Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Analyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Каценбах. Психоаналитикът

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2008

Редактор: София Бранц

ISBN: 978-954-529-599-7

История

  1. — Добавяне

Тридесет и шеста глава

В околностите на Порт о Пренс

Зазорило се е преди час, а Рики наблюдава движенията на малък гущер, който се щура насам-натам по стената в противоречие с всички закони на гравитацията. Гледа как зеленото животинче се стрелка в различни посоки, спира за миг и издува оранжевата си гушка, върти глава наляво и надясно, дебне за евентуална опасност. Рики се възхищава от чудесното всекидневие на гущера и му завижда. Всичко е просто и ясно: намери си нещо за ядене и гледай тебе да не излапат. Над главата му проскърцва на всяко превъртане старата перка с четири крила, която раздвижва сгорещения вмирисан въздух в стаята. Когато Рики спуска нозе от матрака, пружини присъединяват скърцането си към скрибуцането на вентилатора. Той се протяга с прозявка, прокарва длан по оредяващата си коса, посяга за износените къси панталони в цвят каки и опипва наоколо за очилата си. Налива малко вода от каната в леген, оставен върху паянтова дървена масичка. Плисва си лицето и няколко водни струйки се стичат по гърдите му. Сетне взема захабената кърпа и я сапунисва със смрадливия калъп сапун, който държи на масичката. Изтрива тялото си, доколкото това е възможно.

Стаята на Рики е почти правилен квадрат и почти празна. Гипсовите й стени са били бели някога, но с времето са добили цвета на уличния прахоляк отвън. Вещите му не са много: радио, което пръска бодрите звуци на утринна ведрина по армейския канал, и малко дрехи. Лъскав календар с гологърда хубавица показва днешната дата оградена в кръгче. Той виси на пирон недалеч от ръчно изработено дървено разпятие, принадлежало навярно на предишния обитател, което той не свали от стената с идеята, че отказът от религиозен символ в страна, чиито обитатели са обвързани с религията по хиляди традиционни и недотам обичайни начини, би било лош късмет за него, а засега Рики има късмет. До една от стените е съоръжил две лавици. Те са натъпкани с овехтели медицински трудове, но сред тях се мъдрят и няколко чисто нови. Заглавията варират от чисто практически („Диагностика и лечение на тропическите болести“) до клонящи към езотеричното („Случаи на психически заболявания при развиващите се народи“). Има също подвързана в изкуствена кожа тетрадка и няколко химикалки, с които записва в нея свои мисли и планове за терапия. Тетрадката и моливите държи на малко бюро редом с лаптоп и принтер. Върху принтера е оставил написан на ръка списък на аптеките за продажба на едро в южна Флорида. Притежава и черна пътническа платнена чанта, в която има достатъчни за кратко пътуване дрехи. Рики оглежда обстановката с мисълта, че не е кой знае какво, но засега задоволява напълно самочувствието му, и макар да може да си позволи по-луксозно жилище, той не е убеден, че го иска, дори и след като се справи с набелязаните за тази седмица задачи.

Отива до прозореца и гледа навън към улицата. Намира се само на половин пресечка от клиниката и вече вижда събралите се отпред хора. От другата страна има малък магазин и собствениците му, неправдоподобно дебели съпрузи на средна възраст, подреждат отвън щайги с плодове и зеленчуци. Същевременно правят кафе и Рики усеща неговия аромат почти в мига, когато жената го забелязва на прозореца. Тя му се усмихва жизнерадостно и го кани с жест да се присъедини към тях за чашка от заврялото на открит огън джезве. Той вдига два пръста, за да покаже, че идва след минута-две, а дебеланата продължава работата си. Улицата започва да се пълни с народ и Рики си казва, че го чака тежък ден в клиниката. Жегата е необичайна за този ранен мартенски ден и наситена с далечни миризми на тропически храсти, плодове и хора, настъпва неумолимо с яркото утринно слънце.

Поглежда към планинските склонове с пищна зеленина и кафеникави голи петна. Те се издигат високо над града и Рики си казва, че Хаити е наистина една от най-интригуващите точки на планетата. По-бедна страна не е виждал през живота си, но и по свой начин изпълнена с необикновено достойнство. Знае, че когато след малко поеме по улицата към клиниката, ще бъде единственият бял на километри околовръст. Това би могло да го смути някога, в миналото, но не и сега. Наслаждава се на своята различност със съзнанието, че всяка негова стъпка е обвеяна с ореол на загадъчност.

Особено се радва, че въпреки тази загадъчност хората по улицата не показват изненада от неговото присъствие. Не задават излишни въпроси. Или поне не в негово присъствие, което е и комплимент, и компромис, а той се нуждае и от двете в този нов живот.

