Джон Каценбах
Психоаналитикът (7)

Седма глава

Духът на Цимерман сякаш му се присмива.

Настъпило е утро след кошмарна нощ. Сънят не го глези много-много, но когато все пак успява да се унесе, сънува живо и фантастично покойната си жена, седнала до него в яркочервена двуместна кола, която не е виждал, но за която знае, че му принадлежи. Паркирали са на дълбокия пясък на някакъв плаж недалеч от лятната си къща. В съня на Рики сиво-зелените води на Атлантическия океан, както се оцветяват преди буря, напират все по-близо и по-близо, заплашват да погълнат колата и той се мъчи с все сила да отвори вратата, обаче отвън вижда ухиления и цял в кръв Цимерман, който я натиска и не му дава да излезе. Колата не ще да запали, но той бездруго знае, че гумите й са до осите затънали в пясъка. Мъртвата му съпруга в този сън остава мълчалива и спокойна, някак изпълнена с доброжелателно очакване, и за него не е никак трудно да разтълкува всичко това, застанал гол под хладната струя от душа, която се лее, ни студена, ни топла, по темето му напълно в тон с унилото настроение. Рики навлича избелял и износен панталон в маскировъчен цвят, оръфан по ръбовете и с всички останали белези на дългогодишна употреба, за каквито тийнейджърите с готовност плащат допълнително, но които в неговия случай са просто спомен от многото години безпощадно носене през летните отпуски — единственото време, когато го обува. Нахлузва си също толкова износени мокасини, а сетне облича синя риза, до такава степен охлузена, че не може да се носи по друго време, освен през уикенда. Прокарва един гребен през косата си. Поглежда отражението си в огледалото и установява, има всички външни белези на преуспяващ мъж, който се готви за летния си отпуск. Минава му през ум мисълта как години наред се събужда с ведро чувство на първи август и оживено навлича старите бойни доспехи, които са явен знак, че за предстоящия месец той напуска грижливо изграденото и организирано ежедневие на психоаналитик от горната източна част на Манхатън, за да го замени с нещо съвсем различно. Отпускът за него е свързан с градинска кал по ръцете, пясък между пръстите от продължителни разходки край брега, четене на популярни романи и от време на време по някоя от ония злощастни измишльотини, помпозно наречени „Кейпкодери“, а всъщност — нищо повече от водка с боровинков сок. Този отпуск не обещава нищо подобно, макар в пристъп на дебелоглавие или може би в опит да заблуди съдбата той пак да се е издокарал в традиционното за август облекло.

Поклаща глава и се повлича към малката кухня. За закуска си приготвя препечена филия пшеничен хляб и чаша черно кафе, което си остава горчиво, независимо от броя на добавените лъжички захар. Дъвче препечения хляб с безразличие, което го смайва. Пълна липса на апетит.

Отнася бързо изстиващото кафе върху бюрото си в кабинета, където се мъдри и писмото от Румпелщилцхен. От време на време хвърля потаен поглед през прозореца, сякаш се надява да съзре голото тяло на Върджил, щръкнало на отсрещния тротоар или пък курдисано на някой от прозорците на отвъдната фасада. Знае, че е някъде наблизо, или поне вярва, че е така, след казаното от самата нея.

Рики потръпва, без да ще. Вторачва се в писмото.

В един момент му се завива свят и го залива гореща вълна.

— Какво става тук? — пита се високо той.

Струва му се, че в стаята се вмъква Роджър Цимерман, все така претенциозен и противен в смъртта, какъвто бе приживе. И както обикновено очаква отговори за всичките си криво поставени въпроси.

