Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (9)

4.

— Това е последната нощ от лятото — рече Ема, след като оставиха Кати и Брук пред киното.

— Как така? — попита Брайън, потупа коляното си и даде мигач, за да се включи отново в движението. Дори и когато шофираше, той не оставаше неподвижен нито за миг. Непрекъснато барабанеше с пръсти, потропваше с крака или местеше разни неща насам-натам. Понякога докарваше учителите си до лудост, но треньорите му високо ценяха неизчерпаемата му енергия.

— Ами в понеделник започваме училище — поясни тя.

— Ура!

— Така че това е не само последната ни лятна нощ, но и последната събота вечер преди последната ни година в училище. — Последният ден, в който бе пазарувала за училище заедно с майка си и Кати. Последният ден, в който излизаше заедно с Брайън, за да отпразнуват по подобаващ начин края на лятото, след което всеки един от двамата щеше да поеме по собствения си път.

Брайън се включи в движението.

— И какво от това?

— Нищо — отвърна Ема, опитвайки се да прикрие раздразнението си. — Това беше просто една констатация. — Понякога й се искаше да бе имала близначка, а не близнак. Брайън беше типичен мъжкар. Задръстен и без въображение.

— Ами дай тогава да се възползваме по възможно най-добрия начин от тази последна събота вечер — миг по-късно заяви той, изненадвайки я за пореден път. — Къде ще е веселбата?

— На Мюлърс Пойнт — отвърна тя. — Както обикновено. — Познаваха всички места, на които се забавляваха местните тийнейджъри, защото бяха разполагали с цялото лято, за да проучат социалния живот в района. Където и да отидеха, двамата близнаци завързваха нови приятелства с изумителна лекота. Само че това не беше вродена дарба, а начин на оцеляване. Когато на човек му се налага да се мести през няколко години, той или се научава да се приспособява бързо и лесно, или умира бавно и мъчително, превърнал се в парий и аутсайдер.

Животът на децата на офицерите от флота не беше за хленчещи и нерешителни слабаци. Двамата с Брайън бяха едва на шест годинки, когато се научиха как да разузнават и опознават новата среда, за да могат за кратко време да проникнат в нея и да си извоюват достойно място. Системата им не беше безпогрешна, но даваше добри резултати. И до ден-днешен Ема поддържаше връзка с неколцина деца, разпръснати по света — деца, които бе срещнала и обикнала, станала бе тяхна приятелка, само за да се раздели с тях не след дълго. Понякога изпитваше безпомощно раздразнение, защото от време на време наистина срещаше хора, с които би искала да сподели живота си, но не можеше, защото трябваше да се премести отново. Всяко преместване бе съпътствано от безброй искрени обещания: „Никога няма да те забравя“; „Ще ти пиша всеки ден“; „Ще ти идвам на гости всяка година“. Макар и произнесени с абсолютна искреност и убеденост, тези клетви така си и оставаха неизпълнени. Ема предполагаше, че такава е била орисията й — да изживее живота се сред несекваща поредица от сбогувания и лъжливи обещания.

— Толкова е странно — промърмори Брайън и подкара по посока на парка, който се намираше на самия бряг на океана. Имаше рампа за лодки, пристан и място за палене на огън на самия плаж. През изминалото лято двамата бяха научили, че паркът е любимото място за развлечения на голяма група техни връстници. — Имам предвид мисълта, че след тази година никога повече няма да ходя на училище.

— Ами колежа? — напомни му тя.

— Да бе, вярно. — Гласът му прозвуча мрачно.

— Престани да се цупиш — заяви Ема. — Ще играеш бейзбол и ще се състезаваш като лекоатлет. Не може да е чак толкова лошо.

— Татко иска да се запиша във военноморската академия.

Брат й, естествено, щеше да получи назначение във флота. Но това беше само първото препятствие. Онова, което следваше, беше далеч по-трудно. За разлика от Брайън, Ема винаги бе изпитвала страхопочитание и уважение към професията на баща им. Тя изискваше човек да й се отдаде напълно. Че и повече. Изискваше готовност да се откажеш от целия си живот, да жертваш всичко, което притежаваш. Да превърнеш себе си в онова, което флотът иска от теб. Воин със стоманена твърдост и издръжливост. И с диплома на инженер.

— Идеята не е чак толкова лоша, Брайън.

— Моля те, не започвай и ти.

— Сделката си я бива, Брайън. Флотът ти гарантира както обучението, така и работата. Страхотна работа при това.

— А татко сбъдва мечтата си да изпрати сина си във военноморската академия — допълни Брайън. — Това е най-важното и ти прекрасно го знаеш, Ема. Не се преструвай, че не е така.

— Добре де, така е. Но какво от това?

— Той го иска за себе си, не за мен. Той самият нямал възможност да се обучава в академията и сега смята, че ще поправи нещата като ме изпрати там.

— А ти имаш ли по-добра идея?

— Мога да избягам от къщи и да се присъединя към някой пътуващ цирк.

— Да бе, вярно. И ще изпълняваш ролята на Най-тъпия брат на света.

— По дяволите, Ема! Аз съм на осемнадесет години и…

— Сериозно? Никога не бих се сетила.

— Много смешно. Онова, което искам да знам, е кога най-сетне този живот ще стане наистина мой! Кога ще мога да осъществя на практика онази мисъл на Гьоте и да започна уверено да преследвам мечтите си?

Макар че едва сподави желанието си да се разсмее, Ема бе дълбоко впечатлена от думите му.

— Би трябвало да го правиш в момента.

Той се умълча за известно време. Нощта бавно настъпваше и първите звезди се появиха над върховете на дърветата. Най-накрая Брайън проговори.

— И го правя.

— И как по-точно?

— Като сбъдвам своите мечти, а не тези на татко.

— Искаш да кажеш, че ще кандидатстваш в художествената академия. — Ема, макар и неохотно, се възхити от брат си. Откакто се помнеха, той мечтаеше за това.

