Джон Каценбах
Психоаналитикът (17)

Седемнадесета глава

Рики сяда на дървена пейка насред гара Пенсилвания с броеве на „Поуст“ и „Нюз“ в скута, безразличен към околните човешки тълпи, приведен като едничко дърво в полето, огънато под напора на силен вятър. Всяка прочетена дума сякаш нахлува в неговото съзнание, обикаля и се върти като кола по лед, загубила управление, чиито колелета се плъзгат с безпомощен бяс, неспособни да спрат устрема й към неизбежен сблъсък.

И двата репортажа съдържат едни и същи основни факти: Джоан Ригинс, трийсет и четири годишна детективка от Транспортната полиция на Ню Йорк, е ударена от изчезнал веднага след произшествието шофьор на лека кола. Това се е случило снощи съвсем близо до жилището на пострадалата, докато пресичала улицата. Полицайката спешно е оперирана в Бруклинския медицински център, където се намира на командно дишане и в момента. Състоянието й е критично. Свидетели съобщават и за двата вестника, че са забелязали червен файърбърд понтиак да се изтегля скоростно от местопроизшествието. Подобна кола притежавал прогоненият от пострадалата съпруг. Макар самата кола да е все още в неизвестност, полицията разпитва бившия съпруг. Според „Поуст“ мъжът твърди, че неговата ярко биеща на очи кола била открадната вечерта преди инцидента. „Нюз“ разкрива, че срещу него има съдебна заповед за ограничен достъп, издадена по искане на детектив Ригинс за времето на бракоразводния процес, както и друга заповед, поискана от неназована нейна колежка, която първа се притекла на помощ на младата жена след тежкия инцидент. Същият вестник допълва, че през последната година на брака им съпругът нееднократно е заплашвал публично бившата си жена.

Случаят е мечта за таблоида, пълен с просташки намеци за пикантни сексуални тройки, бурни изневери и диви страсти, довели в крайна сметка до смъртоносно насилие.

Рики знае, че всичко е тотално невярно.

Не по-голямата част от фактите, разбира се, но нещо съществено: мъжът, когото разпитва полицията, не е шофьорът от произшествието, макар така чудесно да се вписва в образа на удобния за всички заподозрян. Рики знае, че ще им трябва доста време, за да започнат да вярват на твърденията на бившия съпруг, и още повече, докато проверят изцяло неговото алиби. Докторът предполага, че човекът със сигурност е подклаждал у себе си мисли и желания за подобно деяние, и подозира, че режисьорът на самото събитие е бил наясно по въпроса.

Рики мачка и извива страниците на „Нюз“, а после ги захвърля на пейката, сякаш току-що е извил врата на някакво дребно животно. Минава му през ума да се свърже с ангажираните по случая детективи. Или с шефа на Ригинс в Транспортната полиция. Опитва да си представи някой от нейните колеги, който изслушва неговото повествование. Поклаща глава с нарастващо чувство на отчаяние. Няма никаква вероятност някой да се отнесе сериозно към евентуалните му показания. Ни най-малка.

Накрая вдига с усилие глава, отново обзет от познатото усещане, че го наблюдават. Изучават реакциите му. Оценяват ги като в някакъв безумен клиничен експеримент. От тази мисъл чувства внезапно кожата си студена и лепкава. Настръхва. Оглежда огромното пространство на гарата. За няколко мига край него са се източили десетки, стотици, може би хиляди пътници. Но Рики изпитва чувство на безпределна самота.

Надига се и се затътря като пребит през чакалнята към стоянката за таксита. Точно на централния вход се е изтъпанил някакъв бездомник, който проси дребни монети. Това изненадва Рики, понеже му е позната провежданата от полицията политика на прочистване на по-представителните места от подобни елементи. Спира и пуска каквито монети намира у себе си в картонената чашка от кафе на просяка.

— Ето — казва му той, — не ми трябват.

— Благодаря, господине, благодаря — отвръща мъжът. — Бог да ви благослови.

