Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (12)

7.

Грейс стана рано в първия ден от учебната година. В този ден винаги се будеше първа. Приготвяше им обилна закуска, а след това ги екипираше с раници и книги със сериозността на офицер, въоръжаващ войниците си за предстоящата битка. Когато Стив се появи в кухнята, тя вече пакетираше храната за обяд на трите си деца. Грейс знаеше, че точно в осем сутринта Стив щеше да свика армията си, за да сведе до знанието й задължителната за първия учебен ден възпитателна лекция. Изглеждаше прекрасно както винаги. Току-що бе излязъл изпод душа, а униформата му с цвят каки беше идеално изгладена и стоеше като излята по него. Когато обаче се вгледа по-отблизо, забеляза, че очите му изглеждат уморени и недоспали.

— Не можа ли да спиш добре през нощта?

— Напротив, спах достатъчно. — Сипа си чаша кафе и се зае да подрежда куфарчето си.

Грейс пое дълбока глътка въздуха. Снощният спор все още ги разделяше. Двамата вече не действаха и не мислеха като един. Налагаше се да поговорят още веднъж. Само че той заминаваше за Вашингтон, тъй че и този важен разговор, подобно на много други преди него, ще трябва да бъде отложен.

— Днес имам важна среща.

— С кого?

— С един банкер. Трябва да си открия търговска сметка, за да мога да задвижа бизнеса си.

— О, Грейс, ще ми се да не прибързваш с това. Освен от сметка ще имаш нужда от препоръки, акредитиви…

— Изобщо не прибързвам. Притежавам акредитив на търговец. Що се отнася до препоръки, мога да ги засипя с такива, тъй като през всичките тези години съм работила за не едно семейство от флота. Най-после всичко ще си дойде на мястото, Стив. Освен това ще кандидатствам за лиценз за извършване на дейност.

Погледна я с недоумение. Все едно че изведнъж се бе превърнала в извънземно създание.

— Лиценз за извършване на дейност? Какво, по дяволите, е това, Грейс?

— Това е първата крачка за откриване на собствен бизнес. — Той очевидно не схващаше. Защо пък да не му каже направо? — Освен това разполагам с името на една компания, която може да подготви документите по създаването на моята компания.

— И как ще се казва? „Грейс инкорпорейтид“?

— О, боже! — възкликна тя. — Отново се държиш снизходително с мен.

— Кой? Татко? — обади се Кати, която трополеше надолу по стълбите. — Татко се държи снизходително? Аз съм потресена.

— Здравей, Умнице. Ела да прегърнеш татко. — Докато прегръщаше Кати, той възнагради Грейс с поглед, който трябваше да мине за извинение. Не бяха приключили с този разговор, но без да кажат нито дума повече, двамата постигнаха мълчаливо споразумение. Тази сутрин беше посветена изцяло на децата.

Кати бе станала още в шест сутринта. Преоблече се четири пъти, половин час се занимава с косата си и изгриза ноктите си до кръв. В осем часа изглеждаше напълно изтощена.

— Хайде да закусиш нещо — предложи Грейс. В ръката си държеше кана. — Мога да ти сипя половината от моя сок тофу.

— Ти пък откога пиеш тофу?

— Откакто чух, че е по-здравословен и диетичен. Ето, опитай.

Кати сбръчка нос.

— Не съм гладна.

— Пийни поне малко сок. — Грейс извади една чаша от шкафа.

— Не, това трябва да се отбележи! — обади се Стив. — Моята малка дъщеричка постъпва в гимназията. Спомням си времето, когато те записахме в детската градина.

— Ти беше на плаване, когато тръгнах на детска градина.

— Но това не означава, че не си спомням.

