Джон Каценбах
Психоаналитикът (20)

Двадесета глава

Този последен ден от живота на Рики протича в трескава подготовка.

От магазина на местното яхтено пристанище купува две туби по двайсет литра. Те са боядисани в сигналночервено и се използват за лодки с извънбордов двигател. Избира най-евтините, като преди това грубо е поискал действие от страна на работещия в магазина тийнейджър. Момчето се опитва да го насочи към малко по-скъпи резервоари, снабдени с показалец за оставащото количество гориво, както и с клапани, които не допускат повишаване на налягането вътре над атмосферното, но докторът отхвърля тези предложения с презрение. Момчето го пита за какво са му два, а Рики си дава труд да отговори, че за изпълнение на неговата цел един не стига. Той симулира раздразнение и нетърпение и се държи крайно неприятно и агресивно чак до момента, в който плаща със суха пара от своя резерв. Веднага след приключване на покупката Рики се сеща за нещо и най-неочаквано настоява момчето да му покаже сигналните пистолети, с които разполага магазинът. Продавачът се подчинява и изважда пет-шест модела. Рики отново избира най-евтиния, като пренебрегва сведението, според което далекобойността му е нищожна и не може да изстреля ракета на повече от петнайсетина метра височина. Не обръща внимание и на информацията, че малко по-скъп модел изпраща заряда много по-нависоко, с което увеличава безопасността при употреба. Рики пак се държи с обидно пренебрежение, заявява, че няма намерение да използва пистолета повече от един път, и пак плаща в брой.

Рики е сигурен, че младежът е много щастлив да му види гърба.

Следващата спирка е в аптека от голяма фармацевтична верига. Отива в дъното на помещението и иска да говори с управителя. Отнякъде изниква човек с бяла манта и с малко прекалено официални обноски. Рики се представя.

— Искам да ми се изпълни една рецепта — заявява той. Съобщава на фармацевта личния си номер в Регистъра за фармацевтичен надзор. — Елавил. Трийсетдневна доза.

Аптекарят поклаща глава, но не като възражение, а по-скоро в израз на лека почуда.

— От доста време насам не съм го продавал, докторе. На пазара има вече по-нови препарати, по-ефикасни, с по-малко странични ефекти и във всички случаи не така опасни като елавила. Та това е направо антика. Почти никой не прибягва до него в наши дни. Имам на склад известно количество, което е все още в срок за годност, но убеден ли сте, че тъкмо това ви е необходимо?

— Без капка съмнение — отвръща Рики.

Аптекарят вдига рамене — един вид, направил е необходимото, за да насочи клиента към правилния избор.

— На чие име да ги изпиша?

— На мое.

От аптеката Рики се насочва към малко магазинче за канцеларски материали. Пропуска изобилието от картички с отпечатан текст за всякакви случаи — от поздрави за женитба до съболезнования при смърт — и взима топче евтина разчертана хартия за писма, дузина плътни пликове и две химикалки. На касата, където плаща покупките си, той се снабдява и с марки за писма. Трябват му единайсет. Младата жена на касата дори не вдига очи към него, докато го обслужва.

След като хвърля придобивките си върху задната седалка, докторът подгонва старата хонда по автострада №6 към Провинстаун. Този разположен на самия връх на полуострова град се намира в много особени взаимоотношения със съседните курортни селища. Той обслужва доста по-млад туристически контингент, а също и доста по-разпуснат. Гейове и лесбийки се срещат под път и над път, за разлика от по-консервативната среда на лекари, юристи, писатели и университетски преподаватели, които обитават пространството от Уелфлийт до Труро. На последните две места се почива, пият се коктейли, обсъждат се политически и литературни проблеми, както и случки, свързани с хорски раздели и разводи, семейни изневери, поради което там царят досада и скука. Лете животът в Провинстаун е подчинен на музикален ритъм и сексуална енергия. Тук не става дума за почивка и възстановяване на силите, а за тяхното максимално разходване и нови връзки. Това е място, където господстват младостта и животът. Минимална е възможността да срещне тук някой познат, дори и случаен. Ето защо това е най-подходящото място за снабдяване с поредните неща.

В магазин за спортни стоки се снабдява с малка черна раница като на учащите се. Купува си и най-евтиния възможен портфейл, а към всичко това — средно скъпи маратонки. Тези покупки са направени без много приказки и без излишно суетене, за да не бъде привлечено нечие внимание, така че пребиваването му в магазина да протече по най-баналния възможен начин.

