Джон Каценбах
Психоаналитикът (26)

Двадесет и шеста глава

Очите на стареца се разширяват от изненада и той се размърдва в леглото. Вдига костелива ръка и я поклаща немощно, сякаш с желание да пропъди страшния въпрос, но силите не му стигат. Той се закашля, задавя и преглъща с усилие, после пита:

— Що за свещеник си ти?

— Свещеник на паметта — отвръща Рики.

— Какво искаш да кажеш?

Говорът на стареца е забързан и пълен със страх. Погледът му се стрелка насам-натам из стаята, сякаш търси подкрепа.

Рики изчаква малко, преди да отговори. Гледа надолу към Калвин Тайсън, който се гърчи в леглото, и не знае от него ли се страхува този смъртник, или от истината, която знае. Подозира, че този човек е живял десетилетия наред със съзнанието за стореното от него, и дори то да е било заподозряно от училищните власти и жена му, сигурно е продължил да се самозаблуждава, че това е тайна, известна единствено на покойната вече дъщеря.

Рики с неговия провокационен въпрос трябва да му изглежда като пратеник на ада. Вижда, че старецът се опитва да посегне към окачен на таблата на леглото бутон — явно за повикване на дежурната сестра. Надвесва се над Тайсън и блъсва устройството по-далеч от ръката му.

— Това няма да ни трябва — осведомява го той. — Ще си погукаме само двамцата.

Старецът отпуска ръка, а след това вдига маската към лицето си и поема дълбоки глътки обогатен с кислород въздух. Очите му остават все така разширени от страх. Маската е стар модел, зеленикава на цвят, и покрива носа и устата с мътната си пластмаса. В съвременна болница биха му дали друго устройство, което се защипва на носа. Но в тази очевидно се изпраща оборудване за последна употреба, преди да бъде бракувано, което се отнася и за мнозина от нейните пациенти. Рики издърпва кислородната маска от ръката на Тайсън.

— Кой си ти? — пита уплашено умиращият.

В гласа му личат интонациите на Юга. Рики намира страха му за донякъде детински.

— Аз задавам въпроси сега — осведомява го той със стоманен глас. — Аз съм човек, който иска да получи определени отговори. Това може да стане лесно, а може и трудно. Зависи от тебе, старче.

За своя изненада проговаря с неочаквана лекота тази пряка заплаха срещу съсипания, умиращ старец, който е насилил собствената си дъщеря, а сетне е обърнал гръб на осиротелите й деца.

— Ти не си никакъв свещеник — заявява мъжът. — Нищо общо нямаш с Бога.

— Тук правиш голяма грешка — възразява Рики. — И като се има предвид, че всеки момент може да се изправиш лице в лице с Него, по-добре е да вземеш да вярваш малко по малко.

Този аргумент вероятно успява да се загнезди в съзнанието на стареца, той се върти на място, а сетни кимва.

— Дъщеря ти… — започва Рики, но оня го прекъсва:

— Дъщеря ми е мъртва. Беше боклук. Винаги е била.

— Да не би ти да имаш нещо общо с това?

Калвин Тайсън поклаща глава.

— Нищо не знаеш ти. Никой нищо не знае. Каквото е било, е вече история. Стара история.

Рики мълчи, втренчил очи в очите на стареца. Забелязва как погледът му се втвърдява като бетон на силно слънце. Докторът му прави светкавичен психологически портрет. Тайсън е педофил до мозъка на костите. Неразкаян и неспособен да проумее злото, което е причинил на дъщеря си. А сега лежи на смъртното ложе, уплашен вероятно повече от онова, което го чака, отколкото от вече извършеното. Дали да не опита тази струна? Да види докъде ще го изведе?

— Бих могъл да ти дам опрощение… — казва Рики.

Старецът сумти и се хили.

— Това не го може никой поп. Ще си сърбам попарата.

Рики пак мълчи, после подхваща:

— Дъщеря ти Клер имаше три деца…

— Тя беше долна курва. Избяга с оня мошеник, а после в Ню Йорк. Това я уби. Аз нямам нищо общо.

