Джон Каценбах
Психоаналитикът (28)

Двадесет и осма глава

Рики бяга.

Багажът е събран надве-натри, гумите свистят, газ по шосето — той бяга от мотела в Ню Джърси и до болка познатия глас по телефона. Едва има време да измие фалшивия белег от лицето си. В рамките на една само сутрин, задал въпроси на неподходящо място, той превръща времето от съюзник във враг. Мислел си бе, че бавно и незабелязано ще се добере до самоличността на Румпелщилцхен, а сетне, установил точно всичко онова, което му е необходимо, пак така бавно и внимателно ще обмисли собственото си отмъщение. Ще се убеди, че всичко е подготвено, капаните са заложени, а след това ще се срещнат при равни условия. Но не би.

Не знае каква е връзката между кучкаря и Румпелщилцхен, но такава безусловно съществува, защото очевидно след неговото заминаване, докато си губи времето в гробището, онзи е въртял телефоните. Лекотата, с която са открили мотела, е плашеща. Трябва много по-внимателно да прикрива следите си.

Кара бързо назад към Ню Хампшир, като се мъчи напрегнато да прецени доколко е застрашено сегашното му съществуване. Необуздани страхове и безумни мисли тревожат съзнанието му.

Но над всичко е една идея — Рики не може да се върне към пасивността на психоаналитика. В онзи негов свят човек чака нещо да стане и едва тогава, преди да предприеме каквото и да било, опитва да осмисли и вникне в същината на движещите сили. Това е свят на ответни действия, на забавяне. На спокойствие и разум.

Попадне ли в мрежата на този свят, това ще му струва живота. Трябва да прояви активност.

Ако не друго, необходимо е поне да създаде впечатление, ако ще и измамно, че е също толкова опасен, колкото Румпелщилцхен.

Тъкмо отминава табелата „Добре дошли в Масачузетс“, когато го осенява идея. Забелязва пред себе си отбивка и така привичния за американския пейзаж надпис: „Търговски мол“. Излиза от магистралата и спира на паркинга пред мола. Миг по-късно е в хорския поток, устремен към множеството магазини, които продават почти едни и същи неща на почти еднакви цени, само че в различни опаковки, така създават у пазаруващите впечатлението, че имат право на избор в царството на това умопомрачително еднообразие. Забелязал черния хумор в тази ситуация, Рики решава, че мястото е подходящо за осъществяване на неговите намерения.

Не му отнема много време да открие редица телефонни автомати, разположени странично от масите на закусвалня за бързо хранене. Първият номер веднага изплува в съзнанието му. Зад гърба си чува монотонен шум от разговорите на хранещите се и той прикрива микрофона с ръка, след като набира цифрите.

— „Ню Йорк Таймс“, обяви.

— Добър ден — обажда се Рики с приятен глас. — Искам публикация в една от малките колонки на първа страница. — Бързо диктува номера на кредитната си карта.

Служителят записва и пита:

— Добре, господин Лазар, каква е обявата?

Рики замълчава за миг, а сетне казва:

— Играта на господин Р. продължава. Нов Глас.

Дежурният повтаря.

— Това ли е всичко? — пита той.

— Това е — отвръща Рики. — Имайте грижата „Глас“ да е заглавие.

Служителят потвърждава приемането на поръчката и затваря. Рики отива да си вземе кафе, дръпва и няколко салфетки. Намира празна маса надалеч от бъбрещите компании и се настанява там с химикалка в ръка, за да сръбне от горещата течност. Изключва съзнанието си от околната действителност и го съсредоточава върху онова, което трябва да съчини, като гризе от време на време края на химикалката, отпива от чашата — прави усилие да си успокои нервите и да обмисли добре своя ход. Салфетките използва за чернови и не след дълго, захвърлил няколко от тях, стига до следния резултат:

„Кой бях знаеш, не и кой съм днес.

Мисли си, ако искаш, до нощес.

Не ще е Рики — той умря.

Но друг възправя се на таз земя.

Възкръсна Лазар, ето че и аз,

настъпва значи нечий сетен час.

Една игра ту там, ту тук

ще ни изправи един срещу друг.

Получил съм добър съвет:

смъртта обича даже лошият поет.“

Рики се любува известно време на творението си, а после се връща при телефоните. Не след дълго се свързва с отдел „Обяви“ на „Селски глас“.