Спуска се на улицата при двамата търговци, за да сподели с тях силното кафе, съвсем леко подсладено с нерафинирана захар. Изяжда филийка току-що изваден от пещта хляб и използва случая да прегледа възпаления цирей на гърба на мъжа, който е срязал и дренирал преди три дни. Раната май зараства без усложнения и той напомня на смесица от френски и английски, че превръзката трябва да се смени следобед.

Шишкото се усмихва и кима, обсъжда с него капризното спортно щастие на местния футболен клуб и умолява Рики да почете с присъствието си срещата, насрочена за идната седмица. Отборът се нарича „Неудържими орли“ и се хвърля в битка с характерната за квартала страст, но резултатите му са променливи и недотам неудържими. Собственикът отказва предложението на Рики да плати за закуската, колкото и скромна да е тя. Това е установена вече церемония. Рики редовно бърка в джоба си, а дебелият клати отрицателно глава. И Рики както обикновено благодари, обещава да отиде на мача, докаран в червено-зелените клубни цветове, и се насочва към клиниката с вкуса на кафе в устата.

Хората се тълпят пред входа и скриват ръкописния надпис: „Превъзходна медицинска клиника на доктор Дюмонде. Приемни часове 7 до 7 и по уговорка на телефон 067 8975“. Рики минава през тълпата, която се разделя на две, за да го пусне. Мнозина мъже докосват с пръсти перифериите на шапките си. Той разпознава неколцина и се усмихва за поздрав. Слухът му долавя прошепнато приветствие:

— Bonjour, monsieur le docteur…[1]

Ръкува се с възрастен мъж, шивач на име Дюпон, ушил за Рики невероятно елегантен костюм от лека материя, когато му осигури vioxx за артрита, обезобразил пръстите му. Както е очаквал, хапчетата правят чудеса.

Когато влиза, Рики вижда медицинската сестра на доктор Дюмонде. Тя е импозантна жена, метър и петдесет надлъж и нашир, но квадратното й тяло е изпълнено с несъмнена сила, а главата й е неизчерпаем извор за народни рецепти и вуду практики, пригодни за лечение на разнообразни тропически заболявания.

— Bonjour, Helene. Tout le monde est arrive ce jour.[2]

— Така е, докторе, чака ни усилен ден…

Рики поклаща глава. Той практикува с нея своя островитянски френски, а тя с него — своя английски с надеждата, че един ден ще събере достатъчно средства в желязната кутия, дето държи заровена в задния двор, за да плати на братовчед си място в неговата лодка, когато той реши да рискува за пореден път опасното плаване сред теченията на протоците и я закара във Флорида, а там ще сложи ново начало на място, където улиците — тя разполага с достоверна информация по въпроса — са направо застлани с банкноти.

— No, no, Helene, pas docteur. C’est monsieur Lively. Je ne suis plus un medecin…[3]

— Знам, знам, господин Лайвли. Казвали сте ми го толкова много пъти. Съжалявам, но все забравям…

Тя се усмихва широко, сякаш да покаже, че макар да не разбира смисъла на тази голяма шега, все пак иска да участва: Рики е донесъл толкова много медицински знания в тази клиника, а отказва да го титулуват доктор. Самият той предполага, че Елен приписва тази екстравагантност на типичните за белия човек странности и също като останалите в това фоайе пукната пара не дава дали Рики иска да го наричат така, или не. Тя си има собствено становище по въпроса.

— Le Docteur Dumondais, il est arrive ce matin?[4]

— О, да, господин Лайвли. В офиса е.

— Казва се „кабинет“…

— Да, да, съжалявам. Кабинет. Да. Той е там. II vous attend…[5]

Рики почуква по дървената врата и влиза. Огюст Дюмонде, крехък дребосък с бифокални очила и бръсната глава, седи зад очуканото си дървено бюро близо до леглото за прегледи. Той е навлякъл бялата манта и вдига усмихнат поглед към влезлия.

— А, Рики, днес ще ни скъсат от работа, а?

— Oui. Bien sur[6] — отвръща Рики.

— Нямаше ли днес да ни напуснете?

— Само за кратко посещение у дома. За няколко дни.

