Джон Каценбах
Психоаналитикът (22)

Двадесет и втора глава

Две денонощия Рики кръстосва улиците, чужд на целия свят.

Има външността на скитник, алкохолизиран, зависим от опиати или душевноболен, а може би и трите неща заедно, макар че ако някой би се взрял в очите му, щеше да види в тях целеустременост, абсолютно несъвместима с представата за изпаднал от обществото. Вътрешно Рики е нащрек, внимателно наблюдава минувачите и се мъчи да отгатне с какво се занимават, що за живот водят, като в същото време им завижда заради самоличността, на която се радват. Видът на някаква прошарена жена, понесла торби с емблеми на бутици от „Ню стрийт“, му казва едно, а тийнейджърът, навлякъл дънки с отрязани крачоли, с раница на гърба и шапка с логото на „Ред Сокс“ на главата — съвсем друго. Среща бизнесмени и шофьори на таксита, доставчици на стоки по домовете и компютърни техници. Среща брокери и лекари, занаятчии, а на ъгъла някакъв продава вестници. Всеки от тях, от най-изпадналата, фъфлеща под нос луда просякиня, до преуспелия пасажер на лъскава лимузина, има самоличност. Той няма никаква.

Това положение му създава удобство, но и го изпълва със страх. Тази нова за него необвързаност го кара да се чувства като невидим. Макар да е обзет от прилив на самоувереност при мисълта, че е успял да се измъкне от оня, който така успешно разруши предишното му Аз, той си дава сметка, че усещането е измамно. Животът му е неразривно свързан с някакъв човек, когото знае с името Румпелщилцхен, но който е бил някога син на жена, наречена Клер Тайсън, която пък той е изоставил в час на нужда и сега е съвсем сам в света заради това.

Първата нощ прекарва под извитата тухлена дъга на един от мостовете над река Чарлс. Загръща се в палтото, все още потен от жегата през деня, подпира се на стената в опит да поспи няколко часа и се буди призори с болка във врата, боли го всеки мускул на гърба и крайниците. Изправя се и внимателно разкършва тяло, като се мъчи да си спомни кога за последен път е нощувал на открито. Май не му се е случвало от детските години насам. Схванатите му стави подсказват, че не е никак препоръчително подобно преживяване. Представя си как изглежда и му идва на ум, че и най-посветеният на професията си актьор не би подходил като него за влизане в ролята.

От реката се надига мъгла, безплътни валове сивкава влага, надвиснали над бреговете. Рики се измъква от своето убежище и излиза на алеята за колоездачи, която се точи покрай коритото на реката. А тя е като лента от едновремешна пишеща машина: копринената й чернота се вие през града. Слънцето ще трябва да се вдигне доста високо, за да стане реката синкава и да отрази достолепните фасади на издигнатите покрай нея постройки. В тази ранна утрин тя му действа почти хипнотично и за момент той остава неподвижно загледан в нея.

Унесът му е прекъснат от звуците на стъпки по настилката на алеята. Рики се обръща и вижда двама мъже да се приближават бързо, тичайки рамо до рамо. Те са с лъскави спортни шорти, с модерни маратонки. Рики предполага, че са горе-долу на негова възраст.

Единият от мъжете размахва ръка и крясва към Рики:

— Ей, дръпни се от пътя!

Рики рязко отстъпва и двамата профучават покрай него.

— Разкарай се, човече — добавя другият, като извива тяло, да не би да докосне просяка.

— Давай нататък — обажда се първият. — Господи!

Бегачите са все още близо и Рики долавя думите на единия:

— Що не се хване на някаква работа боклукът му с боклук?

Другарят му се засмива и казва нещо, но този път Рики не може да долови думите. Прави няколко стъпки подире им и крясва:

— Ей, я спрете.

Никой не му обръща внимание. Един от мъжете хвърля поглед през рамо, а после и двамата ускоряват темпото.