— Искам да пусна малка обява — съобщава той.

— Никакъв проблем, господине. Затова сме тук — отвръща дежурният.

Рики се забавлява с мисълта колко по-лесни са хората от „Глас“ в сравнение с колегите си от „Таймс“, но нали точно това е очаквал.

— Каква рубрика ще изберете?

— Рубрика ли?

— Ясно — казва гласът. — За първи път ви е. Значи така: БМ означава „бял мъж“. СМ ще рече „садомазохизъм“…

— Ясно — прекъсва го Рики. Обмисля положението и казва: — Значи пишете следното: „БМ, 50 г., търси господин Р. за много специални игрички…“.

Дежурният повтаря записаното и казва:

— Добре. Друго?

— А, да — отвръща Рики.

Диктува стихчето на дежурния, а сетне го кара да повтори два пъти, за да е сигурен, че всичко е точно. Когато приключва с повтарянето, служителят помълчава, а след това преценява:

— Е, това вече е нещо ново. Много различно. Кой знае какви хора ще откликнат. По-любопитните поне. А може и част от лудичките. Искате ли да платите за пощенска кутия? Можем да ви отворим специална линия, а вие ще проверявате обажданията по телефона откъдето си пожелаете и когато искате. Системата е такава, че никой друг няма достъп до обажданията.

— Направете го, моля — казва Рики.

Чува почукването по клавиатурата.

— Готово — обажда се мъжът. — Номерът на пощенската ви кутия е тринайсет-тринайсет. Дано не сте суеверен.

— Хич даже — успокоява го Рики.

Записва си номера за достъп до кутията върху една от салфетките и затваря.

Минава му за миг през ум да звънне на Върджил, но се отказва. Трябва да се погрижи за няколко други неща преди това.

 

 

В труда си „Изкуството на войната“ Сун-дзъ разсъждава колко е важно пълководецът правилно да избере полесражението. Да бъде то обвито в тайна, да осигурява преимущество на терена. Да не допуска противникът да прецени с какви сили разполага. Да има предимства, произтичащи от познаване на обстановката. Рики е убеден, че тази наука е приложима и към неговата война. Стихчетата в „Селски глас“ са нещо като изстрел към авангарда на противника, първоначален залп за привличане на вниманието.

Рики знае, че не след дълго някой ще се домъкне в Дърам, за да го търси. Това е гарантирано от номера на колата, запечатан в съзнанието на оня кучкар. Няма да е особено трудно да се стигне до Rent-a-Wreck и скоро някой ще се поинтересува там за името на наелия колата. Проблемът, пред който е изправен, е комплексен, но основният въпрос е ясен: къде би желал той да се проведе следващата схватка? Трябва да избере бойно поле.

Връща наетата кола, отбива се за малко в стаята си, а после — право в студиото на горещата линия, потънал в размисъл върху всичко това, несигурен относно времето, което му остава след излизане на публикациите в двата вестника, но сигурен, че то няма да е много. „Таймс“ излиза утре заран, „Гласът“ — в края на седмицата. Логично е да се приеме, че Румпелщилцхен няма да направи нищо, преди да е видял и двете съобщения. Засега той знае само това, че някакъв шкембо с размазана мутра, който се прави на детектив, е отишъл в кучкарника и е задал неуместни въпроси относно семейната двойка, която е осиновила детето заедно с брата и сестричката преди много години. Някой, който проучва една измама. Рики не се заблуждава: Румпелщилцхен ще се ориентира много бързо, ще установи веднага логическите връзки, ще разбере, че става дума за него. Свещеникът Фредерик Лазар си вре носа, дето не му е мястото, във Флорида. Частният детектив Фредерик Лазар се появява в Ню Джърси. Неговото преимущество, казва си Рики, е, че не съществува видима връзка между Фредерик Лазар и доктор Старкс, нито между Фредерик Лазар и Ричард Лайвли. Единият се счита за умрял. Другият продължава да тъне в анонимност. Седнал зад бюрото с много телефони в сумрачния кабинет, той се радва, че семестърът приключва. Очаква обаждания на побъркани от страх студенти, страх от предстоящите изпити, който в толкова много случаи води до депресия и стрес. Но с такива казуси Рики се справя сравнително лесно. Не допуска, че някой ще се самоубие заради изпит по химия, макар да е чувал и по-тъпи истории. Усамотен в пазвите на нощта, той установява, че способността му да се съсредоточи се усилва.