В гърлото на Грейс изведнъж заседна огромна буца. Защото тя наистина си спомняше. Струваше й се, че едва вчера бе приготвяла малкото си момиченце за първия му учебен ден, опитвайки се да преглътне сълзите, напиращи в очите й. Кати беше твърде нервна… не, беше ужасена. Но подобно на осъден на смърт затворник, поел по пътя към бесилката, тя смело излезе от къщи, за да се срещне със съдбата. Тя и сега е ужасена, осъзна Грейс, забелязала как трепери ръката й докато поднася към устните си чашата с портокалов сок. О, бедничкото дете! Промените винаги я изкарваха от равновесие.

Грейс изпита силна болка и угризения. Толкова често бяха принуждавали Кати да свиква с нови училища, нови квартали, с нов начин на живот. Тъкмо се установят на едно място, и се налагаше да се местят отново. В резултат на което дъщеря й бе израснала твърде неуверена и ранима.

Стоеше неподвижно и сякаш се подготвяше за момента, в който отново ще изтръгнат почвата изпод краката й. На Грейс й се искаше поне веднъж да предложат на Кати стабилност, която да се простира извън семейството им. Питаше се какъв човек би станала Кати, ако й се предостави възможността да учи в едно училище повече от три години и да си създаде кръг от приятели, които не се налага да напуска.

— Спомням си първият ти учебен ден в първи клас — рече Стив, опитвайки се да разведри обстановката. — Нали, Грейси? Спомням си, че тогава си мислех: „Вижте, хора, идва Кати Бенет!“. Днес се чувствам по същия начин. — Сложи ръка на върха на главата й и се усмихна. — Това училище никога не е виждало момиче като теб.

— Те дори няма да забележат присъствието ми — заяви Кати.

Брайън избра точно този момент, за да се появи в кухнята. Косата му бе влажна от душа, а раницата му бе натъпкана с учебници.

— Татко започна ли вече с онази лекция в стил Хенри Пети за нашето малко, но задружно и щастливо семейство?

Грейс му сипа чаша сок.

— Мисля, че чака теб.

— Реших, че не би искал да пропуснеш и думичка от нея — заяви Стив.

Ема също се появи. Изглеждаше абсолютно спокойна. Като че ли не изпитваше и частица от нервността на Кати, която трептеше като силно наелектризирано електрическо поле около нея.

— Добро утро — поздрави Ема. — Имаме ли някакви пастички?

— А, закуска за шампиони — отвърна Грейс и извади кутия замразени пастички с ягоди.

— Благодаря.

Стив остана за миг загледан в Ема. Изражението му беше непроницаемо. Тя обаче изглеждаше напълно погълнато от тостера и отказваше да го погледне. После Брайън застана между тях.

— Извинете ме — рече той и протегна ръка към един от шкафовете. Извади отвътре една твърде голяма купа и я напълни с овесени ядки и мляко. Занесе я до масата и започна да се храни.

Грейс се обърна, за да напълни отново чашата си с кафе.

— Между другото, къде научи това?

— Какво е научил? — Ема остави раницата си до входната врата и се обърна към огледалото в антрето, за да огледа грима си.

— Да яде като първобитен човек — отвърна Кати.

— Искаш да кажеш като атлет от световна величина след изтощителна тренировка — коригира я Брайън с пълна уста. — Ами това е дар божи.

— Аз трябва да вървя — рече Стив. Вдигна куфарчето и взе шапката си от закачалката до задната врата.

Грейс виждаше, че той вече се е отдалечил от тях и се готвеше да премине от един свят в друг. От закуска с децата към срещи и брифинги, съдбоносни проблеми и предизвикателства. Като рицар от отдавна отминали времена, той носеше униформата си като щит. Принадлежеше към някакво тайно братство и макар да бе допусната в него от много години, тя съзнаваше, че никога няма да стане истинска част от него. И това беше особено очевидно в моменти като този, когато Стив се обръщаше и тръгваше към вратата на дома им.

— И какво, няма ли да изслушаме речта за щастливото и сплотено семейство? — с престорено разочарование попита Кати.