Отново набира телефона на мъртвия с надежда някой да отговори. Рики е убеден, че трябва да поговори с някого за смъртта на Цимерман, но с кого точно, няма представа. Майката продължава необяснимото си отсъствие и Рики съжалява, задето не се е сетил да попита детектив Ригинс за нейното местонахождение. Сигурно е у съседи или пък в болница. Цимерман има по-малък брат в Калифорния, с когото поддържа нередовна връзка. Той работи нещо във филмовата индустрия на Лос Анджелис и не проявява никакво желание да се разправя с чепатата си и почти инвалидизирана майка, което предизвиква яростни оплаквания от страна на Цимерман. Той бе човек, който се наслаждаваше на окаяния си живот, който предпочиташе да хленчи и да се оплаква от него, вместо да му се опълчи и да го промени. Именно това го прави крайно неподходящ кандидат за ролята на самоубиец. Онова, което според полицията и колегите му е признак на отчаяние, в очите на Рики е най-чиста проба удоволствие. Той живее в името на своите фобии. Задачата на Рики като психоаналитик е да го мобилизира с цел промяна. Той чака момента, в който пациентът най-подир ще разбере колко осакатен е собственият му живот, изпълнен с недоволство и гняв. Моментът, когато промяната ще стане вероятна, е наистина опасен, защото тогава Цимерман може да изпадне в още по-дълбока депресия при мисълта, че изобщо не е било нужно да пропилява всички години по начина, по който го е допуснал. Той ще бъде особено уязвим, когато осъзнае количеството на пропиляното време. Това ново съзнание може да крие смъртна опасност.

Но този миг бе на месеци, а най-вероятно на години отдалечен в бъдещето.

Цимерман продължава да пристига всеки ден за сеансите си, продължава да гледа на психоанализата като на петдесетминутна възможност за изпускане на парата, нещо като свирка на локомотив, която само чака дръпването на машиниста. Каквото е успял да научи до момента, използва единствено да отваря нови пътища за гнева си.

Оплакването му носи удовлетворение — той не е скован от мирова скръб и отчаяние.

Рики поклаща глава. През неговата двайсет и пет годишна частна практика са се самоубили трима пациенти. Двама от тях му бяха изпратени в твърде напреднал стадий на психическо разстройство, вече проявили повечето класически признаци за надвиснала опасност, и посегнаха на живота си малко след началото на неговата терапия. Изпитваше чувство на безсилие и в двата случая, но не и усещане за вина. За третия случай обаче Рики не обича да си спомня, понеже става дума за негов дългогодишен пациент, той не съумя да овладее разпада на личността му дори с лекарства, чийто противник е по принцип. От години не се е сещал за него и никак не му бе приятно да го споменава пред детектив Ригинс, макар да бе спестил подробностите пред тази груба и едва-едва проявила интерес жена.

Потръпнал за миг, сякаш в стаята внезапно е нахлул студен въздух, Рики си мисли: това беше христоматийно самоубийство. Нищо общо със случая на Цимерман.

Но идеята, че са го блъснали под летящия влак, за да бъде внушено нещо на самия него, му се вижда чудовищна. Бодва го право в сърцето. Тя е нещо като искра, бавно падаща над локва бензин.

Подобна идея звучи абсолютно неправдоподобно. Представя си как влиза в твърде ярко осветеното и умерено замърсено помещение на детектив Ригинс, за да я уведоми, че някакви непознати умишлено убиват човек, когото нито знаят, нито познават, с единствената цел да принудят него самия, доктор Старкс, да се намеси против волята си в някаква измислена от тях извратена игра на живот и смърт.

Всичко това е вярно, казва си още Рики, но би звучало съвсем невероятно за ушите на нископлатена и преуморена служителка на Транспортната полиция.

И в същия момент си дава сметка, че те са наясно по въпроса.

Мъжът с името Румпелщилцхен и жената, нарекла се Върджил, отлично съзнават, че няма никакъв начин да бъдат свързани от полицията с някаква случайна злополука в станция на метрото, въпреки дрънканиците на Рики. Даже и да не му се присмее детектив Ригинс — което със сигурност ще се случи — какво може да я накара да се захване с шантавата хипотеза на психоаналитик, за когото тя правилно предполага, че би приел по-скоро което и да било фантасмагорично обяснение на тази смърт, вместо очевидното самоубийство, което говори така зле за професионалните му възможности?

Спокойно може да отговори на този въпрос с една-единствена дума: нищо.

Смъртта на Цимерман има за цел да доведе до смъртта на Рики. И никой не може да го разбере, с изключение на него самия.

Осъзнаването на тази истина му замайва главата.