Задава си въпроса: какво искам да постигна?

Иска ли да убие човека, който го е принудил да инсценира собствената си смърт? Който отправи смъртна заплаха срещу неизвестен негов близък и направи на пух и прах всичко онова, което бе съграждал цял живот? Повечето книги и романи, които бе изгълтал през последните месеци, дават еднозначен отговор: да. Някой му е причинил голямо зло, следователно трябва да го открие и да му плати със същото. Да го убие. Око за око — това е същността на отмъщението.

Рики свива устни и си казва: много са начините да убиеш човек. Той е изпитал на собствен гръб само един от тях. Трябва да има и други, като се почне от куршум на убиец и се стигне до смъртоносна болест.

Избирането на подходяща смърт е от първостепенно значение. А за да направи верния избор, трябва да познава врага. Не просто да знае кой е, но преди всичко — какъв е.

А след неговата смърт трябва да продължи необезпокояван собствения си живот. Той не е някакъв камикадзе, който изпива традиционната предсмъртна чашка саке, преди да се срещне със смъртта си, за която никой на този свят не дава пукната пара. Рики иска да оцелее.

Той не си прави илюзии, че ще може да си върне личността и живота на доктор Фредерик Старкс. Няма да има занапред безоблачно всекидневие до кушетката с хленчещи богаташи четирийсет и осем седмици годишно. Това е минало и заминало.

Оглежда обстановката в малкото помещение, където е горещата линия. То се намира в един от страничните коридори на студентската медицинска служба. Тясна стая, не особено удобна, с едно бюро, три телефона и няколко спортни плаката в прослава на университетските отбори по лакрос, футбол и бейзбол със снимки на състезателите. Има също голяма карта на студентското градче, както и списък със спешни телефонни номера. С по-големи букви са напечатани правилата, които дежурният трябва да следва, ако се убеди, че потърсилият помощ страдалец наистина ще се самоубие. Правилата предвиждат обаждане в полицията, а операторът от 911 проследява връзката до местонахождението на потенциалния самоубиец. Тази процедура се изпълнява само в най-краен случай, когато нечий живот е в истинска опасност и трябва да се задействат съответните служби. Рики не е прибягвал до нея. През времето, когато е седял тук, винаги е успявал ако не напълно да вразуми, то поне да отложи изпълнението на взетото и от най-отчаяните решение. Често се е питал дали някой от младите хора, на които е помогнал, ще се изненада да научи, че благият, успокояващ глас от телефонната слушалка принадлежи на един от университетските чистачи.

И Рики си казва: това си струва да се запази.

Този извод го насочва към съответно решение. Ще трябва да отклони хрътките на своя преследвач от Дърам. Ако иска да оцелее за предстоящата конфронтация, Ричард Лайвли трябва да остане в безопасното лоно на своята анонимност.

Прошепва тихичко: „Обратно в Ню Йорк“.

Едва успял да подреди тези мисли, телефонът звъни. Вдига слушалката.

— Гореща линия — казва той. — Слушам ви.

Кратка пауза, а сетне се чува приглушено ридание. Следва порой от думи, които поотделно нищо не говорят, но взети заедно, казват твърде много:

— Не мога… не мога повече… това е прекалено… не искам… Господи, просто не мога… не знам…

Млада жена, казва си Рики. Няма и помен от фъфлене, значи изключена е намесата на алкохол или дрога. Среднощна самота и отчаяние.

— Нека говорим по-бавно — меко казва Рики. — Опитайте да ми разкажете за какво става дума. Не от самото начало, а само сега, в този момент. Къде се намирате?

Нова пауза, а след това:

— В спалното помещение.

— Добре — казва Рики и започва да опипва почвата: — Сама ли сте?

— Да.

— Няма ли с вас приятелки? Съжителки?

— Не. Съвсем сама съм.

— Винаги ли се чувствате така? Или само сега?

Този въпрос явно кара жената да се замисли.

— Ами разделихме се с моя приятел, а в следването е пълна скръб и като се прибера у дома, нашите ще ме убият, защото вече не съм отличничка. Май няма да взема изпита по литература и всичко е с главата на…

— И решихте да позвъните на този номер, нали?