Рики го позаглежда за момент, забелязва раните по ръцете, частично скритите от рошава брада лишеи по лицето. Мръсотия, кал, дрипи. Съсипан от уличния живот и душевно заболяване, този човек може да е на четирийсет, а може и на шейсет години.

— Зле ли ви е? — пита Рики.

— Не, сър, не, сър. Благодаря. Бог да ви благослови, щедри господине. Някоя монетка? — върти глава към друг минувач. — Някоя монетка? — почти тананика той привичната си песен, вече без да обръща внимание на все още изправения пред него Рики.

— Откъде сте? — обажда се неочаквано докторът.

Бездомникът го поглежда с внезапно недоверие.

— От тук — казва той предпазливо, като сочи тротоара под себе си. — От там — посочва улицата. — От всякъде — завършва дрипльото, извил ръце в кръг над главата си.

— Къде е домът ви?

Мъжът посочва челото си. Рики го разбира.

— Е, добре — казва той, — приятен ден.

— Да, сър, да, сър. Бог да ви благослови, сър — продължава напевно мъжът. — Някоя монетка?

Рики си тръгва с неочакваната мисъл дали този епизод няма да струва живота на бедния бездомник. Поема към такситата и се пита дали всеки, до когото се доближи поне за миг, не се превръща автоматично в мишена като детектив Ригинс, може би като доктор Луис. Като Цимерман. Една тежко ранена, един в неизвестност, един мъртвец. Равносметката: ако има приятел, не може да потърси помощта му, ако има любима, не може да отиде при нея. Ако има адвокат, не може да потърси съвета му. Не може дори да си направи пломба на внезапно заболял зъб, без да изложи на опасност живота на зъболекаря. Когото и да доближи, прави го уязвим.

Рики спира за миг и поглежда ръцете си. Отрова, казва си той.

Превърнал съм се в отрова.

Потресен от тази мисъл, отминава колоната таксита. Продължава пеша през града към „Парк Авеню“, а звуците и движението на града в неспирен поток се плъзгат край него, оставят го в пълна тишина, безчувствен към света наоколо, докато неговият собствен свят се свива с всяка следваща крачка. До апартамента са почти шейсет пресечки и той изминава цялото разстояние, без дори да си даде сметка за това, че диша.

Рики заключва своето жилище отвътре и се свлича в креслото си. Тук и прекарва остатъка от деня и цялата последвала нощ. Не смее да излезе, не смее да остане вътре, не смее да си спомня, не смее да остави съзнанието си пусто, не смее да будува, страх го е да заспи.

 

 

Очевидно е задрямал по някое време призори, защото, когато се пробужда, денят вече ври и кипи отвън. Вратът му е схванат и всяка става в тялото му протестира срещу принудително прекараната в седнало положение нощ. Надига се уморено и тръгва към банята, където си измива зъбите и плисва вода в лицето си, преди да се погледне в огледалото с мисълта, че напрежението е оставило отпечатък във всяка бръчка и всяка черта на това лице, което е негов образ за пред света. Минава му през ума, че от времето на последните дни в земния живот на жена му не е имал толкова отчаян вид, който в емоционално отношение, казва си печално той, изразява неговата непосредствена близост до смъртта.

Хиксовете в календара на бюрото запълват над две трети от датите.

Отново опитва да се свържа с доктор Луис в Райнбек и отново с предишния успех. Търси помощ от телефонния указател за района с надежда да е направена някаква промяна в номерата, но остава разочарован. Понечва да се обади в тамошната болница или морга, за да установи кое е истина и кое измислица, но не се решава. Изобщо не е убеден, че иска да научи истината.

Хваща се като удавник за сламка за една забележка, направена от доктор Луис в техния разговор: всичко сторено от Румпелщилцхен има за цел да приближи Рики към него.

Но каква друга цел, освен собствената му смърт, Рики не може да си представи.

„Таймс“ е вече пред вратата и той намира въпроса си в долния край на първа страница, поместен редом с обява, че се търсят импотентни мъже за провеждане на клинични изследвания. Коридорът пред жилището му е пуст и смълчан. Пространството пред асансьора е сумрачно и прашно. Самият асансьор скърца по пътя си. Всички останали врати, боядисани еднакво в черно, с еднакви на вид златисти номера по средата, остават плътно затворени. Хрумва му, че повечето обитатели са в отпуск.

