Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Analyst, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 11 гласа)

Информация

Сканиране
Bridget (2013)
Разпознаване и корекция
Еми (2013)
Допълнителна корекция и форматиране
hrUssI (2013)

Издание:

Джон Каценбах. Психоаналитикът

Американска. Първо издание

ИК „Колибри“, София, 2008

Редактор: София Бранц

ISBN: 978-954-529-599-7

История

  1. — Добавяне

Шеста глава

Рики Старкс хлопва външната врата на своя апартамент и произведеният звук изкънтява в ушите му, както в целия слабо осветен външен коридор. Започва да заключва с трескави движения куп сложни брави, които никога не използва, за да подсигури допълнително вратата. Накрая дръпва силно дръжката и все още неуверен в сигурността на преградата, грабва един стол и я подпира с горния ръб на облегалката. Налага се да мобилизира отчасти волята си, за да не се огъне пред порива да струпа до вратата бюро, шкафове, библиотеки — всичко възможно — за да се барикадира здраво в жилището. Потта щипе очите му и макар равномерното жужене на невидимата в кабинета климатична система да не спира нито за миг, той продължава да усеща непрекъснато внезапни горещи вълни, които го обливат. Войник, полицай, пилот, алпинист — всеки с опасна професия лесно би разпознал по тези симптоми конкретния феномен: силен страх. Но Рики е живял толкова дълго далеч от подобни неща, че за него е трудно да разбере очевидното.

Оставя вратата на мира, за да се заеме със самия апартамент. Мъждива лампа над входа едва хвърля неясни сенки в нощната чакалня. Долавя шума от климатика, както и някакви приглушени улични звуци, но останалото е гнетяща тишина.

Вратата към кабинета му зее отворена и тъмна. Внезапно му хрумва, че когато напусна безопасността на това убежище в късния следобед малко след посещението на Върджил, той я остави затворена, какъвто му е навикът по принцип. Някакво мрачно предчувствие завладява съзнанието му, изпълва го със съмнения. Втренчва поглед в отворената врата и се мъчи да възпроизведе наум всяко свое движение при излизането.

Вижда се да завързва вратовръзката и да навлича сакото, да спира, за да стегне връзката на дясната обувка, да се потупва по бедрото, с цел да се увери, че не е забравил портфейла, да пуска ключа от входната врата във външния джоб, а сетне да разтърсва пеша на самото сако, та да чуе подрънкването на ключовете. Вижда как излиза от апартамента, чака асансьора да се спусне от третия етаж, за да се озове на улицата и да бъде лъхнат от все още горещия въздух. Всичко това е ясно като бял ден. Излиза от сградата по начин, който с нищо не се различава от хилядите друга излизания в хиляди други дни. При завръщането обаче не всичко е наред. Също като образ в криво огледало, който изопачава действителността независимо под какъв ъгъл ще го погледнеш. Вътрешният глас крещи: затвори ли тая пуста врата?

Той прехапва устна и се опитва да усети дръжката й в дланта си, да чуе мекото хлопване зад гърба си. Но паметта му изневерява и той застива на място, парализиран от съзнанието, че не може да си спомни едно толкова банално всекидневно действие. И тогава в съзнанието му започва да се оформя — макар той още да не го съзнава — още по-неприятен въпрос: защо не можеш да си спомниш?

Въздъхва дълбоко и сам си дава кураж: сигурно съм я оставил отворена. Погрешка.

Но пак не помръдва. Сякаш из един път всичките му сили са изтекли нанякъде. Също като след изтощителна схватка, поне така си представя нещата, понеже — както внезапно осъзнава в момента — той никога с никого не се е сбивал. Във всеки случай като възрастен, защото явно трябва да изключи няколкото случая в отдавна забравените момчешки години, когато се е налагало да се сбори с някой съученик.

Има усещането, че мракът му се надсмива. Наостря уши с намерение да проникне през него в тъмната стая.

Никой няма вътре, казва си Рики.

И сякаш за да подчертае фалша на тази своя увереност, казва на глас:

— Ехо.

Звукът от тази единствена дума в затвореното пространство на апартамента му помага да се стегне. Разбира, че изглежда смешен. Децата се плашат от сенки, казва си той, не зрелите хора. Особено когато са прекарали по-голямата част от съзнателния си живот в борба срещу скрити страхове и тайни сили, какъвто е неговият случай.

Прави крачка напред в опит да се овладее. Та той си е у дома. На сигурно място.

