Джон Каценбах
Психоаналитикът (23)

Двадесет и трета глава

Рики не отваря портфейла на човека, преди да се върне на автобусната станция, като за целта прекосява града и сменя два пъти метрото. Изважда приличните си дрехи от шкафчето, където ги е оставил. В мъжката тоалетна се почиства малко, измива отчасти мръсотията по лицето и ръцете си с напоен в хладка вода тампон от тоалетна хартия, върху който е налял миришещ на хлебарки дезинфекционен сапун. С подобен бърше врата и подмишниците си. Нищо не може да направи с мазната мръсотия по косата, както и с тежката миризма на животно, които биха се премахнали единствено с горещ и обилен душ. Захвърля просешките дрехи в кофата за боклук и ги сменя с напълно приемливия панталон в цвят каки и спортната риза, които изважда от раницата. Разглежда отражението си в огледалото и стига до извода, че пак е прекосил някаква невидима линия и отново се е превърнал от обитател на ничията земя в жител на живия свят. Няколко движения с евтин пластмасов гребен допринасят още в тази насока, но той знае, че си остава някъде близо до ръба и на огромно разстояние от човека, който бе до неотдавна.

Напуска тоалетната и си купува билет назад до Дърам. До заминаването на автобуса има цял час и той взема сандвич и сода, с които се оттегля в един пуст ъгъл на чакалнята. След като се озърта наоколо, за да се убеди, че никой не го гледа, Рики развива сандвича в скута си. След това отваря портфейла, като го прикрива с храната.

Първото, което съзира в него, извиква върху лицето му широка усмивка на облекчение: оръфана и избеляла, но с напълно четливи букви и цифри карта с номер на социалната застраховка.

Напечатаното име е Ричард С. Лайвли.

Харесва му. Лайвли^[1]. Така се чувства за първи път от доста време насам. Вижда и друго благоприятно качество на това име. Малкото, Ричард, също се съкращава на Рики, така че няма да се налага да привиква към ново обръщение.

Отмята глава назад и поглежда неоновите лампи на тавана. Прераждане в чакалня, казва си той. Сто на сто съществуват много по-гадни места за влизане в този свят.

Портфейлът смърди на стара пот и Рики бързо преравя съдържанието му. Няма кой знае какво, но откритото в него е като находка в златоносна мина. В добавка към социалната карта Рики намира шофьорска книжка от щата Илинойс с изтекъл срок, библиотечна карта, издадена от Сейнт Луис в Мисури, както и Тройно А^[2] от същия щат. Нито един от тези документи няма снимка, с изключение на шофьорската книжка, в която са отбелязани лични данни като цвят на косата, очите, ръст и тегло и има съвсем избеляла и леко размазана снимка на Ричард Лайвли. Намира и клинична регистрационна карта, издадена от болнично заведение в Чикаго. Тя е белязана в единия ъгъл с червена звездичка. СПИН, казва си Рики. HIV позитивен. Значи е прав за лишеите по лицето. Всеки от документите посочва различен адрес на местоживеене. Рики ги прибира в джоба си. И разглежда две пожълтели от времето изрезки от вестник. Първата съдържа некролог за някаква починала на седемдесет и три години жена, а втората — статия, посветена на масови уволнения в завод за производство на автомобилни части. Некрологът е най-вероятно на майката, а статията се отнася за работата, която нещастникът е загубил, преди да се гмурне в морето на алкохола и безвремието, което на свой ред го изхвърля немил-недраг на безрадостните брегове на обществото. Тук именно го открива Рики. Той не знае какво е накарало човека да пропътува цялото разстояние от Средния запад до Източното крайбрежие, но това е добре дошло за неговите намерения. Шансът някой да направи връзка между документите и техния притежател е почти нулев.

Рики прочита набързо двете изрезки, гледа да запамети подробностите в тях. В некролога се споменава само още една близка — някаква домакиня от Ню Мексико. Сестра му навярно, казва си Рики, която отдавна е вдигнала ръце от брат си. Покойната е била библиотекарка, а преди това — училищна директорка, което е скромната причина да бъде почетена с некролог във вестник. В него се казва, че съпругът й починал няколко години по-рано. Заводът, осигурявал препитанието на Ричард Лайвли, произвеждал накладки за спирачки и паднал жертва на управленско решение за преместване в Гватемала, където ще произвежда същия артикул, но на много по-ниска себестойност. Подобни решения са тласнали не един и двама към бутилката и свързаните с нея последици, както е отлично известно на Рики.

Как е прихванал болестта си този човек, докторът не знае. От използвана многократно игла на спринцовка най-вероятно. Връща изрезките в портфейла и го пуска в най-близката кофа за боклук. Замисля се за болничната карта с нейната издайническа звездичка и след малко я изважда от джоба. Разкъсва я на две, после на четири, смачква я в опаковката от сандвича и я хвърля в същата кофа.

