Джон Каценбах
Психоаналитикът (16)

Шестнадесета глава

Мерлин е леко задъхан, лицето му е позачервено като на човек, комуто се е наложило да тича последните петдесетина метра, за да хване влака. По челото му е избила ситна пот. Той бърка в джоба на сакото си, вади бяла носна кърпа и бърше лицето си.

— За малко да го изпусна — обяснява, без да е бил питан. — Трябва да тренирам повече.

Рики си поема дълбоко дъх и пита:

— Защо сте тук?

В случая доста глупав въпрос.

Адвокатът привършва с бърсането на лицето, а сетне разстила старателно кърпата на коляното си, за да я сгъне също така акуратно и да я прибере в същия джоб. След това наглася коженото куфарче и някакво импрегнирано сакче между краката си. Прокашля се и отвръща:

— Ами за да ви вдъхна кураж, доктор Старкс, кураж да ви вдъхна.

Рики установява, че първоначалното смайване от появата на Мерлин се е изпарило. Извърта се, за да го вижда по-добре.

— Последния път ме излъгахте: проверих новия ви адрес…

Адвокатът изглежда леко изненадан.

— Ходили сте до новата кантора?

— Веднага след нашия разговор. Не са и чували за вас там. Нито една жива душа в цялата сграда. И никой на име Мерлин не е наемал помещения в нея. Така че кой сте вие, господин Мерлин?

— Аз съм този, който съм — отвръща спътникът му. — Шантава работа.

— Именно — съгласява се грубо Рики. — Много шантава.

— И донякъде объркваща. За какъв дявол трябваше да ходите в новия ми офис след нашия разговор? С каква цел бе направена тази визита, доктор Старкс?

Влакът набира скорост и започва леко да се полюлява, така че двамата мъже отъркват рамене в нежелана интимност.

— Защото не повярвах, че сте този, за когото се представяте, не повярвах на нито една ваша дума. Подозрение, чиято основателност установих за нула време, като отидох на посочения върху визитката ви адрес…

— Дал съм ви визитна картичка? — Мерлин поклаща глава и се подсмихва. — В самия ден на преместването. Това обяснява нещата.

— Дадохте ми — отвръща ядно Рики. — Сигурен съм, че ще си спомните…

— Беше тежък ден. Объркан. Как беше оная приказка? Смъртта, разводът и местенето на ново място са трите най-тежки удара, които понася сърцето. А и психиката, готов съм да се обзаложа.

— И аз така съм чувал.

— Значи така: първата партида визитки, която ми изпратиха от печатницата, беше със сбъркан адрес. Новата кантора се помещава точно една пресечка по-нататък. В печатницата набрали една цифра погрешно, а ние не го забелязахме веднага. Раздал съм поне десетина такива, преди да засечем гафа. Стават такива работи. Както разбрах, виновният нещастник си е загубил работата заради всичко това, понеже печатницата трябвало да изхвърли цялата ни поръчка и да я извърши повторно. — Мерлин изважда от джоба кожена кутийка и му връчва друга визитка. — Ето тази е с точния адрес.

Рики я гледа втренчено и тъпо и отказва да я поеме с махване на ръка.

— Не ви вярвам — заявява той. — И нямам намерение да повярвам на нищо казано от вас. Нито сега, нито когато и да било. Защото вие сте били там, пред жилището ми, когато донесоха „Таймс“. Сигурен съм.

— Пред жилището ви? Колко странно. И кога е било това?

— В пет часа сутринта.

— Забележително. И откъде сте толкова сигурен, че съм бил аз?

— Куриерът описа много точно обувките ви. А и останалото също.

Мерлин отново клати глава с котешката усмивка, позната на доктора от първата им среща. Има усещането, че адвокатът е напълно убеден в способността си да се измъква от всякакво положение и никога да не допусне възможността да бъде уличен. Твърде важно качество за всеки адвокат.