— Трябва да се пробвам.

— Зная. Но татко ще ти каже, че желанието ти не е практично. Ще заяви, че никога няма да можеш да изкарваш прехраната си с изкуство. И може би няма да е далеч от истината, Брайън. — Ема се замисли за магическите рисунки на брат си. Той създаваше нови светове, цели нови вселени, пресъздадени с такава убедителност и сила на внушението, че понякога й се струваше, че те наистина съществуват. — Но пък от друга страна — додаде тя, — той може би просто не би искал да се превърнеш в гладуващ художник.

— Изборът е мой, а не на татко. Освен това перспективата да бъда беден художник ме привлича много повече от мисълта за флота.

Ема не каза нищо, макар да знаеше, че Брайън никога няма да постъпи във военноморската академия. Негов герой беше Робърт Кръм, а не Джон Пол Джоунс.

— И каза ли вече на татко? — попита го тя.

— Идиотка! Разбира се, че не съм.

— Смяташ ли да му кажеш, преди да замине на плаване?

— Ей, защо просто не се тревожиш за твоите си планове? — попита Брайън и паркира колата.

— Аз нямам никакви планове, така че няма за какво да се тревожа.

Той поклати глава.

— Ами в такъв случай може ми трябва да започнеш да играеш на тото. — Брайън грабна една торба с пакетчета снакс със сирене — неговия принос към онова, което обикновено описваха с широкото определение купон — и се запъти към плажа, без да изчака Ема. Тя лично нямаше нищо против. Братята и сестрите обикновено не ходеха заедно по купони.

През целия си живот тя и Брайън се бяха борили срещу съвместните им прояви. На петия си рождения ден двамата се счепкаха жестоко и кавгата им, породена от ревност, беше прекратена едва след като Ема заби зъбите си в ръката на Брайън и го ухапа до кръв. От този момент нататък им организираха отделни празненства — на едното присъстваше майка им, а на другото баща им. Освен ако не беше на плаване, разбира се. В този случай прибягваха до услугите на друг човек — обикновено на някоя съпруга на флотски офицер.

Ако можеше да се вярва на специалистите, ревността, която изпитваха помежду си, беше характерна за повечето близнаци. Ема знаеше това, защото майка им бе изчела всички книги, посветени на близнаците. Как да отгледате близнаци. Как да обучавате близнаци. Как да отгледате близнаците като индивидуални личности. По всичко личеше, че бяха изписани доста книги с едничката цел да накарат близнаците да се чувстват нормални.

Беше глупаво да се преструват, че близнаците са като всички останали хора, реши Ема докато поставяше гланц на устните си и се оглеждаше в огледалото за обратно виждане. Да си близнак не беше нормално, но това не би трябвало да се превръща в проблем, стига отделният индивид да не е склонен да драматизира нещата. Сега, когато им оставаше съвсем малко до завършване на училище, проблемът вече не изглеждаше толкова сериозен. Което изобщо не означаваше, че е готова да се появи на купона, придружавана от брат си.

А самият купон вече беше във вихъра си. Около буйния огън седяха голяма група младежи, а от стереокасетофона на нечия кола се разнасяше оглушителна музика. От време на време изстрелваха фойерверки, останали от Четвърти юли. Няколкото кафяви амбалажни плика и хладилните чанти бяха доказателство, че опитите да се снабдят с бира се бяха увенчали с успех. Тъмнината около тях бързо се сгъстяваше. Последните отблясъци светлина проблясваха, отразени в пенливата водна повърхност.

Настроението й се подобри в мига, в който зърна приятелите си да се забавляват около огъня на плажа. От горящите пънове се разнасяше упойващ аромат, а високите пламъци осветяваха лицата на десетина младежи, повечето от които тази година трябваше да завършат гимназия. Представляваха весела смесица от деца на флотски офицери и местни младежи.

Изхвърлените от океана големи пънове, гладки и избелели от многобройните бури, лежаха по плажа и осигуряваха места за сядане около огъня. Брайън вече се бе смесил с останалите и се бе настанил между две клакьорки. Момичетата бяха луди по брат й. Всички си падаха по привлекателната външност, очарованието и вродената му доброта.

Ема пристъпи в кръга, осветен от пламъците на огъня, и Кори Краудър се изправи, за да я посрещне. Това й хареса. Той също беше спортист и хубавец. Имаше силни рамене, широка усмивка и вероятно също толкова голямо его, но по всичко личеше, че искрено я харесва. Макар че бе отсъствал почти през цялото лято, той се ползваше с широка известност. Всички го познаваха. А и как иначе? Кори беше капитан на отбора по футбол и син на командира на въздушната ескадрила на самолетоносача.

— Здрасти, Ема — провлечено и леко завалено поздрави той. Бирата очевидно си казваше думата. Потупа с ръка мястото до себе си. — Ела седни при нас. Познаваш Дарлийн Купър, нали?

— Здрасти, Дарлийн. — Ема се усмихна на момичето, седнало до Кори.

— Здрасти. — Дарлийн беше набито момиче с прилепнала тениска, многобройни обеци и коса, боядисана в няколко цвята. Ема си помисли, че момичето изглежда изключително яко.

Дарлийн побутна към нея една от хладилните чанти.

— Бира?

— Благодаря. — Ема си взе кутийка „Рейниър“, макар че не си падаше много по бирата. Щеше да отпие няколко глътки и щеше да продължи да разнася кутийката със себе си през цялата вечер. Не искаше другите да я помислят за задръстена.

— Притесняваш ли се, че ти предстои да започнеш учебната година в ново училище? — попита я Кори.

Ема поклати отрицателно глава.

— Ако се плашех от местенията и новите училища, трябваше да се застрелям още в трети клас.

