Джон Каценбах
Психоаналитикът (24)

Двадесет и четвърта глава

Рики оставя седмиците да се източат в месеци, зимата на Ню Хампшир да го обгърне в хладните си пазви, да го скрие от всичко, което се е случило. Оставя животът му като Ричард Лайвли да се ниже и да трупа следи, междувременно не престава да добавя щрихи към другата личност — Фредерик Лазар. Ричард Лайвли ходи понякога на баскетболни мачове в университета, гледа от време на време внучето на своята хазайка, която доста скоро му гласува доверие, радва се на безупречна репутация в службата и спечелва уважението на своите колеги както от магазина, така и от помощния персонал в университета, като изгражда образа на весел шегаджия, на безгрижна личност, която не се отнася кой знае колко сериозно към нищо на този свят, освен към служебните задължения. Когато го питат за миналото, той или разказва някоя елементарна измислица, нещо, което няма с какво да се закачи в нечия памет, или отклонява въпроса с въпрос. Рики, някогашният психоаналитик, установява, че е голям спец в това отношение: в създаването на обстановка, в която хората си мислят, че говори за себе си, докато всъщност той говори за тях. Дори е изненадан от лекотата, с която му се удават тези опашати лъжи.

Започва да работи по някой и друг час като доброволен помощник в приют за бездомници, но бързо минава към друго занимание: два пъти седмично отговаря на гореща линия за потенциални самоубийци. Смяната му е от десет вечерта до два сутринта, което е най-интересното време от денонощието. Той е всеотдаен в тези среднощни разговори със стресирани студенти, необяснимо силно мотивиран от контакта с непознати хора, изпаднали в беда. Чудесен начин да поддържа във форма професионалните си умения. Когато затвори телефона, успял да убеди някой хлапак да не прибързва, а да потърси помощ от университетския медицински център, той си мисли, че макар и отчасти си плаща вината за грешката преди двайсет години, когато Клер Тайсън е дошла в кабинета му в клиниката, която така ненавиждаше, за да изложи болката си, а той не е обърнал внимание и не е съзрял надвисналата опасност.

Фредерик Лазар е друга персона. Рики изгражда неговия характер с коравосърдечност, която изненадва самия него.

Човекът фикция е член на фитнес клуб, където навърта километър след километър по механичната пътечка, за да нападне след това гарите и трупа ден подир ден мускули и сила, които преобразяват сухото, но доскоро отпуснато тяло на нюйоркския психоаналитик. Талията му се стяга. Раменете набъбват. Работи в усамотение и тишина, ако се изключи шумът от ходилата му по гумената пътечка. Започва да сресва назад светлата си коса, което му придава доста енергичен вид. Пуска си брада. Ледено чувство на задоволство от натоварванията, на които се подлага, обгръща сърцето му, особено когато установява, че вече не се задъхва от тях. Клубът предлага — главно за жени — курс по самоотбрана и Рики променя малко собствения си график, за да може да участва, да усвои основните прийоми на това изкуство, измамливите движения на тяло и крайници, поразяващите удари в гърлото, лицето или слабините. Жените отначало се чувстват притеснени от неговото присъствие, но със своята готовност да им е партньор при усвояване на различните хватки, бързо спечелва тяхното благоволение. Най-малкото те с удоволствие му нанасят удари по слабите места на тялото, защитени от предпазни бандажи. От негова гледна точка това е още един начин за укрепване на физика и дух.

Един съботен следобед в края на януари Рики преодолява снежни преспи и заледени тротоари, за да се добере до магазина за спортни стоки R&R, разположен доста надалеч от университетското градче в евтин мол от онези, в които се помещават магазинчета за автомобилни гуми с намаление и бързи автоуслуги. R&R — няма начин да се установи веднага какво точно означават тези букви — представлява скромно четвъртито помещение с пластмасови елени за мишени, ловни облекла, рибарски принадлежности, лъкове и стрели. Покрай една от стените са наредени ловни карабини и пушки, както и модифицирани бойни оръжия. Те нямат нищо общо със скромното изящество на полирано дърво и издължени цеви, характерно за традиционните им събратя. Сред тях са AR-15 и АК-47. Видът им е неприкрито военен, предназначението — ясно. Под дебело стъкло са наредени десетки и десетки пистолети. Стоманеносини. Хромирани. Оксидирани в черно.