Рики прелиства нетърпеливо вестника с надежда да намери отговора вътре, защото нали Мерлин чу неговия въпрос и сигурно го е предал на своя шеф. Но сега няма и помен от намеса във вестника. Това не го изненадва. Не допуска този човек да прибегне два пъти до една и съща техника, тъй като това би подкопало неговите позиции, би приближило жертвата му до неговата самоличност.

Мисълта да чака за отговор цяло денонощие е непоносима. Рики знае, че трябва да върви напред дори без външна помощ. Единственият ход, който може да измисли, е да провери регистрите на клиниката, в която е работил в онзи кратък период преди двайсет години. Това е удар в тъмното, разбира го много добре, но все пак е нещо при безрадостната перспектива просто да си стои и да чака изтичането на определения му срок. Облича се набързо и тръгва към вратата на апартамента. Застанал вече пред нея с ръка на бравата, той застива. Обзет е от силно безпокойство, сърцето му бие като лудо, слепоочията му пулсират. Сякаш някаква нажежена топка го прогаря отвътре, а ръката му върху дръжката на вратата видимо потръпва. Някакъв вътрешен глас направо крещи, настоява да си остане у дома, предупреждава, че е смъртно опасно да излезе от апартамента. За кратък миг той се поддава и дори прави стъпка назад.

Поема дълбоко дъх в усилие да овладее паниката.

Ясно му е какво става с него. Лекувал е много пациенти с подобни симптоми. Ксанакс, прозак, всякакви успокоителни, които са достъпни, принуждавал се е да ги предписва не един и два пъти въпреки принципното си нежелание.

Прехапва устна, разбрал простата истина, че да лекуваш другите е едно, а ти самият да изпиташ страдание е съвсем друго. Прави още една крачка назад с представата, че ако не точно пред вратата, то на улицата непременно го чакат опасности от всякакъв род. Цяла тълпа разярени демони изчаква появяването му вън. Обгръща го черен вихър и той съзнава, че ако излезе, с положителност ще загине.

В този чудовищен миг всяка негова клетка зове, заклина го да се върне, да се свре в кабинета, да се скрие.

Като специалист разбира клиничния смисъл на този страх.

Действителността е по-сложна.

Бори се срещу този стремеж към отстъпление, срещу нежеланието на тялото да му се подчини, също като в миг, когато си се навел за вдигане на голяма тежест, когато силата се възправя срещу тежестта, волята срещу гравитацията и всичко това се подрежда в едно уравнение, от чието решаване зависи дали ще вдигнеш и продължиш, или ще се откажеш и ще останеш с празни ръце. Такъв е този момент за Рики и той напряга всяка частица от останалата му енергия, за да преодолее чувството за пълен, безпросветен страх.

Също като хвърлил се в непрогледна и враждебна тъма парашутист, Рики отваря вратата и излиза навън. Първата стъпка е направо болезнена.

Когато най-после се появява на улицата, ризата му е цялата в петна пот, вие му се свят от изтощение. Сигурно е пребледнял, чорлав и с див поглед, защото някакъв младеж спира и го поглежда изумен, после се врътва и бърза да се отдалечи. Рики се насочва към ъгъла, олюлява се към мястото, откъдето по-лесно може да хване такси на едно от кръстовищата.

Там спира, избърсва лицето си и застава на бордюра с вдигната ръка. По някакво чудо тъкмо в този момент жълто такси заковава право пред него, за да слезе пътник. Рики протяга ръка към вратата да отвори на пасажера и същевременно да заяви по отдавна утвърден в града начин правата си върху тази кола.

От нея слиза Върджил.

— Благодаря, Рики — казва жената безгрижно. Нагласява тъмните очила на лицето си, усмихва се на смайването, изписано върху неговото. — Оставила съм ти нещо за четене в колата — добавя тя.

Без да пророни дума повече, се обръща и поема бързо по улицата. След секунди изчезва зад ъгъла.

