Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Analyst, 2002 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Павел Главусанов, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Bridget (2013)
- Разпознаване и корекция
- Еми (2013)
- Допълнителна корекция и форматиране
- hrUssI (2013)
Издание:
Джон Каценбах. Психоаналитикът
Американска. Първо издание
ИК „Колибри“, София, 2008
Редактор: София Бранц
ISBN: 978-954-529-599-7
История
- — Добавяне
Петнадесета глава
Седем жени.
От седемте, потърсили професионалната му помощ през онзи период, две са омъжени, три са сгодени или имат сериозен приятел, а две са без постоянна връзка. Възрастовите граници са от двайсет и нещо до трийсетина години. Всички са, така да се каже, делови жени, посреднички, администраторки, адвокатки или бизнес дами. Има една редакторка и една преподавателка в колеж. Рики съсредоточава мисълта си и в паметта му започват да изникват конкретните диагнози на всяка от тях. Същевременно си припомня и всяка възприета тогава насока на терапията.
Малко по малко в съзнанието му прозвучават гласове, чува произнесени в кабинета му думи. Отделни мигове, прозрения, успехи напират, извикани от въпросите на стария доктор, кацнал като гарван на ръба на своето кресло. Нощта се спуска и обгръща в тъма всичко, освен малкото светло помещение и спомените на Рики Старкс. Той не знае колко време им е отнела цялата процедура, но съзнава, че е станало доста късно. Млъква за миг, сякаш озарен от просветление, поглежда към човека отсреща. Очите на домакина все още светят с неестествена енергия, заредени донякъде според Рики от силното кафе, но по-вероятно от потока спомени или нещо друго, някакъв таен източник на възбуда.
Рики усеща пот да се стича по врата му. Отдава я на влажния въздух, нахлул през прозореца като предвестник на предстоящ нощен дъждец.
— Няма я тук, нали, Рики? — пита внезапно доктор Луис.
— Това бяха жените пациентки — отвръща гостът.
— И всички те са лекувани повече или по-малко успешно, ако се съди по думите ти и по моите спомени за чутото от тебе тогава. Бих се обзаложил, че продължават да водят и в момента сравнително здрав живот. Подробност, бих казал, която лесно може да се установи с малко детективски труд.
— Но какво…
— Ти ги помниш всичките. С най-големи подробности. И тук се крие грешката, нали? Защото жената, която търсиш, не изпъква. Тя е някоя изключена от твоята памет. Изчезнала от паметта ти.
Рики понечва да отговори, но се отказва при мисълта за цялата очевидност на този извод.
— Не си ли спомняш за някой провал, Рики? Защото там трябва да търсиш връзката към Румпелщилцхен. Не в успехите.
— Мисля, че можах да помогна на всички онези жени да се ориентират в своите проблеми. Не помня нито една, която да си е тръгнала объркана.
— Е, тук съзирам проява на известна самомнителност, Рики. Опитай пак. Какво ти каза господин Р. в тази връзка?
Рики се сепва леко, когато старецът използва съкращението, с което Върджил обича да назовава неизвестния мъчител. Опитва се да си спомни дали той го е споменал тази вечер, но в съзнанието му не изниква нищо подобно. Обаче не е сигурен. Може да е споменал. Нерешителност, неспособност да се почувства уверен, несигурност се блъскат в съзнанието му като разнопосочни ветрове. Чувства се замаян и объркан, пита се защо паметта му изневерява в толкова неподходящ момент. Размърдва се в креслото с надежда вътрешното му безпокойство да не е изписано в позата или израза на лицето.
— Каза ми — отвръща студено Рики, — че жената, която ми трябва, е мъртва. И че съм й обещал нещо, което не съм изпълнил.
— Добре, съсредоточи вниманието си върху втората част. Има ли жена, на която си отказал терапия през този период? Може би е идвала някое време — десет-дванайсет пъти — а после е престанала? Ти все наблягаш на пациентките от личната ти практика. А може да е била някоя от клиниката?
