Джон Каценбах
Психоаналитикът (33)

Тридесет и трета глава

Преди да потегли към съда на другата сутрин, Рики потвърждава насрочения обяд с Върджил в разговор по телефона с агента й. Потвърждава и срещите с другите две, на които няма никакво намерение да се появява. Агентът задава няколко въпроса във връзка с клипа и Рики лъже надълго и нашироко за снимки в Далечния изток и Източна Европа, за бързото развитие на пазарите там и съответната нужда от нови лица, които да станат емблематични за този нов процес, и така нататък и така нататък. Рики установява със задоволство, че владее отлично изкуството да говори много, без да казва нищо, което е най-изтънчената форма на лъжата. И да е имало известна доза недоверие у агента първоначално, то бързо е пометено от словесния водопад убедителни слова. В края на краищата може да излезе нещо от цялата работа, а то значи десет на сто за него. Пък ако не излезе, положението му няма да се влоши в сравнение със сегашното. Рики знае, че ако Върджил беше по-известна, той може да си има неприятности. Но тя не е, точно това й даде възможност да съсипе живота на Рики, а сега помага на него, защото амбициозността й ще притъпи нейната предпазливост.

Оставя пистолета у дома с голямо нежелание. Знае, че не може да мине с него през детектора в съда, от друга страна, толкова е свикнал с усещането за сигурност, което му дава оръжието, макар все още да не знае дали ще може да го използва, когато настъпи моментът. А той приближава неотвратимо. Преди да тръгне, се поглежда в огледалото на банята. Облякъл се е много елегантно. Блейзър и вратовръзка, риза и спортен панталон. Видът му е достатъчно добър, за да се слее с част от хората, които се движат по коридорите, влизат и излизат от Съдебната палата. Те по свой начин ще му осигурят усещането за безопасност, което му дава оръжието, но без смъртоносен елемент. Знае какво му предстои, знае, че опира до еквилибристика.

Дистанцията между вероятностите да убие, да загине и да остане на свобода е твърде незначителна.

Докато се гледа в огледалото, той си спомня една от първите лекции по психиатрия в академията, когато лекторът обясняваше, че колкото и много да са натрупаните знания в областта на човешките емоции и поведение, и независимо от степента на увереност в поставената диагноза и линията на поведение, която съответната невроза или психоза предначертава, в крайна сметка никога не можем да бъдем сигурни за конкретната реакция на конкретния индивид в конкретна обстановка. Съществуват определени симптоми и в повечето случаи болните реагират според очакванията, но понякога изобщо не се съобразяват с очакваното и това се случва достатъчно често, та професията да се превърне в игра на догадки.

Пита се дали е отгатнал правилно този път.

Ако да, ще бъде свободен. Ако не, ще загине. Рики изучава чертите на лицето си в огледалото. Кой си ти сега? Някой или никой?

При тази мисъл се усмихва. Изпълнен е с прекрасното усещане за облекчение. Свободен или мъртъв. Също като мотото от номера на наетата кола — „Живей свободен или умри“. Най-после вижда някакъв смисъл в тези думи.

Мисли за тримата, които го преследват. Децата на жената, при която се е провалил като професионалист. Научени да ненавиждат всекиго от хората, които не са помогнали.

— Вече те познавам — произнася той високо с образа на Върджил в съзнанието. — А с тебе ще се запозная в най-скоро време — допълва, като си представя физиономията на Мерлин.

Но не може да свърже с нищо Румпелщилцхен. Той си остава празно петно.

Само от него продължава да се страхува, дава си сметка Рики. Но пък истински се страхува.

Кимва към собственото си отражение с мисълта, че е дошло време за първо действие.

На ъгъла има голяма дрогерия, по рафтовете са изложени лекарства за настинка, шампоани, батерии и какво ли не. Онова, от което се нуждае във връзка с Мерлин тази сутрин, е чел и помни от книга за гангстери в Южна Филаделфия. Намира го в сектора за детски играчки. С останалото се снабдява от щанда за канцеларски материали. Плаща в брой и прибира покупките в джоба на сакото. Сетне излиза и спира такси.