— Радвам се, че не си го направила. — Леко премести крак — може би неволно, а може би съвсем преднамерено — и го допря до нейния. На Ема й хареса да усеща толкова близо топлия му и силен крак и не се отдръпна. Макар и прекалено влюбен в себе си, Кори беше един от ключовите играчи по тия места. Той беше важна фигура в малкия, затворен и понякога жесток до бруталност свят на гимназията и Ема разбираше, че няма да е зле да го спечели за свой съюзник.

— Откъде си? — попита я Дарлийн.

— От много места. Но тук дойдохме от Корпус. Намира се в Тексас. Ами ти?

Дарлийн отпи голяма глътка бира.

— И аз като теб. Откъде ли не. Местим се след всяко ново назначение на татко. Живеем само двамата.

— Майка ти не е ли с вас?

— Не. Тя изчезна, когато бях съвсем малка и оттогава не съм я виждала.

Ема почувства обидата и болката, спотаени зад привидно безгрижните думи на Дарлийн.

— И как се оправяш, когато баща ти замине на плаване?

— Ами зависи. Понякога оставам при приятели, или пък отивам при някое близко семейство. Веднъж дори се наложи да отида в приемно семейство, защото нямаше кой да се грижи за мен. — Отметна назад косата си с цвят на разноцветни бонбони и отново отпи от бирата си. — Но тази година ще бъде много яко. Вече съм на осемнадесет и имам право на самостоятелен апартамент докато татко е на плаване. В комплекса, в който живеем, има джакузи и басейн в задния двор.

— Това е върховно — възкликна Шиа Хенсън, която седеше от другата страна на огъня. — Нямам търпение да заживея сама.

Шиа имаше дълги и загорели крака. Облечена беше с прилепнал ластичен клин като на бегачите. Баща й беше пастор в лютеранската църква в Оук Харбър, а Шиа преподаваше в местното неделно училище. Ема съзнаваше, че цялата общност ще бъде дълбоко шокирана, ако видеше Шиа да пие бира, седнала край буйния огън на плажа. Възрастните имаха склонността да виждат само онова, което искаха да видят. За тях Шиа беше едно добро местно момиче, което не би могло да извърши нищо лошо.

Ема посочи значките от финалите и щатските финали по футбол, закачени на ревера на коженото яке на Кори.

— Очевидно си изкарал цели четири години в една и съща гимназия — отбеляза тя. — Как така?

Той протегна крака към огъня.

— Преместихме се тук преди пет години и мама реши, че това е мястото, на което иска да живее.

— И какво стана, когато баща ти получи следващото си назначение?

— Мама и аз останахме тук. По време на последните си две назначения баща ми живя в общежитието за ергени. Сигурно е бил най-старият там. Сега се върна при нас и се учи отново как да бъде семеен. Не че някога е бил особено добър в това отношение.

Ема подпря ръка на пъна, на който седеше, и се обърна, за да погледне мастиленочерните води на океана, в които се отразяваха ярките звезди, осеяли небето. Изобщо не можеше да си представи собствения си баща в общежитието за несемейни офицери от флота. Сигурна беше, че той щеше да повехне и да умре там. Но очевидно всяко семейство е различно. Радваше се, че родителите й вярват, че трябва да останат заедно, независимо дали следващото назначение на баща й ще бъде във Фалън, Невада или пък някъде из пустошта на Аляска.

— След като откри къщата на мечтите си в Пен Коув, майка ми заяви, че няма сила, която да я накара да се премести отново — обясни Кори.

— Това място като че ли въздейства по този начин на много хора — отбеляза Ема, припомнила си изражението на майка й докато разглеждаха онази къща на хълма.

— Сигурно е много яко да можеш да останеш на едно място в продължение на цели пет години — рече Дарлийн и си отвори друга бира.

— Не, твоето е яко — възрази Кори. — Имаш си собствен апартамент. Веднага щом бащите ни заминат на следващото си плаване, домът ти ще стане много известен.

Дарлийн подхвърли една клечка в огъня.

— Можеш да си сигурен в това.

Ема не можеше да не изпитва състрадание към Дарлийн, която живееше само с баща си и бе пораснала без майка. Момичето пиеше прекалено много и невинаги успяваше да прикрие тъгата и самотата в погледа си.

— А на теб Тексас липсва ли ти много? — попита я Шиа. — Имаше ли приятел там?

— Не на първия и да на втория въпрос. — Ема се ухили. — Времето в Тексас е прекалено горещо за мен. А там наистина си имах приятел. — Беше излизала с Гарет в продължение на шест месеца. Той беше най-свястното гадже на света. Беше учтив, възпитан и изключително популярен. Баща му беше професионален състезател по голф и семейството му бе живяло само в Корпус. Когато Ема си тръгваше от Тексас, и двамата плакаха. Той й обеща да пише, да се обажда по телефона и да й изпраща имейли всеки ден. Тя не му обеща нищо подобно. След толкова много преживени раздели знаеше, че подобни обещания са безсмислени. Сърцето й обаче не го знаеше. И винаги биваше наранено, независимо от опитите й да го предпази.

— Но вече нямаш, нали? — отбеляза Кори.

— Точно така.

Той отново допря крак до нейния.

— Може пък да ти излезе късмета.

Силен вик, прозвучал като индиански боен рев, разцепи въздуха. Чу се тропотът на боси крака по дървените дъски на кея, последван от силен плясък във водата. Веселбата започваше. Скоковете в ледените води на залива се възприемаха като високо почитан местен спорт с неясен произход и съмнителни достойнства. В най-ниската точка на отлива дървеният кей беше достатъчно висок, за да придаде на скоковете привкус на дръзко и опасно начинание, но водата все пак беше достатъчно дълбока, за да бъдат скачачите в относителна безопасност.

Първият смелчага, един слаб и кокалест хлапак на име Тео, изплува на повърхността и лунните лъчи заблестяха по мократа му коса.

— Хайде, идвайте — изрева той. — Не ме оставяйте да мръзна тук съвсем сам.