— Айде, приятел, ще се возим ли? — подканя го нетърпеливо шофьорът.

Рики стои като вкопан на тротоара, хванал вратата с ръка. Наднича в колата и съзира оставен върху седалката брой на „Таймс“. Без да му мисли повече, скача вътре.

— Накъде? — пита шофьорът.

Рики понечва да отговори, но се сеща за друго.

— Тази жена, дето току-що слезе, откъде я качихте?

— Странна птица е тя — отвръща мъжът. — Познаваш ли я?

— Да. В известен смисъл.

— Абе, спира ме, разбираш ли, само на две преки оттук, после ме кара да спра ей там, отсреща, с включен таксиметър и си седи ей така отзад, нищо не прави, само се блещи през прозореца, долепила мобифон до ухото, ама нито говори по него, нито нищо, само слуша. Из един път вика: „Бързо карай ей там!“ — и сочи мястото, дето стоеше ти преди малко. Бута ми двайсетачка и вика: „Това е за таксата на оня човек, ясно ли е?“. Както кажете, госпожо, викам й аз и правя квото ми казва. И ето те тебе. Ама си я бива оная, а? Накъде сега?

Рики се позамисля и пита:

— Тя не каза ли накъде?

Шофьорът се усмихва.

— Каза като едното нищо, мамка му. Ама вика първо да те питам, да видим дали ще познаеш.

Рики кимва.

— Презвитерианската болница. Амбулаторията на Сто петдесет и втора улица.

— Бинго! — възкликва шофьорът, включва отново брояча и потегля.

Рики протяга ръка към оставения на седалката до него вестник. В същия миг му хрумва въпрос и той се навежда към отвора в преградата между шофьора и пътника.

— Ей — виква на водача, — онази жена каза ли какво да правите, ако дам друг адрес? Не на болницата?

Шофьорът се хили.

— Това някаква игра ли е?

— Може и така да се каже — отвръща Рики. — Но не от ония, които се играят за удоволствие.

— Не бих възразил срещу една-две игрички с тая дама, ако ме разбираш правилно.

— Напротив, бихте възразили — уверява го Рики. — Може да си мислите друго, но грешите.

Онзи кимва.

— Чувал съм такива истории, вярно е. Някои хубавици докарват повече бели, отколкото удоволствие. Не си струва входната такса, може да се каже…

— Много сте прав — отвръща Рики.

— Трябваше да те откарам в болницата, независимо от твоите инструкции. Каза, че сам ще се сетиш, като стигнеш там. Жената ми даде още петдесет заради това.

— Тя е паралийка — казва Рики и се обляга назад.

Дишането му е затруднено, а потта отново избива по ризата и люти в очите му. Взима вестника.

Открива каквото търси на тринайсета страница. Отново е надраскано с червен маркер върху голяма реклама за дамско бельо, пусната от прочут универсален магазин, така че буквите покриват стройната фигура на манекенката и замазват плитките бикини, които тя рекламира.

„Рики, близо си ти вече,

щом се връщаш надалече.

Чест, богатство пожела,

изостави клетата жена.

Ти напред се устреми,

тя пък се самоуби.

Но детето я видя,

иска да мъсти сега.

Бедно някога, но днеска не,

нищо няма да го спре.

Ти ще зърнеш тоз регистър,

но оправя ли те туй, мистър?

Щото, Рики, клети ти,

имаш само до три дни.“

Тези елементарни стихове, както и предишните, са подигравателни и цинични с цялата си детинщина. Напомнят му за тормоз в детска градина с присъщите му подигравки, пълни с обиди и жлъч. Но няма нищо детско в крайната цел, набелязана от Румпелщилцхен. Рики откъсва тази страница от вестника, сгъва я и я прибира в джоба на панталона си. Останалата част захвърля на пода. Шофьорът ругае под нос и води нескончаем разговор с всеки камион, лека кола, велосипедист или пешеходец, които се изпречват на пътя му. Особеното в тези монолози е, че никой не би могъл да разбере съдържанието им. Той не смъква стъклото, за да крещи мръсотии през отворения прозорец, не натиска ядно клаксона, както правят други, от негодувание заради мудното движение. Просто си говори, дава напътствия, предизвиква, управлява словото също както управлява колата, така че по някакъв странен начин се чувства съпричастен или най-малкото елемент от цялостната картина на живота отвън. Или пък като нейна канава. Зависи от гледната точка, казва си докторът. Доста необикновено е, мисли си той, да провеждаш десетки такива несподелени разговори всеки божи ден. После се пита дали пък за всички останали е по-различно.