— Знам, че може, но как бих могъл…
— Другата група пациенти са някак по-маловажни за тебе, нали? Не са разполагали със средства. Не са уважавани личности. Не са образовани. Така че не са успели да се запечатат така ярко на радарния екран на младия доктор Старкс.
Рики прехапва език и мълчи, защото има както предубеденост, така и истина в думите на домакина му.
— Не е ли това нещо като обещание — когато пациентът влиза в кабинета и започва да говори, да се освобождава от непосилния товар. Ти, психоаналитикът, не заявяваш ли в този момент някакви свои способности? Същевременно не поемаш ли ангажимент? Ти мълчаливо внушаваш надежда за подобрение, за успокояване, за освобождаване от мъчението, както и всеки друг лекар.
— Това е така, но…
— Кой идваше при тебе, а сетне престана да идва?
— Нямам пред…
— Кого си приел само за петнайсет сеанса, Рики? — Гласът на стария психоаналитик става изведнъж твърд и взискателен.
— Петнайсет ли? Защо точно петнайсет?
— Две седмици плюс един ден. Необичаен времеви отрязък. Би следвало да проявиш по-тънък усет към цифрите, защото тук се крие връзката. И какво очаква от тебе той?
— Да се самоубия.
— Тогава, Рики, коя пациентка те е посетила петнайсет пъти, а след това се е самоубила?
Гостът се върти на креслото, пронизва го внезапно остро главоболие. Трябваше да се сетя, казва си той. Трябваше да се сетя. Толкова е очевидно.
— Н-не знам — отново заеква той.
— Знаеш — отвръща старият доктор с лека отсянка на гняв в гласа. — Просто не искаш да знаеш. Разликата е голяма. — Доктор Луис се надига от мястото си. — Става късно и съм разочарован. Стаята за гости е приготвена за тебе. Нагоре по стълбите и вдясно. Имам да свърша още едно-друго тази вечер. Може би утре заран, след като си имал възможност да поразмислиш допълнително, бихме могли да стигнем до някакъв положителен резултат.
— Мисля, че се нуждая от още помощ — казва Рики със слаб глас.
— Ти получи помощ — уверява го доктор Луис и посочва към стълбите.
Спалнята е спретната и добре обзаведена, с онази атмосфера на хотелска стерилност, която веднага внушава мисълта, че се използва съвсем рядко. Срещу нея има баня от същия вид. Никое от двете помещения не разкрива нищо за домакина и начина му на живот. Ни помен от шишенца с лекарства в банята, никакви купчинки списания до леглото, няма рафт с книги. Нито снимки по стените. Рики се съблича по бельо и се хвърля в леглото: погледнал миг преди това часовника си, е установил, че отдавна преваля полунощ. Той е напълно изтощен и се нуждае от сън, но пък не се усеща на сигурно място, а в главата му ври и кипи, така че сънят му бяга. Полската песен на щурците и почукване на бръмбар в стъклото на прозореца заместват тук градската врява, с която е свикнал. Проснат в леглото, той елиминира всички шумове, докато накрая в съзнанието му остава да звучи единствено гласът на доктор Луис. Рики се мъчи да съсредоточи вниманието си и след малко установява, че старият психоаналитик се дразни от нещо, че интонацията му, така гладка и овладяна през дългите часове на техния разговор, сега е друга: забързана и с няколко тона по-висока. Рики се мъчи да премахне напълно останалите звуци, за да вникне в произнасяните думи, но не става. После чува звука от тресната върху вилката телефонна слушалка. След няколко секунди се чува шум от стъпките на стария доктор по стълбите, после — от вратата на спалнята му.
Рики полага усилие, за да задържи очите си отворени в мрака. Петнайсет сеанса и сетне смърт. Коя може да е тя?