Седнал изправен в креслото си, Рики разбира, че моментът е критичен. От пристигането на това писмо следват поредица събития, просто той не е в състояние да обхване в пълнота. Психоанализата предполага търпение, а той няма време за търпение. Погледът му попада върху листа от календар, изпратен от Върджил. Оставащите четиринайсет дни му изглеждат чудовищно къс срок. За миг си представя положението на осъден на смърт, комуто съобщават, че губернаторът е отхвърлил молбата за помилване, а датата и часът на екзекуцията са вече определени. Картината е съкрушителна и той се отвръща от нея с мисълта, че дори в затвора осъдените на смърт се борят и надяват до последната секунда. Рики поема дълбоко дъх. Това е най-големият лукс в нашето съществуване, колкото и мизерно да е то: че не знаем колко ще е отреденият ни отрязък. Календарът сякаш му се подиграва от бюрото.

— Това не е игра — обръща се той към неизвестно кого. — Изобщо не е игра.

Взима писмото и се взира в стихчето. Ето насока! Той едва не изкрещява фразата. Насока, дадена от оня психопат. Разгледай я внимателно!

„… Мама, татко и деца…“

Интересно, казва си той, авторът на писмото използва думата „деца“, което оставя открит въпроса за пола.

„… Заедно с тате в нощта…“

Бащата си отива. Денем или нощем, това може и да има някакво значение, но важното е, че бащата си отива от семейството. Каквато и да е причината, Румпелщилцхен е разгарял години наред отровен пламък в душата си. Той навярно е подклаждан от майката, която е останала. Очевидно докторът играе някаква роля за пораждането на тази ярост, която след много години става смъртоносна. Но каква именно роля? Ето го въпроса, който подлежи на изясняване.

Хрумва му, че Румпелщилцхен трябва да е дете на някой пациент. Но какъв тип пациент?

Явно на някой нещастен и неуспял. Който вероятно е прекъснал без време терапията. Но кой точно е пациентът: останалата с деца и пълно с негодувание сърце майка или изоставилият ги баща? Дали се е провалил при изоставената жена, или е сътворил мотив за бащиното решение да ги напусне? Ситуацията му напомня за японския филм „Рашомон“, в който едно и също събитие се разглежда от съвсем различни позиции, за да се стигне до нямащи нищо общо една с друга интерпретации. Изиграл е решаваща роля в заредена със смъртоносна енергия ситуация, но откъм коя страна, не може да каже. Какъвто и да е случаят, разсъждава докторът, събитията са били преди двайсет, двайсет и пет години, тъй като за Румпелщилцхен е било потребно време, за да се домогне до положението на човек със средства, които му позволяват да заиграе тази игра.

Колко ли време, пита се Рики, е необходимо, за да се превърнеш в убиец? Десет, двайсет години? Или само миг?

Не знае, но подозира, че ще трябва да разбере.

За първи път, откак отвори писмото в чакалнята, изпитва чувство на известно удовлетворение. Не точно твърда увереност, а по-скоро доверие в собствените сили. Онова, което не забелязва в момента, е фактът, че в реалния, пълен с мръсотия свят на детектив Ригинс той се усеща в неизгодна позиция и в чужди води, но завърнал се в познатия свят на емоции и решения, които се обуславят от психологията, веднага се чувства с повишена самоувереност.

Образът на Цимерман, нещастния човек, който изпитваше остра нужда от подкрепа — оказала се неадекватна — започва да избледнява, но Рики остава сляп за нещо друго, нещо, от което косата му би се изправила: той започва да играе играта на специално за него създаден терен, точно както предсказа Румпелщилцхен.

Психоаналитикът няма нищо общо с хирурга, който може да види данните за своя успех или провал на екрана на компютъра или на кардиограмата. Тук нещата са доста по-субективни. „Излекуван“, тази дума с толкова много скрити величини, никога не се споменава в контекста на психоаналитичната терапия, макар областта да е в много отношения тясно свързана с традиционната медицина.

Рики се връща към своя списък. Взел е период от десет години, от 1975, когато слага начало на частната си практика, до 1985. Започва да записва имената на всеки пациент, стъпил в кабинета му за сеанс през този времеви отрязък. Открива, че изпълнението на тази задача е сравнително лесно, що се отнася до лицата, с които е работил продължително време и които са се подлагали на обичайния психоаналитичен курс. Техните имена с готовност изскачат и Рики забелязва със задоволство, че ги свързва мигом с лица, гласове и твърде много подробности за всеки отделен случай. За някои още помни имена на съпрузи, деца, родители, професионални занимания, условия на детството. Едно на ръка и всичките клинични диагнози и професионална оценка на проблемите им. Тези неща са от голяма полза, казва си той, но е твърде съмнително някой от подлаганите на продължителна терапия пациенти да е станал причина за формирането на личността, която го застрашава в момента.