Протяга бързо ръка и започва трескаво да опипва стената до тъмната каса на вратата, за да напипа старомодния ключ, който мигом завърта.

Нищо. Тъмнината остава все така непроницаема.

Рики вдишва дълбоко, поема част от нея. Започва да върти ключа като бесен, отказал да приеме действителността: не свети. Ругае на глас: „Да върви по дяволите…“, но не влиза вътре. Оставя очите си да се приспособят към мрака, като през цялото време се ослушва внимателно за някой издайнически звук, който да му подскаже, че не е сам. Започва да се самоуспокоява: когато човек преживее неприятности, както се случва днес с него, нормално е съзнанието да започне да си прави разни шеги. Все пак изчаква още известно време, като се мъчи да пробие с поглед пространството пред себе си. После пристъпва напред към бюрото, за да потърси опипом настолната лампа в края му. Чувства се като слепец, протегнал ръце пред себе си, за да напипа нещо, което го няма. Преценил малко неточно разстоянието, той се блъска рязко в бюрото, а болката от удареното коляно изригва куп мръсотии от устата му. Излитат няколко лайна и дяволи, както и едно най-обикновено „да еба“, което допреди събитията от вчерашния ден никога не е докосвало устните на Рики. Обикаля бюрото с рамото напред и най-сетне напипва лампата и копчето. Въздъхва с облекчение и го натиска.

Но и тази лампа не светва.

Рики хваща здраво ръба на бюрото, за да остане прав. Казва си, че сигурно има някакъв проблем в електроснабдяването поради жегите и увеличените нужди на града от енергия, но от мястото си зад бюрото ясно вижда ярките улични светлини, чува веселото бръмчене на климатика. Сега си казва, че не е невъзможно две електрически крушки в едно и също помещение да излязат от строя едновременно. Необичайно, но напълно възможно.

Хванал се с една ръка за бюрото, той търси с другата третата лампа в този кабинет. Това е черен лампион от ковано желязо, купен от жена му преди години, с цел да бъде занесен в лятната къща, но присвоен от него, за да го сложи в кабинета, зад собственото си кресло и над предния край на кушетката. Използва го за четене, както и за да пропъди отчасти ноемврийския дъждовен полумрак, така че пациентите да не се чувстват толкова потиснати от неприятното време. Лампионът се намира на около четири метра от сегашното му местоположение до бюрото, но в дадените обстоятелства разстоянието изглежда значително по-голямо. Извиква в съзнанието картината на кабинета и ясно вижда, че от креслото го делят само няколко крачки, а оттам достъпът до лампиона е нищо работа. Ще му се повече светлина от уличните лампи да се процежда през прозореца, но сякаш малкото налична спира отвън, безсилна да проникне в малкия кабинет. Четири крачки, казва си той, и гледай да не си праснеш коляното в креслото.

Стъпва внимателно, протегнал ръце в празното пространство пред себе си. Привежда леко тяло напред в търсене на успокояващ допир със старото си кожено кресло. Май му отнема повече от нормалното време да се добере до него, но то се оказва на обичайното място: ето я облегалката, ето подлакътника и той се отпуска върху седалката, която го посреща с добронамерено проскърцване на кожата. Ръцете му напипват масичката, върху която държи графика и големия часовник, а сетне се протягат по-нататък, към лампиона. Ключът му е високо горе, почти до крушката, и той го намира след известно пъхтене и опипване. Рики го натиска рязко.

Тъмнината си остава непокътната.

Започва бързо да натиска ключа в едната и другата посока, пълни пространството с резки звуци.

Нищо.

Рики седи като замръзнал в креслото си в търсене на някакво достъпно и успокояващо обяснение на факта, че и трите лампи в кабинета му отказват да светнат. Не намира такова.

Диша тежко, наострил уши в нощта, цял в слух, за да се ориентира в приглушените звуци на града. Нервите му са изопнати до краен предел, слухът му е напрегнат до границите на възможното, останалите му сетива събират всички сили, за да установят с общи усилия дали е сам в стаята. Нещо го подтиква да хукне към изхода, да излети в коридора и после навън, за да намери някого, с когото да се върне тук. Рики се бори срещу този порив, разпознал в него очевиден признак за паника. Опитва се да запази спокойствие.

