беше много хубав мъж. Очите му бяха ясносини, искрящи от смях. Веждите му — малко гъсти и рошави, но тя ги харесваше. Наистина.

Ед я потупа по ръката.

— Не знам какво да правя, Маргарет. Но ти не отстъпвай! Ще видим, може и да ги убедим. — Той спря колата пред къщата й и се обърна. — Искам да разрешим този проблем, защото усложнява живота и на двама ни.

— Ед, не мога да се откажа.

— Разбирам те — успокои я той нежно и взе ръцете й в своите. — Обичам те, Маргарет, и искам да се омъжа за теб! Казвал съм ти го десетки пъти. Уморих се да се крия.

Тя погледна преплетените им пръсти. Щеше да е толкова лесно да се откаже, да напусне работата си и да се омъжи за него.

— О, Ед! И аз те обичам. Моля те, потърпи още малко — срещна тя погледа му. — Ако се откажа сега, децата ще решат, че книгите, които се занимават с тези естествени проблеми, са нещо неправилно и неприлично.

— Тогава ме остави да ти помогна, Маргарет.

— И да изложа на опасност кариерата ти? Някои от родителите направо са бесни. Знаеш какво ще приказват, ако разберат за нас.

Ед въздъхна. Знаеше всичко много добре. В консервативен град като Картърсбърг, ако се разчуеше, връзката им щеше да предизвика фурор, дори и без поредицата книги за половото възпитание на подрастващите.

— Да внесем Отело вътре — предложи Ед, — и после ще преместя колата. Искам да остана при теб тази нощ, Маргарет.

Тя потръпна леко и се усмихна.

— Мини отзад. Ще отключа вратата.