— Аз не съм… — подвиква Рики — … не съм… каквото си мислите…

Но в същия момент му идва на ум, че май си е точно такъв. Разбира, че е много по-близо до човека, на какъвто прилича, отколкото до онзи, какъвто е бил до неотдавна. Въздъхва и си казва, че е в твърде нестабилна психологическа ситуация. Сам бе убил човека, когото неговият мъчител искаше да унищожи. Ако остане по-продължително време никой, постепенно ще затъне в нищото.

С мисълта, че в момента е изложен на опасност не по-малка от онази, която го грозеше, докато Румпелщилцхен му дишаше във врата на всяка крачка, Рики поема напред, решен да отговори на първия и основен въпрос, пред който е изправен.

 

 

През целия ден обикаля от приют в приют. Това е пътешествие в света на онеправданите: ранна закуска от лигави яйца и препечени кой знае кога филийки хляб, подадена през задната врата на католическа черква, прекаран пред някоя кантора за наемане на временни работници час в приказки с подобни нему и надежда за изкарване на някой долар. Оттам отива в един от държавните приюти, където някакъв чиновник заявява, че не може да влезе, без да притежава карта от някаква си агенция. Според Рики подобна претенция е също толкова смахната, колкото фиксидеите на някой клинично луд. Излита разгневен навън, където две проститутки, излезли за обедна смяна, му се присмиват при опит да ги помоли за упътване. Продължава да набива крак по тротоарите, минава край входове на занемарени сгради, като мърмори навремени нещо под нос, ако някой го приближи прекалено много — използва неразгадаемия език на душевноболните, за да отпъди евентуалния натрапник. Заедно с противната миризма, с която вече е свикнал, това е ефикасна броня срещу всички останали, освен изпадналите до неговото положение. Краката го заболяват, но той продължава да търси. Някакъв полицай му хвърля внимателен поглед на един ъгъл, понечва да тръгне към него, но се отказва и отминава.

Късно следобед, докато слънцето все още прежуря и улиците излъхват вълни от жега, Рики най-после съзира една възможност.

Някакъв рови в кофа за боклук недалеч от речния бряг. На ръст и тегло е горе-долу колкото Рики, кафеникавата му коса виси оредяла и мръсна. Носи плетена шапка, оръфани къси панталони, но и дълго почти до петите палто, изпод което надничат една кафява и една черна обувка, мокасина и зимна. Човекът си мърмори нещо, съсредоточил внимание върху съдържанието на кофата. Рики се приближава достатъчно, за да види ясно лишеите по лицето и ръцете на бездомника. Докато си върши работата, човекът кашля на няколко пъти, без да забележи присъствието на Рики. На десетина метра от него има дървена пейка и Рики сяда на нея. Някой е оставил там част от днешен вестник и Рики се преструва, че го чете, докато в същото време наблюдава непознатия. След малко го вижда, че изравя консервена кутийка от сода и я хвърля в пазарската си количка — тоест не пазарска количка, а ръчна количка за пазаруване. Тя е пълна почти догоре с подобни консервени кутии.

Рики изучава мъжа и си казва: нали беше доктор доскоро. Хайде сега му определи диагнозата.

Мъжът се разгневява най-неочаквано при вида на поредната кутия, която го дразни с нещо, така че я захвърля яростно на земята и я запраща в храстите с ритник.

Шизофрения, казва си Рики. Чува гласове, не взима лекарства. Склонен към внезапни изблици на маниакална енергия. Също и към насилие най-вероятно, но опасен повече за себе си, отколкото за околните. Лишеите може да са от живота на открито, но може и да са симптоми за саркомата на Капоши. СПИН е по-малко вероятен. Възможни са туберкулоза, рак на белите дробове предвид кашлянето на мъжа. Може да се окаже и пневмония, мисли си Рики, макар сезонът да не е особено подходящ. Този човек е еднакво близък както до живота, така и до смъртта.

След известно време онзи решава, че е изровил всичко, което заслужава неговото внимание, и продължава към следващата кофа. Рики остава на мястото си, без да го изпуска от поглед. Скоро бездомникът стига до извода, че в новия обект няма нищо интересно за него, и потегля бавно нанякъде, повлякъл количката подире си. Рики предпазливо го следва.