— Идвам — изрева в отговор Дарлийн, изхлузи набързо ризата и шортите си и остана по бански. Само след миг се чу силен плисък във водата. Ясната и спокойна нощ се огласи от силни писъци и несдържани викове. Очевидно всички подсъзнателно си мислят, че понеделник наближава, реши Ема. А вероятно и другите не можеха да прогонят от съзнанието си една мисъл, която напоследък не даваше мира на Ема — мисълта, че съвсем скоро всички те ще трябва да поемат по широкия свят. Сами. Перспективата за това беше едновременно вълнуваща и плашеща. И неизбежна.

Шиа се разсмя, скочи от мястото си и тръгна да се присъедини към смелчаците. Движеше се подобно на кораб в силна буря и на Ема й се стори, че долавя шума от бирата, която се плиска в стомаха на момичето.

— Шиа може да плува, нали? — попита тя и погледна Кори.

— По дяволите, в състоянието, в което се намира, вероятно ще може и да полети.

— Колко бира е изпила?

Той се ухили.

— По-важният въпрос е колко от тези е взела? — Той й показа малко пакетче, в което имаше шест малки хапченца. Кори изсипа едно в дланта й. — Твой ред е, момиченце.

Ема мразеше да се озовава в такова положение. Не смяташе, че е разумно да отказва на най-влиятелното момче в училище. Но още по-лоша й се виждаше перспективата да вземе екстази.

— Не, благодаря. Предпочитам да остана на бира — заяви тя и надигна кутийката, за да подчертае думите си.

— Бъз ли те е? — попита той.

Ема се огледа и осъзна, че двамата с Кори са останали съвсем сами около огъня. Всички останали се бяха струпали на кея и тъмната нощ извън светлината на огъня придаваше определена интимност на разговора им.

— Не — през смях отвърна Ема и тръсна глава. — Но смятам, че ти също би трябвало да се въздържиш. Не смяташ ли да кандидатстваш във военноморската академия?

— Да, по дяволите. Това е традиция за мъжете от семейство Краудър.

— Така ли? Ами, доколкото зная, приемната комисия в академията не се отнася особено благосклонно към тези нещица.

Той прибра торбичката.

— Смятам да се пречистя преди изпита по физическа подготовка.

— Не, искам да кажа, че щом смяташ да ставаш професионален военен… — Тя рязко млъкна и махна с ръка. — Виж, смятам, че всеки е свободен да постъпва с живота си както иска, но ще бъда далеч по-спокойна, ако мога да съм сигурна, че хората в армията не злоупотребяват с алкохол и наркотици.

— Иска ти се, момиченце! Най-добрите наркотици на пазара идват чрез военните канали.

Ема изостави темата. И сама знаеше за проблемите с наркотиците във флота. Много мъже и жени, подчинени на баща й, се бореха с тази зависимост; някои от тях бяха само с няколко години по-големи от нея. На баща й вероятно му се налагаше да изпраща моряци в центрове за лечение на наркомани и алкохолици много по-често, отколкото тя предполагаше.

— Ами ти какво смяташ да правиш? — попита я Кори. — Ще кандидатстваш ли в колеж?

Обзе я познатата тревожна нерешителност, която я измъчваше постоянно като досаден кожен обрив. Все си мислеше, че е нещо сбъркана. Повечето деца на нейната възраст имаха някаква, макар и смътна представа за онова, с което искат да се занимават, след като завършат гимназия. Ема също мислеше за бъдещето си, но така и не можеше да стигне до някакво ясно и смислено решение.

Хвърли бегъл, преценяващ поглед към Кори. Той беше може би най-красивото момче, което бе срещала през живота си. Тя обаче бе достатъчно умна и знаеше, че никой с малко мозък в главата си, не би доверил най-съкровените си тайни на футболен бог като него. А той дори не забеляза, че не е отговорила на въпроса му.

— Защо ме гледаш така, момиченце?

— Защо все ме наричаш момиченце?

— А ти да не би да предпочиташ да ти викам лелка?

— Бих предпочела да ме наричаш Ема.

— Ема. Хубаво име.

Гледаше я така, сякаш тя наистина имаше някакво значение за него. Ема не можеше да прецени дали това се дължи на вродения му чар, или това бе просто начинът му да флиртува с момичетата. Интимността, породена от усамотението им, се подсилваше от тъмната нощ и ярките пламъци на огъня. Ема не виждаше другите, излезли извън осветения кръг, макар че продължаваше да чува веселите им смехове, писъците и плясъците им във водата.

— Защо си нямаш приятелка, Кори? — попита го тя.

— А откъде знаеш, че нямам?

— Ами седиш си тук с мен през последната вечер от лятото. Ако имаше приятелка, сега щеше да си с нея.

Той се обърна и я погледна, а лекият ветрец разроши лъскавата му тъмна коса. Вдигна ръка и леко я плъзна по гърба й.

— А може и да съм — рече той. Очите му се проясниха, а типичната му американска усмивка заблестя в мрака. — Може и да съм.

Ема тихичко се изсмя. Не можеше обаче да отрече привличането, което изпита.

— Толкова си самонадеян!

Въпреки това му позволи да я целуне. Искаше Кори да я целуне. А той беше наистина добър. Знаеше точно как да докосне устните й, как да обвие около нея силните си ръце, за да я накара да почувства топлото му тяло. Ема харесваше момчетата, които си даваха сметка за многобройните и сложно преплетени компоненти на истинската целувка и не губеха време в излишно суетене и глупаво натискане. През цялото лято бе изпитвала копнеж по това усещане. Мечтала бе да почувства отново силни момчешки ръце около тялото си, да опита вкуса на чужди устни върху своите.

Езикът му проникна в устата й. Ема беше шокирана. Но и очарована. Част от нея — онази част, която си спомняше уроците на Грейс Бенет за добро поведение — я подтикваше веднага да се отдръпне. Не беше прилично да се целува по този начин с момче, което почти не познава.