Докторът, дребен като гном, кима. Рики забелязва пламъчета на съмнение в погледа му. Огюст Дюмонде не прекали с въпросите, когато Рики почука на вратата на клиниката преди половин година и предложи услугите си срещу най-скромно възнаграждение. Клиниката започна да процъфтява, щом Рики се сдоби с подобен на този кабинет и разбута почти насила уважаемия доктор Дюмонде от бедността, която си беше самоналожил, за да му позволи закупуване на нова апаратура и още лекарства. Напоследък двамата обсъждат възможността да се снабдят с употребяван рентгенов апарат от някакъв склад, открит от Рики в Щатите. Сега той вижда, че докторът се опасява да не би същата воля на случая, която му го бе пратила преди шест месеца, да си го вземе назад.

— Най-много седмица. Обещавам.

Огюст Дюмонде поклаща глава.

— Недей обещава, Рики. Прави каквото трябва да правиш. Когато се върнеш, ще продължим съвместната си работа. — Той се усмихва, сякаш за да покаже, че има толкова много проблеми, та не знае с кой да започне.

Рики кима и вади тетрадката си.

— Имам един случай… — започва бавно той. — Момченцето, което приех миналата седмица.

— А, да — казва докторът с усмивка. — Спомням си, разбира се. Хрумна ми, че ще проявиш интерес. Петгодишно ли беше?

— Малко повече — поправя го Рики. — Шест. Имаш право, Огюст, заинтригува ме. Според майката, до този момент детето не е проронило нито дума.

— И аз така разбрах. Странно, нали?

— Абсолютно необичайно.

— Каква е твоята диагноза?

Рики си представя детето, жилаво като повечето островитяни и леко недохранено, което е също типично за тази страна, без да се превръща в трагедия. Детето се оглежда крадешком с уплашен вид, въпреки че е в скута на майка си. Тя рони горчиви сълзи, защото най-умното според нея от седемте й деца, което бързо усвоява, бързо се учи да чете и да смята, не ще да проговори нито дума. Рики е осведомен, че жената има репутацията на магьосница, която изкарва някоя допълнителна пара от продажба на любовно биле и амулети против уроки, така че идването й с любимото дете при тоя странен белокож доктор говори както за трудно взетото решение да опре до неговите услуги, така и за отчаяние поради безсилието на познатите й средства. А също и за голямата й любов към момчето.

— Мисля, че няма органичен проблем — казва Рики.

Огюст Дюмонде прави гримаса.

— Това, че не говори, е… — подхваща с въпросителна интонация той.

— Истерична реакция.

Дребният чернокож лекар потрива брадичката си, после прокарва длан по лъскавия си череп.

— Спомням си нещо от едно време. От учебниците. Какво те кара да мислиш така?

— Майката само намекна за някаква трагедия. Когато бил по-малък. В семейството имало седем деца, а сега са пет. Какво е станало с другите?

— Две умряха. А също и бащата. Нещастен случай по време на една силна буря. Да, и това дете е било там, сега си спомням. Може в това да се крие причината. Но какво да предприемем?

— Ще се върна с план за терапия, след като направя някои проучвания. Разбира се, ще трябва да убедим майката. Не знам доколко лесно ще се окаже това.

— Скъпо ли ще й излезе?

— Не — отвръща Рики. Беше разбрал идеята на Дюмонде да прегледа детето точно когато му предстои заминаване. Прозрачен план, но ефикасен, казва си терапевтът. Навярно и той би постъпил по същия начин на негово място. — Предполагам, че няма нищо да й струва, ако доведе отново малкия след завръщането ми. Но първо трябва да направя някои проучвания.

— Чудесно — отвръща доктор Дюмонде, провесва на врата си стетоскопа и дава на Рики една от собствените си бели манти.

Денят протича неусетно и Рики без малко да изпусне полета на „Карибиан Еър“ за Маями. Американският бизнесмен на средна възраст Ричард Лайвли с наскоро издаден международен паспорт и само няколко печата от латиноамерикански държави в него, минава без много приказки през митницата на САЩ. Явно не отговаря на нито един от криминалните стереотипи, изработени главно за борба срещу наркодилърите. Рики си мисли, че той е престъпник от особен вид и за него не съществува подходяща категория. Има запазено място в сутрешен полет до летище „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, така че прекарва нощта в хотел от веригата „Холидей Ин“, разположен в района на летището. Взема продължителен, обилен душ с обилно сапунисване, което е за него както хигиенна мярка, така и лукс след месеците спартански живот, към който е привикнал. Климатичната инсталация, която преборва успешно външната жега, е друго удоволствие на цивилизацията. Но сънят му е неспокоен, настъпил след цял час въртене в леглото, а сетне се буди на два пъти: единия път от кошмарно видение на пламналия му дом, а след това — от внезапно изникналия образ на нямото момченце. Той лежи буден в мрака, изненадан донякъде от мекотата на чаршафите и удобството на матрака, слуша жуженето на ледогенератора във фоайето и шума от нечии стъпки по коридора, заглушен — но не напълно — от дебелия мокет. В последвалата тишина си спомня разговора с Върджил отпреди девет месеца.