Не след дълго стигат до някаква уличка с ниски мърляви магазинчета. Това място обслужва социалната измет от всякакъв вид. Продават употребявани мебели на изплащане, като втората дума е написана „исплаштане“. Два вехтошарски магазина, един за всякакви уреди, витрина с манекени за дрехи, изложили на показ липсваща ръка или крак, очукани глави. Под погледа на Рики неговият човек се устремява право към входа на жълтеникава ниска сграда с надпис отгоре: „При Ал — безалкохолно и напитки с намаление“. Под тази табела се мъдри друга, пак с черни букви и почти същата големина: „Вторични суровини“. Следва стрелка, която сочи към задната част на сградата.

Човекът с пълната количка консервени кутии свива уверено зад ъгъла. Рики го следва.

Забелязва врата с подобен на първите два надпис: „Вторични суровини“. Отстрани има бутон на звънец, който човекът натиска. Рики се лепва за стената, за да не бъде забелязан.

След миг на вратата се появява някакъв хлапак. Сделката трае броени минути. Скитникът предава колекцията си от кутии, малкият ги приема и отделя една-две банкноти от пачка, която вади от джоба си. Подава ги на скитника, а онзи измъква от дълбок джоб на палтото дебел портфейл, натъпкан с някакви хартии, в който ги прибира. Сетне вади банкнота и я подава на момчето, което изчезва във вътрешността, за да се върне след миг с бутилка в ръка.

Рики се свлича надолу и сяда на цимента. Чака го да мине. Бутилката, вероятно някое евтино вино, вече е потънала в бездънните джобове на палтото. Скитникът хвърля поглед към Рики, но очите им не се срещат, понеже седналият е свел глава. Той си поема дълбоко дъх, става и тръгва отново подир лудия бездомник.

В Манхатън Рики си е играл на котка и мишка с Върджил и останалите наемници на Румпелщилцхен. Сега е в обратната роля. Той се мъкне отзад, избързва или изостава, мъчи се да държи постоянно обекта под око, без да бъде забелязан. Въоръжен вече с бутилката, човекът се движи по-енергично, като войник, пред когото е поставена ясна и определена цел. Той спира и се оглежда явно със страх от евентуално преследване. За Рики това е типична параноична проява.

Странната двойка извървява десетки пресечки, влиза и излиза от уличното движение, а околността става все по-окаяна с всяка измината крачка. Залязващото слънце хвърля сенки през уличното платно, олющените стени и жалките фасади на магазините сякаш копират вида на Рики и неговия обект.

Мъжът спира между две пресечки, поколебава се и се извръща в посока към Рики. Преследвачът се лепва за стената. С ъгълчето на окото си вижда как онзи се шмугва като лалугер в някакъв процеп между две тухлени сгради. Рики изчаква секунда и тръгва натам.

Стига до процепа и предпазливо наднича навътре. На това място нощта явно пада много по-рано. В процепа е тъмно и закътано — едно от ония места, които не замръзват зиме и не се стоплят през лятото. Рики забелязва няколко празни кашона и зелен контейнер за отпадъци в дъното. Проходът опира в гърба на друга сграда и Рики разбира, че е задънен.

Преди малко е минал покрай денонощен магазин, както и пред вратите на друг за евтини напитки. Оставил плячката в бърлогата й, той се връща назад. Измъква една от скъпоценните двайсетдоларови банкноти и усеща как тя мигом се овлажнява в ръката му.

Отива най-напред до магазина за алкохол. Той е малък, а върху стъклото на витрината са надраскани с червена боя специалните оферти. Посяга да отвори, колкото да установи, че вратата е заключена. Поглежда през нея и съзира изправен на касата продавач. Отново опитва да отвори вратата и тя издрънчава. Човекът се навежда напред и говори през микрофон. Немощен гласец се разнася от разположен близо до вратата говорител:

— Разкарай се на секундата, лайнар мръсен, освен ако имаш пари.

— Имам — казва Рики.

Продавачът е дебелак над средна възраст, може би около неговата. Рики забелязва голям пистолет, запасан в колана му.