Тя неохотно постави длани върху мускулестите му, твърди като камък ръце и понечи да се отдръпне. Той обаче я притисна още по-силно и другата част от нея — непокорната й страна — се потопи в сладостната наслада от целувката и остави чувственото удоволствие да вземе връх над здравия разум. Изобщо не й пукаше кой ще я види и какво ще си помисли за нея. Беше краят на лятото и й предстоеше да бъде новото момиче в училище за последен път. Животът беше просто страхотен.

Докато не се появи Брайън. Тичаше към огъня и крещеше като маниак.

— Хайде, идвайте — подкани ги той и ги опръска с капки ледена вода. — Водата е чудесна.

Ема и Кори се отдръпнаха като опарени. Тя пооправи блузата си и гневно изгледа брат си. Брайън беше само по шорти и целият трепереше, застанал до огъня. Кожата на тялото му беше настръхнала от студа. Мократа му коса буквално бе залепнала за главата му, а миглите му бяха станали остри и бодливи от солената вода. Дарлийн и още едно момиче, което Ема познаваше отпреди, дотичаха веднага след него. Момичето се казваше Линди, но Ема и Кати й викаха „Преследвачката“. Линди беше луда по Брайън и го преследваше неуморно през цялото лято.

— Не ми обръщайте внимание — рече Брайън. — Искам само да се постопля малко преди отново да скоча във водата.

— И ние само се топлехме — през смях отвърна Кори, но не успя да прикрие раздразнението си.

— Направи ми една услуга, Краудър — не му остана длъжен Брайън. — Следващия път, когато решиш да опипваш сестра ми, не го прави пред мен. Гледката ме отвращава. — Той пресилено потрепери.

— А ти що не се опиташ да си гледаш твоята работа? — рязко отвърна Кори, грабна една пръчка, разрови огъня и около тях се разхвърчаха рой искри.

— Ей, вече зная защо всяка година се записваш в отбора по футбол — продължи да се заяжда Брайън.

— Естествено. Та аз съм най-добрият в отбора.

— Нищо подобно. Просто си прекалено дебел и бавен, за да те включат в отбора по бягане — възрази Брайън и още докато говореше зае позиция за бягане.

Кори изръмжа сърдито и се спусна към Брайън. Големите му ръце обаче сграбчиха само въздух. Брайън се понесе напред като Роуд Рънър от едноименното анимационно филмче. Дори и бос успяваше да бяга по-бързо от Кори. Остави го да го преследва из целия парк. Бягаше напред, криеше се зад кошчетата за боклук и масичките за пикник, финтираше и маневрираше около тях, спотаяваше се в сенките.

Ема ги наблюдаваше развеселено, макар да изпитваше силно раздразнение. Брайън от край време си беше истинска досада. Но и най-сигурният й защитник. Искаше й се да се възползва от възможността да опознае Кори Краудър, но съзнаваше, че не би могла да вини Брайън за загрижеността му и стремежа да я предпази. И на нея й се искаше да направи същото, когато видеше някое неособено приятно момиче да му се натиска.

— Кори ще го убие — рече Линди.

— Но преди това ще трябва да го хване — отвърне Ема.

— Брайън е много бърз, нали? — отбеляза Линди и въздъхна замечтано.

— Никой не е успявал да го надбягва откакто бяхме в пети клас. — Когато тичаше, брат й сякаш се носеше като вятъра. Но през тази удивителна година преди зрелостта им Ема бе израснала по-висока от него и вече успяваше да го надбяга, предизвиквайки необуздани пристъпи на завист от негова страна.

Продължи да наблюдава силуетите им, които все още се гонеха из района. Децата, струпали се на пристана, започнаха да скандират имената им. В крайна сметка Брайън успя да вбеси Кори до крайност, който се спусна по петите му като побеснял бик. Брайън, по-дребничък и далеч по-бърз от Кори, пробяга по дължината на пристана и не се спря дори когато дъските свършиха и той изгуби почва под краката си.

Кори твърде късно осъзна накъде точно тича. Ема се изсмя на глас, представила си изражението му в мига, в който разбере, че просто не може да спре навреме. Кори се олюля на самия край на пристана, размаха ръце като обезумял и в следващия миг загуби равновесие. Чу се силен плясък във водата, който сложи край на представлението.

Ема се приближи до пристана като продължаваше да се смее.

— Шоуто свърши — извика тя и се наведе, за да погледне отблизо двете момчета, които плюеха вода и бавно плуваха към брега.

— Кучи син такъв! — изръмжа Кори по посока на Брайън, който се заливаше от смях. — Заради теб съсипах якето си. И намокрих портфейла си.

— Голяма грешка — едва чуто промърмори Линди. — Трябва да накараш Брайън да се извини.

— Но той само се забавляваше — възрази Ема.

— Да, но ако се заяждаш с Краудър, той може да направи живота ти истински ад — предупреди я Линди.

— Кори ли? — Ема само поклати глава. — На мен ми се струва страхотно момче.

— Но не обича да се гаврят с него.

Ема се огледа, за да види дали някой наблизо не държи суха хавлия. Точно тогава забеляза тениската на Шиа, която лежеше на купчина в краката й. Странно. Не беше видяла Шиа сред групата, струпала се на пристана. А единствените хора във водата бяха Брайън и Кори.

— Къде е Шиа? — попита тя.

В продължение на няколко секунди не последва отговор.

— Не я виждам — обади се някой.

— Тя беше ли във водата?

— Видях я да скача преди около десет минути.

Никой не би прекарал десет минути във вода с температура не повече от дванадесет градуса.

— Някой има ли фенерче? — попита Ема.

— Да не би да смяташ, че още е във водата?

— Мисля, че просто трябва да се уверим, че не е.

— Ще отида да погледна в жабката на колата — рече Линди. — Татко държи там най-различни неща.

Онези от младежите, които все още не бяха прекалено пияни, се вгледаха във водата и извикаха високо името на Шиа. Някой включи фаровете на колата си и ги насочи към океана. В този момент дотича и Линди с фенерче в ръка. Ема видя Брайън и Кори, които тъкмо излизаха от водата. Брайън благоразумно стоеше далеч от Кори, макар че вече и двамата се заливаха от смях. Никой не можеше да се сърди дълго на Брайън.