— Исках да поговоря с някого. Нямам намерение да се наранявам…

— Много правилно сте постъпили. Този семестър може би не ви е от най-добрите.

Момичето се засмива малко тъжно.

— Може и така да се каже.

— Но предстоят още семестри, така ли е?

— Така е.

— А приятелят, той какво каза, защо ви напуска?

— Не искал да се обвързва точно сега…

— И това ви накара да се почувствате как? Потисната?

— Да. Беше като неочакван шамар. Имах усещането, че само ме е използвал. За секс, нали разбирате, а сега, когато лятото наближава, вече не му трябвам. Все едно е отхапал, опитал е и ме е захвърлил…

— Добре казано — отсъжда Рики. — Значи ви е обидил. Това е удар по самочувствието.

Следва нова пауза.

— Може би е така, но аз не съм го разглеждала в тази светлина.

— И така — продължава със същия равномерен и благ тон Рики, — вместо да бъдете потисната от мисълта, че нещо не ви е наред, трябва да сте ядосана на този кучи син, тъй като явно проблемът е свързан с него и неговата себичност, не е ли така?

Той почти вижда как младата жена кима. Това е типично за повечето обаждания: мисли си, че звъни заради травмата, нанесена от приятеля и слабия успех, но проблемът изобщо не е там, като се замисли по-сериозно.

— Намирам, че това е правилна оценка — обажда се момичето. — Копелето мръсно.

— Може пък да ви е по-добре без него. Не е само той на този свят — допълва Рики.

— Мислех, че го обичам — възразява жената.

— И сега боли, нали? Но болката не идва от това, че сърцето ви е наистина разбито. По-скоро причината се крие в мисълта, че сте били лъгана. С доверието ви е злоупотребено.

— Това звучи логично — казва тя. Рики усеща пресъхването на сълзите в гласа. След малко тя проговаря: — Сигурно ви се обаждат много като мене. Всичко ми се виждаше толкова значимо и безнадеждно само преди една-две минути. Плачех, хълцах и ридаех, а сега…

— Не забравяйте оценките — напомня и Рики. — Какво ще стане, когато се приберете у дома?

— Много ще се разочароват. Татко ще каже: „Не съм съгласен да харча спечелените с труд пари за твоите тройки…“.

Момичето се прокашля изтежко, след като е имитирало гласа на таткото. Рики се засмива, а то се присъединява към смеха му.

— Той ще го преживее — успокоява я някогашният психоаналитик. — Само не лъжете. Разкажете му всичко за неприятностите си, за приятеля и обещайте да оправите нещата. Той ще разбере.

— Прав сте.

— И така — казва Рики, — това е предписанието за тази вечер. Наспете се хубавичко. Зарежете учебниците. А утре заран си вземете много сладко кафе, дето да е фрашкано с калории. Седнете с него на някоя пейка в парка, отпивайте по мъничко и се наслаждавайте на прекрасната утрин. Ако пък случайно попаднете на въпросното момче, отминете го без внимание. Намерете друга пейка. Помислете си за всичко, което обещава лятото. Винаги има надежда нещата да се оправят. Трябва само да я намерите.

— Добре — казва момичето. — Благодаря ви, че ми отделихте от времето си.

— Ако в някой момент решите, че не сте в състояние да удържате нещата под контрол, трябва непременно да се обърнете към медицинската служба за специализирана консултация. Там ще ви помогнат да се ориентирате в проблемите и да ги преодолеете.

— Вие сте доста наясно с депресията — казва момичето.

— О, да — съгласява се Рики. — Така е. Обикновено тя е временно състояние, но в някои случаи не е. Първият вид е банален житейски спътник, но вторият представлява ужасяващо заболяване. Вие звучите като жертва на първия.

— Сега се чувствам по-добре. Може и шоколадче да си взема с кафето. Майната им на калориите.

— Ето това е приказка — заявява Рики. Понечва да затвори, но нещо го спира. — Знаете ли какво, дали няма да ми помогнете малко…

Момичето е ужасно изненадано.

— Аз… да помогна на вас?!

— Ами нали това е гореща линия — шегува се Рики. — Какво ви кара да мислите, че събеседникът не може да се нуждае от помощ?

Девойката мълчи, сякаш премисля очевидността на казаното.