Прекарва приятен час в обсъждане преимуществата на различните оръжия с продавача — брадат плешивец на средна възраст, издокаран в карирана червена риза и препасал револвер калибър 38 на внушителния си търбух. Разговорът включва сравнение между характеристиките на револвера и автоматичния пистолет: размери срещу откат, точност срещу скорострелност. Магазинът разполага със стрелбище в мазето: две успоредни пътеки, разделени с ниска преграда, наподобяват донякъде писти за боулинг. Електрическо устройство изнася мишените пред стена на около петнайсет метра разстояние с наредени чували с пясък. Дебелакът показва на Рики, който през живота си не е докосвал огнестрелно оръжие, как да се насочи цевта, как да заеме правилна стойка, хванал оръжието с две ръце, как да се изолира от околния свят, за да съсредоточи цялото си внимание върху спусъка, прицела и мишената. Рики изстрелва десетки куршуми, като започва с леките пистолети калибър 22, минава през 357 магнум и любимите на полицаите 9-милиметрови оръжия, за да стигне до 45, станали особено популярни през Втората световна война, чийто откат удря болезнено в дланта и през ръката стига до гръдния кош.

Спира се на нещо средно: 380 рюгер, полуавтоматичен, с петнайсетзаряден пълнител. Това оръжие заема нишата между гръмовитите полицейски пистолети и смъртоносните портативни оръжия, предпочитани от жени и професионални убийци. Рики спира своя избор върху същото оръжие, което е видял в куфарчето на Мерлин, докато пътуват двамата в онзи влак за Манхатън в онзи напълно чужд за него днес свят. Иска му се да изравнят сили, та ако ще и само в огневата мощ.

Попълва заявление за разрешително с името Фредерик Лазар, като използва фалшивата социална застраховка, създадена за целта.

— Ще трябват два дни — уведомява го дебелият. — Макар при нас да става несравнимо по-лесно, отколкото в Масачузетс. Как смятате да платите?

— В брой — отговаря Рики.

— Старомоден сте — казва продавачът с усмивка. — Нямате ли кредитни карти?

— Те усложняват живота.

— Рюгерът го улеснява.

Рики кимва.

— За това става дума.

Продавачът привършва с документите.

— Имате ли някого предвид за улесняването, господин Лазар?

— Странен въпрос — отвръща Рики. — Приличам ли ви на човек, който мрази шефа си? Или чийто комшия пуска песа си да му сере на поляната? Или пък, да речем, чиято жена го дразни прекалено често?

— Дума да не става — хили се продавачът. — В никакъв случай. Но от друга страна, не сме свикнали да виждаме нови физиономии тук. По-голямата част от клиентелата ни е постоянна — познаваме ги по лице, ако не по име. — Той поглежда формуляра. — Ще мине ли, господин Лазар?

— Естествено. Защо не?

— Нали и аз това питам. Мразя я тая бюрокрация.

— Законът си е закон — отвръща Рики.

— Така си е, мама му стара.

— А как стои въпросът с тренировките? — пита клиентът. — Какъв смисъл има да си купувам такова прекрасно оръжие, ако не мога да го владея като хората?

Продавачът кимва с разбиране.