 

 

Влиза в Съдебната палата също така делово, както го е сторил и предния ден, а изразът на лицето с нищо не издава истинските му намерения. Влиза в една тоалетна и вади от джоба новите си покупки. Убива малко време, преди да влезе в залата, където Мерлин адвокатства.

Както е очаквал, тя е едва наполовина пълна. Неколцина адвокати се помайват наоколо, докато дойде ред за техните дела. Десетина мишелови са заели средната част на просторната зала. Някои от тях дремят, други са цели в слух. Рики се промъква мълком през вратата покрай съдебния пристав, който я охранява, и сяда зад неколцина старци. Свива се на мястото си.

Пет-шест адвокати и доверениците им са заели неугледните дъбови маси пред съдията. Плотовете и пред двата отбора са затрупани с книжа и папки. Всички са мъже и всички дебнат реакциите на съдията по повод на казаното от тях. На този предварителен етап от съдебното дирене няма жури и всичко се говори директно. Няма никакви представления за присъстващите, понеже те не биха оказали каквото и да било влияние върху хода на делото. Така че никой не обръща внимание на насядалите отзад. Всички са забили носове в документите, правят справки със законите, отбелязват текстовете и въобще са заети с основната си задача: да спечелят колкото е възможно повече за своите клиенти, но на първо място — за себе си. Това е нещо като съвсем стилизирана театрална форма, при която никой не дава пукната пара за публиката, а цялото действие се развива за театралния критик, седнал отсреща им в черна тога. Рики остава анонимен и незабелязан — точно както се е надявал.

Тръпка го разтърсва, когато се изправя Мерлин.

— Имате възражение ли, господин Томас? — пита остро съдията.

— Да, имам — заявява Мерлин със самодоволен вид.

Рики поглежда предварително подготвения си списък с имената на адвокатите по случая. Марк Томас, с кантора в центъра на града, е по средата му.

— Кажете.

Рики слуша известно време. Самоувереният глас е същият, който помни от дружеските им беседи. Той говори с равен тон, без оглед дали казаното има някаква връзка с истината и закона, или не. Мерлин е най-подходящият кандидат за мерзката роля, изиграна в неговия живот.

Но сега вече е с име и адрес.

Тези данни са като врата към живота на Мерлин, която Рики вече може да отвори всеки миг.

Отново си представя ръцете му. Особено маникюра. При това Рики се усмихва. Защото в този спомен има и венчална халка. Това предполага дом. Съпруга. Може би деца. Всичко, което съпътства социалното и професионалното израстване на съвременните млади и напористи юпита, жадни за успехи и пари.

Само че адвокат Мерлин крие няколко призрака в своето минало. И освен това е брат на призрак от първа величина. Рики слуша речта на адвоката и си мисли колко сложна психологическа система има пред себе си. Нейното разнищване би се превърнало в голямо професионално предизвикателство за психоаналитик, какъвто бе самият той до неотдавна. Ориентирането в нея от позициите на човека, в когото се е превърнал днес, е много по-проста задача. Бърка в джоба си и докосва детската играчка, която е прибрал там.

Съдията клати глава и предлага да продължат с дебатите следобед. Това е знак за Рики да се пръждосва, което и прави тихомълком.

Заема позиция до вратата на едно от аварийните стълбища точно срещу асансьорите. Щом забелязва групата адвокати да излиза от съдебната зала, той се шмугва към стълбището. Успява да забележи все пак, че Мерлин мъкне две чанти, сигурно тъпкани с папки и всякакви съдебни документи. Те са твърде тежки, за да ги носи по-надалеч от най-близкия асансьор.