От една дрогерия купува бързодействаща черна боя за коса, слънчеви очила, както и чифт регулируеми патерици от алуминий — не предпочитаните от контузени спортисти подпирайки за подмишници, а от другите, които използват хора с трайни увреждания, с ръкохватки на височината на бедрото и опора под лакътя.

Предстои му още една спирка в това градче и тя е при офиса на „Бонанза“. Той се помещава в тясна стая с едно-единствено гише и три стола за посетители. Отпред има асфалтиран паркинг за два-три автобуса. Изчаква с очилата на носа пристигането на автобус, доставил група туристи за уикенда, а после влиза вътре и бързо си свършва работата.

По пътя на връщане в хондата си казва, че времето днес едва ли ще му стигне. Слънчева светлина напира през предното стъкло, а през отворения прозорец нахлува жега. Настъпил е онзи час от летния следобед, през който хората започват да се надигат от нагорещения пясък, викат към децата да се измъкват от прибоя, събират чадъри, пешкири и ярко боядисани кофички, гребла и лопатки и поемат донякъде неприятния път назад към паркираните автомобили. Това е час на преход към привичните вечерни занимания: вечеря и кино, коктейл или кротко прекарване у дома с евтино романче с прегънати по ъгълчетата страници. Това е час, години наред прекарван от самия Рики под освежаващата щедрост на горещия душ, а след това в мирна беседа със съпругата за най-обикновени житейски неща: някое особено голямо затруднение в нечия терапия при него или упорит като магаре клиент — при нея. Дребни неща за запълване на времето, които все пак се превръщат в крайпътни камъни на щастливия им съвместен живот. Спомня си ги сега и се пита защо не си ги е припомнял през изминалите години след нейната смърт. Споменът не го натъжава, както често става при останал самичък партньор. Напротив, утешава го. Усмихва се, защото за първи път от месеци насам успява да чуе гласа й в своето съзнание. Пита се дали и тя се е сетила за всичко това през времето, през което се бе готвила да срещне смъртта: не за важните, изключителните неща в живота, а за тези дребните, които граничат с баналността и подлежат на толкова лека забрава. Поклаща глава. Сигурно е опитвала, раковата болка е толкова страховита, а в морфиновата мъгла спомените са били невъзможни за нея. Тази мисъл натъжава Рики.

Моето умиране изглежда по-иначе, казва си той.

Много по-иначе.

Влиза в бензиностанция на „Тексако“ и спира при една от колонките. Излиза от хондата и вади от багажника двата резервоара. Пълни ги догоре с обикновен бензин. Един от работещите тук хлапаци го забелязва и виква:

— Господине, трябва да оставите място за маслото, ако ще използвате горивото за извънбордов двигател. Някои слагат едно към петдесет, други към сто, но във всички случаи маслото се добавя в бензина…

Рики поклаща глава.

— Не е за извънбордов, благодаря.

Малкият настоява:

— Ама това са резервоари точно за тази цел.

— Вярно — съгласен е Рики, — но аз нямам подобен двигател.

Момчето свива рамене. Сигурно е от местните, казва си докторът. Гимназист най-вероятно, който не може да си представи, че резервоар ще се използва другояче, освен по предназначение, и който моментално е отнесъл клиента към категорията на летните навлеци. Това за местните означава леко презрение и дълбоко убеждение, че никой от Ню Йорк или Бостън няма и минимална представа за нещата в живота. Рики плаща, връща пълните вече резервоари в багажника — действие, което дори той свързва с повишена опасност — и отпрашва към къщи.

Временно оставя двете туби в дневната и отива в кухнята. Внезапно се усеща изтощен, сякаш е положил току-що неимоверни усилия. Изважда бутилка изворна вода от хладилника и жадно пие. Сърцето му сякаш ускорява своя бяг успоредно с топенето на последните часове от този ден и той си заповядва да запази спокойствие.

Рики слага върху масата топчето хартия, сяда, взима една от химикалките и написва кратка бележка:

„До Дружеството за защита на природата:

Моля да приемете приложената сума като дарение.

Не очаквайте повече, защото нямам повече, а и след тази нощ няма да бъда на разположение.

С уважение, д-р мед. Фредерик Старкс“

Сетне изважда стодоларова банкнота от запаса си и я запечатва заедно с бележката в един от пликовете.

