Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (35)

18.

— Тренираше ли нещо в гимназията? — попита Кати, насочила към Джош пълния си с обожание поглед. Бе започнала да го бомбардира с въпроси от мига, в който двамата с Лорън прекрачиха прага на къщата.

— А как иначе? — отвърна той. — Лакрос и баскетбол.

— Уха! Татко също е тренирал баскетбол в гимназията. Брайън пък тренира бейзбол и лека атлетика. И хареса ли ти в Анаполис?

— Академията промени живота ми — заяви Джош.

Грейс все още се опитваше да се пребори с мисълта, че е поканила на вечеря първородния син на съпруга си. Струваше й се невероятно, че Джош бе живял на този свят цели двадесет и шест години без баща му изобщо да научи за него. Въпреки това Стив присъстваше в живота на сина си — в неговата усмивка, в начина му на държание.

Срещата с техния половин брат сигурно беше също толкова неестествено преживяване и за децата. Чувстваше тяхното любопитство, но не можеше да не долови и опасенията им, че Джош представлява някаква смътна заплаха. Ема изненадващо застана нащрек веднага след появата на Джош и продължи да се държи отбранително през цялото време. Кати очевидно беше във възторг, докато Брайън дори не направи опит да прикрие неприязънта си. Седеше намръщен на масата, ровеше из храната си и отговаряше едносрично, ако някой решеше да го попита нещо.

— Аз трябва да вървя — обяви той и това бе най-дългото му изречение през цялата вечер. — Обещах на господин Клуни да го замествам в магазина тази вечер.

— За десерт има малинов шербет — напомни му Кати.

— Нямам време. Трябва да тръгвам — повтори Брайън и дори не си направи труда да прикрие нетърпението си да се махне час по-скоро от къщата. Стана от масата, взе чинията си и я отнесе в кухнята.

Грейс се извини, грабна една кана от масата — уж за да я напълни отново — и последва сина си.

— Не знаех, че магазинът за велосипеди работи тази вечер — промърмори тя.

— Отворен е. — Брайън навлече един анцуг през главата си.

Грейс буквално усещаше недоволството, което струеше от него.

— И до колко часа ще работи?

— Зависи. Те до кога ще останат? — Завъртя глава по посока на трапезарията.

Той се чувства изместен, осъзна Грейс и сърцето я заболя за Брайън. Вече не беше най-големият и единствен син. Имаше по-голям брат. И то не какъв да е, а възпитаник на военноморската академия, офицер от флота. Пилот. Мъж, който беше всичко онова, което Стив би искал от сина си.

Въпреки това моментът не беше подходящ да повдига този въпрос. Нямаше представа какво трябва да направи, за да свали напрежението — от децата, а и от самата себе си. Подобно на много от другите проблеми, пред които се е изправяло семейство Бенет, и този се бе стоварил единствено върху нейните плещи по време на продължителното отсъствие на Стив. От нея зависеше да го разреши. Само дето тя изобщо не знаеше откъде да започне.

— Ами до скоро, тогава — рече тя.

Той бързо излетя през задната врата, като пътьом извика едно не особено учтиво „Беше ми приятно да се запознаем“.

Грейс се върна на масата, понесла каната с вода.

— Това е най-вкусната лазаня, която съм яла през живота си — обяви Лорън.

— Благодаря. Всъщност, това е нискокалоричната версия. Използвала съм соено сирене, така че можете да ядете до насита.

— Вкусно е. Ще трябва да ми дадеш рецептата.

Кати се обърна към Лорън.

— На теб вероятно не ти се налага да внимаваш какво ядеш.

Грейс си припомни снимката на дебелата млада жена, която Лорън държеше в бюрото си.

— Ема — обади се тя, изпреварвайки отговора на Лорън, — ще бъдеш ли така добра да ми помогнеш да разчистим масата?

Ема мигновено скочи от мястото си и с неприсъщ за нея ентусиазъм се зае да събира мръсните чинии.

— Госпожо, това беше най-вкусната храна, която съм хапвал от много време насам.

— Радвам се, че ти хареса. — Грейс подаде на Ема цяла купчина чинии.

Джош се загледа в снимките, подредени по вградените в стената рафтове. По средата стоеше снимка на Стив и децата, правена на остров Мустанг миналото лято. Стив и Брайън бяха голи до кръста, силни и загорели. Двамата държаха двата края на една дъска за сърфинг, а момичетата седяха на дъската между тях. Грейс винаги бе харесвала тази снимка, защото от нея струеше искрената радост на Стив, че е заедно с децата си. Строгият офицер не се виждаше никъде на тази снимка — на нея Стив беше просто най-обикновен, преизпълнен с щастие, семеен мъж.

Запита се какви ли чувства предизвиква у Джош тази снимка. Съжаление, че е пораснал, без да познава Стив? Негодувание? Или облекчение, че е живял напълно отделен и различен живот?

— Искаш ли да ти покажа още снимки? — попита Кати. — Имаме цели купища. Ето, ще ти ги покажа.