Таксито го оставя пред грамадния болничен комплекс. Малко по-нататък съзира входа към спешното отделение със спряла пред него линейка и голям червен надпис отгоре. По гръбнака му пропълзява ледена тръпка, макар да е непоносима лятна жега. Този мраз е спомен от последните му идвания тук, които бяха по време на финалните посещения при съпругата, докато тя водеше последна схватка със смъртоносната болест. Лъчева терапия, химиотерапия и всякакви други хитроумни посегателства над нейното измъчено тяло. Онкологичното отделение е далеч оттук, но това не намалява усещането за безпомощност и страх, което отново го обзема също както при онези последни посещения в болницата. Вдига поглед към импозантните тухлени фасади. Минава му през ума, че е имал на три пъти вземане-даване с тази институция: първия, когато работи в продължение на шест месеца в психиатричната амбулатория, преди да се отдаде изцяло на частната практика; вторият, когато болницата бе включена в предългия списък на лечебни заведения, през които мина жена му по време на безплодната борба със смъртта; и този трети път, когато идва с надеждата да открие името на една пациентка, пренебрегната или зарязана от него навремето, за да се превърне сега в заплаха за живота му.

Рики се помъква напред, насочва се към входа, неизвестно защо отвратен от мисълта, че знае къде се пази болничния архив.

 

 

Някакъв шишко на средна възраст, навлякъл крещяща хавайска риза и панталон с цвят каки, и двете омазани с петна от мастило или храна, се е разположил пред шкафовете с архива и поглежда изненадано доктора в очите, когато чува неговата молба.

— Искате регистър отпреди двайсет години? — пита той с неприкрита интонация на недоверие.

— Всичко, каквото е останало на хартия от шестмесечния период, през който съм работил тук — повтаря Рики. — Всеки пациент получава личен номер и му се завежда досие, ако е идвал дори само един път. Това досие съдържа всичко, свързано с диагнозата и терапията на пациента.

— Не съм убеден, че това е прехвърлено в компютърната система — отвръща неохотно чиновникът.

— Обзалагам се, че е — заявява Рики. — Нека проверим заедно.

— Това ще отнеме доста време, докторе — възразява чиновникът. — Имам куп друга работа на главата…

Рики се замисля за момент, представя си лекотата, с която хора като Върджил и Мерлин убеждават други да им вършат дребни услуги само с показване на някоя банкнота. В джоба си има 250 долара и той изважда двеста, които оставя върху бюрото.

— Това би трябвало да улесни нещата — казва докторът. — Може би ще помогне да преместите моя проблем най-напред в купа.

Дебелакът се оглежда и като се убеждава, че никой не вижда, смита парите с длан.

— Докторе — започва той с лека усмивка, — цял съм на вашите услуги. — Прибира банкнотите в джоба си и шава с пръсти във въздуха. — Да видим какво можем да направим — добавя той, преди да защрака по клавиатурата.

Отнема им цялото оставащо до обяд време да съставят списък от номера на отделните досиета. Макар успешно да отделят от останалите интересуващия ги период, компютърът не може да определи дали става дума за мъж или жена, както и да свърже номера с името на определен лекар, който е поел конкретния случай. Шестте месеца на Рики в тази болница са от март до началото на септември. Чиновникът успява да елиминира досиетата преди и след набелязания времеви отрязък. Рики продължава да избистря критериите и успява да скъси периода до трите месеца на лятото отпреди две десетилетия. През този период в амбулаторията са открити двеста седемдесет и девет досиета на нови пациенти.