Шиа обаче все още я нямаше.

Вълните продължаваха да се плискат в брега и да изхвърлят плаващи дървета или туфи водорасли. Но Шиа я нямаше. Ема бе обхваната от напрежение. Може би нямаше място за тревога, но тя просто не можеше да се успокои.

— Ето там! — Линди насочи фенерчето към някакъв предмет.

— Виждаш ли я? — попита Ема.

Светлинният лъч освети една шамандура на около петдесет метра от брега.

— Не е тя. — Линди продължи да осветява водната повърхност.

— Изработи си определен план — инструктира я Ема. — Няма смисъл просто да местиш фенерчето напосоки. — Независимо от изпълнените с тревога и страх възклицания на приятелите й, тя изпитваше хладнокръвно спокойствие и се опитваше да действа организирано и съсредоточено. Някой от младежите предположи, че Шиа може да е заспала в някоя от колите, или пък по-надолу по плажа, но Ема продължи да я търси във водата. Не отделяше очи от лъча на фенерчето, който методично претърсваше района. Приковала поглед върху водата, Ема изхлузи сандалите си и, без да разкопчава ризата си, я изхлузи през главата си.

— Какво си намислила? Да не смяташ да скочиш във водата, за да я търсиш? — попита Линди.

— Не. Ако искаме да я намерим, трябва да продължим да я търсим от тук — обясни Ема и продължи съсредоточено да се взира пред себе си. — След като я забележим, ще… — Тя рязко сграбчи ръката на Линди. — Върни се малко назад — нареди й с глас, който самата тя едва разпозна. Насочи светлинния лъч вляво. Там наистина имаше нещо.

— Това тя ли е? — попита Дарлийн.

— Не мога да преценя. — От разстоянието, на което се намираха, им се струваше, че виждат туфа водорасли или някакви носещи се по повърхността боклуци. — Продължавай да осветяваш в тази посока — рече тя. — Аз ще отида да проверя.

— Струва ми се, че е тя — промърмори Линди. — Господи, изобщо не мърда.

Ема скочи от пристана. Водата беше толкова студена, че в първия момент не почувства нищо. В следващия миг обаче студът я сграбчи и с бързината на горски пожар я вледени от главата до пръстите на краката. Тя се обърна и заплува по посока на предмета. Солта дразнеше очите й, но тя ги държеше широко отворени. Светлината на фенерчето подскачаше нагоре-надолу, но оставаше фокусирана върху неясните очертания.

В курса по оказване на първа помощ я бяха учили, че трябва да изпразни главата си от всички излишни мисли и да се съсредоточи единствено върху спасителната операция. Ема насочи цялото си внимание и усилия върху задачата да открие Шиа. Водата беше толкова студена, че съвсем скоро престана да усеща пръстите на ръцете и краката си. Искрено се надяваше предмета, към който плуваше, да не се окаже Шиа.

Силите й отслабваха, но Ема продължи да плува. Заобиколи един поклащащ се пън и се притесни, че може би се е заблудила. В следващия миг обаче забеляза дългата тъмна коса на момичето, която се носеше по повърхността на океана и издутите й като балон найлонови шорти — благодарение на тях вероятно тялото продължаваше да плава на повърхността.

Доброто й обучение и подготовка си казаха думата. Ема стигна до Шиа и я обърна по гръб. Повика я по име, макар че в действителност не очакваше да получи отговор. Тялото на Шиа беше леденостудено и безжизнено. Ема я хвана по начина, по който я бяха учили в курса за спасители, и бързо заплува към брега.

Беше изкарала курса в Тексас под ръководството на един инструктор по плуване от флота и силният му глас сякаш все още отекваше в главата й. Инструкторът беше толкова строг и взискателен, че половината от курсистите отпаднаха още на първия модул. Но не и Ема, естествено. Неговата строгост, непрестанните упражнения и повторения и изискването му да зазубрят и повтарят на глас всички правила, не бяха случайно хрумване или опит от негова страна да издевателства над тях. Ема съзнаваше, че за да е в състояние да спаси нечий живот, всеки един от тях трябва да се научи да действа под напрежение. Освен това трябваше да наизустят процедурата до последната дребна подробност, защото и най-малката грешка можеше да се окаже смъртоносна. Ема разбираше всичко това и бе издържала успешно всичките дванадесет интензивни модула.

Плуването с удавник приличаше на плуването в лош сън — беше бавно, тежко и мъчително. Водата й заприлича на гъста и лепкава кал — задържаше напредването й, дърпаше жертвата надолу. Единствено приливът на адреналин й даваше сили да продължи. Чуваше накъсаното си дишане и въздуха, който излизаше със свистене от устата й. Продължи да се движи напред — замах с едната ръка, а след това и с другата. Болезнено вдишване, накъсано издишване. Нито за миг обаче не си позволи да си помисли, че може да не успее. Въпреки това не можеше да не си представя тъмните дълбини под нея — прекалено тъмни, за да може някой да намери нея или Шиа, ако потънат.

Дишането й стана още по-забързано и накъсано. Насили се да продължи да плува, защото знаеше, че всеки замах на ръцете й я приближава към брега. Звездите блестяха над главата й, а луната светеше ярко право в очите й. Светеше толкова силно, че й причиняваше болка. След миг обаче осъзна, че силната светлина идва от запалените фарове на нечия кола.

Краката й докоснаха дъното. Слава богу, помисли си Ема. Слава богу!

Брайън и Кори нагазиха във водата, грабнаха Шиа и я задърпаха към брега. Тялото й безжизнено се люшкаше между двамата. Ема с олюляване запристъпва след тях като дишаше жадно с широко отворена уста.

— Сложете я да легне — разпореди се тя. — Обърнете я по гръб.