Слухът му не долавя нищо подозрително, но това не му вдъхва увереност, че е сам. Опитва да си представи къде точно би могъл да се скрие някой: в кой килер, зад кой ъгъл, под коя маса. След това се мъчи да съсредоточи вниманието си върху набелязаните местоположения, сякаш е в състояние да надникне в тях от креслото си до терапевтичната кушетка. Но и това усилие остава без успех. Мъчи се да си представи къде би могъл да е оставил фенерче или свещи. Стига до извода, че ако такива има, те ще са на лавицата в кухнята, където държи резервните крушки. Остава седнал още известно време, без желание да напусне родния уют на познатото кресло, а сетне се надига, движен от разума, който му казва, че намирането на някакъв източник на светлина е едничкото логично действие, подходящо за момента.

Пристъпя предпазливо към средата на стаята, отново прострял ръце пред себе си като слепец. Преполовил вече помещението, той е стреснат от иззвъняването на телефона върху бюрото.

Този звук сякаш го опарва.

Спъва се при обръщането назад, насочва се към източника на звука. Ръката му забърсва чаша с моливи и химикалки, която държи там, и ги попилява. Вдига слушалката миг преди шестото иззвъняване, което би включило телефонния секретар.

— Ало? Ало?

Никакъв отговор.

— Ало? Кой се обажда?

Отсреща затварят слушалката.

Рики стиска своята и ругае мълчешком, а след малко не съвсем:

— Да пукнеш дано! По дяволите! По дяволите! По дяволите…

Оставя я и се опира с две ръце на бюрото, сякаш е смазан от пълно изтощение и иска да си поеме дъх. Ругае отново, но по-тихичко.

Телефонът звънва пак.

Той трепва от изненада, после посяга към апарата, слушалката се удря в бюрото, той я вдига бързо.

— Нищо смешно няма в това — крясва докторът.

— Доктор Рики? — мърка дълбокият, но кадифен като на коте глас на Върджил. — Никому и през ум не минава за никакви шеги. Мисля, че господин Р. е напълно лишен от чувство за хумор, или поне така са ми казвали.

Рики прехапва устна, за да задържи крайно неприятните думи, които напират на езика му. Вместо тях оставя мълчанието да изрази собствените му мисли.

След малко Върджил се засмива. Това звучи ужасяващо от телефонна слушалка.

— Още си на тъмно, а, Рики?

— Да — отвръща той. — Идвали сте тук, нали? Вие или някой като вас е проникнал в жилището ми в мое отсъствие и…

— Рики — гука неочаквано Върджил с почти прелъстителен глас, — ти си психоаналитикът. Когато не си наясно с някоя ситуация, какво правиш?

Той не отговаря, а Върджил отново се смее.

— Рики, нали се мислиш за цар на символиката и разплитане на всякакъв род загадки? Как хвърляш светлина върху обгърнат в мрак проблем? Това ти е работата, нали така? — и не му оставя възможност да отговори. — Тръгни по най-прекия път към решението.

— Какво? — пита той.

— Рики, виждам, че ще имаш голяма нужда от моята подкрепа през близките дни, ако наистина сериозно си решил да отървеш кожата. Или предпочиташ да изчакаш в бездействие и мрак деня, в който ще се наложи да се самоубиеш?

Той е объркан.

— Не схващам много-много.

— Скоро ще схванеш — успокоява го жената.

Затваря и го оставя тревожен и безпомощен с телефонната слушалка в ръка.

Нужни са му няколко секунди, преди да я върне на място. Нощната атмосфера на кабинета го обгръща отвсякъде, внушава му усещане за безнадеждност. Обмисля казаното от Върджил, което му се струва несмислено, загадъчно и непроницаемо. Ще му се да закрещи, че нищо не разбира, натикан в този самотен мрак, смазан от мисълта, че неговият съкровен личен свят е грубо осквернен и омърсен. Рики скърца със зъби, обзет от гняв, впива пръсти в ръба на бюрото, стене ожесточено. Иде му да грабне нещо и да го натроши на парченца.

— Най-прекият път — почти изкрещява той. — Няма преки пътища в живота!

Звукът на заглъхващите в мрака на помещението думи има неочакван ефект: той се успокоява внезапно, стигнал до ръба на яростта.

— Пряк, пряк… — мълви полугласно докторът.

И тогава му хрумва нещо. Учуден е, че го е пропуснал, подгонен от гнева. „Може би…“, произнася той и протяга лявата си ръка към настолната лампа. Напипва стойката и свързващия кабел. Проследява го с пръсти към пода, където щепселът е включен в разклонител, който на свой ред пълзи покрай стената до най-близкия контакт. Коленичи и след секунди напипва щепсела. Той е измъкнат. Още няколко секунди — и открива самия разклонител. Пъха щепсела и стаята веднага се озарява в светлина. Рики се изправя и хвърля бърз поглед към лампиона, за да се увери, че и неговият шнур е изключен. Вдига поглед към лампата на тавана — крушката й е отвъртяна.