— Имате пълно право по този въпрос, господин Лазар. Повечето хора си въобразяват, че щом купят оръжие, вече са напълно защитени. Ядец. Оттук се започва. Човек трябва да знае как се борави с това нещо, особено когато работата стане, да го кажем така, напечена. Например, когато някой ти тършува из хола, а ти си, да речем, по пижама горе, в спалнята…

— Именно — прекъсва го Рики. — Не бих желал да ме свари по бели гащи…

Продавачът довършва мисълта му:

— … и застреля жена ви или, не дай боже, котката. — Тук се засмива. — Макар че може това да не се окаже най-голямото зло на земята. Може даже и да почерпите после убиеца, ако сте женен за звяр като моя. С гадната й космата котка, от която само кихам.

— Та какво става със стрелбището?

— Винаги през работно време, стига да не е заето. Мишената е половин долар. Трябва да си купувате мунициите от нас обаче. И няма да прекрачвате този праг със заредено оръжие. Ще го носите празен, в пълнителите да няма нищо. Ще го зареждате тук под наше наблюдение. След това можете да стреляте колкото ви душа иска. Обадете се през пролетта. Организираме военна игра. Може да ви се понрави.

— Няма да пропусна — уверява го Рики.

— Искате ли да ви уведомя, когато пристигне разрешителното, господин Лазар?

— Нали казахте два дни? Аз ще намина. Или ще позвъня.

— Както решите — продавачът му хвърля изпитателен поглед. — Понякога получаваме отказ заради някоя глупост. Например ако има дребен проблем с някой от номерата, дето ми давате… Компютърът може да извади нещо, нали ме разбирате…

— Стават и фалове, така ли?

— Приличате ми на свестен човек, господин Лазар. Не ми се иска да ви откажат заради някоя тъпотия. Няма да е честно. — Мъжът говори бавно, предпазливо. Рики се вслушва в интонацията на гласа му. — Зависи при какъв служител ще попаднат вашите документи. Някои от федералните само вкарват данните и пет пари не дават. Други са по-настървени…

— Май ви се ще моите документи да попаднат в ръцете на правилния чиновник?

Продавачът кима.

— Не би трябвало да се знае кой точно извършва проверката, но аз познавам неколцина…

Рики измъква портфейла си и оставя сто долара на стъклото пред себе си.

Мъжът се усмихва отново.

— Не беше необходимо — казва той, но захлупва банкнотата с длан. — Ще имам грижата да случите на подходящ чиновник. Такъв, дето действа бързо и ефикасно…

— Добре — казва Рики. — Много мило от ваша страна. Наистина много мило. Ще съм ви задължен.

— Не е кой знае какво. Правим всичко възможно за доброто на нашите клиенти. — Продавачът пъха парите на Рики в джоба си. — Не се ли интересувате от карабина? В момента предлагаме на специална цена чудно оръжие трийсети калибър. С оптически прицел. Имаме и ловни пушки…

Рики го спира:

— Ще видим. Трябва правилно да преценя нуждите си. И то след като разбера дали ще имам някакви проблеми с разрешителното. Тия тук ми се виждат доста внушителни. — И той почуква с пръст стъклото над армейските оръжия.

— Едно узи или АК-47 с извит пълнител са в състояние много да ви помогнат при разрешаване на което и да било разногласие — уверява го продавачът. — Те успешно сломяват съпротивата и склоняват към отстъпки.

— Добре е да се знае това — признава Рики.

 

 

Той все по-добре овладява компютъра.

Като използва потребителското си име, провежда две отделни проучвания върху родословното си дърво, за да установи с трепет и изненада колко лесно е било за Румпелщилцхен да се добере до данните от оня списък, от който започна всичко. Петдесетината роднини на доктор Старкс изпълзяват върху екрана за броени часове. Рики лесно установява, че след като разполага с име, няма никакъв проблем да намери адреса. Покрай адреса — и професията. Елементарно е как Румпелщилцхен, разполагащ с колкото си иска време и енергия, се е добрал до информацията, свързана с всички тези хора.

Рики седи пред екрана леко изненадан.

Когато се появява неговото име при изпълнение на втората зададена компютърна програма и той вижда срещу него отметката „починал“, направо замръзва от изненада, макар че няма от какво. Усещането е същото, както при внезапно изникване на диво животно в светлината на фарове нощем, което мигновено изчезва в храстите от другата страна на пътя. Моментен страх, който също така за миг изчезва.