— Добре, как бих могла да ви помогна?

— На какво играехте най-често като малка?

— Ами… най-често на игри със зарове и фигури.

— Не това. Имам предвид навън.

— Като гоненица или сляпа баба?

— Именно. Има ли такава игра, при която едно дете преследва друго, но същевременно и то самото е преследвано?

— Но не е гоненица или криеница, така ли?

— Не е.

Младата жена се колебае, а след малко започва да разсъждава на глас:

— Не е на държави, защото там е въпрос най-вече на бързина. Не е и скрий-търси, защото там пък се търсят предмети…

— Не, не, трябва ми нещо по-сериозно.

— Сещам се само за „Лисици и кучета“ — там се печели най-трудно.

— Как се играе това?

— Лете в полето. Правят се два отбора: лисици и кучета. Лисиците тръгват първи с аванс от петнайсетина минути. Носят пликове с накъсана хартия. На всеки десетина метра пускат по малко на земята. Кучетата ги следват. Целта е да се оставят лъжливи следи, двойни следи, да се набутат кучетата в някое блато, такива неща. Лисиците печелят, ако успеят да се доберат ненастигнати от кучетата до стартовата линия за определено време — обикновено два-три часа. А кучетата печелят, ако успеят да настигнат лисиците. Тогава лисиците се крият. Понякога се случва да се скрият успешно и да следят кучетата, без те самите да са откриваеми…

— Тъкмо такава игра ми трябва на мене — радва се Рики. — Кой отбор побеждава най-често?

— Това й е най-хубавото на тази игра — казва момичето. — Всичко зависи от изобретателността на лисиците и стръвта на кучетата. Така че всяка от двете страни може да победи по всяко време.

— Благодаря — казва Рики, въображението му вече ражда идеи.

— Късмет — пожелава девойката, преди да затвори.

Рики си мисли, че точно от това ще има голяма нужда: късмет.

 

 

Още на следващата сутрин започва подготовка. Предплаща поредния наем, но уведомява хазайките, че най-вероятно ще отсъства от града поради някакви свои дела. Обзавел се е със стайно цвете и ги моли да го поливат редовно. Най-елементарен способ за въздействие върху женска психика, казва си той: никоя жена не може да допусне, че човек, помолил да се грижат за саксията му, ще вземе да избяга. Говори с началника си в университета и получава накуп компенсации и отпуск. Шефът също проявява разбиране, улеснено от настъпващия край на семестъра, тоест намален обем на работата.

Превежда по електронен път от сметката на Фредерик Лазар сума в друга сметка, разкрита в манхатънска банка.

Прави цяла серия хотелски резервации на различни места в Ню Йорк за поредни дни. Всяка от тях гарантира с кредитната карта на Фредерик Лазар. Освен последната. Последните два хотела са почти един срещу друг в западния край на Двайсет и втора улица. В единия резервира две нощувки на името Фредерик Лазар. Вторият предлага специални цени при седмичен престой. Тук запазва две седмици, но с VISA картата на Ричард Лайвли.

Закрива пощенските кутии на Фредерик Лазар с препратка към предпоследния резервиран хотел.

Най-накрая прибира няколко ката дрехи, пистолета и мунициите си в една чанта и отива в бюрото на Rent-a-Wreck. Както и в предишния случай, наема скромна кола, само че си прави труда да остави по-ясни паметни следи.

— Нямате ограничение за пробега, нали? — пита той служителя. — Защото искам да отида до Ню Йорк и никак не ми се ще да ми набутате по десет цента на километър…

Служителят е младо колежанче, явно започнало временна работа за през лятото, и от набрания през първите няколко дни опит главата му е пропушила.

— Точно така. Нямаме ограничения върху пробега. Що се отнася до нас, ако щете обиколете света. Даже два пъти.

— Не, не. Имам бизнес в Манхатън — натъртва Рики. — Ще отбележа тамошния си адрес в долния край на формуляра. — Рики написва адреса и телефона на първия резервиран на името Фредерик Лазар хотел.

Момчето поглежда изпитателно износените джинси и отворената риза на Рики и кима подигравателно.

— Ясна работа. Бизнес. Щом казвате.

— Ако ми се наложи да продължа престоя си…

— Имате номера ни върху договора за наем. Един телефон и готово. Ще прибавим в сметката ви допълнителната сума, но ако не ни предупредите, след две денонощия звъним в полицията и обявяваме колата за открадната.