Телефонът на бюрото звъни за трети път.

Той вдига слушалката и пита:

— Как успяхте да влезете вътре?

— Не допускате ли възможност господин Р. да си позволи услугите на квалифициран ключар? — пита присмехулно Върджил. — Или на професионален касоразбивач? Някой, който разбира от античните заключващи приспособления на входната ти врата, Рики. Никога ли не ти е идвало на ум да се снабдиш с нещо по-съвременно? Електронни лазерни системи, инфрачервени сензори? Системи, които разпознават пръстови отпечатъци или даже особености на ретината, дето ги използват по разни правителствени места. Много добре ти е известно, че подобни артикули са достъпни и за широката публика чрез леко нередни сделки с тъмни личности. Никога ли не ти е хрумвало да погледнеш от по-съвременен аспект към проблема за личната ти сигурност?

— Не съм имал нужда от подобни глупости — заявява надуто Рики.

— Значи не са нахлували в жилището ти? Не си бил ограбван през всичките тия години, прекарани в Манхатън?

— Не.

— Е — със самодоволен вид подхваща Върджил, — значи никой не е допускал възможността да криеш нещо, което си струва труда да бъде откраднато. Но случаят сега не е такъв, а, докторе? Моят работодател явно е на различно мнение и е готов на всякакъв риск.

Рики не отговаря. Той вдига рязко глава и гледа към прозореца.

— Вие ме наблюдавате — заявява остро той. — Гледате ме точно сега, нали? Иначе откъде бихте могли да знаете, че съм запалил лампата?

Върджил избухва в смях.

— Браво на тебе, Рики! Отбелязваш известен напредък в умението да забелязваш очевидното.

— Къде се намирате? — пита Рики.

Върджил прави кратка пауза, а сетне казва:

— Наблизо. Зад тебе съм, Рики. В сянката ти. Какъв е смисълът да имаш водачка в пъкъла, ако не ти е подръка, когато се нуждаеш от нея?

Той не отговаря.

— Така — казва Върджил с жизнерадостния тон, който започва да дразни Рики все повече, — нека ти подскажа малко, докторе. Господин Р. е спортна натура. След всички усилия, положени за организиране на този скромен опит за отмъщение, допускаш ли, че той ще играе игра, чиито правила остават неясни за тебе? Какво научи тази вечер, Рики?

— Научих, че вие и вашият работодател сте психически разстроени, отвратителни личности — избухва Рики. — И не желая да имам нищо общо с вас.

Смехът на Върджил звучи по телефона леден и безстрастен.

— Само това ли научи? И как стигна до това заключение? Не че отричам неговата основателност, забележи. Но ми е интересно да науча с какви психоаналитични или медицински аргументи стигаш до такъв извод, без изобщо да ни познаваш. Та ние с тебе сме провели един-едничък сеанс. А ти все още нямаш най-малка представа кой може да е Румпелщилцхен, нали така? И все пак си готов да стигнеш до някакво заключение, без окото ти да мигне. Мисля, че подобен подход е твърде опасен за тебе, Рики, особено предвид несигурното ти положение на този свят. Мисля, че трябва да възприемеш по-голяма широта в мисленето.

— Цимерман… — обажда се докторът, обладан едновременно от гняв и хладнокръвие. — Какво стана с него? Били сте там и двамата. Вие ли го блъснахте от платформата? Може би съвсем лекичко, колкото да загуби равновесие и да падне? Мислите ли, че това убийство може да ви се размине?

Върджил се замисля за миг и после отговаря троснато:

— Да, Рики, убедена съм. Мисля, че мнозина в днешно време вършат безнаказано всякакви престъпления, включително убийства. Случва се всеки ден. Но при твоя пациент — или по-скоро бивш пациент — доказателствата говорят убедително в полза на самоубийството. А ти самият напълно ли си убеден, че не е скочил? Никаква тайна не е, че човекът беше в дълбока депресия. Защо мислиш, че не си е посегнал по достъпен и ефикасен начин, който не е никак необичаен за този град? Метод, който може би скоро ще трябва и ти да обмислиш. Не е чак толкова страшен начин да си отиде човек, като се замислиш. Секунда на страх и колебание, мигновено решение, храбра стъпка напред, оглушаващ шум, остра светлина, а сетне — благодатен покой.