Спуска се през две стъпала и спира леко задъхан на долния етаж. Неколцина очакват кабинката, за да се спуснат само един етаж надолу. Рики се присъединява към тях, като стиска в джоба дръжката на играчката. Стрелката показва, че асансьорът е спрял над тях. Сетне започва да се спуска. Рики е сигурен, че Мерлин не е от породата хора, които биха се дръпнали назад, за да сторят място другиму.

Асансьорът спира и вратите се плъзгат встрани със свистящ звук. Рики следва влизащите в кабината. Мерлин е застанал точно по средата.

Адвокатът вдига поглед и Рики забива очи в неговите.

В погледа на адвоката се забелязва паника.

— Здрасти, Мерлин — тихо го приветства Рики. — Вече знам кой си.

В същия миг изважда играчката и я допира до сакото на Мерлин. Това е воден пистолет като германски люгер от Втората световна война. Натиска спусъка и черна мастилена струя оплисква гърдите на адвоката.

Преди някой да реагира, вратите на кабината започват да се затварят. Рики светкавично излита навън. Шмугва се към аварийното стълбище. Не слиза надолу, а бавно изкачва стълбите до петия етаж, където намира тоалетната. Там пуска водния пистолет в кошче за боклук, след като го почиства най-старателно от всякакви пръстови отпечатъци, също както би сторил с истинско оръжие. След това си измива ръцете. Изчаква още малко, а после излиза и по коридора отива към противоположния край на сградата. Както е научил предния ден, там има също асансьори, аварийни стълби и изход. Рики се присламчва към друга група адвокати и слиза надолу. Както е очаквал, във фоайето няма и помен от Мерлин. Той надали би желал да се обясняват точно тук и сега, както и да се разправя за петната по дрехите си.

Впрочем много скоро ще се убеди, че използваното от Рики мастило не подлежи на изчистване. Надява се да е увредил непоправимо не само сакото, ризата и вратовръзката му.

 

 

Ресторантът, който Рики е избрал, е любимият на неговата покойна жена, не че очаква Върджил да направи връзка. Избрал е тъкмо него, защото има много съществено преимущество: огромно панорамно стъкло към улицата. Рики помни, че осветлението в салона затруднява погледа отвътре навън, но излага като на длан клиентите за поглед откъм улицата. Самото разположение на масите вътре също благоприятства изпълнението на неговата задача. Точно това му е нужно.

Изчаква група туристи — десетина високо разговарящи на немски мъже и жени с крещящи блузи и цели огърлици от фотокамери — да се изниже пред фасадата на ресторанта. Също както и в съда преди малко, той се смесва с тях. Никак не е лесно, казва си Рики, да различиш познато лице в тълпа непознати, особено когато изобщо не си подготвен за подобна среща. Когато шумната тълпа минава покрай витрината, той бързо извръща поглед и я съзира. Върджил чака нетърпеливо на една ъглова маса. Сама.

Той минава покрай витрината и си поема дълбоко дъх.

Всеки момент ще последва обаждането. Мерлин се е позабавил, както и очаква Рики. Да се приведе в приличен вид, да се извини пред колегите си, останали като гръмнати от случилото се. Какво ли им е казал? Някоя жертва, разочарована от съдебен разгром? Всички биха разбрали и съчувствали. Той ги е убедил, че не бива да се алармира полицията, че вероятно ще се свърже с адвоката на оная откачалка с водния пистолет, че вероятно ще поиска да се издаде съдебна заповед за забрана на достъп, и така нататък. Но във всички случаи ще се справи сам. Останалите са кимали одобрително и са предложили да свидетелстват където и когато се наложи, включително пред полицията. Но всичко това отнема време, а и трябва да се почисти, защото жив или мъртъв е длъжен да бъде в съдебната зала подир обяд. Когато стигне до първия си разговор след всички описани процедури, той ще бъде с големия брат. Това ще е продължителен разговор, а не само набързо направено съобщение за случката. Ще има оценки и прогнози. Ще обсъдят положението и ще набележат алтернативни действия. И най-накрая, все още неуверени какво да предприемат, ще затворят. Едва тогава идва ред на Върджил, но Рики ще е изпреварил с пристигането си този разговор.