Румпелщилцхен би трябвало да е дете на някого, който не е трайно свързан с психотерапевтичната му практика. Някой, който е прекъснал внезапно терапията. Който е престанал да идва само след няколко сеанса.

Да си припомни имената на тези пациенти е съвсем друго нещо.

Седи зад бюрото с лист хартия и се мъчи месец по месец да възстанови в съзнанието си събития отпреди четвърт век. Това е психоаналитичният еквивалент на тежката атлетика: имена, физиономии, проблеми започват да се нижат бавно пред вътрешния му взор. Би желал да е поддържал по-добре организиран и подробен архив, защото малкото документи, които успява да изрови във връзка с онзи древен период, са все свързани с хора, прекарали продължителна терапия, които — всеки по свой начин — оставят някакви следи в паметта му след дълги години редовни посещения за изповед върху неговата кушетка.

Нужно му е лице, оставило не следа, а белег.

Рики подхожда към проблема по единствения познат начин. Наясно е, че той не е особено ефикасен, но не знае как иначе да постъпи.

Процесът е муден. Минутите на предобеда неусетно се нижат и потъват в небитието. Списъкът му се удължава след безкрайни лутания на съзнанието. Страничен наблюдател би видял леко прегърбената фигура на седнал с молив в ръката мъж, подобен на поет с блокирало съзнание, който се мъчи да намери рима за някоя невъзможна дума — като пустош например.

Рики се труди самотен и упорит.

Към пладне звънецът на входната врата се обажда.

Звукът сякаш го изтръгва от някакъв унес. Изправя се рязко, усеща болки в гърба и внезапна сухота в гърлото. Следва ново позвъняване — явно е някой, който не познава установената с пациентите договорка.

Бързо прекосява кабинета, после чакалнята и предпазливо се приближава до вратата, която толкова рядко заключва. Тя е с шпионка, която той не помни кога е използвал за последен път, но сега долепя око до отвора, а звънецът се обажда за трети път.

Отвън вижда младеж с потъмняла от пот синя униформа на Федералната куриерска служба. Той държи пред гърдите си плик и електронно устройство. Изглежда леко ядосан и готов да си тръгне, но Рики отключва вратата. Веригата оставя.

— Да? — обажда се докторът.

— Нося писмо за доктор Старкс. Вие ли сте, господине?

— Да.

— Трябва да се подпишете.

Рики се поколебава.

— Имате ли някакво удостоверение за самоличност?

— Моля? — пита младият човек с усмивка. — Униформата не ви ли стига? — Въздъхва и се извръща така, че Рики да види ламинирана служебна карта със снимка, закачена на ризата. — Можете ли да прочетете? — пита той. — Искам само един подпис и изчезвам.

Рики отваря неохотно вратата.

— Къде искате да се подпиша?

Куриерът му поднася устройството и посочва двайсет и втори ред.

— Ето тук — казва той.

Рики се подписва. Куриерът проверява подписа, потвърждава електронно операцията, машинката бипва два пъти. Рики няма представа за какво е цялата работа. След това човекът му връчва малък картонен плик за експресни доставки.

— Приятен ден — произнася с глас, от който проличава пълното му безразличие какъв да е денят, но така са го учили да казва и той е длъжен да се съобразява с установените правила.

Рики се задържа малко на прага, вперил поглед в плика. Обратният адрес е на Нюйоркската асоциация на психоаналитиците, организация, на която е отдавнашен член, но с която е имал твърде малко вземане-даване през годините. Асоциацията е нещо като управително тяло за местните психоаналитици, но Рики винаги е отбягвал политическите интриги и връзкарство, които неизменно съпътстват действията на всяка подобна организация. Той ходи на някоя и друга спонсорирана от асоциацията лекция и прехвърля нейния полугодишник, колкото да е в час с работата на колегите, но бяга като дявол от тамян от организационните събрания, а също и от партита и коктейли.

Връща се в кабинета си, след като заключва отново вратата, и се чуди какво ли има да сподели с него организацията точно в този момент. Сигурен е, че почти сто процента от членския състав на асоциацията се стяга за отпуск. Също както толкова много други неща от света на психоаналитиците, августовската ваканция е свещена.