Не знае кога е заспал, но го събуждат снопове слънчева светлина, проникнали през прозореца, за да погалят лицето му. Лятното утро сигурно е фантастично, но Рики се чувства обременен от спомените и разочарованието. Надявал се бе старият лекар да го насочи направо към нужното име, а вместо това продължава пак да се лута в море от възпоминания. Усещането за провал е като махмурлук. То пулсира в слепоочията му. Намъква панталона, обувките и ризата, грабва сакото и след като си плисва малко вода в лицето и прокарва влажни пръсти през косата си, с цел да добие що-годе приемлив вид, се спуска към долния етаж. Крачи с твърда решимост да съсредоточи изцяло усилия върху един-единствен проблем: името на майката. Възприел е предложената от доктор Луис идея за броя на дните и сходството в събитията. Скрити остават житейските обстоятелства около тази жена. Сега си дава сметка, че твърде лекомислено е загърбил жените в клиниката, лекувани не толкова внимателно, колкото собствените му пациентки. Казва си, че тази жена е идвала при него точно по онова време, през което самият той е трябвало да направи своя избор: за професионална насоченост, кариера и семеен статус. Това е време, в което е гледал само напред, и грешката е допусната в свят, който той бе искал да загърби.
Тук се крие причината за блокирането му, казва си Рики. Чувства прилив на енергия, генерирана от мисълта, че сега вече може да се хвърли срещу заключените спомени като разрушител на язовирни стени от Втората световна война[1]: мощен взрив в близост до бетонна стена и се отприщва потокът на спомените. Уверен е, че с помощта на доктор Луис ще атакува успешно.
Дневният топлик и лятната светлина, нахлули в къщата, сякаш разпръсват всички съмнения, които би могъл да има спрямо стария психоаналитик. Притеснителните отсенки на снощния разговор се стапят под ярките лъчи на лятното слънце. Рики провира глава през вратата на кабинета, но той е пуст. Тръгва по коридора към кухнята, откъдето се разнася аромат на кафе.
Домакинът му не е там.
Рики надава силно „Ехо!“, но зовът му остава безответен. Поглежда кафеварката и вижда само една чаша, оставена за него. Вижда още сгъната бележка с написано неговото име отгоре. Налива си от черната течност, отпива горчива глътка и разгръща бележката. В нея пише следното:
„Рики,
Повикаха ме по спешност и няма вероятност да се върна навреме. Мисля, че трябва да издириш интересуващата те персона в изоставена област, не в захванатата. И не знам дали ако спечелиш това състезание, няма всъщност да загубиш, иначе казано: дали няма да спечелиш, ако загубиш. Обмисли много добре възможностите, пред които си изправен.
Моля те, занапред не ме търси по никакъв повод и с никаква цел.
Рики се олюлява като от неочакван удар в лицето.
Кафето изгаря устата и гърлото му. Той пламва, обзет от внезапен гняв. Прочита три пъти текста на бележката, но думите му изглеждат все по-мъгляви и объркани, вместо да се проясняват. Най-накрая смачква листчето и го натиква в джоба си. Нарочно отива да провери мивката и установява, че мръсните чинии и прибори от снощи са измити и изрядно подредени отстрани. Излива кафето във фаянсовия умивалник и пуска водата, гледа как се стича в канала кафеникавата течност. Изплаква чашата и я оставя до чиниите. Вкопчва се за миг в ръба на плота, за да се посъвземе. И точно тогава дочува шум от приближаваща по чакълестата алея кола.
Отначало решава, че това е доктор Луис, който се връща, за да обясни ситуацията, и затова се стрелва към входната врата. Разкрилата се пред очите му гледка го изненадва силно.
Пред вратата спира същото такси, което го взе вчера от гарата в Райнбек. Шофьорът му махва приятелски и смъква страничното стъкло.
— Здрасти, докторе, как е положението? Ще трябва да побързаме, ако искаш да хванеш влака.
Рики се колебае. Извръща се към вътрешността на къщата с мисълта, че трябва да направи нещо, да остави бележка, да се обади някому, но доколкото вижда, в нея няма жива душа.
— Вярно ти казвам, докторе, не остана много време, а следващият влак е чак късно следобед. Ако изпуснеш този, цял ден има да висиш в къщата. Мятай се тук, че път ни чака.
