Джон Каценбах
Психоаналитикът (19)

Деветнадесета глава

Пелената на нощта го обгръща като тясна дреха, стегната и неудобна. Той притиска буза към прозореца, усеща прохладата на пробуждащата се утрин да напира през стъклото и да се влива в него самия. Чувства тъмнината вън така, сякаш е в него. Рики жадува за утрото с надежда слънчевата светлина да победи мрака на неговото бъдеще, макар да съзнава илюзорността на тази надежда. Поема бавно въздух, усеща застоял вкус в устата, мъчи се да пропъди чувството на безнадеждност, което го е завладяло. Безуспешно.

Рики е вече шести час в последния автобус на „Бонанза“ по линията автогара Порт Оторити — Провинстаун^[1]. Слуша звуците на дизеловия двигател, това непрекъснато бръмчене, командвано от педала на газта и скоростния лост. След спиране в Провидънс автобусът най-после излиза на магистрала №6 към Кейп Код и започва постепенно да се приближава към крайната цел, като оставя пътници в Бърн, Фалмът, Хаянис, Истхам, и най-накрая следва Уелфлийт, преди да завърши цялото пътешествие в Провинстаун.

Дотук са стигнали едва една трета от първоначалните пътници. Почти всички пасажери са млади, от последните класове на гимназията, колежани и едва започнали трудовия си живот хора, всичките дошли за един уикенд в Кейп Код. Прогнозата за времето трябва да е благоприятна, казва си Рики. Ясни небеса, чудесни температури. През първите часове на пътуването младежите са шумни, засмени и весело бъбрят, общуват по характерния за тяхната възраст безгрижен начин, не обръщат внимание на Рики, който седи самотен най-отзад, разделен от тях с много по-солидна преграда, отколкото разликата в годините. Но безспирното монотонно боботене на двигателя унася всички, освен доктора и сега пътниците спят в най-различни пози, оставили Рики да наблюдава отминаващите километри, както се нижат собствените му мисли.

За него няма никакво съмнение, че не проблем в тръбопровода е предизвикал аварията. Надява се подобна участ да не е сполетяла и лятната му къща.

Само тя му е останала.

Прави мислена оценка на запазеното, която по-скоро го потиска, а не го окуражава. Очаква го задръстена от спомени къща. Леко ръждясала и надрана десетгодишна хонда акорд, която държи в хамбара зад къщата единствено за лятна употреба, тъй като в Манхатън няма никаква нужда от автомобил. Няколко износени дрехи: панталони, ризи и проядени от молци пуловери. Поименен чек за 10 000 долара (приблизително), който го чака в банката. Съсипана кариера. Напълно объркан живот.

И горе-долу трийсет и шест часа до определения от Румпелщилцхен краен срок.

За първи път от много дни насам съзнанието му е изцяло завладяно от мисълта за избора, пред който е изправен: името или собствения му некролог. Предложението е някой негов близък да понесе наказание, за вида на което Рики едва сега започва да добива някаква представа. Пълен асортимент от съсипия до смърт. Вече няма никакви съмнения относно сериозността на намеренията му. Нито относно възможностите или решимостта на този човек.

Рики си мисли: въпреки цялото ми тичане, догадки и опити да разгадая пъзела изборът не се е променил нито на йота. Намирам се в положението, което създаде още първото писмо.

Поклаща глава, защото не е съвсем така. Положението му — ясно е като бял ден — се е влошило значително. Онзи доктор Фредерик Старкс, който отвори писмото в добре обзаведения си кабинет, свикнал със своя подреден живот, разпределен до минутата всеки божи ден, вече не съществува. Онзи бе неизменно човек на костюма и връзката, пригладен, сресан, изряден. Вперва поглед в прозореца, за да улови отражението си в тъмното му стъкло. Оттам го гледа някой, който няма нищо общо с човека, който смята, че бе до неотдавна. Румпелщилцхен иска да играят игра, но всичко случило се никак не прилича на игра.

Автобусът леко потръпва, а двигателят започва да утихва, което показва приближаването на поредна спирка. Рики поглежда часовника си, ще стигнат в Уелфлийт точно по зазоряване.