— Не бих искал да става това.

— Че кой би искал?

— И още нещо — подхваща Рики и внимателно обмисля какво ще каже.

— Какво? — пита момъкът.

— Оставих съобщение на един приятел с препоръка да наеме и той кола от вас. Колите са стабилни, цените — добри, няма много писане като при големите компании…

— Така е — съгласен е хлапакът.

— Но не съм сигурен дали го е получил.

— Кой?

— Приятелят ми. Той много пътува по работа. Също като мене. И винаги дебне за някоя изгодна сделка.

— И?

— И — отвръща Рики — ако се появи през някой от следващите дни и попита това ли е мястото, от което аз съм наел кола, искам да го обслужите както трябва.

— Добре — кимва момчето. — Стига да съм на смяна…

— Вие сте тук денем, нали?

Младежът отново кимва с вид, сякаш присъствието му на това място в началото на лятото е почти като да е в затвора, което си е горе-долу така.

— Тогава най-вероятно именно на вас ще попадне.

— Вярно.

— Та ако попита за мене, казвате само, че съм в Ню Йорк по работа. Той ми знае следите там.

Момъкът отново свива рамене.

— Няма проблем. Ако попита. Щото иначе…

— Иначе ясно. Само ако попита, ще знаете, че е моят приятел.

— Има ли си име тоя приятел?

Рики се усмихва.

— Разбира се. Р. С. Скин. Лесно се запомня. Господин Р. Скин.

 

 

На път по автомагистрала №95 към Ню Йорк Рики спира в три различни мола, всичките разположени край самия път. Единият е при Бостън, а другите два в Кънектикът — преди Бриджпорт и след Нюхейвън. И на трите места се шляе безцелно по централните коридори между магазини за дрехи и сладкарници, докато попадне на някой щанд за клетъчни телефони. В края на това триетапно пазаруване той разполага с пет апарата, всичките купени на името Фредерик Лазар, всичките заредени със стотици минути и осигурена евтина тарифа за далечни разговори. Договорите са сключени с четири различни оператора. При попълване на всеки едногодишен договор продавачът неизменно пита дали има друг сключен на същото име и Рики всеки път отговаря, че няма. И всеки път търговецът не си прави труда да провери истинността на това твърдение. Рики плаща за функция идентификация на търсещия абонат и всички други екстри, така че продавачите бързат да попълнят документите.

Снабдява се също с не много скъп лаптоп, както и с чанта, в която да го носи.

В първия хотел пристига рано привечер. Оставя колата на открит паркинг близо до Петдесета улица, а после отива с метрото в разположения в Китайския квартал хотел. Регистрира се при администратор на име Ралф, белези от шарка загрозяват физиономията му. Ралф го посреща с безразличие, нарушено за миг от едва прикрита изненада, когато установява, че кредитната карта, издадена на името Фредерик Лазар, наистина действа. Изненада предизвиква и думата „резервация“. Изглежда, тук не си служат прекалено често с тази форма на хотелиерски услуги. Някаква проститутка му хвърля едновременно изкусителен и оценяващ поглед в коридора, но той поклаща глава и потъва в стаята си. Мястото се оказва точно такава дупка, каквато е очаквал. Освен това е от хотелите, в които фактът, че влиза без багаж, за да излезе по същия начин четвърт час по-късно, не впечатлява абсолютно никого.

Взема друга линия на метрото към последния в списъка на резервации хотел, където е наел с намаление апартамент за две седмици. Тук се превръща в Ричард Лайвли и едва разменя някоя дума с администратора. Старае се да привлича колкото е възможно по-малко внимание към себе си, когато се оттегля в стаята.

Излиза вечерта да си купи няколко сандвича и кутии безалкохолно. После посвещава времето си на размисли и кроежи, прекъснати от самотна нощна разходка.

От кратко преваляване уличният асфалт блести. Лампите хвърлят кръгове унила жълтеникава светлина. Нощният въздух е топъл, идва лято. Оглежда улицата и му минава през ум, че никога не си е давал сметка какво царство на сенките е всъщност Манхатън нощем.

Крачи бързо по безлюдните тротоари, докато намери телефонна кабина. Време е да провери съобщенията си.