— Когато е умряла — продължава невъзмутимо Рики, — теб са те потърсили. Ти си записан като най-близък роднина. Обадили са ти се от Ню Йорк и са те попитали дали искаш да вземеш децата…

— Какво общо имам с тия копелета? Тя не беше омъжена. За чий са ми?

Рики се вторачва в Калвин Тайсън и си мисли, че това негово решение не е било взето толкова лесно. От една страна, не е имал никакво желание да се обремени финансово с отглеждане на трите си внучета. От друга обаче, така би си осигурил нови възможности за задоволяване на перверзната слабост. Изкушението е било навярно много голямо, неустоимо. Няма сила, която да възпре обзетия от щение педофил. Кое ли го е накарало да се откаже от толкова примамлива възможност? Рики продължава да изучава с поглед умиращия старец и истината изведнъж лъсва в цялата си голота. Калвин Тайсън е имал други възможности. Децата на съседите? От улицата? От игрището? Рики не е сигурен, но истината е някъде там.

— И ти подписа разни бумаги, за да ги дадат за осиновяване, нали?

— Да. За какво ти е това?

— Защото искам да открия децата.

— Защо?

Рики хвърля поглед наоколо. Махва неопределено с ръка.

— Знаеш ли кой те изхвърли на улицата? Имаш ли представа кой изкупи ипотеката на твоята къща, за да те изрита от нея и да те докара до положението да умираш тук сам като куче?

Тайсън поклаща глава.

— Някой изкупи ипотеката. Не ме остави глътка въздух да си поема, когато закъснях само с една вноска. Ей така, прас! И айде.

— Какво стана след това?

Старческите очи се насълзяват внезапно. Жалка работа, казва си Рики. Потиска зараждащото се съчувствие с мисълта, че стоварилото се на този човек е много по-малко от онова, което заслужава.

— Останах на улицата. Поболях се. Биха ме. А сега умирам, точно както ти казваш.

— Е, знай тогава, че онзи, който ти докара всичко това до главата, е дете на собствената ти дъщеря.

Очите на Калвин Тайсън се разширяват още повече.

— Не може да бъде!

— Това дете е изкупило ипотеката, изхвърлило те е от къщи и сигурно е наредило така нещата, че да те пребият. Изнасилиха ли те?

Тайсън поклаща глава. Рики си казва: явно Румпелщилцхен не знае всичко. Клер не е казала на децата си. Голям късмет е извадил тоя изрод — Румпелщилцхен сигурно не е говорил с никого от съседите, нито с някого от училището.

— И защо да ми стори всичко това?

— Защото си им обърнал гръб. На него и на майка му. По този начин ти отмъщава.

Старецът изпуска ридание.

— Всичко лошо, което ме е сполетяло…

Рики довършва вместо него:

— … идва от един човек. И точно този човек искам да открия. И те питам за последен път: Подписа ли документи за даване на децата за осиновяване?

Тайсън кимва.

— Платиха ли ти за това?

Старецът отново кимва.

— Няколко хиляди.

— Как се казват хората, които осиновиха трите деца?

— Имам документ.

— Къде е?

— В една кутия. Държа я ей там. — И той посочва изжулено метално гардеробче.

Рики отваря вратичката и вижда няколко дрипави дрехи по закачалките. На пода му има евтина кутия с катинарче. Едната халка е измъкната. Рики рови бързешком из купчина стари хартии, докато попада на няколко внимателно навити на руло и пристегнати с ластичета. Забелязва щатския печат на Ню Йорк. Пъха документите в джоба на сакото.

— На тебе не ти трябват — осведомява той стареца.

Поглежда надолу към това изпосталяло тяло на захабената постеля, едва скрило голотата си под парцалива нощница. Тайсън иска с жест маската, вдишва малко кислород и сякаш пребледнява.

— Знаеш ли какво, старче — бавно проговаря Рики с жестокост, която го смайва, — вече си гледай умирачката. Препоръчвам ти да не се мотаеш, защото още много болка те чака. Много, много болка. Колкото ти си донесъл на този свят, само че умножена по сто. Така че опичай си акъла и мри по-експедитивно.