 

 

Може би най-чудесното нещо около отпуска му година след година е ритуалното пристигане. То е винаги едно и също и постепенно става като среща със скъп отколешен приятел след продължителна раздяла. Когато жена му умря, Рики прояви упоритост и запази всичко в утвърдения си ритуал. Всяка година на първи август с един и същ полет от летище „Ла Гуардия“ стига до малкото летище в Провинстаун, откъдето една и съща таксиметрова компания го поема, за да го достави по отдавна познати пътища пред къщата му на двайсетина километра. Процедурата по отваряне на къщата остава също така неизменна: от широкото разтваряне на всички прозорци за достъп на свежия морски въздух до свалянето на износените покривки от плетените мебели с меки възглавници и забърсване на натрупаната през годината прах по лавици и всички останали хоризонтални повърхности. Едно време си поделяха тези задачи. През последните години ги изпълнява самичък с постоянната мисъл, докато преглежда скромното количество писма — повечето покани за откриване на изложби или за участие в коктейли, които пак така привично ще отклони — че като върши сега сам онова, което преди деляха по равно, запазва призрачното присъствие на своята съпруга в живота си. И това му стига. Помага му да не се чувства толкова изолиран от света.

Тази година всичко е различно. Пристига с празни ръце, но товарът му е по-тежък от който и да било багаж, домъкнат тук през годините.

Автобусът го изтърсва най-безцеремонно върху черния макадам на паркинга пред специализиран ресторант за омари. Никога не е влизал в него през всичките тези години, отблъснат, най-вероятно, от захиления рак на рекламата отгоре, който е издокаран с лигавник, а в щипките си стиска вилица и нож. Две коли очакват своите гости и бързо заминават, качили неколцина от спътниците на доктора. Той усеща хладна влага, а над близките хълмове съзира мъглица. Призрачната светлина на утрото прави околното пространство да изглежда сивкаво и нереално като на леко разфокусирана фотография. Рики потръпва, спрял на тротоара, от усещането за промъкнал се под ризата му хлад. Той знае съвсем точно къде се намира: на малко повече от пет километра разстояние до къщата си. Минавал го е безброй пъти с колата. Но като вижда мястото от сегашната перспектива на време и обстоятелства, то му се струва чуждо и някак неадекватно, също като музикален инструмент, който изпълнява точно написаните ноти, но в погрешна тоналност. Поколебава се за миг дали да не извика по телефона такси, но после поема по пътя с колебливата стъпка на изтощен от битка войник.

Отнема му почти час, за да стигне началото на черния път, който води към неговата къща. За това време неизбежната жега и слънчевата светлина, обещавани от августовската сутрин, са успели да наберат сила и да пропъдят частично мъглата над околните хребети. От това място в началото на пътя към своя дом той съзира три черни гарвана, на около двайсет метра по-нататък по шосето, да кълват настървено мъртъв енот. Животното е избрало погрешен момент за пресичане на пътя и само за миг се е превърнало в закуска за други животни. Гарваните го ръфат по особен начин, който мигом грабва вниманието на Рики: те подскачат край смазания труп, въртят глави насам-натам, оглеждат околността за евентуална заплаха, сякаш разбират опасността на открития път, и никакъв остър глад не може ги накара да отслабят вниманието си дори за миг. След това, убедили се в моментната си неуязвимост, птиците забиват могъщи клюнове в мършата. Кълват се и помежду си, сякаш им е неприятно да делят обилната трапеза, осигурена от някое забързано беемве или джип. Гледката е уж обичайна и не би следвало да привлече вниманието на доктора. Но тази сутрин тя го вбесява. Сякаш е режисирана нарочно за него. Мърша, казва си гневно той. Кълват мъртвите. Вдига рязко ръце и ги размахва бясно. Но птиците не му обръщат внимание. Налага се да направи няколко заплашителни крачки в тяхна посока. Тогава надават хрипкав грак и се вдигат във въздуха, за да завъртят там няколко кръга и пак да се спуснат при плячката си, щом Рики поеме по черния път към дома си. Те са много по-решителни от мене, казва си той, все още обзет от гняв, обръща гръб на цялата сцена и тръгва с неуверена стъпка през тунела от клони, вдигнал прахоляк наоколо.