— Вижте какво, доктор Старкс, аз наистина се лаская от мисълта, че облеклото и обувките ми, както и цялата ми външност са уникални, обаче в случая истината е малко по-банална. Обувки като моите, колкото и красиви да са те, се продават в стотици магазини в града и изобщо не са рядкост за Манхатън. Прекрасните ми дрехи са конфекция, а моделите са на голяма почит в градските делови среди. Качествени, но напълно достъпни за вас или другиго, който има в джоба си пет стотака. Възможно е в близко бъдеще да се присъединя към мъжете с шити по поръчка костюми. Имам известни аспирации в тази насока. Но сега-засега продължавам да се числя към обличащите се на четвъртия етаж в универсалните магазини, където обикновено са щандовете за мъжка конфекция. Този куриер описа ли моето лице? Какво каза за оредяващата ми коса? Нищо ли? По очите ви познавам, че нищо. Така че си запазвам правото да се усъмня най-сериозно относно опита да бъда разпознат от някой случаен наблюдател. За вас обаче той е убедителен. Склонен съм да го отнеса към вашата професия, докторе. Вие сте свикнали да ви казват най-вече истината и поради тази причина отдавате прекалено голямо значение на хорски приказки. Гледате на думите като на инструмент за разкриване на истината. За мен те са по-скоро обратното: начин да се скрие тя. — Адвокатът наблюдава доктора с някакво подобие на усмивка, изписана на лицето. След малко добавя: — Виждате ми се напрегнат, докторе.

— Вие най-добре знаете, господин Мерлин. Понеже или вие, или вашият работодател сте виновни за цялата каша.

— Мой работодател, както вече ви уведомих, е младата жена, с чието доверие сте злоупотребили, докторе. Повярвайте, само това е причина за нашето запознанство.

— Как не. Знаете ли какво, господин Мерлин? — пита Рики, като за първи път допуска нотки на грубост в гласа си. — Знаете ли какво? Идете да седнете другаде. Това място е заето. От мене. Не желая да разговарям с вас повече. Мразя да ме лъжат и не желая да слушам повече лъжи. Има предостатъчно свободни места в този вагон… — Рики сочи с рязко движение на ръката. — … заемете някое от тях и ме оставете на мира. Или най-малкото престанете да лъжете.

Мерлин не помръдва.

— Това е неразумно — бавно произнася той.

— Може пък да ми е омръзнало да постъпвам разумно — отвръща Рики. — Може би трябва да се държа грубиянски. Оставете ме на мира. — Докторът не очаква Мерлин да го послуша.

— Така ли смятате, че сте се държали досега? Разумно? Наехте ли си адвокат, както ви посъветвах? Предприехте ли мерки за защита на парите и имуществото си, за да не ги загубите в резултат от съдебни дела? Разумни ли бяха, интелигентни ли бяха вземаните от вас решения?

— Взех някои мерки — заявява Рики, без да е сигурен в истинността на казаното.

Адвокатът явно не му вярва. Усмихва се.

— Е, радвам се да го чуя. Може би да договорим някакви приемливи за всички условия в такъв случай? Вие, аз и вашият адвокат.

Рики снишава глас.

— Вие сте наясно с една от предпоставките за тези условия, нали, господин Мерлин, или както ви е там истинското име? Така че нека зарежем загадките, част от които непременно държите да бъдете, и да минем към действителната причина за вашето присъствие в този вагон редом с мене.

— Ах-ах, доктор Старкс, долавям нотки на отчаяние в гласа ви.

— Ами, господин Мерлин, с колко точно време смятате, че разполагам?

— Време ли, доктор Старкс? Време? Ами че с всичкото, което ви е необходимо…

— Ще ви бъда особено задължен, господин Мерлин, в един от двата случая: освободете ме от присъствието си или престанете да лъжете. Знаете за какво говоря.

Мерлин го разглежда внимателно с усмивка на чеширски котарак, затаена в ъгълчетата на устните му. Но въпреки самодоволния вид на лицето му се изписва нещо като искреност.