— Цимерман не би се убил сам в никакъв случай. Липсваха признаци за подобна възможност. Вие или някой от вашите го е блъснал под влака.

— Прекланям се пред твоята увереност, Рики. Човек трябва да си живее напълно безметежно при наличието на подобна увереност във всичко.

— Ще отида отново в полицията.

— Никой няма да ти попречи в това начинание, щом смяташ, че можеш да си помогнеш по този начин. Намираш ли ги напълно отзивчиви? Проявиха ли жив интерес към твоята психоаналитична интерпретация на събитие, чийто очевидец не си бил?

Тези думи укротяват Рики. Той изчаква малко и пита:

— Добре. Какво следва от тук нататък?

— Следва подарък за тебе. Върху кушетката е. Виждаш ли го?

Рики бързо поглежда натам и съзира средно голям жълтеникав плик на мястото, където обикновено пациентите полагат глава.

— Виждам го.

— Добре — казва Върджил. — Ще изчакам да го отвориш.

Преди да остави слушалката върху бюрото, той я чува да тананика някаква мелодия, която му е смътно позната, но в момента не се сеща коя е. Ако бе малко по-редовен телевизионен зрител, Рики би разпознал начаса пилотната мелодия от телевизионното шоу „Jeopardy: Риск губи — риск печели“. Пропуснал тази възможност, той става бързо и грабва плика. Той е съвсем тънък и като го разкъсва, намира в него едничък лист хартия.

Това е страница от календар. Първият ден от август е белязан с ярко „X“ в червен цвят. Следващите тринайсет дати са оставени както са. Петнайсетата е оградена в червено. Останалите дни от месеца са замацани в черно.

Устата на Рики пресъхва. Наднича в плика, но там няма нищо друго.

Връща се бавно при бюрото и вдига слушалката.

— Добре — казва той. — Това не е трудно за разбиране.

Интонацията на Върджил остава спокойна и донякъде приятна.

— Само напомняне, Рики. Това е. Нещо, което да те подтикне към действие. Рики, Рики, нали те попитах вече: какво успя да научиш?

Въпросът направо го вбесява и той е готов да избухне. Но овладява чувствата си с усилие и казва:

— Научих, че вероятно не съществуват никакви ограничения, няма предели.

— Така-така, Рики, много добре. А друго?

— Друго нищо. Засега толкова.

Върджил започва да цъка с език, сякаш пародира някакъв надут прогимназиален даскал.

— Не е така, Рики. Онова, което си научил, Рики, е, че всяко нещо в тази игра, включително нейният най-вероятен изход, става по начин, максимално пригоден към твоята особа. Мисля, че моят работодател проявява изключително великодушие, като имаме предвид с какви възможности разполага. Предоставен ти е шанс — вярно, твърде ефимерен — да спасиш живот, нечий живот, както и своя собствен, с отговор на прост въпрос: кой е той? И понеже не иска да бъде непочтен, ти оставя резервен вариант. Той не е така атрактивен — това трябва да се признае — но поне би дал известен смисъл на жалкото ти съществуване в неговите заключителни дни. Малцина получават подобна възможност, Рики: да се запътят към гроба със съзнанието, че тяхната саможертва спестява другиму неизвестно, но без капка съмнение ужасяващо и окончателно преживяване. Рики, та подобна орис граничи с възможността да те провъзгласят за светец, и то без задължителните три чудеса, които католическата църква поставя като предварително условие за бъдещия светия, макар за някой достоен кандидат да е готова да си затвори очите и да се откаже от едно-две. Как оценяваш ти подобен отказ, след като той влиза в противоречие със стандартните изисквания за допуск в елитния клуб? Добре де, бихме могли да разискваме върху този интригуващ проблем при друг случай. А сега, Рики, най-добре обмисли още един път дадените ти напътствия и запретвай ръкави за работа. Губиш си времето, а не остава кой знае колко. Случвало ли ти се е някога да проведеш психоанализа с предварително определен краен срок, Рики? Защото именно за такава става дума в нашия случай. Ще поддържаме връзка. Недей забравя: Върджил е винаги на разположение. — Въздъхва дълбоко и пита: — Всичко ли е ясно, Рики?

Той мълчи и тя повтаря с по-остър тон:

— Всичко ли е ясно, Рики?

— Да — отвръща той.

Но затваря с ясното съзнание, че нищо не му е ясно.