— Сигурен ли си, че имаш пари? Я да видя?

Рики показва банкнотата от двайсет долара. Мъжът я гледа от мястото си зад касата.

— Откъде я докопа? — пита той.

— Намерих я — отговаря Рики.

Бравата забръмчава и Рики я блъсва навътре.

— Как ли пък не си я намерил — бучи дебелакът. — Имаш две минути. Какво да бъде?

— Бутилка вино — казва Рики.

Онзи посяга зад гърба си и му подава някаква бутилка. Тя по нищо не прилича на бутилките, отваряни някога от Рики. С метална капачка на винт е, а на етикета пише „Сребърна коприна“. Цената й е два долара. Рики кимва и подава двайсетачката. Мъжът слага бутилката в хартиен плик, отваря чекмеджето на касата и измъква една банкнота от десет и две по един долар. Подава ги на Рики.

— Ей! — възмущава се Рики. — Тия не стигат.

Човекът се усмихва гадно и слага ръка върху пистолета.

— Мисля, че ти дадох на вересия оня ден, старче. Просто си плащаш за преди.

— Лъжеш — казва ядосан Рики. — Не съм идвал тук по-рано.

— С мене ли искаш да се разправяш бе, гаден просяк такъв! — свива юмрук онзи и го насочва към лицето на Рики. Той отстъпва. Вперва поглед в продавача, който му се изсмива в лицето: — Върнах ти повече, отколкото заслужаваш. А сега се омитай, преди да съм те изритал аз. Ако ме принудиш да заобиколя този тезгях, ще ти взема и бутилката, и парите, хем и ще ти счупя главата от бой. Какво избираш?

Рики поема бавно към вратата. Обръща се с намерение да отговори достойно, а дебелакът пита със заплашителен глас:

— Какво има? Белята ли си търсиш?

Рики поклаща глава и си излиза, стиснал бутилката под мишница, а зад гърба си чува смеха на дебелия.

Отива до денонощния. И тук го посрещат с въпроса „Имаш ли пари?“. Показва банкнотата от десет долара. Купува пакет от най-евтините цигари, които им се намират, две пликчета различни сладки и малко електрическо фенерче. Продавачът тук е хлапак, който събира покупките в торбичка и казва саркастично:

— Приятна вечеря.

Рики излиза навън. Нощта е приютила околността в своите пазви. Витрините на все още отворените магазини се открояват като светли петна в мрака. Връща се към оня процеп. Промъква се предпазливо вътре, опира гръб в зида и се отпуска да седне на земята с мисълта колко е лесно да се роди омраза.

Има усещането, че тъмата го обгръща също така плътно, както дневната жега. Тя е някак тлъста и лепкава, тъмнина, която прониква в него. Рики изчаква да отминат няколко часа. Той е в полусънно състояние. Въображението му е изпълнено с картини от едно време, с образи на хора, които се набъркват в живота му, за да го унищожат, и с планове за мъст. Би останал толкова доволен, ако можеше така, както е облегнал гръб о тухлената стена в тази дупка на непозната за него част на града, да си представи нещо простичко, например лицето на покойната си жена или пък на някой забравен приятел, или поне някоя картина от детството, някой щастлив момент като коледна утрин или абсолвентската вечер, или първото обличане на смокинг, или репетицията преди сватбеното тържество. Но всичко това сякаш се отнася вече за чужд свят, за непозната личност. Никога не е бил голям почитател на теорията за прераждането, но сега се чувства така, сякаш точно това му се е случило, като завърнал се на света в чуждо тяло. Все по-остро усеща неприятната воня от палтото си на скитник и вдигнал ръце в тъмното, сякаш вижда калта под ноктите си. Някога това беше щастие, тъй като означаваше, че е прекарал светли часове на труд в градината на къщата си на полуострова. Стомахът му се свива и той долавя пукащия звук на пожара от разлетия в цялата къща бензин. Това е звук от друга епоха, измъкнат от небитието с усилията на някакъв археолог.