Къщата е разположена само на около четиристотин метра от пътя, но не се вижда от него.

Повечето нови постройки в района носят наглия отпечатък на парите, както с дизайна си, така и с разположението. Огромни постройки са накацали по всеки склон и всеки нос с нескритата амбиция да заграбят колкото е възможно повече от гледката към океана. А когато осъществяването й е невъзможно, те са вдигнати така, че да гледат към красиви поляни или облъхвани от ветровете горички. Новите сгради са проектирани да гледат към нещо. Къщата на Рики е по-различна. Построена преди доста повече от столетие, тя е била част от малко селско стопанство, така че е разположена в края на нива. Тук някога са отглеждали царевица, а сега мястото е обявено за резерват, така че има естествена преграда между Рики и останалия свят. Къщата създава усещане за уединение и покой не с изглед, който разкрива, а с органичната си връзка със земята, в която са вкопани основите й. Сега прилича малко на остарял, побелял пенсионер, леко оръфан и занемарен, който си окачва медалите по празници, но предпочита да прекарва делниците в сладка дрямка на припек. Къщата е изпълнявала своите задължения десетилетия наред и сега си почива. Тя няма енергията на новите постройки, в които здравословната почивка е задължение.

Рики върви в плътната сянка на сведените клони, пътят го извежда от горичката и той съзира къщата, кацнала в края на полето. Видът й почти го изненадва.

Качва се на верандата пред нея, олеква му, като открива резервния ключ точно под плочата, под която го оставя всеки път. Изчаква малко, после отключва и влиза вътре. Застоялият въздух още повече го облекчава. Погледът му бързо обхожда обстановката. Прах и покой.

Докато си изброява наум предстоящите задачи — премитане, бърсане на прах, подреждане, подготовка на къщата за неговата ваканция — почти му се завива свят от изтощение. Изкачва бавно тясната стълба към спалнята. Дъските, изкорубени и излъскани от дългогодишна употреба, скърцат под тежестта му. Стигнал в стаята си, той отваря прозореца, за да пусне вътре горещия въздух. В едно чекмедже на скрина държи снимка на покойната си жена — странно място за съхранение на нейния образ и нейната памет. Изважда снимката и притиснал я към гърдите си, както дете гушва любима играчка, се просва на паянтовото двойно легло, където е прекарвал самотен нощите си през последните три лета. Потъва почти мигом в дълбок, но неспокоен сън.

 

 

Разбира, че е превалило пладне, когато отваря очи в ранния следобед. Остава за миг дезориентиран, но малко по малко нещата се подреждат. Светът отвън е познат и обичан, но сега му причинява болка, сякаш гледката, от която най-много се нуждае, остава извън обсег. Пейзажът не му доставя никакво удоволствие. Също като снимката на жена му, която продължава да стиска в ръка, той остава далечен и някак отделен от него.

Рики отива в банята, за да се наплиска със студена вода. Образът в огледалото изглежда състарен. Вкопчил ръце в ръба на мивката, той си казва, че има много неща за правене и малко време, за да ги свърши.

Отдава се на обичайната лятна шетня. Посещение в хамбара, за да свали чергилото от старата хонда и да включи зарядното устройство за акумулатора, което държи там за тези моменти. След това, осигурил приток на нова енергия за машината, той се връща в къщата, за да свали покривките от мебелите и да премете на бърза ръка пода. В килера има стара четка за прах, направена от птичи пера, и сега той я взима, за да превърне цялото пространство на къщата в царство на весели прашинки, които кръжат в снопове слънчева светлина.