Рики отваря картонения плик. Вътре открива обикновен плик с отпечатан адрес на асоциацията в горния ляв ъгъл. Неговото име е също напечатано, а отдолу се мъдри повелителен надпис: „По куриер — спешно!“.

Отваря плика и вади два листа хартия. В горната част на първия е логото на асоциацията. Веднага забелязва, че е от името на президента, десетина години по-възрастен от него лекар, когото познава съвсем бегло. Не си спомня да е водил някога истински разговор с този човек, ако се изключат поздравите и общоприетата размяна на любезности.

Започва припряно да чете:

„Драги доктор Старкс,

Мое неприятно задължение е да Ви съобщя, че асоциацията получи сериозно оплакване по повод на Вашите отношения с бивш пациент. Прилагам копие от него.

Съгласно вътрешните правила на нашата организация и след задълбочена дискусия с нейното ръководство изпратих цялата преписка на щатската Комисия по медицинска етика. Положително ще Ви потърсят в най-близко бъдеще.

Бих Ви посъветвал да наемете квалифициран юридически съветник също в най-скоро време. Надявам се да запазим същината на това оплакване в тайна от медиите, тъй като обвинения от подобно естество хвърлят черно петно върху цялата професионална гилдия.“

Рики едва поглежда подписа, защото бърза да види втория лист. Той също е писмо, но адресирано до президента на асоциацията с копия до неговия заместник, председателя на комисията по професионална етика, до всеки от нейния шестчленен състав, секретаря на асоциацията и нейния ковчежник. Общо взето, казва си Рики, всеки, чието име се свързва по някакъв начин с ръководството на асоциацията, е получил копие от писмото.

„Уважаеми господине или госпожо,

Преди повече от шест години започнах психоаналитична терапия при члена на вашата асоциация доктор Фредерик Старкс. След изтичане на три месеца с по четири седмични сеанса той започна да ми задава неприемливи въпроси. Те неизменно бяха свързани с мои сексуални връзки, включително и с един провален брак. В по-нататъшния ход на терапията въпросите му в това направление изискваха все по-детайлни отговори. А тонът на самите въпроси доби откровено порнографски характер. При всеки мой опит да отклоня въпроса той го повдигаше отново, настоявайки за все по-големи и колоритни подробности. Аз възразих на това, но докторът отговори, че ключът към разрешаване на проблемите ми се крие именно в преодоляване на сексуалната ми неадекватност в отношенията с моите интимни партньори. Малко след формулиране на това съждение той ме изнасили за първи път. Увери ме, че ако не му се отдам, никога няма да се оправя.

Сексът по време на редовните сеанси се превърна в задължителен елемент на самата терапия. Докторът бе ненаситен. След половин година той заяви, че терапията ми е към своя край и не може с нищо повече да ми бъде от полза. Каза още, че съм в твърде дълбока депресия, която налага провеждане на медикаментозен курс или дори хоспитализация. Препоръча ми да се обърна към частна психиатрична клиника във Върмонт, но дори не си направи труд да звънне на нейния директор. В деня на последния сеанс ме принуди към анален секс.

Трябваха ми няколко години, за да се възстановя след познанството с доктор Старкс. През това време влизах в болница три пъти — всеки път за повече от шест месеца. Нося белезите от два неуспешни опита за самоубийство. Само благодарение на непрестанните грижи на квалифициран терапевт успях да поема по пътя към възстановяване. Това писмо до Вашата организация е също етап от пътя.

Мисля, че за момента е по-добре да запазя своята анонимност, макар че доктор Старкс положително ще се сети за мене. Ако сметнете да се заемете с въпроса, обърнете се към моя адвокат и/или терапевта ми.“

Писмото не е подписано, но съдържа координатите на адвокатска кантора в центъра на града и на психиатър с практика в предградие на Бостън.

Ръцете на Рики треперят. Вие му се свят и той се подпира на стената, за да запази равновесие. Чувства се като претендент за титла в тежка категория, който току-що е отнесъл страховит тупаник и сега стои объркан и ослепял от болка, готов да се строполи на ринга, но спасен от погром от навременния гонг.

Нито една дума в писмото не е истина. Не и такава, която да му е известна.

Но дали това има някакво значение, пита се.