Той се усмихва, бързо се извръща и буквално влита през въртящата се врата на заведението. Посреща го салонната управителка, която понечва да подхване обичайните въпроси, но той я прекъсва с махване на ръка:

— Чакат ме вече — след което прекосява с енергична крачка ресторанта.

Върджил не гледа към него, но се обръща, когато усеща движение зад себе си.

— Здрасти — казва й той. — Помниш ли ме?

На лицето й се изписва изненада.

— Защото — продължава Рики, докато сяда до нея, — аз те помня.

Върджил не казва нищо, само се е дръпнала назад от изненада. В очакване на продуцента тя е оставила на масата пред себе си албум със снимки и отзиви. Сега бавно и преднамерено го бута на пода.

— Явно няма да ми потрябва — обажда се тя.

В гласа й Рики долавя две неща: неувереност и желание да си върне самообладанието. Учат ги на това в школите за актьорско майсторство, казва си Рики, а сега тя рови в запасите си от технически прийоми.

Преди да чуе отговора, от чантата й се чува звън. Мобифонът. Рики поклаща глава и казва:

— Това е по-малкият брат, адвокатът. Ще ти каже, че тази сутрин съм се появил отново в живота му. А много скоро ще последва второ позвъняване и ще бъде големият, дето живее от убийства. Защото и той ще иска да те защити. Не се обаждай.

Ръката й замръзва.

— Или какво?

— Ами сама трябва да си зададеш въпроса: доколко е отчаян Рики? И след това другия: какво е в състояние да направи?

Върджил се отказва да вади телефона, а той престава да звъни.

— И какво би могъл да направи Рики?

Той й се усмихва:

— Рики вече умря един път. А сега може да не му е останало нищо, заради което да живее. Може би това би направило повторното умиране много по-лесно и дори желано. Не мислиш ли? — Хвърля й гневен, изпепеляващ поглед. — Способен съм абсолютно на всичко.

Върджил се размърдва на стола си. Всеки издаден от събеседника й звук говори за непримиримост. Безкомпромисност. Рики не трябва да забравя, че главното в днешната му мисия е да покаже, че днес няма нищо общо с онзи, когото с такава лекота успяваха да уплашат до смърт преди година. Той си дава сметка, че това не е толкова далече от истината.

— И така, нестабилност. Непредсказуемост. Лека маниакалност. Опасна комбинация, какво ще кажеш? Избухлива.

Тя кимва.

— Да, така е. — Успяла е да възвърне донякъде хлъзгавия си маниер, обаче Рики е очаквал това да се случи. Тя умее да се овладява. — Но не мисля, че ще вземеш да ме застреляш посред бял ден пред очите на толкова народ.

Рики свива рамене.

— Ал Пачино го прави. В „Кръстникът“. Сигурно си го гледала. Всеки, който иска да си изкарва хляба на сцената, трябва да го гледа. Излиза от тоалетната със зареден револвер в джоба и застрелва друг мафиот, както и един корумпиран полицейски капитан право в челото, а след това пуска оръжието на пода и си излиза най-спокойно. Помниш ли?

— Да — отвръща жената притеснено. — Спомням си.