— Докторе, ако става дума за времето, тик-так, тик-так, бих допуснал, че ви остава по-малко от седмица.

Рики въздъхва дълбоко.

— Най-после една истина. А сега: кой сте вие?

— Това не е важно. Просто още един играч. Нает за свършване на определена работа. Но във всички случаи не и човекът, който се надявате да се окажа.

— Защо сте тук тогава?

— Казах вече: за да ви окуража.

— Добре — казва твърдо Рики. — Окуражете ме.

Мерлин мисли един миг, а сетне казва:

— Има едно изречение в увода на „Грижи за бебето и детето“ от доктор Спок, което по мое мнение е твърде подходящо за нашия случай…

— Не съм имал случай да се запозная с този труд — отвръща с горчивина Рики.

— То е следното: „Знаеш повече, отколкото си мислиш, че знаеш“.

Рики мълчи, после подхвърля подигравателно:

— Великолепно, велико. Ще гледам да го запомня.

— Напълно ще си заслужи труда.

Рики не отговаря на това, а казва:

— Изплюйте своето послание, какво се бавите? Нали сте само пратеник? Момче за поръчки. Хайде започвайте. Какво имате за казване?

— Спешност, докторе. Ритъм. Бързина.

— Тоест?

— Дайте газ — хили се Мерлин, заговорил на необичаен за него жаргон. — Трябва да зададете втория си въпрос в утрешния вестник. Трябва да предприемете нещо, докторе. Времето ви е ако не загубено, то поне силно ограничено.

— Още не съм го формулирал — отвръща Рики.

Адвокатът изкриви лице, сякаш му е неудобна седалката или е усетил болка в зъба.

— Точно от това се опасяват… в някои среди. И оттук решението малко да ви сръчкат.

Мерлин протяга ръка надолу и вдига в скута си коженото куфарче. Отваря го. Рики съзира вътре лаптоп, мобифон и няколко жълти плика. Вижда и малък пистолет в кожен кобур. Адвокатът го бута настрани с усмивка, забелязал погледа на Рики, и взима телефона. Отваря го, той светва в електроннозелено, цвета на технологичния свят. Обръща се към доктора:

— Нищо ли не ви е хрумнало да попитате след тази сутрин?

Рики отговаря, без да отлепя поглед от пистолета:

— Какво имате предвид?

— Какво видяхте днес сутринта на път за гарата?

Рики мълчи. Не е очаквал, че Мерлин, Върджил или Румпелщилцхен знаят за посещението му при доктор Луис, но сега изведнъж разбира, че няма как да не са знаели, защото в такъв случай е невъзможно да се обясни присъствието на адвоката в този вагон.

— Какво видяхте? — повтаря Мерлин.

Лицето на Рики е безизразно, гласът — стоманен:

— Катастрофа — казва той.

Адвокатът кимва:

— Сигурен ли сте, докторе?

— Да.

— Увереността е толкова чудновата самозаблуда — отсича Мерлин. — Предимството на адвоката пред, да речем, психоаналитикът е, че адвокатите работят в свят на пълна неопределеност. В свят на увещаване. Но като си помисля сега, май не е кой знае колко по-различно. В края на краищата нали и при вас нещата опират до увещания?

— По същество, ако обичате.

Адвокатът пак се усмихва.

— Обзалагам се, че никога не сте използвали тази фраза пред пациент. Нали?

— Вие не сте ми пациент.

— И това е вярно. Значи според вас сте станали свидетел на инцидент, в който се е случило какво?

Рики не знае какво точно е известно на адвоката във връзка с доктор Луис. Възможно е да знае всичко. А може и нищо да не знае. Рики мълчи.

Адвокатът се вижда принуден сам да отговори на въпроса си:

— Случи се нещо с ваш стар познайник, комуто имате доверие и когото решихте да навестите с оптимистичната надежда, че ще е в състояние да ви помогне в ситуацията, в която сте изпаднали. Ето… — Набира някакъв номер и подава апарата на доктора. — Задайте въпроса си. Натиснете тук, за да се свържете.