— Какво ще направиш сега? — обажда се Тайсън. Гласът му е стихнал до шепот, накъсан от свистене и хрипове, затруднен от болестта, която изяжда стареца отвътре.

— Ще открия тези деца.

— За какво ти са?

— Защото едно от тях уби и мене — отвръща Рики, преди да си тръгне.

 

 

Дошло е време за вечеря, когато Рики застава пред вратата на спретната къщурка с две спални, разположена на тиха улица, обточена с палми. Той все още носи одеждите на свещеник, които му придават почтен вид и предразполагат околните, сякаш добавената към облеклото бяла якичка има свойството да приспи всяко съмнение и да потисне всяко желание за задаване на въпроси. Той чука на вратата и отвътре се чува шум, а когато се отваря, иззад нея наднича възрастна жена. Вратата се открехва още малко, когато тя забелязва свещеника, но си остава сигурна преграда между нея и света.

— Кажете? — обажда се старицата.

— Здравейте — отвръща жизнерадостно Рики. — Дали не бихте могли да ми помогнете? Мъча се да издиря един човек на име Даниъл Колинс…

Жената ахва и вдига длан към лицето си, за да скрие своята изненада. Посетителят остава неподвижен в очакване тя да се съвземе. Опитва се да отгатне нейните чувства по промените на лицето, а те изразяват шок и след това непреклонно озлобление, чиято студенина сякаш минава дори през вратата. Лицето й най-накрая застива, а гласът, когато е отново в състояние да го използва, звучи като излизащ от ледена пещера.

— За нас той е загубен — заявява старицата.

Очите й леко се насълзяват в противоречие с железния тон.

— Съжалявам да го чуя — казва Рики все така жизнерадостно и с усилие да не покаже внезапно събуденото си любопитство. — Какво имате предвид под „загубен“?

Жената поклаща глава, без да отговори направо. Поглежда бялата му якичка и пита:

— Защо търсите сина ми чак сега, отче?

Той измъква фалшивото писмо с мисълта, че старицата надали ще го прочете достатъчно внимателно, за да събуди то някакви съмнения у нея.

Тя започва да чете, а той — да говори, като се надява да отвлече по този начин вниманието й. Това, изглежда, не е чак толкова трудна за изпълнение задача.

— Вижте, госпожо Колинс… нали така ви е името? Енорията прави всичко възможно да издири някой кръвен роднина на това хлапе, който да му дари костен мозък. Разбирате ли какъв ни е проблемът? Бих ви помолил да си направите кръвни проби, но подозирам, че сте прехвърлили донорската възраст. Над шейсет сте, нали?

Рики няма представа дали след шейсет може да се дарява костен мозък, или не. Затова задава глупав въпрос, чийто отговор е очевиден. Жената вдига поглед от писмото, а той протяга ръка и си го прибира, без да й даде време да осмисли всичко чуто и видяно в тези кратки минути.

— Пълно с докторски приказки, но аз мога да ви обясня на човешки език, ако желаете. Дали да не седнем вътре?

Жената кимва неохотно и отваря вратата пред него. Обстановката му се вижда също така крехка, каквато е и стопанката. Пълно е с порцеланови чашки и фигурки, празни вази и дрънкулки, а навсякъде се усеща дъх на вековна плесен, която климатичната инсталация не е в състояние да изпомпа навън, независимо от ритмичното си потропване. То навежда Рики на мисълта, че нещо в нея ще се счупи всеки момент. През килима е застлана изкуствена пътека, диванът е покрит с найлон, сякаш старицата се опасява някой да не изцапа скъпоценното й имущество. Рики добива впечатлението, че всяко нещо в тази къща има точно установено място и обитателката й мигом би забелязала всяко отместване дори на сантиметър.

Диванът проскърцва под тежестта му.

— Възможно ли е да открием вашия син? Нали разбирате, може да се окаже подходящ… — лъже Рики с неудържима лекота.

— Той е мъртъв — съобщава с леден глас жената.

— Мъртъв ли? Как така?

Госпожа Колинс поклаща глава.