Както му е обичай тук, в Кейп Код, оставя вратата отключена, когато излиза. Ако го следят, което е напълно възможно, не иска Върджил, Мерлин или който и да е от антуража на Румпелщилцхен да влиза с взлом. Сякаш това омаловажава в някаква степен насилието. Не знае дали е в състояние да понесе още някое посегателство над своя свят. Жилището му в Ню Йорк, професионалната кариера, репутацията, всичко свързано с оня Рики, който бе смятал, че е, и всичко, което бе успял да изгради в този живот, е целенасочено и систематически разрушено. Усещане за крехка уязвимост започва да изпълва сърцето му заедно с чувството, че пукнатина в прозоречното стъкло, драскотина върху политурата, счупена чашка или огъната дръжка на лъжица биха му дошли в повече, отколкото е в състояние да понесе.

Приветства запалването на хондата с дълбока въздишка на облекчение. Натиска педала на спирачките и те му се виждат в ред. Предпазливо изкарва колата навън с мисълта, че сигурно така се чувства човек в навечерието на смъртта.

 

 

Доброжелателно настроен чиновник насочва Рики към стъкления офис на банковия директор. Самата банка е разположена в малка сграда с дъсчена фасада като на толкова много от старите къщи в района. Интериорът обаче е модерен като на всяка друга подобна институция, така че като цяло сградата обединява традицията с новото. Идеята се е сторила примамлива за някой архитект, но според Рики резултатът е творение, което не е нито едното, нито другото. Обаче е щастлив, че банката е тук и е отворена.

Директорът е общителен нисък мъж, с тумбак и плешива тонзура на главата, явно често излагана на слънце това лято. Той разтърсва енергично ръката на своя посетител. След това отстъпва крачка и му хвърля преценяващ поглед.

— Да не сте болен, докторе?

Рики отговаря след кратка пауза:

— Нищо ми няма. Защо?

Директорът махва сконфузено с ръка, сякаш иска да зачеркне току-що зададения въпрос.

— Простете моята неделикатност.

Рики си казва, че навярно стресът от последните дни е изписан твърде явно на лицето му.

— Пипнала ме беше една от ония летни настинки. Здравата ме разтресе… — продължава да лъже той.

Директорът кимва.

— Понякога са доста упорити. Надявам се, че сте се изследвали за лаймска болест. В нашите условия това е първото нещо, което ни минава през ума.

— Нищо ми няма — лъже отново Рики.

— Очаквахме ви, доктор Старкс. Предполагам, че ще заварите всичко в ред, но трябва да отбележа, че това е най-необичайното приключване на сметка, което съм виждал.

— Какво имате предвид?

— На първо място онзи опит за незаконно проникване в сметката ви. Това е достатъчно необичайно за място като нашето. А днес сутринта специален куриер донесе адресирано до вас писмо, което да ви бъде връчено от банката.

— Куриер… писмо?

Директорът му подава плик от експресна куриерска служба. Върху него са изписани имената на доктора и на банкера. Изпратен е от Ню Йорк. В карето отгоре е вписана пощенска кутия и името P. С. Скин. Рики поема плика, но не го отваря.

— Благодаря ви — казва той. — Съжалявам за безпокойствата.

Директорът изважда от чекмеджето на бюрото си по-малък плик.

— Поименен чек — съобщава той. — За сумата от десет хиляди седемстотин седемдесет и два долара. Съжаляваме, че ви губим като клиент, докторе. Надявам се, че няма да хукнете сега с чека в ръка към някой от нашите конкуренти.

— Няма — обещава Рики, забил поглед в хартийката.

— Да не би да продавате имота си тук, докторе? Бихме могли да помогнем…

— Не, нищо не продавам.

Директорът явно е изненадан.

— Тогава защо закривате сметката? Обикновено хората го правят при настъпване на някакви сериозни промени в живота им. Смъртен случай или развод. Банкрут понякога. Нещо трагично или от твърде голямо значение, което ги кара да преустроят цялото си съществуване. Да го започнат на нова сметка другаде. Но в дадения случай…

Директорът опипва почвата. Рики няма намерение да го осветлява. Продължава да гледа чека.

— Не знам дали това не създава определени неудобства. Може ли да получа парите в брой?

Директорът прави едва забележима гримаса.

— Не е съвсем безопасно да се разхождате с такава сума в брой, докторе. Не искате ли пътнически чекове?