Той е работил десетилетия наред в свят на тайни, дълбоко скрити под пластове съмнения и заблуди, замъглени в паметта от натрупани години на нежелание да се погледне истината в очите, на депресия и самота. Ако психоанализата е — в най-добрия случай — бавен процес на освобождаване от страхове и заблуди, който води към осъзнаване на истините, компютърът е като еквивалент на скалпел. Факти и подробности изскачат на монитора при няколко натискания на клавишите. Този процес му е противен и в същото време го запленява.

Рики си дава сметка колко остаряла изглежда неговата специалност.

Разбира същевременно и колко минимални са били шансовете му в борбата срещу Румпелщилцхен. Като се връща към онези петнайсет дни от началото до инсценираната смърт, той без усилие разбира колко е било лесно за оня тиранин да предвиди всяка негова стъпка. Всяка негова реакция на поредното предизвикателство е лесно предвидима.

Рики мисли и върху друг аспект на тази идиотска игра. Всеки етап от нея е предварително разработен, всеки поврат е предвиден, както и всеки негов следващ ход. Страховитият режисьор го е познавал така добре, както той сам се е познавал. Усилията на Върджил и Мерлин са имали за цел да не му позволят да погледне събитията в перспектива. Те нагнетяват напрежение, като го карат да бърза, пълнят последните му дни с условия, карат го да усеща близостта и реалността на заплахата.

Всяко действие в тази игра е предварително описано в сценария. Като се започне от смъртта на Цимерман под мотрисата в метрото и се стигне до посещенията на Рики при доктор Луис в Райнбек и в амбулаторната канцелария в болницата, където някога е приел Клер Тайсън. Как постъпва психоаналитикът? Той установява прости, но абсолютно непоклатими правила. Всеки ден пет пъти седмично неговите пациенти се явяват в кабинета му по едно и също време, като известяват за пристигането си по точно определен начин. Тази твърда рамка им помага да съзрат някаква форма в иначе напълно объркания си живот. А успоредно с това да видят възможност за овладяването му.

Урокът е простичък: не бива повече да бъде предвидим.

Не е съвсем така, казва си той. Ричард Лайвли може да бъде нормален колкото си ще. Най-обикновена личност. Но Фредерик Лазар е съвсем друг.

Човек, лишен от минало, може да сътвори каквото си пожелае бъдеще.

 

 

Фредерик Лазар има библиотечна карта и започва да прониква в света на отмъщението. Насилие лъха от всяка страница, която чете. Чете история, пиеси, поезия и документална литература, набляга на криминалистиката. Поглъща романи, като се започне от миналогодишни трилъри и се стигне до готически произведения от XIX век. Знае „Отело“ почти наизуст, а после задълбава още по-дълбоко, в „Орестия“. Спомня си някои неща и отново прочита произведения, с които се е запознал в годините на своята младост. Отделя много часове на личността, от която е взел името си за електронния свят.

Попива действията на Одисей от промъкването му в трапезната зала, за да накаже женихите, до избиването на всички, които го бяха мислили за мъртъв.

Рики не е изкушен в света на престъпленията и престъпниците, но бързо се превръща в експерт, поне в степента, която може да му осигури печатното слово. Учи се от Томас Харис и Робърт Паркър, а също така от Норман Мейлър и Труман Капоти. Едгар Алън По и сър Артър Конан Дойл са размесени в произволен ред с наръчници на ФБР. Чете жадно „Маската на разумността“ от Хърви Клекли^[1] и научава непознати досега неща във връзка с психопатите. Запознава се с книги, които имат заглавия като: „Защо убиват те?“ и „А-Я, Енциклопедия на серийните убийства“. Чете за масови убийства и взривявания, за престъпления от страст, за идеални престъпления. Имена и събития изпълват съзнанието му: от Джак Изкормвача до Били Хлапето, Джон Уейн Гейси^[2] и убиеца Зодиак^[3], от миналото към настоящето. Чете за военни престъпления и снайперисти, за поръчкови убийци и сатанински ритуали, за гангстери и побъркани момчета, които отиват на училище с автоматична пушка в сака на лов за съученици, попрекалили със закачките.