Положиха Шиа на мокрия пясък. Всички младежи, скупчили се на пристана, се затичаха към тях. Всички те обаче рязко се заковаха на няколко метра от безжизненото тяло на Шиа, сякаш възпрени от някаква невидима сила. Ема се отпусна на колене и възседна удавницата.

На слабата светлина на фенерчето, което подскачаше нагоре-надолу в нечия трепереща ръка, Шиа приличаше на каменна статуя. Кожата й бе придобила сивкав оттенък, устните й, останали без кръв, неестествено белееха. Беше подбелила очи под полузатворените си клепачи. Не се виждаха зеници. Ръцете й бяха подпухнали и приличаха на напоени с вода дунапренени гъби.

— Мамка му! — възкликна Кори. — Тя не диша.

— Мъртва ли е? — попита някой.

— Не диша — обади се трети. — Това означава, че е мъртва, глупак такъв.

— Някой има ли телефон? Трябва да се обадим на 911 — разпореди се Брайън. — Хайде, побързайте.

Ема знаеше, че времето, за което трябваше да пристигне линейката, беше в рамките на тринадесет минути и то при положение, че парамедиците успеят веднага да намерят отдалеченото място на плажа. Шиа можеше и да не ги дочака жива.

Тя напрегна мозъка си, опитвайки се да си припомни задължителната спасителна процедура, която бе усвоила по време на курса за спасители. Първа стъпка — да се освободят дихателните пътища. Стъпка втора — да се осигури достъп на кислород. Стъпка трета… Коя беше третата стъпка. Толкова време бяха тъпкали тази стъпки в главата й. Тя знаеше процедурата с най-малките подробности. Знаеше я, но паникьосаният й мозък отказваше да функционира нормално. Защо никой не я бе предупредил за това по време на курса? Защо никой не й бе казал, че някой ден наистина ще й се наложи да съживява полумъртъв удавник?

Ръцете й сякаш сами се задвижиха. Можеше да го направи. Трябваше. Едно нещастно момиче лежеше безпомощно на пясъка.

— Трябва да приложа спасителния метод на Хеймлич — отбеляза тя.

— Той не се ли използва при хора, които са погълнали нещо? — попита някой от присъстващите.

— Тя изкара курс за спасители — поясни Брайън.

Пренебрегнала напълно скептичните коментари и възклицания на приятелите си, Ема се залови за работа. Господи, искаше й се очите на Шиа да не бяха наполовина отворени. Гледката беше просто зловеща. Удавниците имат петдесет процента шанс да оживеят, ако дихателните им пътища не бъдат освободени от погълнатата вода, преди да се пристъпи към изкуствено дишане. Веднага щом дихателните пътища се освободят, шансовете на жертвата се повишават на деветдесет и седем процента. Процент, който й се струваше далеч по-приемлив. Обърна Шиа на една страна и от устата й потече струйка вода. Обви с две ръце тялото й и силно я стисна под диафрагмата. Между устните й избликна силна водна струя. Ема я стисна още няколко пъти. Спря едва когато се увери, че от устата й не се излива повече вода.

— Добре — промърмори тя. — Дихателните пътища са чисти. А сега започни да я обдишваш. — Само че непосредствено зад нея вълните на океана с трясък се разбиваха в брега, а приятелите й разтревожено разговаряха около нея и Ема изобщо не можеше да чуе дали Шиа диша. Наведе се над нея и пъхна пръст в устата й, за да се увери, че дихателните пътища наистина са свободни. По-бързо! По-бързо! Сърцето й биеше учестено, мозъкът й вече функционираше както трябва, а ръцете й сръчно изпълняваха нужните манипулации. Ема бе цялата мокра — от водата и от пот. Шиа не дишаше. Ема знаеше, че трябва да започне изкуствено дишане уста в уста, за да помогне на дробовете й да започнат да функционират отново.

Опитваше се да не поглежда към изцъклените й, полупритворени очи. Стараеше се да се абстрахира от студената кожа на момичето, което лежеше на пясъка. Наложи си да пропъди всички излишни мисли от главата си и да се съсредоточи изцяло върху предстоящата задача.

Първото вдишване беше извършено непохватно и не постигна никакъв резултат. Ема почувства в устата си вкуса на бира и морска сол. Удари зъби в зъбите на Шиа и не успя да прилепи устните си към нейните.

— Отврат! — процеди някой зад гърба й, но Ема не мислеше, че онова, което прави, е отвратително. Всъщност, тя изобщо не мислеше. Просто правеше онова, което трябва.

— Уха! — нервно възкликна някой друг. — Ама че гадост.

— Млъквай — рязко се обади Брайън. — Някой да отиде да донесе одеяло или хавлия. Каквото и да е.

Ема се наведе, за да провери дали гръдният кош на Шиа се повдига между вдишванията. Беше й трудно да прецени в тъмнината. Хайде, давай, мислено изрече тя. Можеш и по-добре. Следващото вдишване стана като по учебник. Въздухът попадна точно там, където трябваше. Ема имаше чувството, че се опитва да надуе воден дюшек.

Шиа продължаваше да лежи безжизнено, но Ема не се отказваше. Едно, две, три, вдишване… Едно, две, три, вдишване… Обръщане да погледне дали гръдният кош на Шиа се повдига и пак отначало. Светът около нея сякаш се отдръпна назад. Едва различаваше звуците, които я заобикаляха — момичетата плачеха, момчетата уплашено пристъпваха от крак на крак и ругаеха, вълните се разбиваха в брега, заливаха пясъка и бързо се отдръпваха назад в мрака.

Ема продължаваше с изкуственото дишане в установения ритъм — вдишване, едно, две, три, вдишване… Крайниците й изтръпнаха, главата й олекна и започна да й се вие свят. Погледът й се разфокусира, но тя нито за миг не наруши ритъма. Знаеше, че няма да спре. Не можеше да спре. Сякаш някаква по-висша сила бе поела контрол и й помагаше да издържи. Отново. И отново, и отново. Имаше чувството, че е била създадена на този свят точно заради моменти като този. За да спасява хора.