Написва подобни послания и ги запечатва със същата сума в останалите пликове с марки. Остава само един. Прави дарения на Американската асоциация за борба с рака, на „Сиера Клуб“^[1], на Асоциацията за опазване на бреговата ивица, на CARE^[2], на Националния комитет на Демократическата партия. Във всеки отделен случай просто изписва името на организацията върху плика.

Когато приключва с това, поглежда часовника си и вижда, че наближава крайният час за подаване на обяви във вечерното издание на „Таймс“. Вдига телефона и се свързва със съответния отдел, както го е правил вече три пъти.

Сега обаче съобщението е съвсем друго. Никакви стихове, никакви рими, никакви въпроси. Само следното:

„Господин Р., вие печелите. Проверете «Кейп Код Таймс».“

Свършил и тази работа, Рики се връща на масата и някое време гризе края на химикалката. След това започва бързо да пише:

„До всички заинтересувани:

Направих това, защото съм самотен и не мога да понеса празнотата в своя живот. Не мога да понеса мисълта да причиня вреда още някому.

Обвинен бях в неща, за които съм невинен. Но имам вина за сторени грешки спрямо хора, които обичам, и затова предприемам подобна стъпка. Ще бъда благодарен на този, който изпрати по пощата подготвените от мен дарения. Цялото ми останало имущество да бъде разпродадено, а набраните средства да се разпределят между посочените вече организации. Каквото остане от имота ми тук, в Уелфлийт, да се придаде към защитената територия.

Към моите приятели, ако ги имам: простете.

Към пациентите ми: с надежда да ме разберете.

А към господин Р., който помогна много да стигна до това положение: надявам се да намерите собствения си път към ада в най-скоро време, защото ви очаквам там с нетърпение.“

Това писмо подписва със завъртулка, запечатва го в последния останал плик и го адресира до полицейския участък в Уелфлийт.

С боята за коса и раницата в ръка той се качва в банята на горния етаж. Следвайки точно приложените указания, Рики се появява след малко с почти гарвановочерна коса. Хвърля бегъл поглед към отражението си в огледалото, намира го малко глуповато. Изважда от шкафа някои износени летни дрехи, както и леко оръфано яке, и прибира всичко това в раницата. Друг кат дрехи е внимателно сгънат и оставен върху нея. След това навлича облеклото от днешния ден. Пъха фотографията на покойната си жена в един от страничните джобове на раницата. В друг прибира последното писмо от Румпелщилцхен заедно с малкото останали му документи, свързани със случилото се. Документите за смъртта на майката.

Отнася раницата, сгънатите дрехи, алуминиевите патерици и писмата в хондата и ги оставя на седалката до шофьора, редом с евтините очила и маратонките. След това се връща в кухнята и кротко изчаква да изтекат останалите часове на вечерта. Възбуден е, изпълнен с нетърпение и от време на време го пронизва тръпка страх. Полага голямо усилие да не мисли за нищо, мрънка си под нос, залъгва съзнанието си. Това, разбира се, не върши никаква работа.

Рики знае, че не може да причини смърт другиму, дори на някого, когото не познава, с когото е свързан по роднинска или брачна линия. Румпелщилцхен е прав по този въпрос още от самото начало. Нищо в живота му, нито неговото минало, нито безбройните дребни елементи от онова, което го изгражда през годините, от онова, което е станал, което тепърва би могъл да стане, не означава нищо пред подобна възможност. Той поклаща глава при мисълта, че господин Р. го познава много по-добре, отколкото той сам се познава. Знаел му е и кътните зъби от самото начало.

Рики не знае кого спасява в момента, но знае, че все трябва да е някой.

Помисли по въпроса, казва си той.

Малко след полунощ се надига. Позволява си последна обиколка из къщата, като си мисли колко скъпи са му всяко кътче, всяка неравност, всяко проскърцване на дъските.

Ръцете му потръпват леко, докато полива с първата туба горния етаж. Прави го старателно, разпределя равномерно бензина. Не пропуска и леглото.

Втората туба е употребена по същия начин на долния етаж.

В кухнята Рики пуска старата газова печка и помещението се пълни бързо с отчетлив мирис на развалени яйца, а печката свисти недоволно. Вонята се смесва с мириса на бензин, който е попил и в дрехите му.

С морския сигнален пистолет в ръка Рики излиза навън. Отива при хондата, запалва двигателя и я отдалечава от къщата, оставя мотора да работи, а колата е насочена към главния път.