За своя собствена изненада открива у себе си умение да разграничава двете личности, които съвместява. В мига, когато затваря поредната книга, описваща разнообразните мръсотии, които е в състояние да причини човек на ближния си, той изключва Фредерик Лазар и се връща в кожата на Ричард Лайвли. Единият изучава на теория изкуството да умъртвиш с гарота нищо неподозираща жертва, запознава се с аргументите против избора на ножа като оръжие за отмъщение, а другият чете вечер приказки на невръстното детенце на хазаите и научава наизуст любимите му сред тях. И докато първият се запознава задълбочено със значението на ДНК-анализа като доказателство в наказателния процес, другият същата вечер с часове убеждава надрусан студент да се откаже от опасно решение.

Джекил и Хайд, казва си той.

Установява още, че това перверзно съжителство на двамата му доставя определено удоволствие.

Сякаш животът е по-интересен, отколкото на онзи човек, който бе той, преди да се сблъска с Румпелщилцхен.

 

 

Късно вечерта в края на един пролетен ден девет месеца след своята смърт, Рики прекарва три часа на горещата линия в разговор с обезумяла от болка, изпаднала в дълбока депресия млада жена, която е позвънила с опаковка силно приспивателно на масата пред себе си. Той й говори в какво се е превърнал нейният живот и какъв би могъл да стане. Рисува словесна картина на бъдеще, в което няма мъка и тъга, съмнения и болка, довели я до сегашното състояние. Всяка негова дума тъче тънка нишка на надежда и когато двамата посрещат зората, тя се съгласява да се откаже от смъртоносната доза лекарства и да потърси специализирана помощ.

Той си тръгва по-скоро наелектризиран, отколкото изтощен, и решава, че е дошъл часът за първа стъпка.

Още същия ден, изпълнил служебните си задължения, се възползва от магнитната си карта за достъп до компютърната зала за студенти. Това е просторно помещение, разделено на кутийки, всяка от тях е с компютър, свързан с университетската централна мрежа. Настанява се в една от тях, въвежда личната си парола и влиза в системата. На лист, който е оставил от лявата си страна, е записал цялата информация, която е успял да събере до настоящия момент във връзка с жената, която е пренебрегнал професионално преди две десетилетия. Поколебава се малко, преди да направи този свой първи набег към скритата някъде в необятния електронен свят тайна. Съвсем наясно е, че може свободно и спокойно да доживее дните си като Ричард Лайвли. Животът на общ работник по почистването не е чак толкова лош, трябва да го признае. Пита се за момент кое е по-изгодно: да знае или да не знае — понеже е сигурен, че започне ли веднъж процеса по издирване на Румпелщилцхен и съучастниците му Върджил и Мерлин, никаква сила не може да го спре. Ще се случат две неща. Всички години, прекарани като доктор Старкс с убеждението, че разкриването на дълбоко заровена истина е достойно за уважение занимание, ще кажат тежката си дума, а Фредерик Лазар ще заяви собствените си права като изпълнител на изначалния план.

Рики води вътрешна борба. Сам не знае колко време продължава тя. Може би секунди, а може би часове, докато седи пред монитора с изтръпнали пръсти.

Казва си, че няма да е страхливец.

Въпросът е къде е страхът. В действието? Или в бездействието?

Когато взема решение, усеща как го залива студена вълна. Коя си ти, Клер Тайсън?

И къде се намират днес твоите деца?

Много са видовете свобода, казва си Рики. Постигнал е една от тях благодарение на убиеца Румпелщилцхен. Време е да намери със собствени сили своята.