 

 

Преваля полунощ, когато най-сетне се добира до евтината си стая в покрайнините на Провинстаун. Изпълват го смесени усещания за изтощение и енергия: уморен е от продължителния бяг и ентусиазиран от мисълта, че се е измъкнал жив от ситуация, в която като нищо можеше да загуби живота си. Отпуска се на леглото и набира номера на дома й в Манхатън.

Върджил вдига още след първото иззвъняване и казва само:

— Да?

— Не е този, когото очакваш — казва Рики.

Тя мълчи.

— Брат ти, адвокатът, и той е там, нали? Седи срещу тебе и също чака.

— Да.

— Да вземе тогава другата слушалка.

След секунди и Мерлин е на линия.

— Виж какво — започва адвокатът с фалшиво безгрижие в гласа. — Нямаш представа какво…

Рики го прекъсва:

— Имам представа за много неща. А сега млъкни и ме слушай, защото животът на всички ни зависи от това.

Мерлин се опитва да каже нещо, но явно Върджил го кара да млъкне с мразовит поглед.

— Първо за брат ви: той е в Централната болница в Кейп Код. Там според възможностите, които имат, ще го оперират или ще го транспортират до Бостън. От полицията ще му зададат много въпроси, стига да прескочи трапа, но надали някога ще разберат това престъпление, ако можем да говорим за такова. Те ще разпитат и вас двамата, но аз мисля, че той ще има нужда от цялата лоялност и подкрепа на хората, които обича, както и от правен съвет, ако оцелее. Така че ваша първа задача е да се справите с положението.

И двамата запазват мълчание.

— Разбира се, това си е ваша работа. Можете да го зарежете. Можете да сте с него. Изборът е ваш, решението — също. Има обаче няколко други неща, които трябва да се оправят.

— Какви например? — пита безизразно Върджил, с усилие да прикрие обзелите я чувства, което ги издава така ясно, както би ги издала всяка друга интонация.

— Първо деловите баналности: парите, които откраднахте от пенсионната ми и всички останали сметки. Ще ги възстановите по сметка номер 01-00976-2 в „Кредит Суис“. Записвайте. Това да се направи незабавно…

— Или? — интересува се Мерлин.

Рики се смее.

— Май имаше едно общоизвестно правило, че адвокатът не задава въпрос, чийто отговор не му е известен предварително. Следователно смятам, че знаеш отговора.

И адвокатът млъква.

— Друго? — пита Върджил.

— Имаме нова игра — отвръща Рики. — Казва се „Да останеш жив“. Предназначена е за всички ни.

Никой от двамата не реагира.

— Правилата са прости — съобщава Рики.

— Какви са? — пита тихо Върджил.

Рики се усмихва вътрешно.

— Преди началото на своя последен отпуск взимах от пациентите си между седемдесет и пет и сто двайсет и пет долара на час. Средно имах с тях четири-пет часа седмично, четирийсет и осем седмици годишно. Сметката е проста. Можете да я направите сами.

— Да — съгласява се Върджил. — Професионалното ти житие-битие ни е добре познато.

— Идеално — казва Рики. — Играта „Да останеш жив“ протича така: който иска да живее, започва терапия. С мене. Плащате, за да живеете. Колкото повече хора имате в непосредственото си обкръжение, толкова повече ще плащате, защото така ще платите и тяхната безопасност.

— Какво значи „повече хора“? — пита Върджил.

— Това оставям на вас да решите — отвръща студено Рики.

— А ако не сме съгласни? — пита остро Мерлин.

Рики отговаря с монотонна студенина:

— Спре ли паричният поток, приемам, че брат ви е оздравял и отново ще ме преследва. И тогава аз ще започна да ви преследвам. — Прави пауза, после добавя: — Или някого от вашите близки. Съпруга. Дете. Любовник. Някого, който ви е близък като на нормални хора.

Те мълчат.

— Доколко бихте искали да имате нормален живот?

Те не отговарят, но Рики знае какво биха могли да кажат.

— Така или иначе — продължава той, — това е изборът, пред който изправихте самия мене. Но сега става дума за балансиране на нещата. Това е уравнението: вие и аз. А знакът за вашата готовност е прост: редовни плащания. Така че си задайте въпроса: колко струва животът, който искам да живея? — Прокашля се, колкото да им остави кратка пауза, сетне завършва: — Горе-долу това е въпросът, който поставям на всеки нов пациент, дошъл за терапия.