— Ако търсите определен човек — съобщава шишкавият, — ще трябва сам да проверите едно по едно всички тези досиета. Мога да ви ги извадя, но от там нататък се оправяте самичък. Няма да е лесно.

— Няма — съгласява се Рики. — Но и не съм очаквал друго.

Чиновникът завежда своя гост до малка метална маса край стената. До нея се мъдри обикновен стол и Рики сяда в очакване да му донесе съответните папки. Това отнема най-малко десет минути, но най-накрая на пода до масата се вдига купчина от 279 картонени папки. Чиновникът му дава жълтеникав бележник и някаква химикалка, свива рамене:

— Гледайте да ги оставяте в същия ред, та да не им търся после място една по една. И много внимавайте с приложенията, моля ви. Да не пъхнете документи от едно досие в папката на друго. Не че допускам някой отново да прояви интерес, нито пък ми е ясно за чий ги пазят още, но не аз създавам правилата. — И поглежда доктора. — Знаете ли кой създава правилата? — пита го той.

— Не — отвръща Рики и вдига първата папка. — Нямам представа. Най-вероятно ръководството на болницата.

Дебелият сумти презрително и се кикоти, докато се връща към мястото си пред компютъра.

— Нали сте психиатър, докторе? Мислех, че главната ви задача е да помагате на хората за създаване на собствени правила.

Рики не отговаря на казаното, но го отчита като вярна оценка за онова, с което се занимава. Проблемът е, че огромен брой най-различни типове налагат на други собствените си правила. Особено Румпелщилцхен. Отваря първото досие. Все едно отваря нечия памет, казва си Рики.

Часовете изтичат един подир друг. Чувства се като в някакъв водопад на отчаянието. Всяка папка съдържа име на пациента, адрес, координати на най-близък роднина, данни за застраховката, ако изобщо разполага с такава. Следва попълнен на машина формуляр с диагнозата, в който е очертано конкретното заболяване и състоянието на пациента. Има и предложения за терапия. Сбито и аналитично всяко име е сведено до психологическите характеристики на своя носител. Сухите слова не са в състояние да прикрият горчивата истина, която стои зад всяко първоначално посещение в тази амбулатория: сексуално насилие, гняв, наркотична зависимост, шизофрения, разбити илюзии — истинска кутия на Пандора в психиатричната област. Амбулаторията е родена от кампаниите през шейсетте години, от напъните да се прави добро на недотам успелите в живота, като стане здравеопазването достъпно и за тях. Да дарим, е ключовият израз от онези времена. Практиката се оказва значително по-груба и не така утопична. Градските бедняци страдат от огромен брой заболявания и болничното ръководство много скоро се убеждава, че полаганите усилия си остават капка в морето. Рики постъпи на работа тук като последна фаза на своята професионална подготовка. Така поне изглеждаше за него. Когато се присъедини към лекарския колектив, той беше изпълнен с идеализма и решимостта на младия човек. Помни с какво презрение към елитарния подход на своята професия прекрачи прага на тази амбулатория, решен да направи психоанализата достъпна за най-широки кръгове от отчаяни страдалци. Тази алтруистична нагласа издържа около седмица.

През първите пет дни на новата работа някакъв пациент разби бюрото му в търсене на опиати; друг дивак, който чуваше гласове, го нападна с юмруци; сеанс с млада жена бе прекъснат от разярен сводник, който връхлетя с бръснач в ръка и успя да я клъцне по лицето, както и да пореже ръката на един от охраната, преди да бъде усмирен; Рики се принуди да изпрати в спешното момиче на дванайсет години с тежки изгаряния от цигара по крайниците, което упорито отказваше да назове мъчителя си. Спомня си малката много добре: пуерториканка с меки, топли очи, гарвановочерни като косата й, тя пристигна с ясното съзнание, че е принудена да дойде тук от някакъв луд, а в скоро време лудата ще е самата тя, убедена, че насилието ражда насилие по механизъм, който е непонятен за правителствените програми и клиничните процеси. Тя нямаше никаква застраховка, нямаше и пари да си плати и Рики я прие пет пъти, колкото безплатни срещи позволява бюджетът, положи усилия да изкопчи информация за мъчителя, но без успех, понеже тя знаеше, че това ще й струва живота. Спомня си безнадеждността на онзи случай. Знае, че дори да е оцеляла, тя е все пак обречена.