— Мъртъв е за всички нас. За мене също. Донесъл ми е само болка, отче, съжалявам.

— Как е станало?…

— Още не е станало. Но предстои, така си мисля.

Рики се обляга назад, а диванът проскърцва отново.

— Боя се, че не ми е много ясно.

Старицата протяга ръка и измъква албум с изрезки, оставен на полицата под масичка за кафе. Отваря го и прелиства няколко страници. Рики забелязва статии от спортни страници и си спомня, че Даниъл Колинс е бил добър в спорта в гимназията. Следва абитуриентска снимка, а след това — празна страница. Жената спира дотук и подава албума на Рики.

— Обърнете тази страница — казва тя с горчивина.

По средата е залепена изрезка от „Тампа Трибюн“.

Заглавието гласи: „Арестуван заподозрян след убийство в заведение“. Репортажът съобщава, че преди малко повече от година Даниъл Колинс е бил арестуван и обвинен в убийство, последвало някаква пиянска разпра. От съседната страница крещи друго заглавие: „Обвинението ще поиска смъртна присъда за убиеца от бара“. На тази изрезка има снимка на мъж в съдебна зала, окован в белезници. Рики преглежда изрезката. Фактическата обстановка изглежда пределно ясна. Двама пияни се сбиват. Единият излиза от бара и причаква другия. С нож в ръка според прокуратурата. Извършителят Даниъл Колинс е заварен на местопрестъплението мъртвопиян, с окървавен нож до себе си, а на няколко крачки е простряна жертвата. Тя е обезобразена по особено жесток начин, подхвърля репортерът, преди да бъде ограбена. Сигурно след като е извършил убийството и е прибрал парите на загиналия, Даниъл Колинс е решил да си допие, а евтиният алкохол го е повалил в безсъзнание на самото място. Просто и ясно.

Рики чете подробности за процеса и присъдата. Колинс твърди, че не си спомня да е извършвал убийство в своето безпаметно пиянство. Това обяснение не минава пред съдебното жури. Съвещанието продължава само час и половина. Още един-два часа стигат, за да се стигне до единодушно решение за смъртно наказание. Смъртна присъда, чиста работа, готова опакована с минимум проблеми.

Рики вдига поглед. Старата жена клати глава.

— Милото ми момче — промълвява тя. — Отне ми го най-напред онази кучка, после пиенето, а сега — смъртта.

— Има ли насрочена дата? — пита Рики.

— Не — отвръща жената. — Адвокатът му казва, че щял да обжалва. Щял да пробва в тоя съд, в оня съд, в не знам кой си съд. Не ги разбирам много-много тия работи. Знам само, че моето момче не го е сторило, ама кой го е грижа? — Тя вторачва поглед в якичката на своя посетител. — В тоя щат всички обичаме Христа и повечето ходим на неделните литургии. Но казаното в Светото писание „Не убивай!“ май не се отнася за тукашните съдилища. Тук сме като в Джорджия и Тексас. Лошо място за престъпление със смъртен случай, отче. Така ми се ще моето момче да бе помислило за това, преди да хване ножа и да се забърка в оная разправия.

— А той казва, че е невинен?

— Точно така. Казва, че нищо не помни за никаква разпра. Казва, че се пробудил от мушкане с полицейски палки и се видял цял в кръв, а до него лежи оня нож. Мисля си, че липсата на спомени не е кой знае каква защита за пред съда.

Рики обръща страницата на албума, но на гърба й няма нищо.

— Трябва да запазя тази страница — обяснява старицата. — За последната изрезка. Дано си отида, преди този ден да настъпи, защото не искам да го видят очите ми този вестник. — Тя поклаща глава и добавя: — Знаете ли какво, отче?

— Какво?