Рики се поколебава, после натиска. След първото иззвъняване някакъв глас казва отчетливо:

— Щатска полиция Райнбек. Полицай Джонсън. С какво мога да ви бъда полезен?

Рики мълчи, за да накара човека да повтори:

— Щатска полиция. Ало?

— Здравейте, полицай. Обажда се доктор Фредерик Старкс. Когато пътувах тази сутрин по крайречното шосе, разбрах, че е станала катастрофа. Безпокоя се, че е пострадал мой познат. Можете ли да ме информирате относно случилото се?

Гласът на полицая звучи заинтригувано, но рязко:

— На крайречното? Днес сутринта?

— Да — потвърждава Рики. — На кръстовището имаше полицай, който отклоняваше движението.

— Днес, казвате?

— Да, преди не повече от два часа.

— Съжалявам, докторе, но нямаме сведения за пътни инциденти днес.

Рики се обляга тежко назад.

— Но аз видях… става дума за синьо волво… Пострадалият е доктор Уилям Луис. Живее на същото шосе…

— Днес не. От седмици насам не сме имали тежко пътно произшествие, което не е много обичайно за летния сезон. Аз самият съм дежурен от шест сутринта, така че всяко обаждане за полиция или линейка минава през мене. Сигурен ли сте какво сте видели?

Рики въздъхва дълбоко.

— Навярно съм се объркал. Благодаря ви, полицай.

— Няма нищо — отвръща онзи и затваря.

Главата на Рики бръмчи, вие му се свят.

— Но нали видях с очите си… — започва той.

Мерлин поклаща глава.

— Какво точно видяхте? Наистина? Помислете, доктор Старкс. Хубаво си помислете.

— Видях полицай…

— Видяхте ли патрулната му кола?

— Не. Застанал бе на кръстовището и отклоняваше движението. Каза…

— Казал бил. Ама че фраза. Значи „той каза…“, а вие го приемате за света истина. Попада ви пред очите някакъв, чието облекло наподобява донякъде полицейско, и веднага решавате, че е щатски полицай. Забелязахте ли да отклонява някоя друга кола, освен вашата, докато бяхте на кръстовището?

Рики клати глава.

— Не.

— Значи може да е всеки, който си сложи широкопола шапка и сива пелерина. Внимателно ли разгледахте униформата на човека?

Рики се опитва да си представи вида на младежа, но в съзнанието му изплуват единствено очите, вперили тежък поглед изпод шапката. Други подробности не си спомня.

— Имаше вид на щатски полицай — изрича най-накрая той.

— Видът не значи много. Нито във вашата работа, докторе, нито в моята — казва Мерлин. — Откъде сте толкова сигурен, че е станала катастрофа? Забелязахте ли линейка? Пожарна? Други полицаи или хора от спасителната служба? Чухте ли сирени? Или може би характерното бръмчене на хеликоптер?

— Не.

— Значи сляпо се доверихте на нечии думи, от които излиза, че човек, в чиято непосредствена близост сте прекарали цялата предходна вечер, е пострадал в пътна злополука, и през ум не ви мина да проверите? Хукнахте да бягате надалеч от бедата, защото сте си казали, че трябва да се прибирате у дома — крайно необходимо е. Но кое е било толкова спешно?

Рики не продумва.

— И както сега се оказва, не е имало никакво пътно произшествие.

— Не знам. Може и да не е имало. Не мога да бъда сигурен.

— Не, не можете — съгласява се Мерлин. — Но можем да бъдем напълно сигурни в друго: решили сте, че всяко друго нещо ви е по-важно, отколкото да се уверите дали някой не се нуждае от помощ.

Рики прави опит да се извърне от мястото си, за да погледне Мерлин в очите. Не е лесно. Мерлин продължава да се усмихва с дразнещото самочувствие на човек, който владее положението.

— Може би искате да телефонирате на онзи, с когото ходихте да се видите? — Той сочи телефона. — Да се убедите, че всичко при него е наред?

Рики бързо набира номера на доктор Луис. Чува многократно звънене, но никой не вдига.

На лицето му се изписва недоумение, което не остава незабелязано от Мерлин. Преди Рики да отвори уста, той подхваща отново:

— Кое ви кара да сте толкова убеден, че онази къща е именно жилището на доктор Луис? — пита Мерлин с донякъде официален тон. — Видяхте ли нещо, което да свързва милия доктор с къщата? Семейни снимки по стените? Вестници, книги, дреболии, нещо, което наричаме „присъствие“, видяхте ли нещо подобно? Кое ви убеди, че това е къщата на милия ни доктор? Извън него самия, разбира се.

Рики напряга памет, но тя не изважда нищо подобно на бял свят. Кабинетът, в който прекараха повечето време, си бе типичен кабинет. Рафтове с книги, кресла, лампи, килим. Някакви листове върху бюрото, но той не ги разгледа. В спомените му няма нищо, свързано с уникални или характерни особености. Кухнята си бе най-обикновена кухня. Обикновени коридори свързваха помещенията. Стаята за гости, в която прекара нощта, бе стерилна като операционна.

Рики отново мълчи с ясното съзнание, че това мълчание е повече от ясен отговор за адвоката.

Мерлин въздъхва, вдигнал вежди в очакване, а сетне ги отпуска и на лицето му отново изгрява всезнаещата подигравателна усмивка. Рики си спомня един случай в колежа, когато при игра на покер погледна лицето на противника си и разбра категорично, че каквито и карти да държи, не може да го победи.

— Нека обобщя набързо, докторе — обажда се адвокатът. — Винаги съм поддържал становището, че е добре от време на време да се прави малка пауза за преглед и оценка на постигнатото, преди да се продължи нататък. Ето един такъв момент. Единственото нещо, в което можете да бъдете сигурен, е, че сте прекарали няколко часа в компанията на лекар, когото сте познавали преди много време. В момента не знаете дали това е станало в неговия дом, или не, дали познатият ви е пострадал в пътно произшествие, или не. Не знаете със сигурност дали едновремешният ви психоаналитик е жив, или не. Така ли е?

Рики понечва да отговори, но се отказва.

Мерлин продължава с малко по-тих глас, което му придава съзаклятническа нотка.

— Къде е първата лъжа? Къде е главната лъжа? Какво сте видели? Всички тези въпроси… — Адвокатът вдига неочаквано длан. След това поклаща глава, сякаш порицава капризно дете. — Рики, Рики, Рики, нека попитам нещо: Имало ли е катастрофа с лека кола тази сутрин?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Току-що говорих с дежурния в участъка и той каза…

— Откъде знаеш, че си говорил с полицейския участък?

Рики се колебае.

Мерлин се усмихва.

— Аз избрах номера и ти подадох телефона. Ти само натисна копчето, нали? Бих могъл да набера който си искам номер, а там да чака подготвен за целта човек. Може това да е лъжата, Рики. Може би твоят доктор Луис е вече в моргата в очакване да бъде идентифициран от някой близък.

— Но…

— Не разбираш накъде бия ли, Рики?

— Добре — рязко отвръща докторът. — Накъде биете?

Очите на адвоката се присвиват лекичко, сякаш е малко подразнен от грубостта на събеседника си. Посочва сакчето в краката си.

— Той може и да не е пострадал в пътна злополука, докторе, но я си представи, че нося тук отрязаната му глава. Възможно ли е това, Рики?

Докторът подскача от изненада.

— Възможно ли е, Рики? — повтаря Мерлин със съскащ глас.

Докторът гледа сакчето. То е най-обикновено и по нищо не личи какво би могло да е съдържанието му. Достатъчно голямо е, за да побере човешка глава, а импрегнираният плат не би пропуснал кръв, така че няма петна. Но докато си го мисли, Рики усеща гърлото си да пресъхва отведнъж и сега не е сигурен кое го плаши повече: възможността в чантата наистина да се намира отрязаната глава на неговия познат, или мисълта, че не знае истината.

Вдига поглед към Мерлин и прошепва:

— Възможно е.

— Много е важно да разбереш, че всичко е възможно, Рики. Катастрофа може да се инсценира. До професионалната ти асоциация може да се изпрати измислено обвинение. Банковите ти сметки може да се проследят и източат. Твоите приятели, роднини и дори случайни познати може да бъдат убити. Трябва да действаш, Рики. Да действаш!

Докторът пита с потръпващ глас:

— Няма ли за вас някакви граници?

Мерлин поклаща глава.

— Абсолютно никакви. Това именно прави нещата толкова интересни за нас, участниците. Установените от моя работодател правила на играта са такива, че абсолютно всичко може да се превърне в неин елемент. Но същото се отнася и за твоята професия, докторе, ако мога така да се изразя. Или не съм прав?

Рики се размърдва на място.

— Може би — казва тихо той. — Махам се веднага оттук. Или вие се махайте със сака си, каквото и да носите в него.

Мерлин пуска поредна усмивка. Посяга надолу към сакчето и леко го завърта, така че в горния му край се виждат буквите Ф. А. С. Рики ги гледа втренчено.

— Не мислиш ли, че този сак, освен главата може да крие и нещо друго? Нещо, което те свързва с него, Рики? Например да е купен с някоя от кредитните ти карти, преди да бъде източена? А не допускаш ли възможността онзи шофьор, който те вози вече два пъти, да е запомнил много ясно нещо във връзка с тебе: носел си малко синьо сакче? И може да съобщи това на всеки детектив от отдел убийства, който реши да го разпита?

Рики прави опит да оближе устните си, да усети някаква влага в този сух и жарък свят.

— Разбира се — кара нататък Мерлин, — винаги мога да си взема сака, а ти да се правиш, че не си го виждал изобщо през живота си.

— Как…

— Задай втория си въпрос, Рики. Обади се в „Таймс“ още сега.

— Не знам какво…

— Веднага, Рики. Наближаваме гара Пенсилвания, а влезем ли под земята, телефонът няма да има обхват и нашият разговор свършва. Решавай веднага! — и за да подсили думите си, Мерлин набира някакъв номер. — Ето — заявява той лаконично, — набрал съм „Таймс“. Задавай въпроса си, Рики!

Докторът поема мобифона и натиска същото копче. След малко го свързват с жената, която прие обаждането му миналата седмица.

— Обажда се доктор Старкс — започва бавно той. — Искам да пусна още една обява на първа страница. — Докато говори, мозъкът му трескаво подрежда думите.

— Разбира се, докторе. Как върви играта? — пита дежурната.

— Върви към загуба — отговаря Рики. И добавя: — Обявата е следната… — Той млъква, поема си максимално дълбоко дъх и започва:

„Преди двадесет лета

аз в болница една

бедните зарязах бързо —

за това ли ми се върза?

Зарад майка си ли ме виниш

и не можеш да простиш?“

Жената повтаря дума по дума и казва:

— Доста необичаен текст.

— Самата игра е необичайна — отговаря Рики.

След това отново съобщава адреса си за сметката и затваря.

Мерлин поклаща одобрително глава.

— Много, много добре. Твърде интелигентно предвид стреса, под който се намираш. Ти можеш да проявяваш изключително хладнокръвие, доктор Старкс. Може би в по-голяма степен, отколкото сам смяташ.

— Защо просто не позвъните на своя работодател и не го осведомите… — започва докторът, но адвокатът поклаща глава.

— Не ти ли минава през ума, че ние сме също така лишени от достъп до него, както и ти? Нима допускаш, че личност с неговите възможности ще пропусне да издигне множество стени, ред защити между себе си и своите изпълнители?

Рики си казва, че това е напълно вероятно. Влакът намалява ход и рязко потъва под земята, за да продължи невидим пътя си към гарата. Вътрешното осветление пламва и озарява всичко и всички с бледожълтеникаво сияние. Покрай прозореца бързо се мяркат тъмни сенки на релси, влакове и бетонни колони. Докторът си казва, че така сигурно се чувства човек в гроба.

Мерлин се изправя, а влакът спира.

— Четеш ли понякога „Ню Йорк Дейли Нюз“, Рики? Сигурно не — ти не си таблоиден тип. На тебе ти подхожда изтънченият интелектуален стил на „Таймс“, издание за висшата класа. Моите социални корени са далеч по-скромни. Затова харесвам „Дейли Нюз“ и „Поуст“. Понякога те се занимават със събития, които не представляват интерес за „Таймс“. Докато „Таймс“ например предъвква надълго и нашироко събитията в Кюрдистан, „Нюз“ и „Поуст“ ме осведомяват за ежедневието на Бронкс. В ден като днешния обаче мисля, че интересите ти ще бъдат много по-задоволени от тези издания, а не от „Таймс“. Дали се изразявам напълно ясно, Рики? Купи си тези два вестника днес, защото в тях ще прочетеш нещо твърде интригуващо. Бих казал, от изключително значение. — Мерлин прави леко движение с ръка. — Безкрайно интересно беше пътуването, не мислиш ли, докторе? Километрите се изнизаха неусетно. — Той кимва към сака. — Това е за тебе, докторе. Подарък. Подтикващо средство, както вече казах.

И рязко потегля, изоставяйки Рики в железопътния вагон.

— Чакайте! — крещи той. — Спрете!

Мерлин не се обръща. Няколко глави се извиват в тяхна посока. Пореден вик е на път да се изтръгне от гърлото на Рики, но той го потиска. Не му трябва ничие внимание. Ще му се да потъне в полумрака на гарата и да се слее с нейните сенки. Сакчето с инициалите му се е изпречило пред него като същински айсберг.

Не може да го вземе, не може и да го остави.

Сърцето му тръпне също като ръцете. Навежда се и вдига торбата от пода. Съдържанието й помръдва и Рики се олюлява. Оглежда се в търсене на нещо в този свят, за което да се залови, нещо нормално, обичайно, обикновено, което да му създаде усещане за реалност.

Няма нищо такова.

Докторът хваща края на дългия цип, остава така за миг, а сетне започва бавно да го отваря. Разтваря ръбовете на чантата и надниква в нея.

Там се мъдри объл пъпеш с размери на човешка глава.

Рики избухва в смях. Обзет е от облекчение, което се излива неудържимо в хилене и кикот. Околният свят престава да се върти и отново е на фокус.

Затваря ципа и се изправя. Влакът е пуст също като перона отвън, с изключение на неколцина носачи и двама кондуктори в сини униформи.

Метнал сака през рамо, Рики върви по перона. Започва да обмисля своя следващ ход. Сигурен е, че Румпелщилцхен ще потвърди мястото и обстоятелствата, при които е лекувал майка му. Допуска безумната надежда клиниката да пази архив за лекуваните в нея преди двайсет години. Името, което така успешно му се изплъзва, може да се окаже прилежно вписано в регистъра.

Рики крачи бодро по перона и звуците от подметките му отекват в пустия сумрак наоколо. Сърцето на гарата е далеч напред и той се насочва уверено към светлините на главната чакалня. Както марширува с войнишки устрем към осветените хорски тълпи, той съзира някакъв носач, приседнал върху количка за багаж и потънал в четене на „Дейли Нюз“, докато чака пристигането на следващия влак. Точно в тази секунда мъжът разгръща вестника и Рики съзира крещящото заглавие на първа страница, набрано с големи черни букви, така че да не убегне от ничие внимание. Там пише: ЧЕНГЕ ОТ ТРАНСПОРТНАТА ПОЛИЦИЯ В КОМА.

А подзаглавието гласи: РАЗСЛЕДВАТ БИВШ СЪПРУГ.