Рики отваря друга папка и се чуди как изобщо е издържал половин година на това място. Спомня си, че през цялото прекарано тук време се бе чувствал съвсем безпомощен. И му идва на ум мисълта, че тази безпомощност не е по-различна от сегашната, когато е в ръцете на Румпелщилцхен.

С разбунени от тази мисъл чувства той потъва в дебрите на 279-те съдби на хора, които е срещал и лекувал преди толкова много години.

Почти две-трети от тогавашните му пациенти са жени. Както толкова много други, обречени на мизерия, те носят белезите на психиатричното заболяване така открито, както синините или раните от насилието, на което са всекидневна жертва. Видял е всичко, от наркомании до шизофрения, и ясно помни отвратителното чувство на безсилие, от което не може да се освободи. И бе избягал към върховете на средната класа, откъдето е дошъл и където проблемното самочувствие и съответните неприятности може да бъдат ако не излекувани, то поне докарани до състояние да бъдат приети. В тази клиника се бе чувствал глупак, защото на кой разумен човек би минало през ума, че е възможно с приказки да се помогне на тези изпаднали до дъното хора, да се облекчат душевните им мъки, докато истината е по-различна и може би малко кураж и един добър пистолет ще се окажат най-правилното решение. То бе взето от неколцина, стигнали до извода, че такъв край е за предпочитане пред безкрайните мъки.

Рики отваря нова папка и вижда своя почерк. Изважда тези бележки и се опитва да свърже името на корицата с написаното от него самия. Но лицата остават неуловими и неясни, потръпващи в далечината като нажежен въздух над лятна магистрала. „Кой си ти?“, пита се Рики. И продължава: „Какво стана с тебе?“.

На няколко крачки от него чиновникът изпуска химикалка и с едва чута псувня се навежда, за да я вдигне от пода.

Рики го наблюдава, докато той се изправя и отново забива нос в светещия пред него екран. И в този миг разбира нещо. Начинът, по който се е прегърбил леко над бюрото, нервното почукване с химикалката по плота, безмълвното отпускане върху стола, всичко това представлява език, който Рики би трябвало да разгадае още в първия миг или поне когато онзи загреба предложените му пари. Той тихо става и се приближава зад гърба на човека.

— Къде е? — пита докторът с глух глас, впил здраво пръсти в ключицата на дебелака.

— Ох! Кое? — Чиновникът е шашнат. Прави опити да се извърти, но натискът от пръстите на посетителя върху костите и плътта му силно ограничават неговите възможности. — Ох, бе! Какво ти става?

— Къде е? — повтаря въпроса си Рики с по-остър глас.

— За какво говорите? Мама му стара! Пуснете ме!

— Не и преди да ми кажеш къде е — отвръща Рики. Вече е протегнал и лявата си ръка, с която се кани да стисне за гушата своята жертва. — Не те ли предупредиха, че съм готов на всичко? Не ти ли казаха в какво състояние съм? Не знаеш ли, че може да откача всеки момент? Че може да те пречукам?

— Недейте! Моля! Ох! Нищо не ми казаха! Пуснете!

— Къде е?

— Взеха го!

— Не ти вярвам.

— Така е!

— Добре. Кой по-точно го взе?

— Мъж и жена. Преди две седмици. Дойдоха тук.

— Мъжът беше скъпо облечен, но крещящо? И каза, че е адвокат? А жената хубавица, така ли?

— Точно така! Те бяха. Какво, по дяволите, става?

Рики отпуска хватката и човекът мигом се дръпва от него.

— Господи — стене той и разтрива ключицата си. — За какво е целият зор?

— Колко ти платиха?

— Повече от вас. Много повече. Не му отдадох голямо значение. Някакво си досие от едно време, в което никоя жива душа не е надникнала от двайсет години насам. Какво лошо съм сторил?