— Кой ви каза да дойдете за мене? Аз не съм звънял…
— Ми някой поръча. Може би оня, дето живее тука. Имам записано обаждане, в което се казва: „Идете веднага да вземете доктор Старкс и гледайте да го закарате навреме за влака в девет и четвърт“. И аз само дето не подпалих гумите, ама ако сега ти не побързаш, докторе, ще изпуснеш влака, а можеш да ми вярваш: няма кой знае какво за правене из тия места цял ден.
Рики мисли още миг, после отваря задната врата и скача вътре. За момент го обзема чувство за вина заради оставената широко отворена врата на къщата, но забравя случая с едно казано наум „майната му!“.
— Добре — произнася на глас той, — хайде.
Шофьорът рязко дава газ, а колелата пръскат чакъл, пръст и прах.
След няколко минути таксито стига до кръстовище с път към мост над Хъдсън. Там се е изтъпанил униформен от Пътната полиция на щат Ню Йорк, който отклонява движението. Полицаят, младеж с широкопола шапка и сива пелерина, чийто типичен поглед „всичко съм видял на тоя свят“ влиза в остро противоречие с юношеския му вид, веднага им нарежда със знаци да завият вляво. Шофьорът смъква стъклото и крещи:
— Ей, господин полицай, няма ли как да се промъкна? Влак гоня!
Момъкът поклаща глава.
— Изключено. Движението е напълно спряно на километър оттук, докато следователите и аварийната служба си свършат работата и разчистят местопроизшествието от аварията. Трябва да заобиколите. Ако побързате, ще успеете.
— Какво се е случило? — обажда се Рики от задната седалка.
Шофьорът свива рамене.
— Ей, полицаят! — отново се провиква той. — Какво е станало?
Младежът поклаща глава.
— Някакъв забързан старец изтървал един от завоите. Фраснал се в дърво. Може да е получил инфаркт и да е загубил съзнание.
— Мъртъв ли е?
Униформеният клати глава, сякаш за да покаже, че не му е известно.
— Спасителната група замина току-що. Носеха инструменти за разрязване на купето.
Рики се навежда рязко напред и пита:
— Каква е колата? — сетне подава глава през прозореца и крясва: — Каква е колата?
— Старо волво. Синьо — отвръща полицаят и пак прави знак на шофьора да завива.
Той дава газ.
— Мама му стара! — ругае мъжът. — Това ще ни забави. Здравата трябва да побързаме.
Рики се размърдва.
— Трябва да видя! — заявява той. — Колата…
— Ако тръгнем по разходки, ще изтървем влака.
— Но колата е на доктор Луис…
— Мислиш, че е твоят приятел? — пита шофьорът, като продължава да се отдалечава от мястото на злополуката.
— Той има старо синьо волво…
— Наоколо е пълно с подобни.
— Не, изключено…
— Ченгетата няма да те оставят да припариш. Па и да те оставят, каква файда?
Рики няма отговор за този въпрос. Свлича се на седалката, все едно някой му е зашил шамар. Шофьорът така подгонва колата, че корпусът й започва да скърца и дрънчи.
— Като пристигнеш в града, звънни в пътна полиция в Райнбек. Те ще те осведомят. Можеш да попиташ и в интензивното на болницата — и там ще знаят подробности. Освен ако не искаш още сега да отидеш, макар че не те съветвам. Има да си висиш часове в очакване на докторите от спешното, на тия от спасителната служба, на полицията и пак няма да узнаеш нищо повече от това, което ти е известно в момента. За никъде ли не бързаш?
— Бързам — отвръща Рики, макар да не знае закъде точно.
— Оня с колата близък приятел ли ти е?
— Не — отвръща Рики. — Изобщо не ми е приятел. Просто човек, когото познавах. Или поне мислех, че познавах.
— Е, тогава — заключава шофьорът — по-добре да караме нататък. Мисля, че ще успеем.