— А този ресторант ми харесва. Едно време, когато все още бях Рики, обичах да идвам тук с човек, когото обичах, но когото не оцених по достойнство. А и защо да развалям обяда на хората? Но на първо място, Върджил, не ми е нужно да те убивам тук и сега. Мога да го сторя където си пожелая. Защото вече знам коя си. Знам името ти. Агентът ти. Адресът ти. И най-важното: знам каква искаш да станеш. Познавам амбициите ти. А оттук мога да изведа чувствата, желанията, намеренията ти. Не ти ли се струва, че въз основа на тези знания мога във всеки бъдещ момент да стигна до каквито си пожелая конкретни сведения относно личността и житейските ти обстоятелства? Можеш да промениш адреса и дори името си, но не можеш да подмениш себе си, каквато си сега, нито каквато искаш да станеш. И тук се крие уловката, нали? Ти се намираш в капан като онзи, в който бяхте хванали Рики. Същото се отнася и за братчето Мерлин: тази сутрин бе принуден да се запознае с неприятната за него подробност по доста опетняващ начин. Едно време си играехте играта с мене, като знаехте предварително всяка стъпка, която можех да предприема. А сега аз започвам нова игра с вас.

— И каква е тя?

— Играта се нарича „Как да запазя живота си?“. Основният й замисъл е отмъщение. Мисля, че познаваш вече част от правилата.

Върджил пребледнява. Тя посяга към чашата ледена вода, без да отмества поглед от събеседника си.

— Той ще те открие, Рики — шепне младата жена. — Ще те намери и ще те ликвидира, за да ме защити. Винаги го е правил.

Рики се навежда към нея като свещеник, който се готви да чуе някаква мрачна тайна в изповедалня.

— Както се полага на по-голям брат ли? Да, може да опита. Проблемът е, че сега той няма дори приблизителна представа какъв съм станал. Тримата си счупихте краката подир господин Лазар и си въобразявахте, че вече е притиснат в ъгъла. Колко пъти се случи? Един, два, три? Не си ли мислехте, че сте на косъм от него онази нощ, когато старецът събра пътищата ни? И какво? Хоп! И той изчезна. Може да го направи всеки миг, тъй като е изчистил всякакви връзки с действителността. Но преди да си отиде завинаги, той може да завещае делото си на друг, който се е превърнал във всичко онова, което съм искал да стана, и това ме прави изключително опасен. Не мислиш ли? — И след кратка пауза продължава: — Който и да съм днес. В когото и да се превъплътя утре. — Рики се обляга на стола си и наблюдава израза на лицето й. — Помниш ли какво ми каза един път, Върджил? Във връзка с името, което си избрала? „Всеки има нужда от водач по пътя към ада.“

— Точно така казах, да — съгласява се тя тихо.

Рики пуска злобна усмивка.

— Мисля, че умееш да намираш най-точните думи. — Надига се рязко, като блъсва стола назад. — Довиждане, Върджил — казва той, приведен към младата жена. — Мисля, че не би желала да видиш лицето ми отново, защото може да е последното нещо, което ще видиш на този свят.

Без да чака отговор, бързо се извръща и отново прекосява ресторанта с енергична стъпка. Не му е необходимо да види треперенето на ръката или безпомощно увисналата челюст, защото е сигурен в реакцията. Страхът е особено нещо, казва си той. Външните му прояви са най-различни, но нищо не може да се сравни с особеното усещане за острие, което се забива в стомаха, или с вихъра мисли, които терзаят въображението. Минава му през ум, че по-голямата част от живота му е протекла сред страхове и съмнения в едно или друго. Но ето сега той самият генерира страх и не може да каже, че усещането е неприятно. Рики се слива с безименното хорско множество и оставя Върджил, както преди това брат й, да обмисли сериозността на положението, в което е изпаднала. Той лавира между пешеходците като кънкьор по претъпкана пързалка, но мислите му се реят съвсем другаде. Мъчи се да си представи човека, който го беше докарал до смърт. Как ли ще реагира той, когато установи, че над двамата му най-близки на този свят е надвиснала смъртна заплаха?

Рики бърза по тротоара и си мисли: онзи ще действа бързо. Ще иска да се справи с проблема без забавяне. Няма да губи време за подготовка и дългосрочно планиране, както правеше по-рано. Този път ще остави ледения гняв да доминира над инстинктите, разума и опита му.

Но най-важното: този път ще допусне грешка.