— Те какво ти казаха?

— Мъжът каза, че се отнасяло до някакъв процес, свързан с наследство. Но ми даде визитна картичка и обеща да върне папката, след като си свърши работата. Не видях нищо нередно в цялата работа.

— Особено след като ти даде и парици.

Чиновникът гледа тъпо и свива рамене.

— Хиляда и петстотин. В новички банкноти. Измъкна ги, без окото му да мигне, като някакъв гангстер от стар филм. Две седмици се бъхтя аз за толкова пари.

Символиката на сумата не убягва от вниманието на Рики: петнайсет дни по сто за всеки. Поглежда купчината папки и се отчайва при мисълта за часовете, които е пропилял над тях. Сетне присвива очи и вперва злобен поглед в шишкото.

— Значи папката, която ми трябва, липсва?

— Съжалявам, докторе, нямах представа, че става дума за нещо толкова важно. Искате ли визитката на онзи човек?

— Имам си я вече — отказва Рики, без да отлепя втренчен поглед от чиновника. Той се върти на място от неудобство. — Та плащат ти те и отнасят папката, но ти не си чак такъв глупак, нали?

Мъжът леко потрепва.

— Какво искате да кажете?

— Каквото казах: не си толкова тъп. И не си прекарал толкова години в архивна служба, без да научиш някой и друг трик за опазване на собствената кожа, нали? Значи какво, липсва една папка измежду всичките тук, но ти се сети да направиш нещо, преди да я хване липсата.

— Какви ги приказвате?

— Не си им дал досието, без да го копираш, надявам се. Независимо от получената сума ти е хрумнало, че друг, дето може би ще се яви, казвам само „може би“, току-виж се оказал по-дашен от адвоката и жената. Даже може именно те да са те светнали, че някой ще дойде да я търси тая, точно тая папка, не съм ли прав?

— Може и да са го казали.

— И може би, само може би, на тебе ти е хрумнало, че е възможно да гушнеш още хиляда и петстотин, стига да си направиш копие, вярно ли е?

Мъжът кимва.

— Ще ми платите ли и вие?

Рики поклаща глава.

— Приеми като заплащане моето съгласие да не съобщавам за всичко това на шефа ти.

Чиновникът въздъхва тихо, обмисля положението и преценява най-накрая, че видът на неприятния посетител дава всички основания да повярва в сериозността на неговите намерения.

— Папката беше дебела — започва бавно той. — Успях да копирам само приемния формуляр и няколко страници бележки и препоръки, защипани към диагнозата.

— Давай ги тука — нарежда Рики.

Чиновникът се бави.

— Не ми трябва друга беля — обажда се той. — Ами ако още някой се изтърси да я търси тая пуста папка?

— Аз съм единственият заинтересуван — успокоява го Рики.

Шишкото се навежда и дърпа едно чекмедже. Измъква плик и го връчва на доктора с думите:

— Това е всичко. А сега ме оставете на мира.

Рики надниква в плика и съзира нужните документи. Устоява на порива да ги разгледа още тук с мисълта, че трябва да е съвсем сам, когато вземе да рови в тази толкова смущаваща част от миналото си. Пъха плика във вътрешния джоб на сакото.

— Това ли е всичко? — пита той.

Чиновникът се замисля за миг, а сетне измъква друг, по-малък плик, и го подава.

— И това. Вървят заедно. Но беше прикрепен отвън на папката. Не го дадох на онзи. Не знам защо. Предположих, че съдържанието му е известно, след като знаеше всичко за случая.

— Какво е то?

— Полицейски доклад и смъртен акт.

Рики поема дълбоко дъх и пълни дробовете си със застоял болничен въздух.

— Какво толкова важно може да е свързано с някаква просякиня, която се е довлякла в болницата преди двайсет години? — пита неочаквано дебелият.

— Допусната е грешка — отвръща Рики.

Онзи, изглежда, приема обяснението.

— И сега някой трябва да плаща?

— Така излиза — казва Рики, на път да напусне това унило помещение.