Той пак натиска газта и минава на жълто, миг преди да светне червената светлина на едно кръстовище. Засмива се леко. Рики отново се обляга назад и само поглежда през рамо към задния прозорец, където остава невидимото място на катастрофата. Заслушва се за полицейски сирени, взира се за коли с аварийни светлини, но всичко е останало вече далеч назад.
Пристига на гарата минута-две преди влака. Необходимостта да бърза го лишава от възможността да направи оценка на събитията от последното денонощие. Бяга като луд през празната гара, подметките му трополят по настилката и отекват в просторното фоайе. Композицията нахлува на перона с грохот и свистене на въздушни спирачки. Също както по пътя за насам, само неколцина пътници очакват възможността да се придвижат към Ню Йорк с този предобеден влак в делничен ден насред седмицата. Двама-трима бизнесмени пак така бъбрят по мобифоните си. Три жени, видимо тръгнали на пазар в големия град, и неколцина тийнейджъри с избелели дънки — това е цялата компания. Лятната жега изисква може би по-спокойно темпо на придвижване, но то му е чуждо. Неговият ден е напрегнат донемайкъде, а това никак не се връзва с околната ленива обстановка и така ще си бъде чак докато се прибере в града.
Вагонът е почти празен. Само тук-там седи по някой пътник. Той се завира чак в дъното, за да лепне моментално нос на прозореца, загледан в пейзажа отвън. Избрал е този път другата страна, та пак да гледа река Хъдсън.
Рики се чувства като плуваща във вълните шамандура: нещо, което досега е маркирало плитчина или риф, вече се носи опасно без цел и посока. Още не знае какво да мисли за това посещение при доктор Луис. Вярва, че е постигнал известен напредък, но не знае какъв именно и в каква насока. Няма впечатлението да се намира по-близо до неясната си цел, отколкото вчера, на път срещу течението на реката. Размишлява още малко и разбира, че не е така. Установил е вече някакъв психологически блокаж, който пречи на припомнянето. Нужната пациентка, необходимото име остават недостъпни въпреки всички полагани усилия.
Сигурен е в едно: всичко, което е постигнал в живота, няма никакво значение.
Допуснатата някога грешка, залегнала в сърцевината на нечия ненавист, е резултат от първоначалните му усилия, положени в областта на психиатрията и психоанализата. Тя е свързана с някакъв миг, в който е предпочел да обърне гръб на трудностите и проблемите, свързани с лечението на онеправданите, за да насочи усилия към многообещаващото лечение на интелигентните и заможните. Невротичните богаташи, както обича да се изразява един познат колега. Здравите болни.
Тази мисъл го нервира. Типично е за младите хора да правят грешки. Те са неизбежни във всяка професия. Днес вече не е млад и не би повторил тази грешка, каквато и да е била тя. Вбесява го мисълта, че някой го държи отговорен за нещо, сторено преди две десетилетия, което биха сторили десетки други на негово място, поставени в подобни обстоятелства. Всичко това му изглежда нечестно и нелогично. Ако не бе до такава степен объркан от всичко, което му се случва, Рики положително не би изпуснал от вниманието си една проста истина: основната концепция на самата му професия се изгражда върху схващането, че времето само влошава проявните форми на психическите разстройства. То ги преориентира, но не ги лекува.
Отвън реката си тече. Рики не знае какви стъпки ще предприеме от тук нататък, но в едно е сигурен: изпитва остра нужда да се прибере в жилището си. Иска да е на сигурно място, колкото и илюзорна да е тази сигурност.
Продължава да рее поглед през прозореца на вагона като изпаднал в транс. При спиране на различните гари почти не помръдва на мястото си. Последната спирка преди Ню Йорк е в Кроутън на Хъдсън, на петдесетина минути от гара Пенсилвания. Вагонът продължава да е деветдесет на сто празен, десетки са свободните места, така че Рики е направо смаян, когато вижда да се приближава друг пътник, който сяда тежко точно до него.
Рики се обръща изумен.
— Здрасти, докторе — обажда се жизнерадостно адвокат Мерлин. — Заето ли е това място?