Рики вдига глава и си представя Върджил и Мерлин, седнали в отсрещния край на процепа. Може да различи всяка черта на лицата им, всеки жест и мимика на пълния адвокат и изящната млада жена. Водач в ада, казва си той. Има право тя, дори повече, отколкото може да си представи. Усеща присъствието на третата сила от този триумвират, но за него Румпелщилцхен все още си остава замъглен в сенки, аранжирани от мрака, който залива всичко, сякаш понесен от мощен прилив.

Краката му изтръпват. Няма представа колко километра е навъртял пеша след пристигането си в Бостън. Стомахът му е празен и той отваря едната кесийка сладки, излапва ги на бърза ръка. Шоколадът в тях го възбужда като долнокачествен амфетамин, изпълва го с енергия. Рики се изправя и обръща лице към дъното на тесния проход.

Долавя някакъв слаб звук и надава ухо в негова посока. Някой тананика тихичко и фалшиво.

Рики предпазливо се приближава към източника на звука. Чува до себе си драскане от нокти на някакво животно, навярно плъх, който бяга от хорското присъствие. Опипва малкото фенерче в ръката си, но не го пали, а се мъчи да проникне през мрака със силата на погледа си. Това се оказва невъзможно и той се спъва един-два пъти, когато краката му се заплитат в някакви боклуци по земята. Един път за малко да падне, но успява да запази равновесие и продължава нататък.

Дава си сметка, че се е надвесил над непознатия, когато тананикането секва.

Следват секунда-две тишина, а сетне се чува:

— Кой е?

— Аз — отвръща Рики.

— Не се приближавай повече. Ще те ударя, може и да те убия. Имам нож.

Говорът е завален като на пияница. Рики почти се е надявал човекът да е изпаднал в несвяст, но той си е все още във форма. Само дето не е особено пъргав, решава Рики, след като не чува никакви звуци, които да издават опит на оня да се изправи. Не му се вярва много човекът наистина да има оръжие, но и не може да е съвсем сигурен в противното. Затова остава неподвижен.

— Тази дупка си е моя — обажда се отново скитникът. — Махай се.

— Вече е и моя — възразява Рики. Поема дълбоко дъх и се хвърля с главата надолу в царството на този непознат. Усещането е същото като при скок в непознати води нощем, когато човек не знае какво може да очаква под повърхността. Здравей, безумие, казва си Рики и се напряга да си припомни всички знания в тази област, натрупани в предишния живот. Да създава заблуди. Да насажда съмнения. Да подхранва параноя. — Той ми каза, че трябва да говорим ние двамата. Така ми рече: „Намери човека от оня проход и го питай как се казва“.

Непознатият се колебае.

— Кой ти го каза?

— А ти кой мислиш? — отвръща с въпрос Рики. — Той. Той ми говори и ми казва кого да търся, и аз съм длъжен да изпълнявам каквото ми каже той, и аз изпълнявам, и ето ме сега тук. — Рики бърбори бързо и едва разбираемо.

— Кой ти говори? — Въпросът е изстрелян внезапно и с плам, който е неочакван за алкохолното опиянение на събеседника и неговото объркано съзнание.

— Нямам право да произнасям на глас неговото име, ако има опасност някой да ме чуе. Шшшт! Но той каза, че ако ти си оня, който трябва да си, ще разбереш всичко и няма да има нужда от обяснения.

Човекът се мъчи да асимилира чутото с объркания си разсъдък.

— Мене да намериш? — пита той.

Рики кимва в тъмното.

— Ако си оня, който трябва. Ти ли си?

— Не знам — отвръща скитникът. Но след малко добавя: — Мисля, че да.

Рики бърза да укрепи измамата.

— Той ми дава имената, нали ме разбираш, а аз трябва да ги разпитам, та да разбера кой е оня, дето трябва да бъде. Това правя аз отново и отново, защото това трябва да правя, но ти дали си оня, който трябва да бъдеш? Това се изисква да разбера. Иначе всичко е напразно.

Онзи като че се опитва да разбере думите му.