Знам вече достатъчно, казва си той.

Съобщението за пристигане на неговия автобус скърца почти неразбираемо от високоговорителите, избърборено от някакъв служител зад пластмасова преграда. Рики се надига, мята раницата през рамо и с дълбока въздишка укрива доктор Старкс в някаква недостъпна гънка на съзнанието си, за да направи първа стъпка в света като Ричард Лайвли.

 

 

Животът му започва бързо да добива нови очертания.

Само за седмица се хваща да работи на две места: първото е на касата в един местен Dairy Mart, където се труди по пет часа вечер, а сутрин пет часа продава чорапи на специализиран щанд в супер от веригата Stop & Shop. Този работен график оставя на Рики часовете от средата на деня свободни за другите му ангажименти. На никое от двете места не му задават прекалено много въпроси, макар управителят на супера да проявява подчертан интерес дали Рики участва в програма 12 стъпки^[3], на което той отговаря утвърдително. Оказва се, че човекът също участва, и снабдява Рики със списък на черкви и общински помещения за сбирки, отпуска му обичайната зелена престилка и го оставя да работи.

Използва номера на социалната застраховка, за да открие разплащателна сметка, в която внася остатъка от своето състояние. После вече Рики установява, че набезите в света на бюрокрацията не създават кой знае какви затруднения. Издават му дубликат на социалната карта, след като попълва формуляр и го подписва. Равнодушен чиновник от Управлението за контрол на МПС, без да погледне стария документ от Илинойс, му издава нова шофьорска книжка, този път с неговата снимка и подпис, със собствените му данни за коса, очи, ръст и тегло. Наема си пощенска кутия, в която да получава банковите извлечения и всякаква друга кореспонденция. Дори и рекламни каталози. Записва се в клуб за видеокасети под наем, както и в YMCA. Те му осигуряват още две лични регистрационни карти. Срещу пет долара друг чиновник му изважда дубликат на удостоверението за раждане на Ричард Лайвли.

Избягва да мисли за истинския. Оказва се лесно да лишиш пиян, болен и побъркан човек от собствения му портфейл, както и от неговата самоличност. Не спира да си повтаря, че стореното е по-приемливо, отколкото да му бе задигнал портфейла насила, но вътрешно съзнава, че не е кой знае колко по-приемливо.

Колкото повече се разширява личният свят на Рики, толкова повече намалява чувството му за вина. Обещава си да върне самоличността на Ричард Лайвли, когато ликвидира напълно смъртоносната зависимост от Румпелщилцхен. Само че не знае колко време ще му отнеме това.

Трябва да напусне час по-скоро мърлявото мотелче. Рики отива да потърси стаята, която се даваше под наем недалеч от сградата на общинската библиотека, и за негово облекчение табелката още е на същия прозорец на онази скромна дървена къща.

Има малък страничен двор, засенчен от короната на огромен дъб. Целият е осеян с яркоцветни детски играчки. Енергичен четиригодишен малчуган си играе с камион и фигури на войници в тревата, а възрастна жена, седнала на градински стол недалеч от него, се е задълбочила в брой на днешния вестник, което не й пречи да хвърля по някой поглед към детето. То издава звуци като шум на двигател и стрелба. На едното си ухо има слухов апарат.

Жената вдига поглед и забелязва застаналия пред входа непознат.

— Здравейте — обажда се Рики. — Тук ли живеете?

Тя кимва, сгъва вестника и пак поглежда към мястото, където играе детето.

— Да.

— Видях обявата. За стаята.

Тя го оглежда придирчиво.

— Обикновено я даваме на студенти.

— И аз съм нещо като студент — съобщава Рики. — Работя върху дисертация, но върви доста бавно, защото трябва и да се издържам. Наемният труд не помага особено много в научната работа — добавя той с усмивка.

Жената се надига от мястото си.

— В каква област ви е дисертацията? — интересува се тя.

— Криминология — отвръща Рики ни в клин, ни в ръкав. — Да ви се представя: казвам се Ричард Лайвли. Приятелите ме наричат Рики. Не съм тукашен — пристигнах неотдавна. И се нуждая от квартира.

Тя продължава да го изучава внимателно.

— Нямате ли семейство? Близки?

Той поклаща глава.

— Били ли сте в затвора? — продължава жената.

Рики си казва, че правилният отговор на този въпрос е „да“. Изпратен е в затвор от човек, когото изобщо не познава.

— Не — отвръща той. — Но въпросът ви ми е ясен. Бях в чужбина.

— Къде?

— В Мексико — лъже Рики.

— Защо сте били в Мексико?