След това си избира позиция срещу прозореца на дневната. Миризмата откъм къщата е като тази от ръцете и дрехите му. Мисли си колко неуместни са тук тези зловония, задушили уханието на орлови нокти и диви цветя, на сол и вода при всеки лек полъх откъм океана. Рики задържа дъха си, опитва се да не мисли върху онова, което прави, внимателно се прицелва и изстрелва една-единствена ракета право в централния прозорец. Тя процепва мрака с ослепително бяла следа между мястото, където е застанал, и прозореца. Разбива стъклото със силен звън. Очаквал е експлозия, но чува само тъпо тупване и веднага след това вижда сияние. След миг първите огнени езици се издигат от пода и обхващат цялата дневна.

Рики се обръща и тича към хондата. Докато я подкара, целият долен етаж вече гори. Поел по черния път, той чува зад гърба си експлозия — пламъците са стигнали до кухнята.

Решава да не се обръща назад, дава газ и потъва в нощта.

Рики кара внимателно и уверено до място, което знае от години и което се нарича Хоторн Бийч. Разположено е на няколко километра по тясна и усамотена асфалтирана алея, отдалечено от цивилизацията, ако не се броят няколкото стари потъмнели постройки горе-долу като неговата. Отпуска газта, докато минава край всяка сграда, която може да е обитавана. В околността има няколко плажа, които му вършат работа, но този е най-отдалечен и с най-малка вероятност да го изненада някоя среднощна тълпа тийнейджъри. Тук има неголям паркинг и вход към плажа, който обикновено се охранява от членове на местната организация за защита на природата, решила да запази малкото останали диви местенца в района. Паркингът побира не повече от двайсет и пет коли, а в девет и половина сутринта вече е пълен, защото плажът е особено живописен: широка и равна пясъчна ивица лежи в основата на петнайсетметрово възвишение от светъл пясък, украсено с шапка от пищна морска зеленина. Това е и едно от най-подходящите за сърфинг места на полуострова. Комбинацията привлича с красотата си семейства, а с вълните си — сърфисти. Вълните са високи и мощни, а има и течение, което допринася за силните усещания в техния спорт. В края на паркинга се вижда предупредителен надпис: „Силни течения и опасно мъртво вълнение. Да не се плува в отсъствие на дежурен спасител. Внимавайте!“.

Рики паркира до надписа. Оставя ключовете в колата. Пликовете с даренията слага на таблото, а писмото до полицията — точно в центъра на кормилото.

Взима раницата, сгънатите дрехи, маратонките и патериците и се отдалечава от колата. Оставя тези неща на височинката, на метър-два от дървен парапет, който очертава спускаща се към плажа пътечка, след като изважда от джоба на раницата снимката на жена си и я прибира в джоба на панталона. Чува шума от разбиване на вълните, лек югоизточен вятър бръсва лицето му. Звуците от прибоя го радват, защото означават, че вълнението се е засилило след залез-слънце и сега морските талази се блъскат като разярен сумист срещу бреговата линия.

Над главата му виси пълна луна, която хвърля призрачна светлина върху плажа. Тя улеснява донякъде хлъзгавия му, осеян с препятствия път от възвишението към плажа.

Както и бе очаквал, вълните пред него реват като някой пияница, разбиват се в брега със страховит трясък, захвърлят дълги парцали бяла пяна върху пясъка.

Малък студен вихър, понесен от вятъра, го бодва в гърдите, кара го да се поколебае, да си поеме дълбоко дъх.

След това Рики съблича всичко от себе си, включително бельото, и го сгъва в спретната купчинка върху пясъка, доста над следата, оставена от най-високата точка на прилива. Няма съмнение, че нея именно ще забележи първият стъпил върху хребета на възвишението на сутринта. Изважда хапчетата, купени следобед, и ги изсипва в дланта си. Оставя опаковката между дрехите. Трийсетдневна доза елавил, казва си той. Взета наведнъж, ще те събори още на третата или на петата минута. Последното, което прави, е да остави снимката на жена си до дрехите, като я затиска с едната обувка. Казва си: ти направи много за мене, докато беше жива. Направи още едно нещо, когато си мъртва.

Вдига глава и поглежда към огромната пустош на черния океан отпред. Звезди са осеяли небето сякаш с чувството, че е техен дълг да маркират границата между водите и небесата.

Нощта е подходяща да умре човек, казва си Рики.

А след това, гол като утринта, до която остават броени часове, бавно тръгва срещу побеснелите вълни.