— Откъде да знам дали да ти имам доверие? — фъфли той.

Рики бързо запалва фенерчето и го пъха под брадичката си, както правят децата, когато искат да изплашат някого. Пали го и осветява отдолу лицето си, а сетне внезапно насочва лъча към непознатия, хвърлил светкавичен поглед встрани, за да схване отчасти обстановката. Вижда, че скитникът се е проснал на земята и е облегнал рамене о тухлената стена с бутилката в ръка. Наоколо е пълно с боклуци и има кашон, който очевидно е неговият дом, решава Рики и изключва фенерчето.

— Видя ли — казва колкото може по-убедително. — Видя ли? Трябват ли ти още доказателства?

Мъжът се размърдва.

— Не мога да мисля — оплаква се той със стон. — Боли ме главата.

За миг Рики е обзет от желание да протегне ръка и да си вземе онова, от което има нужда. Ръцете го сърбят от съблазънта на насилието. Сега е насаме с този непознат на съвсем пусто място, казва си Рики, а хората, които го докараха силом до това положение, не биха се замислили нито за момент да прибегнат до насилие, ако са на негово място. Само с цената на огромно волево усилие успява да се пребори с вътрешния порив. Знае какво му трябва, но иска човекът да му го даде сам.

— Кажи ми кой си? — съска Рики.

— Остави ме — моли се мъжът. — Не съм направил нищо лошо и не искам да оставаш тук.

— Ти не си оня, който трябва да бъдеш — отговаря му Рики. — Това се вижда. Но трябва да се уверя. Кажи ми кой си.

Непознатият хлипа.

— Какво искаш?

— Кажи ми името си. Името.

Рики долавя с мъка преглътнати сълзи във всяка произнесена от скитника дума.

— Не искам да го кажа — хленчи той. — Страх ме е. Ще ме убиеш ли?

— Не — отвръща Рики. — Няма да ти сторя нищо лошо, ако ми кажеш кой си.

Мъжът мълчи, сякаш обмисля чутото.

— Имам портфейл — съобщава той доверително.

— Дай го тука! — нарежда Рики. — Това е единственият начин да се уверя напълно.

Мъжът рови из дрехите си, бърка дълбоко под палтото. С едва приспособили се към тъмнината очи Рики забелязва, че му протяга нещо. Грабва го и го прибира в собствения си джоб.

Мъжът плаче. Рики му казва с по-мек глас:

— Няма за какво да се тревожиш. Сега ще те оставя сам.

— Моля те — стене другият, — върви си.

Рики бърка за бутилката евтино вино, която е купил. Измъква и банкнота от двайсет долара от дупката на палтото. Подава и двете на мъжа.

— Ето — казва му той. — Ето ти нещо, защото ти не си оня, който трябва, но вината не е твоя, а той иска да ти се отплатя за причинените неприятности. Доволен ли си?

Мъжът грабва бутилката. След кратко мълчание отново пита:

— Кой си ти? — и във въпроса му има страх и объркване.

Рики се усмихва вътрешно и си казва, че класическото образование има и някои преимущества.

— Ноуман ми е името — съобщава той.

— Норман ли?

— Не. Ноуман. Така че, ако някой дойде и те попита идвал ли е някой при тебе тази нощ, ще му кажеш: Ноуман идва. — Рики е убеден, че обикновен полицай ще реагира по същия начин на този разказ, както събратята на циклопа Полифем според епоса, сътворен преди толкова векове за човек, попаднал също като него без опора в непознат и опасен свят^[1]. — Сега си пийни и лягай да спиш, а когато се събудиш, всичко ще си е както преди.

Човекът хленчи, после дръпва яка глътка от виното и млъква.

Рики се надига и тръгва уморено към изхода от процепа, мисли си: не чак да е откраднал онова, от което се нуждае, но не е и да го е купил. Направил е каквото трябва, казва си той, и то е съвсем според правилата. Правилата на играта, наложени му от Румпелщилцхен, който още не знае, че Рики продължава да играе. Но и това скоро ще стане. Върви уверено през мрака към слабата улична светлина.