Преди Грейс да успее да прецени дали идеята е добра, най-малката й дъщеря измъкна купчина албуми от шкафа. На лицето на Джош за миг се изписа неподправено любопитство. Той копнее да научи нещо повече за биологичния си баща, осъзна тя. И за брата и сестрите си.

Кати се справи забележително добре и доказа за пореден път, че познава отлично историята на семейството и знае неща, случили се още преди да е била родена.

— Оженил ги един капелан от флота. Обърни внимание на роклята на мама. Била е на баба ти, нали, мамо?

— Да. Така беше. — Спомените й за онзи ден все още бяха кристално ясни. Изпитваше толкова дълбока любов към съпруга си, че изобщо не се притесняваше от неодобрението на родителите си. Стив бе успял да я покори напълно и тя тръпнеше от вълнение и трепетно очакване на съвместния им живот.

— След като се оженили, заминали за Сигонела. Това е в Сицилия — продължи да обяснява Кати, докато разлистваше албума и му показваше снимки на фона на прекрасната средиземноморска природа в разгара на лятото. Показа му една снимка на Грейс и Стив, яхнали мотоциклет — най-доброто превозно средство за обикаляне на многобройните хълмове с маслинови дървета, сред които необезпокоявани пасяха стада кози.

— А това е Пенсакола — не млъкваше Кати. Лъскавите албуми и нейният идеализиран разказ създаваха представата за едно изключително щастливо семейство.

Грейс се питаше дали и останалите виждаха онова, което виждаше тя. Дали разбираха, че Стив е един изключително сложен мъж, разкъсван често между дълга и желанието. Дали проумяваха, че целият им брак бе съпътстван от чести и, понякога, драматични промени. Снимките събудиха в душата й много спомени, но повдигнаха и много въпроси.

Дали усмихнатата млада булка е имала и най-малка представа за това, че й предстои да загърби собствените си мечти, за да осъществи тези на съпруга си? Не се ли забелязваше тихо отчаяние, скрито зад широката усмивка на младата жена, застанала на кея с близнаците на ръце? А на коледната снимка, правена в Гуам по времето, когато децата бяха съвсем малки, тя бе толкова погълната от усилията да се грижи за семейството си, че едва ли е имала време да си даде сметка за истинските си чувства. Ами Стив? Дали някога се бе замислял за живота, който си бе избрал?

Докато разказваха на Джош историята на семейството, Грейс за пореден път се замисли за връзката си със Стив. Чувствата й към съпруга й бяха по-дълбоки и по-сложни от всякога. Неговата кариера и чувство за дълг, както и дългогодишната измама, си бяха казали думата, но щетите не можеха да бъдат оценени преди той да се завърне у дома.

Снимките й напомниха и още нещо. Независимо от негодуванието, което изпитваше в момента, въпреки мъчителната агония на безкрайно дългите отсъствия на Стив и напрежението от постоянните премествания и опити да устрои семейството си, Грейс съзнаваше, че не би заменила последните двадесет години от живота си за нищо на света. Водила бе интересен и съдържателен живот, посетила бе екзотични места, сблъскала се бе с култури, позволили й да види самата себе си в друга светлина. Видяла бе произведения на изкуството, опитала бе храни, присъствала бе на фестивали и политически промени, които средностатистическата американска жена не би могла дори да си представи. Всяко парти, всяка церемония, всяка среща с представителите на местната власт се бяха превърнали в част от личността й. И въпреки това, колкото и иронично да й изглеждаше всичко в момента, тя искаше да избяга именно от нещата, превърнали я в това, което беше в момента.

— Какъв приказен живот! — възкликна Лорън, след като Кати им показа и последния албум, посветен на преместването им тук през миналото лято.

— Радвам се, че го възприемаш по този начин. — Джош потупа ръката на Лорън.

Още един жест, който много напомняше за Стив. Безмълвен, но изпълнен с обич. Лорън успя да се усмихне — изглеждаше очарована, но и изпълнена с неподправен ужас.

— Аз трябва да отида да се поупражнявам на кларинета — обяви Кати и бутна стола си назад.

— Може ли да послушам? — искрено попита Джош.

Кати се изчерви.

— Предполагам. Макар че още не съм много добра.

— Напротив, невероятна е — обади се Ема, защитавайки лоялно сестра си.

Двете с Кати го поведоха към кабинета, оставяйки Грейс и Лорън да довършат почистването на масата.

Няколко минути по-късно музиката на Гершуин изпълни смълчаната къща. Двете жени мълчаливо се заеха с почистването, работейки в необичаен синхрон — Лорън забърсваше чиниите и ги подреждаше в машината, а Грейс прибираше останалата храна и почистваше плотовете.

— Е, как ти се струва животът във флота? — попита Грейс, забелязала замисленото изражение на Лорън. — Това е един съвсем различен свят, нали?

Лорън като че ли се почувства неловко.

— Покойният ми съпруг работеше като цивилен предприемач във флота.

— Покойният ти съпруг? — Грейс беше ужасена. Лорън беше твърде млада, за да е вдовица.