Веднага разпозна мига, в който настъпи обратът. И тогава всичко се промени. Отчаянието отстъпи, за да даде път на надеждата — колеблива, плаха. Промяната беше едва доловима. Не като във филмите, при които полумъртвата жертва изведнъж отваря очи и рязко си поема дъх. Ема почувства леко потреперване, почти недоловимо повдигане на гръдния кош — толкова слабо, че в първия момент реши, че си въобразява. Но не! Шиа наистина помръдна. Ема бързо я обърна на една страна. И започна драмата.

Тялото на Шиа се сгърчи конвулсивно и сякаш се прероди за нов живот. Някой изпищя, но останалите пристъпиха по-близо, за да видят чудото, станало на плажа.

Шиа рязко си пое дъх, подпря се с ръце на пясъка и седна, като не спираше да кашля, да се дави и да ридае. Ема се стовари до нея — останала без дъх и замаяна. Обзета от благоговение и страхопочитание.

— Здрасти, Шиа — рече тя и потупа момичето по гърба. — Помниш ли какво се случи? Знаеш ли къде се намираш?

Погледът на Шиа постепенно се избистри, но тя продължи да се взира в океана.

— Страх ме е. Имам нужда от мама — прошепна тя и подпря брадичка на сгънатите си колене. Цялото й тяло неудържимо трепереше.

— Мисля, че трябва да легнеш отново, за да сведеш до минимум шока, който изживява тялото ти — рече й Ема. После вдигна поглед към останалите. — Някой повика ли помощ?

— Аз се обадих на 911 — рече Линди.

— Няма да ги чакам. — Шиа затрепери още по-силно. В очите й се четеше неподправен ужас, породен от прозрението, че едва не бе загинала. — Искам да си ида у дома. Веднага — заяви тя.

— Мисля, че ще е по-разумно да изчакаш — посъветва я Ема.

— Казах ти вече, че няма да чакам никого.

Брайън протегна ръка и помогна на Шиа да се изправи. Някой наметна една суха хавлия около раменете й.

— Можеш ли да вървиш? — попита Брайън и я прегърна през кръста. — Спокойно. Само спокойно.

— Заведи я до моя джип — обади се Кори. — Аз ще я закарам до тях.

Ема знаеше, че е длъжна да се погрижи Шиа да получи професионална помощ, но момичето изглеждаше толкова отчаяно и нещастно, че тя се отказа да спори с нея.

— Искам само да си ида у дома — продължи да повтаря Шиа. Някой й подаде сухи дрехи и тя ги притисна към гърдите си. Продължаваше да трепери силно, почти конвулсивно. — Аз наистина трябва да се прибера у дома.

— Ще се оправиш — увери я Ема. Тя самата също трепереше. — Трябва обаче да разкажеш на родителите си за случилото се и да отидеш на лекар.

— Няма начин! За нищо на света — възрази Шиа. Очите й приличаха на бездънни черни дупки. — Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се — отвърна Ема, почувствала, че Шиа се намира на ръба на истерията.

— Чувствам се толкова странно. Толкова… глупаво.

— Всички много се радваме, че си добре — увери я Ема. — Иди да се качиш в джипа на Кори. Аз ще дойда след секунда.

Шиа обгърна тялото си с ръце и тръгна нагоре по пътя.

В продължение на един дълъг миг Ема остана съвършено неподвижна. Нощта бе придобила сюрреалистични измерения. В главата й хаотично преминаваха несвързани мисли — през следващата седмица трябваше да участва в подготовката на вечерта на колежанското образование, което си беше направо смешно, тъй като тя самата дори не бе решила какво би искала да учи. Освен това имаше час при зъболекаря на базата. Все още не бе ясно дали ще може да работи по удобен за нея график на плувния басейн.

И тогава изведнъж всички мисли изчезнаха от главата й. Адреналинът се отдръпна и силна тръпка разтърси тялото й.

Кори я прегърна.

— Свърши страхотна работа — рече й той. — Ти спаси живота й.

— Благодаря — отвърна Ема, макар че не беше сигурна за какво точно му благодари.

Останалите набързо загасиха огъня и събраха нахвърляните наоколо хавлии. След това бързо изчезнаха в нощта, запътили се към колите си.

— Колко е часът? — попита Ема.

— Десет и нещо.

— Брайън, иди да вземеш Кати и приятелката й. Аз ще се прибера у дома, след като оставим Шиа.

Той кимна и се затича към колата, като обличаше ризата си в движение. Имаше моменти, в които Ема изпитваше искрена благодарност, че има брат като Брайън. Той притежаваше рядката дарба да прави точно онова, което трябва.

Тя погледна към Кори.

— Хм… а ти в състояние ли си да шофираш?

— Да, по дяволите. Вече съм напълно трезвен. Особено пък след къпането в океана. — Той се запъти към джипа. — Ей, би ли взела торбата с бирата? — през рамо подвикна той.

Ема взе амбалажната торба и тръгна към пътя. Някъде в далечината се виждаха светлините на самолет, който се снижаваше за кацане. Ема го разпозна по бръмченето — „П-3 Орион“. Шпионски самолет, от борда на който можеше да се види всеки предмет на земята, колкото и малък да е. За миг се запита дали пилотите я бяха видели да спасява Шиа Хенсън.

Наближаваше джипа на Кори, когато една кола спря край пътя и я освети със силните си фарове. Тя примижа и заслони очи с ръка. Едва не изпусна голямата амбалажна торба.

После чу как се затръшва вратата на колата и някакъв мъж, облечен в ужасяващо познатата й униформа в цвят каки, стъпи на пътя.

— Мамка му! — тихичко изруга Ема. Торбата, пълна с кутийки бира, изведнъж й се стори много тежка.

— Можете да я оставите на земята, госпожице — рече заместник-шерифът с нетърпящ възражения глас. — Купонът свърши.