— Не, но ви благодаря за загрижеността. Предпочитам в брой все пак.

Директорът кимва.

— Ей сега ще ги донеса. В банкноти по сто?

— Би било чудесно.

Рики остава сам за известно време. Смърт, развод, банкрут. Болест, отчаяние, депресия, изнудване, измама. Мисли си, че всяка от тези думи поотделно, както и всичките заедно, спокойно може да се използват за неговия случай.

Директорът се връща и дава на Рики трети плик, пълен с банкноти.

— Ще ги броите ли? — пита той.

— Не, имам ви вяра — отвръща Рики и прибира плика.

— Отлично, доктор Старкс, ако някога пак можем да ви бъдем от полза… ето картичката ми…

Рики прибира и нея, мърмори някакви благодарности. Обръща се да си тръгне, внезапно спира и пак поглежда директора.

— Казахте, че обикновено хората закриват сметките си, защото?…

— Обикновено, след като им се е случило нещо крайно неприятно. Искат да се преместят другаде, да започнат нов живот. Да сложат ново начало за себе си и близките си. Много от закриванията при нас, повечето, бих казал, са свързани със смъртта на възрастни хора, наши дългогодишни клиенти, чиито активи се изтеглят, за да бъдат вложени в по-смели и рискови начинания или на Уолстрийт от наследилите ги деца. Бих могъл спокойно да заявя, че почти девет-десети от закриванията при нас са свързани със смъртен случай. А може би повече. Затова вашите действия ме учудват толкова, докторе. Просто не се вписват в модела, към който сме привикнали.

— Това е крайно интересно — отбелязва Рики. — Не знаех, че е така. Но бъдете сигурен, че ако отново имам нужда от банкови услуги в този район, знам към кого да се обърна.

Тези думи предразполагат донякъде банковия директор.

— Винаги на вашите услуги — уверява го той, а Рики се обръща с мисъл за току-що наученото от банкера и тръгва към последните часове на своя предпоследен ден.

Когато се връща в къщата, безтегловният сумрак на настъпващата вечер е започнал да се спуска. Лете, казва си той, истински непрогледна тъмнина настъпва едва след полунощ. Щурци свирят в съседното поле, звезди изпъстрят небето над главата му. Всичко изглежда толкова тихо и мирно. В такава вечер човек не би трябвало да има грижи и тревоги.

Не би се изненадал да завари вътре Върджил или Мерлин, но къщата пустее в тишина. Запалва лампите и отива в кухнята, за да си направи чаша кафе. След това сяда до дървената маса, свидетелка на толкова много вечери, споделени с неговата покойна съпруга, и отваря писмото, получено в банката. Вътре в плика на куриерската служба има още един, върху който е напечатано само неговото име.

Рики разкъсва плика и вади един-единствен сгънат на четири лист хартия. В горната си част е като бланка, така че прилича на най-обикновено делово писмо. Там пише:

„Р. С. Скин

Частен детектив

«Взаимоотношения от всякакъв вид строго конфиденциални»

ПК 66–66

Пощенски клон «Чърч Стрийт»

Ню Йорк, КУ. 10008“

И следва кратко послание, издържано в най-обикновен сбит стил:

„Уважаеми доктор Старкс,

Във връзка с неотдавнашното Ви запитване в нашата служба имаме удоволствието да Ви уведомим, че наши оперативни сътрудници потвърждават правилността на Вашите предположения. За съжаление в настоящия момент не сме в състояние да Ви дадем подробности относно интересуващите Ви лица. Разбираме, че сте принуден да действате в съвсем кратки срокове. Така погледнато, не сме в състояние да Ви осигурим допълнителна информация. Ако нещата около Вас се променят в някакъв смисъл, можете да се свържете с нашия офис.

Сметката за извършените услуги ще изпратим след двайсет и четири часа.

С най-добри пожелания, Р. С. Скин, президент

Р. С. Скин, частен детектив“

Рики прочита писмото три пъти, преди да го остави върху масата.

За него това е крайно любопитен документ. Поклаща глава с нещо като възхищение и със сигурност — като отчаяние. Адресът, а и самата детективска фирма са несъмнена измислица^[2]. Но не тук е скрита гениалността на писмото. Гениалността му е колко незначително би изглеждало то в чиито и да било очи, освен за Рики. Всеки намек за връзка между него и Румпелщилцхен е вече заличен. Стихчетата, първото писмо, съвети и напътствия, всичко това е премахнато или откраднато от него. А това писмо дава отговор на интересуващия го въпрос, без да може да възбуди чието и да било външно любопитство. А и да възбуди, заинтригуваният несъмнено ще се види изправен пред непроницаема стена. Ще следва водеща наникъде следа.

Именно този аспект на посланието изглежда изключително интелигентен за Рики. Той знае кой иска смъртта му, макар да не може да го назове по име. Знае и защо се иска тази смърт. Знае още, че ако не изпълни желанието на този човек, той преспокойно ще извърши обещаното от самото начало. Да му изпрати окончателната сметка.

Известно му е, че настаналият през последните две седмици от живота му хаос ще изчезне яко дим заедно с настъпване на крайния срок. Измислената сексуална злоупотреба, която го съсипа в професионално отношение, парите, апартаментът, всичко онова, което се струпа на главата му за тези четиринайсет дни, ще загуби всякакво значение ведно с неговата смърт.

Но освен всичко това, казва си той, остава най-лошото: на никого няма да му пука.

През последните няколко години той самият се е изолирал и в професионално, и в социално отношение. Роднините, ако и да не са се отказали от него, отдавна не поддържат никакви връзки. Няма истински близки, нито истински приятели. На погребението му ще се съберат хора с официално облекло и подходяща за случая неискрена печал и фалшиво съжаление, изписани на лицата. Те ще са негови колеги. Вероятно част от бившите му пациенти, на които е успял да помогне, също ще присъстват на опелото. Лицата им ще бъдат искрени. Но основното в психоанализата е, че успешната терапия отвежда хората в свят без страх и депресии. За там ги е подготвял самият той дълги месеци и години. Така че как би могъл да очаква от тях сълзи и мъка.

Единственият човек с истински емоции ще бъде виновникът за неговата смърт.

Аз съм напълно сам, казва си Рики.

Каква полза, ако вземе това писмо, загради с червено името „Р. С. Скин“ и напише отдолу за нуждите на бъдещия следовател „Този човек ме принуди да се самоубия“?

Та той не съществува. Не и за някой местен полицай от Уелфлийт, Масачузетс, в разгара на летния сезон, когато престъпленията са главно в средите на заможните хора на средна възраст, които карат пияни на връщане от пореден купон, в богатските къщи, където избухват битови скандали, сред развихрили се тийнейджъри, които си купуват забранена дрога.

И друго, по-лошо: кой би повярвал? Всеки би си дал сметка за фактите, свързани с неотдавнашната смърт на любимата жена, с професионалния крах поради погазване на служебната етика, с неотдавна настъпилия финансов провал, с току-що унищоженото жилище — благодатна почва да покълне и да съзрее желание за самоубийство.

Такава смърт ще изглежда логична за всички. Включително за колегите му в Манхатън. Погледнато странично, самоубийството му ще бъде направо христоматиен пример. Никой не би открил нищо необичайно около него.

За миг Рики изпитва гняв към самия себе си: ти сам се превърна в толкова лесна плячка. Свива здраво юмруци и ги слага върху масата.

Поема дълбоко дъх и пита високо:

— Искаш ли да живееш?

Околното пространство мълчи. Той напряга слух в очакване на нечий призрачен отговор.

— Какво в живота ти си струва да го живееш? — пита отново той.

И пак единствен отговор са неясните шумове на лятната нощ.

— Можеш ли да продължиш, ако това ще струва живота на другиго?

Въздъхва отново и сам си отговаря с поклащане на главата.

— Имаш ли избор?

Тишина.

Рики проумява с кристална яснота: след двайсет и четири часа доктор Фредерик Старкс трябва да умре.