И приключва разговора.

 

 

Небето над Ню Йорк е кристалночисто и той вижда от мястото си до прозореца Статуята на свободата, както и Сентръл Парк, докато самолетът се снишава към пистата на „Ла Гуардия“. Обзема го странното усещане, че не се завръща в родния град, а по-скоро пристига на познато от сънищата място, нещо като летен лагер сред природата, наложен му от родителите и свързан с нощи на страх и плач.

Рики иска всичко да става бързо. Взел си е билет за последния полет обратно за Маями довечера и не разполага с много време. Пред фирмата за коли под наем има опашка и това го забавя, докато си вземе автомобила, резервиран на името на Ричард Лайвли.

Отнема му час и половина да се добере през умерено натовареното движение до Гринуич в Кънектикът, но установява със задоволство, че извадените от интернет указания са точни до метър. Това го забавлява, защото собственият му опит показва, че в живота подобна точност не съществува.

Спира в центъра и купува от специализиран магазин бутилка скъпо вино. Сетне кара до една къща, която може да мине за скромна според надутите стандарти на един от най-богатите квартали в страната. Околните сгради свидетелстват по-скоро за показност, отколкото за простащина. Къщите от втората категория са няколко преки по-нататък.

Паркира в края на автомобилната алея пред къщата в псевдобритански стил от XIX век. С плувен басейн отзад и голям дъб отпред. Преполовилият март не е достатъчно настоятелен, казва си Рики, макар през още неразцъфналите клони да се процежда някакво бледо обещание. Много колеблив сезон.

С бутилката вино в ръка той натиска звънеца.

Без много бавене му отваря млада жена малко над трийсет години. Тя е с дънки и черен пуловер с обърната висока яка, а пясъчната й коса е прибрана назад и разкрива едва забележими бръчици в крайчеца на очите, леки бръчици личат и покрай устните. Гласът й е тих и чаровен, когато полупошепва от прага, преди той да е отворил уста:

— Шшшт, моля ви. Току-що сложих близнаците да спят…

Рики се усмихва в отговор.

— Сигурно не са лесни — казва той.

— Представа нямате — отвръща жената. — Какво обичате?

Рики подава бутилката.

— Не ме помните, нали?

Измисля си, разбира се. Изобщо не се познават.

— От онзи коктейл с мъжа ви преди около половин година?

Младата жена му хвърля внимателен поглед. Отговорът би трябвало да е не, не си го спомня, но тя е възпитана в по-изискана среда от мъжа си и неуверено казва:

— Ах, да… господин…

— Доктор — подсказва Рики. — Но можете да ме наричате просто Рики. — Здрависва се с нея. — Дължа това — сочи с очи бутилката — на вашия съпруг. Имахме общ бизнес преди около година и бих искал да му благодаря и да му припомня за благоприятния завършек на този случай.

Тя държи бутилката малко неуверено.

— Ами добре… благодаря ви, докторе…

— Рики — напомня й той. — Съпругът ви ще се сети.

След това й махва безгрижно и се връща в наетата кола. Видял е всичко, което е искал. Научил е всичко. Хубав живот има Мерлин и със сигурност ще става още по-хубав занапред. Но поне тази нощ ще му е безсънна и като отрова ще му горчи скъпото вино. Рики знае, това е вкусът на страха.

Мисли си дали да не посети и Върджил, но се задоволява да й прати дузина лилии в холивудското студио, където снима малка, но важна роля във филм с колосален бюджет. Ролята е важна, защото успехът на филма ще й отвори път към много по-значими ангажименти. Макар че надали някога ще й се случи да изиграе толкова интересна героиня като Върджил. Белите лилии са прекрасни. Такива букети обикновено се изпращат за погребение с писмен израз на най-дълбоки съболезнования. Тя сигурно го знае. Поръчва букетът да бъде вързан с черна копринена лента и прикрепя кратка бележка:

„Все още с мисъл за тебе,

от д-р С.“

Вече не е онзи човек на думите, казва си той.

Бележки

[1] Здравейте, господин доктор… (фр.). — Б.пр.

[2] Здравейте, Елен. Целият свят се е стекъл днес (фр.). — Б.пр.

[3] Не, не, Елен, не доктор. Господин Лайвли. Аз не съм доктор… (фр.). — Б.пр.

[4] Дошъл ли е тази сутрин доктор Дюмонде? (фр.). — Б.пр.

[5] Очаква ви… (фр.). — Б.пр.

[6] Да. Явно (фр.). — Б.пр.

Край
Читателите на „Психоаналитикът“ са прочели и: