Джон Каценбах
Психоаналитикът (11)

Единадесета глава

Рики получава отговор в следващия брой на „Таймс“, но не във вида, който е очаквал. Вестникът е доставен до входа на жилището му, както се случва всеки ден без неделя, когато лично купува тлъстия брой от щанда на близкия магазин и отива с него в близкото кафе. Цялата процедура е съвсем точно описана в първото заплашително писмо на Румпелщилцхен. Изтекла е безсънна нощ, та когато вестникът тупва с тъп звук пред вратата, той е нащрек и след броени секунди изданието е вече проснато на кухненската маса. Погледът му веднага се насочва към долната част на първа страница, и той вижда там честитка за някаква годишнина, реклама на компютърна служба за запознанства, както и пренасочващо каре, което гласи: „Специални възможности, виж страница 16“.

Рики запраща вестника в пространството на малката кухня. Той се удря в стената със звук, който навярно би издала птица, опитала да полети със счупено крило. Рики е бесен, почти се дави от разочарование и гняв. Очаквал е някакво нескопосно стихче, нов дразнещ отговор на зададения под също такава форма въпрос. Но не. Няма отговор. Рики безмълвно кипи от яд: „Как искаш да се вместя в проклетия ти срок, след като не ми отговаряш навреме?“. Ще му се да изкрещи този въпрос в лицето на едного, който не е тук, но който положително се наслаждава сега в неизвестното си местонахождение.

Забелязва, че ръцете му леко потреперват, докато си прави утринното кафе. Горещата течност почти не помага. Опитва да се овладее с дихателни упражнения, но успява единствено да забави малко лудия бяг на сърцето. Усеща гневът да пърли цялото му тяло, сякаш е в състояние да се добере до който и да било орган под неговата кожа, за да го скове. Главата му кънти неудържимо. Обзема го усещането, че е затворен в този апартамент, негово уютно убежище до съвсем неотдавна. Под мишниците му се стича пот, челото му гори, а гърлото му е сухо и като посипано с пясък.

Остава така сякаш часове, външно неподвижен и спокоен, а вътрешно изгарящ, почти изпаднал в транс, неспособен да набележи следваща стъпка. Знае, че трябва да крои планове, да взема решения, да действа, но липсата на очаквания отговор го парализира. Струва му се, че не е в състояние да помръдне, че всичките му стави са загубили от един път своята еластичност и подвижност.

Рики не знае колко време е седял така, преди погледът му да попадне върху смачканата купчина хартия, в която се е превърнал запратеният в стената вестник. Не знае също колко още се е взирал натам, преди да забележи мъничката ивица червено. Нито колко му е било нужно, за да установи това несъответствие — неслучайно вестникът е наричан в миналото „Сивата дама“ — и да го свърже със себе си. Той се взира в това петънце, за да стигне до следния извод: няма място за никакво червено в „Таймс“. Винаги черно и бяло, винаги обичайните колони, всеки божи ден с точността на часовник. Даже цветните фотографии на президента или последните модни модели от Париж следват тенденцията да напомнят с нещо традиционното отсъствие на колорит в този вестник. Рики се надига от стола и прекосява помещението към купчината хартия. Протяга ръка към цветното петно и измъква шестнайсета страница. Тя е с некролози.

През цялата страница, през всички снимки, надписи и посвещения минава с печатни букви в яркочервено следният текст:

„Правилно е досега,

двайсет става за игра.

И за мама иде реч.

Но ще знаеш друго веч:

името не мож надмогна,

аз ако не ти помогна.

Знаеш я като молла,

но веднага след това

спряла е да идва тя.

Много си й обещал,

ала нищо не си дал.

Мъст за твоята вина

дълг остава на сина.

Тате бяга, тя умря,

искам твоята глава.

Стихчето дотука става,

че ти време не остава.“

Под стиховете е изписано дебело червено „Р“, а още по-надолу личи, този път в черно, неголямо каре, некролог със стрелка към физиономията на покойния. Специален надпис гласи: „Ето къде ще паснеш идеално“.

Вторачен в стиховете, Рики не помръдва цял час. Предъвква и асимилира тяхното послание като някакъв чревоугодник в парижки ресторант, само че вкусът в устата му е горчив и пресолен. Предобедът е доста напреднал, още един ден е белязан с „X“ в календара, когато Рики вниква в очевидното: Румпелщилцхен е сложил ръка върху неговия вестник във времето от доставянето му пред външния вход на сградата до пристигането пред вратата на жилището. Бързо грабва телефона и се свързва с куриерската служба. Чува две иззвънявания, после механичен глас: „За нов абонамент натиснете едно. За оплаквания във връзка с обслужването или при неполучаване на вестника, натиснете две. За състоянието на абонаментната ви сметка натиснете три“.

Нито една от трите възможности не му се струва напълно подходяща за неговия случай, но натиска две с мисълта, че оплакването предполага участие на човешки фактор. Следва ново иззвъняване, а сетне се чува женски глас:

— Адреса ви, моля?

Рики се поколебава, но го казва.

— Според нашите данни сте получили всички броеве до момента.

— Да — отвръща Рики, — получих вестника си, но бих желал да науча кой го е доставил…

— Какъв е проблемът, господине? Не искате отново доставка, така ли?

— Не…

— Тази линия е предназначена за случаи, при които вестникът не е бил доставен…

— Това ми е ясно — отвръща Рики, като започва да се дразни, — но има един проблем при самото доставяне…

— Закъсня ли?

— Не, пристигна навреме…

— Много шум ли вдигнаха?

— Не.

— Тази линия е предназначена за оплаквания във връзка с начина на доставка.

— Знам. Казахте го вече. Макар да не е точно това, аз все пак…

— Какъв е вашият проблем, господине?

Рики се умълчава, като обмисля с какви точно слова да се добере до съзнанието на тази жена.

— Вестникът ми е обезобразен — заявява остро той.

— Искате да кажете, че е намокрен, скъсан или поради друга причина негоден за четене?

— Искам да кажа, че някой е ровил в него.

— Понякога вестниците идват от печатницата с грешно комплектувани страници или неправилно сгънати. За такава намеса ли става дума?

— Не — отвръща Рики с леко смекчен тон. — Искам да кажа, че някой е надраскал обиден текст в моя вестник.

Пауза.

— Това е нещо ново — казва бавно жената. Този отговор я превръща почти в жив човек вместо бездушен механизъм, какъвто е до момента. — За първи път чувам подобно нещо. Какъв обиден текст?

Рики решава да не бъде уклончив. Говори бързо и нападателно:

— Не сте ли случайно еврейка, госпожице? Ако е така, знаете ли какво би било да получите вестник с надраскан пречупен кръст на него? Ако пък сте пуерториканка, как ще ви се стори да прочетете такъв надпис: „Отивай си в Сан Хуан!“. Или пък ако сте афроамериканка, нали знаете кои думи са оскърбителни?

Чиновничката мълчи, сякаш осмисля чутото.

— Някой ви е нарисувал пречупен кръст на вестника, така ли? — пита най-накрая тя.

— Нещо подобно — отвръща Рики. — Ето защо искам да ме свържете с хората от разпространението.

— Май ще е най-добре да разговаряте с прекия ми началник.

— Сигурно — казва Рики. — Но ми дайте най-напред името и телефона на служителя, който отговаря за доставките в моя район.

Жената се поколебава отново, а Рики слуша шумолене на хартия, после серия почуквания по бутони на компютърна клавиатура. Когато проговаря отново, тя съобщава имената, телефоните и адресите на един районен отговорник и на един шофьор на куриерска кола.

— Все пак бих желала да говорите с прекия ми началник — заявява след това.

— Нека той ме потърси — сопва се Рики, преди да затвори.

Секунди по-късно вече е набрал единия от получените телефонни номера. Обажда се друг женски глас:

— Ръководство на разпространение.

— Господин Ортис, моля — казва любезно Рики.

— Ортис е долу, на рампата. За какво става дума?

— Проблем във връзка с доставката.

— Обаждахте ли се на…

— Да. Оттам ми дадоха това име и телефона.

— Какъв проблем?

— Бих желал да го обсъдя с господин Ортис.

Жената се колебае.

— Може и да си е тръгнал — казва тя.

— Ами хвърлете един поглед — съветва я Рики със студенина в гласа. — Така бихме могли да си спестим някои неприятности.

— Какви неприятности? — пита жената настръхнала.

Рики блъфира:

— Да ви се изтърся с един-двама полицаи и моя адвокат за гарнитура. — В гласа му се долавя внушението: „Аз съм бял и богат, целият свят ми принадлежи“.

Жената прави малка пауза, преди да отговори:

— Задръжте така, отивам да потърся Ортис.

След известно време се обажда мъжки глас с латиноамерикански акцент:

— Ортис на телефона. За какво става дума?

Рики не се колебае:

— Около пет и трийсет и пет тази сутрин доставихте пред вратата ми брой на „Таймс“ също както всеки делничен ден плюс събота. Този път обаче някой е оставил съобщение за мене вътре във вестника. Затова се обаждам.

— Не, нищо не знам по въпроса…

— Господин Ортис, вие не сте нарушили закона и нямам нищо лично срещу вас. Но ако не ми окажете съдействие в този случай, ще вдигна голяма шумотевица, да ви е ясно. Казано иначе, вие самият още не сте загазили, но аз ще имам грижата това да се случи, ако не ми дадете задоволително обяснение.

Куриерът мълчи, докато осмисля чутата заплаха.

— Нямах представа, че ще се превърне в проблем. Човекът обеща, че няма да стане подобно нещо.

— Излъгал ви е — отвръща спокойно Рики. — Кажете какво стана.

— Спирам аз. В този участък имаме доставки в шест блока, аз и племенникът Карлос, всеки ден. Посред улицата буботи спряла голяма черна лимузина. Нас чака. От нея излиза някакъв, щом вижда нашата кола. Пита кой от двама ни е за вашата сграда. „Що?“, викам аз, пък той вика, че не е моя работа и се хили един такъв. Нищо особено не било, само щял да драсне честитка за рождения ден на близък приятел. Нещо щял да напише във вестника.

— После?

— Каза ми кой апартамент. Коя врата. После взе вестника, извади един маркер и почна да пише в него. Проснал го върху капака на двигателя, но не мога да видя какво пише…

— Имаше ли някой с него?

Ортис се замисля.

— Ами би следвало да има шофьор на кормилото. Това със сигурност. Всички стъкла на лимузината бяха черни, но може да е имало някой вътре, знам ли? Щото човекът надзърна веднъж, сякаш да пита дали прави всичко както трябва. Когато свърши, даде ми вестника, даде и двайсетачка…

— Колко?

Ортис се поколебава.

— Бе може и сто да бяха…

— И после?

— Правя, както ми каза. Пускам вестника пред посочената врата.

— Чакаха ли ви отвън, когато излязохте?

— Не. Ни човек, ни лимузина, нищо.

— Можете ли да ми опишете този, с когото сте разговаряли?

— Бял, с тъмен костюм, може би син. Връзка. Много шик дрехи, голям паралия. Отскубна стотачката от цяла бала, все едно пуска четвъртак в шапката на някой клошар.

— Как изглеждаше?

— Носеше очила с огледални стъкла, не е особено висок, а косата му една такава, стои му някак…

— Като перука?

— Да. Точно така. Може и перука да беше. И брадичка. Може и тя да беше фалшива. Не беше едър. И определено си пада по хапването. Около трийсетгодишен… — и млъква.

— Друго?

— Уличните светлини се отразяваха в обувките му. Ама лъснати ви казвам. И адски скъпи. От ония с пискюлчета отгоре. Как им викаха?

— Нямам представа. Мислите ли, че бихте го разпознали?

— Де да знам. Може би. Ама най-вероятно не. Беше доста тъмно. Уличното осветление не е много силно. Пък и май очите ми бяха повече в стотачката, отколкото в него.

Това звучи логично за Рики. Той сменя тактиката:

— Не видяхте ли случайно номера на колата?

Онзи мисли малко, преди да отговори:

— Не, мой човек, хич през ум не ми мина. А щеше да е добре, нали?

— Щеше — отвръща Рики.

Макар да няма нужда, понеже Рики вече не се съмнява за самоличността на човека, изчакал пристигането на служебната кола долу на улицата. Няма кой да е друг, освен адвоката, представил се като Мерлин.

 

 

След известно време звъни управителят на малката банка от Кейп Код, същият, който е издал поименния чек с останалата в сметката му наличност. Гласът му е напрегнат и тревожен. Докато приказва, Рики се мъчи да си представи лицето му, но не успява, макар да е сигурен, че го е виждал.

— Доктор Старкс, тук е Майкъл Томпсън от банката. Вчера говорихме по…

— Да — прекъсва го Рики. — Пазите ми едни пари…

— Така е. Заключени са в чекмеджето на бюрото ми. Звъня ви по друг повод. Станахме свидетели на необичайни действия по сметката ви. Цяло събитие, бих казал.

— Какви действия? — пита Рики.

Човекът сякаш се измъчва вътрешно, преди да каже:

— Не мога да кажа със сигурност, но ми се струва, че някой направи опит да влезе в сметката по непозволен начин.

— Как става това?

Ново колебание.

— Както може и да знаете, ние едва напоследък преминахме към електронно банкиране, както правят всички останали. Но понеже сме малка институция с местно значение, продължаваме да си бъдем в много отношения старомодни…

Рики го знае от девиза на банката. Известно му е също така, че нейният попечителски съвет с нетърпение очаква благоприятна оферта за поглъщане от страна на някоя голяма банка, за да я приеме с готовност.

— Да — отвръща той. — Това винаги е било една от привлекателните страни във вашата дейност…

— Благодаря ви за комплимента. Ласкаем се от мисълта, че предлагаме строго индивидуализиран пакет услуги…

— А какъв е този непозволен достъп?

— Малко след като закрихме сметката съобразно вашите инструкции, бе направен опит да се внесат изменения в нея по електронен път. Ние разбрахме за това единствено благодарение на телефонно обаждане заради отказания достъп.

— Обадиха ви се по телефона?

— Някой, който се представи за вас.

— И какво каза?

— Бе направено под формата на оплакване. Но щом разбра, че сметката е закрита, мигом затвори телефона. Цялата работа е смущаваща и даже тревожна, тъй като нашият компютър е регистрирал въвеждане на вашата парола. Казвали ли сте я някому?

— Не — отвръща Рики, но мигом се усеща за собствената си глупост.

Паролата му е 37383, което означава FREUD, ако се обърнат цифрите в буквите на телефона, и това е толкова очевидно, че чак се изчервява от срам. По-лошо от това би било само да използва рождената си дата.

— Както и да е, много разумно се оказа от ваша страна да закриете сметката.

Рики се замисля за миг, а сетне пита:

— Съществува ли възможност чрез вашия компютър да се стигне до телефонния номер или друг компютър, откъдето е направено това обаждане или откъдето са опитали да влязат в сметката?

Банкерът на свой ред се умълчава за малко, а след това обяснява:

— Да, разполагаме с подобна възможност. Но повечето електронни крадци винаги са поне с една крачка преднина от преследвачите си. Използват крадени компютри или незаконен телефонен трафик. В някои случаи ФБР успява да ги засече, но те разполагат с най-модерните компютри на света. Нашата система за сигурност не е толкова напреднала и затова не е много ефикасна. Освен това не се е стигнало до кражба, така че правните възможности за действие са доста ограничени. Задължени сме да съобщим за опита на централните служби за банкова сигурност, обаче това ще си остане просто поредно съобщение без каквито и да било последствия. Жалко, но е така. И все пак мога да поискам от нашия човек да пусне програмата, пък да видим какво ще излезе. Макар да нямам особено големи надежди. Този вид банкови крадци са изключително интелигентни. Накрая винаги се оказваме в задънена улица.

— Опитайте, моля ви, и ми позвънете. Веднага, ако обичате. Притиснат съм от времето в известен смисъл.

— Веднага ще го направим и ще ви позвъним — отговаря онзи.

Рики изправя гръб в креслото си. За миг позволява на фантазията си да допусне безумната надежда, че ей сега ще му съобщят име и телефонен номер, което ще му позволи бързо да се добере до самоличността на своя притеснител. След това поклаща глава, обезсърчен от мисълта, че няма никаква възможност Румпелщилцхен, след като е проявил такава далновидност при всяка своя досегашна стъпка, да допусне толкова елементарен пропуск в дадения случай. Много по-вероятно е да е направил този опит за проникване в банковата сметка, а след това да се е обадил по телефона именно с цел да насочи усилията на Рики в невярна посока. Тази мисъл не му дава мира.

 

 

Но докато денят полека-лека отминава, Рики разбира, че сега има значително по-ясна представа за човека, който си е поставил задачата да го преследва до смърт. Съдържащата се в стихчето на Румпелщилцхен информация е твърде щедра, като се вземе предвид настояването му въпросът да изисква отговор с „да“ или „не“. Тази информация скъсява значително дистанцията до желаното име, мисли си Рики. Двайсетгодишният период, плюс-минус някоя и друга година, стеснява времевия отрязък в рамките 1978 — 1983. И пациентът е сама жена. Тези показатели елиминират доста пациенти от кръга на търсене. Сега наистина разполага вече с работни параметри.

Трябва да възстанови възможно най-пълно терапиите, провеждани през тези пет години. Да анализира случая на всяка самотна жена. Някъде в тези дебри се крие жената с невроза и проблеми, довели впоследствие до проблеми у потомството й.

Както е научен от професионалната си подготовка и опит, Рики сяда и започва да съсредоточава съзнанието си върху проблема, без да обръща внимание на околните звуци и изобщо на заобикалящия го свят. Мъчи се да си спомни. Кой бях аз преди двайсет години? Ето един въпрос. Кого лекувах? В психоанализата съществува едно основно правило, около което се изгражда самата терапия: всеки помни всичко. Може споменът да не е новинарски точен или ревностно верен в подробностите, може да се окаже завоалиран или оцветен от разнообразни емоционални фактори, събудените в паметта уж ясни спомени може да се окажат подвеждащи, но когато в крайна сметка всичко бъде подредено и осмислено, оформя се цялостна и подробна картина. Рани и страхове може да се спотайват дълбоко скрити под пластове стрес, но те са налице и е възможно да бъдат разбудени, колкото и мощни да са противостоящите психологически сили. Професията му го направи майстор в този процес на сваляне на пластовете един по един, докато се добере до самата дълбоко скрита под тях сърцевина на проблема.

И така, седнал удобно в уединението на своя кабинет, той започва внимателно да разравя собствената си памет. От време на време хвърля по някой поглед върху оскъдните бележки, които представляват целия му архив, и се дразни от себе си, задето не го е поддържал в по-безупречен вид. Всеки друг специалист, изправен пред проблем, свързан с някой отдавна приключен случай, просто ще поотърси праха от съответната папка, за да изрови начаса необходимото име и диагноза. Неговата задача е много по-сложна за изпълнение, тъй като всичките му папки са посипани с праха на годините вътре в собственото му съзнание. Но Рики е уверен, че е напълно в състояние да се справи с това предизвикателство. Той напряга паметта си, отпуснал бележника в скута, мъчи се да възпроизведе мислено своето минало.

Един подир друг въображението му рисува човешки образи. Процесът наподобява в известна степен общуване с духове.

Прогонва мъжете от спомените, макар те натрапчиво да се бутат напред. Оставя само жени. Имената изникват мъчително бавно, докато, колкото и странно да е това, оплакванията им се натрапват почти моментално. Внимателно записва всеки припомнен детайл от образа на съответната пациентка, всеки елемент от нейната терапия. Всичко е все така пръснато и несвързано, безполезно наглед в своята хаотичност, но той знае, че въпреки всичко има известен напредък.

Вдига поглед, за да установи, че кабинетът е изпълнен със сенки. Денят си е отишъл в полуунеса му. Жълтите листчета пред доктора са запечатали спомените за дванайсет отделни случая през набелязания период. Поне осемнайсет са жените, лекувани от него през това време. С такова количество хора може да се справи, но го притеснява мисълта за възможните други, онези, които сигурно все още тънат в мрака на забвението. Спомня си имената на едва половината от списъка. И те са все дългосрочни случаи. Притеснява го мисълта, че майката на Румпелщилцхен е най-вероятно някоя, която е идвала само няколко пъти. Паметта и спомените са като любовници за Рики, но сега те са коварни и лъжовни.

Надига се от мястото си, усеща болка и скованост в коленете и гърба — познати за всеки, останал дълго в едно положение. Той бавно се протяга, навежда се да разтрие едното си предателско коляно, за да го загрее и да го върне към живот. Сега чак си дава сметка, че не е хапнал нито залък през целия дълъг ден, и чувства внезапен глад. Знае, че в кухнята няма почти нищо за ядене, и плъзва поглед през прозореца към падащата над града нощ с мисълта, че ще се наложи да излезе и да купи нещо за ядене. Тя го кара почти да забрави за глада, а гърлото му мигом пресъхва.

Това му докарва неочаквана мисъл: толкова малко са били страховете през целия му живот, толкова редки съмненията. А сега самата идея за излизане от привидната безопасност на дома сковава волята му. Но той потиска тревожните мисли с вътрешно усилие и решава да се отдалечи на две пресечки в южна посока. Там има малко барче, откъдето може да си вземе сандвич. Не знае дали няма да го проследят — тази мисъл вече не напуска съзнанието му — но решава да се абстрахира в дадения случай от нея. В крайна сметка, казва си, вече е отбелязал известен напредък.

Улицата го лъхва с набраната през деня жега — същинска фурна. Рики марширува по набелязания път като войник, с насочен право напред поглед. Набелязал си е малко заведение между две пресечки с изнесени за през лятото пет-шест масички на тротоара. Вътрешността му е слабо осветена, има бар покрай едната стена и още десетина маси в останалото пространство. Украсата му е най-разнородна, като се започне със спортни трофеи, мине се през афиши от Бродуей и се стигне до снимки на актьори и актриси, а тук-там и на някой политик. Сякаш заведението не е успяло да си изгради образ като привърженик на която и да било група предмети и затова се опитва да отдаде дължимото на всеки, организирайки подобна бъркотия. Но неговата кухничка, също както стотици подобни в цял Манхатън, предлага повече от приемливи хамбургери или сандвичи с ръжен хляб и кисело зеле, а от време на време и италианска паста, всичко това на сравнително ниски цени — фактор, който му идва на ум едва след влизане в заведението. Той не разполага вече с действащи кредитни карти, а резервът му в брой е строго ограничен. Напомня си да вземе пътническите чекове.

Вътре е полутъмно и той мига няколко пъти, докато очите му привикнат. Край бара са се наредили няколко души, а една-две от масите са свободни. Докато се колебае, попада в полезрението на сервитьорка на средна възраст.

— Да хапнеш нещо ли искаш, сладур? — пита тя с фамилиарност, донякъде неочаквана в подобно заведение, което — предполага се — зачита дискретността.

— Да — отвръща той.

— Самичък? — пита жената.

Нещо в интонацията й подсказва, че тя е наясно с неговата самота, с това, че всеки ден вечеря самичък, но някаква провинциална тяга към любезност и топлота, напълно неуместна тук, я кара все пак да попита.

— Пак да.

— На бара ли искаш да седнеш, или на маса?

— На маса, ако е възможно. И по-навътре.

Сервитьорката се обръща, съзира прано място в дъното и го кани:

— Ела с мене. — Посочва му стол и разгръща менюто. — Нещо от бара ще искаш ли?

— Чаша вино. Червено, ако обичате.

— Веднага идва. А специалитетът ни за вечеря днес е лингуини със сьомга. Хич не е лошо.

Рики гледа как сервитьорката се отдалечава към бара. Менюто е голямо и ламинирано, за да не се зацапва. Размерите му никак не отговарят на скромното съдържание. Рики го разгръща и изправя пред себе си, след което започва да чете помпозните наименования, чиято едничка цел е да маскират семплата същност на изброените сандвичи и ордьоври. След миг оставя менюто върху масата в очакване да съзре сервитьорката с виното. Тя е изчезнала, най-вероятно в кухнята.

Вместо нея до масата му е Върджил.

В ръцете си държи две чаши червено вино. Тя е с избелели дънки и пурпурна блуза със спортна кройка, а под мишница стиска кожена папка с махагонов цвят. Оставя чашите на масата, примъква стол и сяда насреща му. Пресяга се и издърпва менюто от ръцете на Рики.

— Вече поръчах специалитет и за двама ни — казва тя с леко прелъстителна усмивка. — Сервитьорката е абсолютно права: хич не е лош.