— Винаги съм се ядосвала на това. Когато моето момче отбеляза решителната точка за своята гимназия в градския шампионат, снимката му излезе на първа страница. А всички тия писаници от Тампа, където никой не знае нищо за моето момче, е, какво толкова, кой ли ще му обърне внимание. Излиза, че като решиш да отнемеш нечий живот в съдебната зала, няма нужда да вдигаш много шум. Ще рече човек, че това е важно, това е за първа страница, обаче не, просто поредната банална история, мястото й е редом със съобщенията за спукан водопровод и градинарската рубрика. Излиза, че в този случай човешкият живот не е особено важен. — Жената се надига от мястото си и Рики след нея. — Сърцето ми се пълни с горчивина, когато говоря за това, отче. И няма лек. Нито дори Светото писание може да облекчи моята мъка.

— Мисля си, дъще моя, че ще трябва да откриеш сърцето си за доброто, което си познала едно време, и така ще получиш утеха.

Рики си казва, че опитите да говори като свещеник правят словото му да звучи тривиално и кухо, но той се стреми горе-долу тъкмо към това. Тази старица е дала живот на момче, което по каквито щеш критерии си е чистокръвен кучи син. Слага начало на жалкото си зряло съществуване, като прелъстява съученичка, която мъкне подире си няколко години, за да я зареже с децата им, щом усеща, че му дотежават прекалено, а сега е на път да завърши земния си път заради убийството на друг човек, най-вероятно съвсем без причина, ако се абстрахираме от онези, които създава злоупотребата с алкохол. Е, това е заслужил Даниъл Колинс с жалкия си и безполезен живот. Този цинизъм, който започва да ври и кипи у Рики, се подсилва от следващите думи на възрастната жена:

— Хубавото в живота му приключи за него с онова момиче. Когато забременя първия път, моето момче загуби шансовете си. Тя го подмами, прибягна до всички познати и непознати женски хитрини и после го използва, за да се измъкне оттук. За всичките му главоболия от тогава нататък, за всичко, което му се случи оттогава, виня само нея.

Тонът на жената е безкомпромисен. Студен, рязък и внушава непоклатимата идея, че нейното момче няма абсолютно нищо общо с всичките нещастия, които са му се стоварили. И за Рики, някогашния психоаналитик, става абсолютно ясно, че жената в никакъв случай не може да осъзнае простата истина: тя самата има също заслуга за тези нещастия. Човек създава, казва си той, а после, когато разбере, че създаденото не е напълно в ред, започва да търси вината у всеки от околните, само не у себе си.

— Но вие вярвате в неговата невинност? — пита Рики.

Отговорът му е известен. И не добавя „за това престъпление“, защото знае, че старата жена е убедена в неговата пълна невинност във всяко отношение.

— Ами разбира се. Щом той казва, че е така, значи е така.

Прелиства албума и намира визитката на адвоката. Подава я на Рики. Обществен защитник от Тампа. Рики си записва името и телефона и тръгва подир старицата към изхода.

— Имате ли представа какво е станало с трите деца? Вашите внуци? — пита Рики, като показва фалшивото писмо.

Жената клати глава.

— Дали са ги за отглеждане, доколкото разбрах. Дани подписа някакви документи още когато беше в затвора в Тексас. Заловили го при опит за кражба с взлом, но аз не вярвам да го е направил. Излежа няколко години. Нищичко не знаем за тях. Сигурно са вече големи, но никога не съм ги виждала, нито един път, така че и не мисля за тях. Дани постъпи правилно, когато се съгласи да ги осиновят след смъртта на онази жена, понеже не би могъл да отгледа самичък три деца, за които не знаеше нищо. А и аз не бих могла да му помогна, завряна сама в тая дупка и болна през цялото време. Затова са станали нечии деца и нечий проблем. Не наш. Както казах, не сме ги ни видели, ни чували за тях.

Рики знае, че това последно твърдение не отговаря на действителното положение.

— Знаете ли имената им? — пита той.

Жената поклаща глава. Жестокостта на това движение му действа като удар с юмрук. Сега разбира откъде у Даниъл Колинс този егоизъм.

Когато навън го блъсват жегата и слънчевият пек, той застива на тротоара за миг, замислен по въпроса дали Румпелщилцхен има толкова дълги ръце, че да тикне Даниъл Колинс в килията на смъртниците. Допуска, че е така, но не може да си представи по какъв начин е успял да го стори.