Рики импровизира светкавично:

— Имам братовчед, който се установи в Лос Анджелис, но там се забърка в търговията с дрога и изчезна. Отидох да го търся. В продължение на шест месеца се движех в свят на тайни и лъжи. Това събуди интереса ми към криминологията.

Жената клати глава.

— Ясно. И защо избрахте именно Дърам? — Тонът й подсказва, че дълбоко я съмнява тази несвързана чужбинска история.

— Исках да замина колкото е възможно по-надалеч — отвръща Рики. — С моите въпроси за изчезналия братовчед не си създадох много приятели по онези места. Разбрах, че трябва да се отдалеча максимално от тамошния свят, и като погледнах картата, установих, че трябва да избера Мейн или поне Ню Хампшир. И ето ме сега тук.

— Не бих казала, че ви вярвам — отсъжда жената. — Звучи ми като изсмукано от пръстите. Откъде да знам, че може да се разчита на вас? Имате ли някакви препоръки?

— Всеки на този свят може да се снабди по всяко време с каквито си пожелае препоръки — отговаря Рики. — Струва ми се, че би било много по-мъдро от ваша страна, ако си направите собствени изводи, след като поговорите малко с мене и добиете лични впечатления.

Това я кара да се усмихне.

— Типичен нюхампширски подход към нещата. Добре, ще ви покажа стаята, макар все още да не съм напълно убедена.

— Имате право — отвръща Рики.

Стаята се оказва преустроено таванско помещение с миниатюрна собствена баня и място колкото за легло, бюро и голямо старинно кресло. До стената има скрин и празна етажерка за книги. Стаята е с красив арковиден прозорец, украсен с кукленски набрани розови завеси.

Той гледа към улицата. Стените са украсени с рекламни пейзажи от Флорида и Колорадо. Има също постер с момиче по бикини и с леководолазен апарат, както и със скиор, изорал следа в девствена снежна покривка. В ниша е скрит малък хладилник и масичка с електрически котлон отгоре й. Върху лавица над нея са подредени няколко кухненски съда. Рики оглежда добре организираното тясно пространство и си мисли, че то доста наподобява килия на монах, а тъкмо такъв се чувства той в момента.

— Не може да си готвите тук — предупреждава жената. — Кафе или да стоплите нещо — да, но не и готвене…

— Обикновено се храня навън — пояснява Рики. — Макар да не съм много по яденето, така или иначе…

Хазайката продължава да го изучава.

— Колко време възнамерявате да останете? Обикновено се договаряме за една учебна година…

— Това ме устройва. Ще подпишем ли договор?

— Не, думата ви е достатъчна. Режийните поемаме ние, но без телефона. Разполагате с отделна линия. Вие си решавате. От компанията ще го включат, щом кажете. Гости не се допускат. Нито силна музика. Никакви нощни шумове…

— И казвате, че обикновено я давате на студенти? — прекъсва я Рики с усмивка.

Тя установява противоречието.

— Е, сериозни студенти, стига да намерим такива.

— Сама ли сте с детето си?

Тя поклаща глава с лека усмивка.

— Въпросът ви ме ласкае. Той ми е внук. Дъщеря ми е на училище. Разведена е и завършва счетоводство. Аз гледам детето, докато тя е на училище или на работа, което означава през цялото време.

Рики кимва.

— Аз съм доста самотен човек — уверява я той. — И водя отшелнически живот. Работя на две места, което отнема доста време. А през останалото уча.

— Доста сте възрастен за тая работа.

— Човек никога не е достатъчно стар, за да научи нещо, не е ли така?

Жената пак се усмихва. И не престава да го наблюдава внимателно.

— Представлявате ли някаква заплаха, господин Лайвли? Или може би бягате от нещо?

Рики обмисля отговора си, преди да отвори уста.

— Спрях да бягам, госпожо…

— Уилямс. Джанет. Момчето е Евън, а дъщеря ми, която още не познавате, се казва Андреа.

— Е, тук ще се спра, госпожо Уилямс. Не съм извършил престъпление, не бягам от бивша съпруга и нейния адвокат, нито съм бил член на секта, предполагам, че такива неща си представяте. А колкото до въпроса дали съм опасен: защо ще бягам, ако съм опасен?

— Това е логично — съгласява се госпожа Уилямс. — Но нали разбирате: две сами жени с малко дете…

— Предпазливостта ви е напълно оправдана и аз в никакъв случай не ви се сърдя за разпита.

— Не знам доколко мога да повярвам на казаното от вас — признава жената.