— Бях омъжена. Съпругът ми почина преди три години.

— Не знаех, Лорън. Ужасно съжалявам.

— Благодаря ти. Много е… много е тъжно. Но откакто срещнах Джош, започнах да се избавям от усещането, че над живота ми е надвиснал черен облак.

— В такъв случай се радвам, че си го срещнала.

Продължиха да работят ръка до ръка, потънали в приятелско мълчание. От кларинета на Кати продължаваха да се леят носталгични звуци.

— Тя наистина е добра — отбеляза Лорън.

Грейс кимна.

— Ние много се гордеем с децата си. — Голяма работа е навикът, помисли си тя. Продължавам да говоря в множествено число, все едно че знам какво мисли Стив по всеки въпрос. Макар че, когато ставаше дума за децата, тя наистина знаеше.

— Джош е израснал като единствено дете — информира я Лорън. — Сподели с мен, че винаги си е мечтал да има братя и сестри. — Срещна погледа на Грейс и побърза да добави: — Той не очаква да стане част от това семейство, повярвай ми. Напълно е отдаден на майка си и на паметта на баща си.

— Осъзнавам това — отвърна Грейс. — Моите деца все още не са свикнали напълно с мисълта, че имат брат. — Истината бе, че тя също харесваше Джош. Присъствието му обаче й напомняше постоянно, че бракът й бе започнал да куца.

Забеляза, че Лорън се опитва да напъха каната с форма на пиле в съдомиялната машина.

— Тази кана вероятно няма да се побере в машината — рече Грейс. — Много е стара и не съм убедена дали някъде съществува друга като нея.

— Няма проблем. — Лорън внимателно изплакна каната на мивката. — Семейна антика ли е?

Грейс се усмихна.

— Не, но за мен има сантиментална стойност. Купих я от една гаражна разпродажба непосредствено след сватбата ни.

Лорън взе една мека кърпа и започна да бърше каната с почтително благоговеене.

— В твоите уста всичко изглежда толкова лесно.

— Така ли?

— Абсолютно.

— Предполагам, че това е така, защото много отдавна съм осъзнала, че това е единствената ми алтернатива. Съпругата на флотския офицер трябва да се научи да живее пълноценно дори и по време на продължителните отсъствия на половинката си. В противен случай рискува да изживее половината си живот, потънала в разочарования и самосъжаление.

Лорън кимна.

— През последните три години живях сама и не се самосъжалявах. Но… истината е, че и не живеех пълноценно. — Обърна се към прозореца и се загледа в притъмнялото небе. — Чудя се дали щеше да ти е много по-трудно да понасяш дългите отсъствия на съпруга си, ако нямахте деца.

— Никога не съм се замисляла за това. Как изобщо ти хрумна?

— Това е въпрос, който непрекъснато си задавам напоследък. — Лорън прехапа устни. — Може ли да бъда напълно откровена?

— Разбира се.

— Ами, трябва да призная, че бях силно шокирана от разказа на Джош. Не можех да повярвам, че майката на Джош е предпочела да не казва на Стив за сина му.

Не си единствената, помисли си Грейс.

— Понякога обаче ми се струва, че мога да я разбера. Била е много млада и самотна. И тогава Грант — осиновителят на Джош — се появява в живота й и поема контрол върху нещата. Не казвам, че е постъпила правилно, но мога да разбера защо си е позволила да допусне толкова ужасна грешка. Но както и да е… просто се питах дали това мое схващане ме характеризира като ужасен човек. И ме прави… неподходяща за съпруга на флотски офицер.

Грейс се усмихна.

— Джош помоли ли те вече да се омъжиш за него?

— Не.

— А искаш ли да го направи?

— Не знам. Сменям мнението си на всеки няколко минути. Има моменти, в които съм абсолютно сигурна, че бих могла да се справя като теб и да живея сама по време на продължителните му отсъствия. В следващия миг обаче си представям, че съм сама, а той ужасно ми липсва и решавам, че няма да издържа.

— Този живот не е за всеки — съгласи се Грейс. — Той е твърде противоречив, макар и блажен. Когато Стив е на плаване, целият свят е мой. Аз определям как точно ще изживеем всеки божи ден. И така и трябва да бъде. Но след време той се връща и всичко се променя. Понякога и на мен ми се случва да лежа будна нощем и да разсъждавам върху избора, пред който съм изправена. Годините минават, а аз все по-често и по-често се питам кой живот ми подхожда повече.

Лорън изглеждаше изумена.

— Сигурно се шегуваш.

Грейс включи миялната машина.

— Понякога, невинаги. Но ти си тази, която трябва да решиш дали би могла да съвместиш тези две страни от живота си.

Лорън погледна Грейс право в очите.

— Непрекъснато се питам дали бих могла да се справя с този начин на живот, но истината е, че се страхувам.

— И от какво точно се страхуваш? — попита Грейс.

— Че може да се разочаровам. Или пък… да получа онова, което истински желая.

— И защо трябва да се страхуваш от това?

— Защото зная колко много ще ме боли ако го загубя.