Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (16)

11.

Мониторът на бюрото на Стив премигна. Отвори се прозорче, което му напомни за предстоящата среща с човек, когото не познаваше — младши лейтенант Джошуа Джеймс Ламонт от ескадрила 168 — ескадрилата за тактическо военновъздушно електронно разузнаване. Лейтенантът бе поискал тази среща. В графата „цел на срещата“ пишеше само „личен въпрос“.

Това би могло да означава няколко неща: конфликт с колеги от ескадрилата, медицински проблем или пък неприятности на семейния фронт. При подобни обстоятелства обаче, пилотите обикновено се обръщаха към командира на ескадрилата и не занимаваха с проблемите си заместник-командира на въздушния отряд.

После си каза, че лейтенантът може би изобщо няма проблеми и по всяка вероятност става дума за допусната грешка при преместването му в тази база.

Все по-често напоследък му се налагаше да се занимава с дребни неразбории, бюрократични книжа и нищо незначещи процедури. Те изяждаха голяма част от времето му, но не можеше да ги избегне, защото влизаха в задълженията му на заместник-командир на отряда. В навечерието на предстоящото отплаване обаче Стив си налагаше да разсъждава за по-сериозни неща. Какъв командир щеше да бъде? Щеше ли да успее да вдъхновява мъжете и жените под свое командване и да ги мотивира да дадат най-доброто от себе си? Или и той щеше да се превърне в поредния вечно сърдит командир, готов да наругае и накаже подчинените си за най-малкото провинение? Като онзи садист, под чието командване бе служил като млад и жаден за приключения пилот по време на първата война в Залива и когото всички членове на ескадрата ненавиждаха.

Същият този командир в момента беше контраадмирал и под негово командване се намираше цяла бойна единица. Освен това се ползваше с репутацията на един от най-уважаваните старши офицери във флота.

Стив отново си напомни, че сам бе избрал професията си и начина си на живот. От край време мечтаеше да изгради кариера във флота. А това означаваше редовни производства в чин и повишения в длъжност. Устремилият се към върха на йерархичната стълбица офицер беше като акула — ако не се придвижва непрекъснато напред, ще се удави и загине.

Разминаването между идеалите му и действителността обаче все по-често го изпълваше с безсилие и разочарование. Продължаващият седмици наред спор с Грейс го бе накарал да се съмнява в себе си и в изборите, които бе направил през годините. Що за мъж беше той, щом отказваше да купи къща на семейството си?

О, той все пак й бе предложил да го направи. Каза й да потърси къща, която биха могли да си позволят. Но тя не желаеше да направи компромис с желанията си и така двамата се озоваха в задънена улица.

Мисълта за спора им го накара да се намръщи. Съмненията в собствените възможности и правота не му бяха присъщи. Още от момента, в който слезе от автобуса пред Военноморския център за обучение „Грейт Лейкс“ — млад новобранец, притежаващ единствено несломима амбиция — Стив се бе фокусирал изцяло върху работата си. Тя оформи характера му, постави пред него ред предизвикателства и го изгради такъв, какъвто бе в момента. Какво щеше да излезе от него, ако не беше флотът? Поредният средностатистически мъж със семейство и голяма ипотека.

Нямаше представа дали би могъл да бъде щастлив като обикновен човек. Флотът му даваше усещане за самоличност — без него дори не знаеше кой е.

Доскоро Грейс напълно подкрепяше плановете му за възходяща кариера. Тя имаше голяма заслуга за всичките му повишения до момента. Повярва в него от мига на първата им среща и го подкрепяше с вяра, която той не бе напълно сигурен, че заслужава. Напоследък обаче…

— Лейтенант Ламонт е тук за срещата с вас, сър. — Гласът на Килигрю прозвуча по интеркома.

— Да влезе. — Стив автоматично плъзна поглед по бюрото си. Животът във флота го научи на това — ред и изпълнителност на първо място. Точно дисциплината, редът и спазването на всички инструкции до най-малката подробност можеха да спасят живота на флотския офицер в критични моменти. Пък и Стив винаги се бе опитвал да се покаже в най-добрата си светлина пред младшите офицери.

Вратата на кабинета му се отвори и Килигрю пристъпи вътре.

— Сър, това е лейтенант Ламонт.

— Благодаря. — Стив се изправи. Не толкова от учтивост, колкото да раздвижи краката си. Никога не бе обичал да седи продължително зад бюро, но напоследък това се превръщаше в основна част от работата му.

— Няма защо, сър.

Ако не беше толкова погълнат от мислите си, Стив сигурно щеше да обърне внимание на напрегнатия глас на помощника си и да отбележи начина, по който бе произнесено името на Ламонт. Посетителят отдаде чест, застанал пред отворената врата и осветен в гръб от ярките слънчеви лъчи, които струяха през високите и тесни прозорци в горната част на хангара.

Килигрю отстъпи назад, затвори вратата след себе си и спря притока на светлина.

Стив се вгледа невярващо в лейтенант Ламонт, но не каза нищо. Не би могъл да произнесе думичка дори и под заплаха от смъртно наказание. Защото бе онемял от шок и изумление и можеше единствено да се взира в застаналия до вратата мъж, който изглеждаше като негово по-младо копие.