— Толкова ли е важно на какво вярвате, госпожо Уилямс? Ще се променят ли нещата, ако ви заявя, че съм от друга планета и съм изпратен в Дърам, Ню Хампшир, със задача да проуча местните условия, преди да завладеем вашия свят? Или пък ако кажа, че съм руски шпионин, арабски терорист или друг подобен, който ви моли за дребна услуга: да го пуснете в банята, за да си направи една-две мощни бомби? Човек може да измисли цял куп истории, но в крайна сметка те всички са без значение. Истината, която е важна за вас, е следната: ще се държа ли прилично, ще бъда ли тих, ще си плащам ли редовно наема и казано с две думи, ще наруша ли с нещо спокойствието ви — вашето, на дъщеря ви и внука? Не изчерпва ли това всичко, което е важно за вас?

Госпожа Уилямс се усмихва.

— Май започвате да ми харесвате, господин Лайвли. Не знам дали ви имам доверие и с положителност не ви вярвам. Но ми харесва начинът, по който излагате нещата, а това означава, че сте изкарали първия тест. Какво ще кажете за един наем гаранция и един предплата, а след това да се договаряме месец за месец, така че ако едната или другата страна изпита някакво неудобство, да приключим набързо нещата?

Рики се усмихва и поема ръката на възрастната жена.

— Моят опит показва, че „да приключим набързо“ невинаги се получава. А как бихте дефинирали „неудобство“?

Хазайката се усмихва по-широко и не отблъсва ръката на кандидат-наемателя.

— Бих го дефинирала като набиране на телефон девет-едно-едно, последвано от разговор с мрачни типове в сини униформи. Така ясно ли е?

— Абсолютно, госпожо Уилямс — отвръща Рики. — Мисля, че се споразумяхме.

— Да се надяваме — отвръща жената.

 

 

Рутината се намества в живота на Рики със същата бързина, с която есента настъпва в Ню Хампшир.

Не след дълго управителят на супера повишава заплатата му, както и отговорностите, но същевременно се интересува защо не го е виждал на сбирките, така че се налага Рики да отиде на няколко пъти и дори да се изправи пред останалите участници и да разкаже набързо скалъпена типична история за съсипан от алкохола живот, която предизвиква съчувствено мърморене на събралите се мъже и жени, както и няколко сърдечни прегръдки впоследствие, приети гузно от Рики. Той харесва работата си в магазина и се разбира добре — без да допуска никого прекалено близо до себе си — с останалите колеги, шегува се с тях през обедната почивка, демонстрира приятелски чувства и умело прикрива своята изолация. Редовните инвентаризации му доставят особено удоволствие, което го навежда на мисълта, че подреждането на стоки по рафтовете не се различава особено от онова, което е правил до неотдавна с пациентите си. Те също имат нужда от преглед и презареждане на своите душевни лавици.

По-съществена промяна в живота му настъпва, когато в средата на октомври попада на обява за вакантно място в помощния персонал на университета. Той напуска работата си в супера и започва да мие пода и да бърше прах в университетските лаборатории по четири часа на ден. Изпълнява задълженията си с усърдие, което прави впечатление на прекия му началник. Но особено важно за него в случая е, че вече има униформено облекло, собствено шкафче за преобличане, както и служебна карта, която му осигурява достъп до компютрите в университетската библиотека. Рики се залавя със задачата да си изгради собствен свят.

Избира име за тази електронна действителност: Одисей.

Вече може да си създаде електронна поща, както и да навлезе в безбрежните води на интернет.

Заема се с изграждането на собствената си съвсем нова личност. Личност, която никога не е съществувала, но сега има своите претенции към този свят благодарение на скромна банкова сметка и минало, което може да документира. Част от документирането е лесно. Например получаването на нова карта за самоличност с друго име. Той наистина се чуди на наличието на буквално хиляди фирми, които с готовност изработват такива документи „само за развлечение“. Започва да си поръчва поредица шофьорски книжки и университетски карти. Осигурява си диплома от университета в Айова, випуск 1970, както и удостоверение за раждане от несъществуваща болница в Де Мойн. Успява дори да прибави името си към списъка на завършилите закрито вече католическо училище в същия град. Въвежда фалшив номер на социална застраховка. Въоръжен с този куп нови документи, отива в конкурентна на своята банка, в която вече е открил сметка с незначителен влог на името на Ричард Лайвли, за да открие още една, този път на ново име. Обмислил го е внимателно: Фредерик Лазар. Неговото малко име плюс името на съживения от Исус.

Със самоличността на Фредерик Лазар Рики започва своето издирване.

Замисълът му не е сложен: Ричард Лайвли е истинска личност, която ще води мирен и сигурен живот. Това ще бъде той. Фредерик Лазар е фикция. Между двамата няма да има никаква връзка. Единият ще съществува привидно нормално. Другият е измислен и ако някой някога прояви интерес към Фредерик Лазар, неизбежно ще стигне до задънена улица, установил, че той съществува само по документи. Може да върши престъпления, може да поема големи рискове, но в крайна сметка си остава само фикция, сътворена с определена цел.

Да издири оня, който съсипа живота на Рики, и да му отмъсти.