— Вие и без друго вече я знаете наизуст — отвърна Грейс. — Ако в училището има драмсъстав, можете да сте сигурни, че ще ви приемат до един.

— Аз смятам да опитам да се включа в духовия оркестър — обяви Кати.

— Разбира се — съгласи се Грейс. — Направо ще им вземеш ума като засвириш на кларинет.

— Говориш така, сякаш свиренето на кларинет е нещо приятно. — Брайън поднесе огромната купа към устните си и изгълта останалото мляко.

Стив целуна Грейс по бузата. Тя затвори очи и вдиша дълбоко аромата на афтършейва му. Спорът им така и си остана неразрешен, надвиснал помежду им като заплашителна и мрачна сянка.

В главата й проблесна спомен за първите години от брака им. Понякога, рано сутрин, той избухваше в безпричинен смях, любеше я с покоряваща спонтанност, а след това на бегом се изнасяше на работа.

Къде отидоха смехът и спонтанността му? Не знаеше кога точно бе настъпила промяната. Не можеше да каже, че един ден се бе събудила и бе установила, че съпругът й вече не е същият. Нищо подобно. Промяната беше настъпила бавно и неусетно, скрита под всички тревоги и отговорности, които им сервираше животът: децата, кариерата на Стив, честите премествания от място на място, ежедневните проблеми и трудности. Но ние, въпреки всичко, сме щастливо семейство, отчаяно си помисли Грейс. Беше посветила живота си на това и ако сега си позволеше да повярва, че не е така, означаваше да признае, че е претърпяла провал.

Бяха щастливи, но това не означаваше, че не могат да се стремят към нещо повече. Толкова лошо ли беше това? Според Стив, очевидно да.

Той тръгна към вратата.

— Днес вероятно ще закъснея. Отделът за връзки с обществеността свиква събрание. Едно списание иска да направи задълбочен и обширен материал за живота на самолетоносача. Ще ви се обадя допълнително.

— Не, няма да го направиш — възрази Грейс. Той почти никога не им се обаждаше. Отдаваше се изцяло на работата си и забравяше за всичко останало. Ако не го правеше, не би бил човека, когото тя толкова обичаше. Макар че, ако… — Килигрю ще се обади вместо теб.

— Това му е работата.

Грейс веднага си напомни, че Стив трябва да е в течение на всичките аспекти на военновъздушното разузнаване, на летателната програма, поддръжката на самолетите и връзките с обществеността. По-високият пост, който заемаше, го бе отдалечил от ежедневните военни мисии и понякога той почти заприличваше на всеки друг съпруг, който отива на работа в офиса си. Почти. Грейс обаче никога не биваше да забравя, че независимо какви заповеди изпълнява, Стив винаги си оставаше воин по душа.

— На вас, деца, желая приятен ден. И да се забавлявате, чухте ли? — Усмихна се и спря поглед на всеки един от тях. Като благословия. Кати срещна погледа му и решително вирна брадичка. Брайън изправи рамене и нарами раницата си. Стив и Ема си размениха поглед, който Грейс не успя да разгадае напълно. — Чухте ли? — повтори той.

— Да, сър — отвърна Ема и, за изненада на всички, отдаде чест като по устав.

Стив излезе и децата скоро го последваха. Грейс разбираше, че Брайън ще бъде щастлив в новото училище. Харесваше треньорите и новите си отбори. Тренираше лека атлетика през есента, плуване през зимата и бейзбол през пролетта и сработването със съотборниците му никога не бе представлявало проблем за него. Ема също изглеждаше сравнително спокойна. Тя решаваше проблемите в движение и възприемаше всяко преместване на семейството като ново приключение. Беше по-скоро практична, отколкото суетна и умееше да се възползва от външния си вид. Русата й и блестяща като коприна коса и широката и искрена усмивка привличаха вниманието на околните, а тя веднага го обръщаше в своя полза.

На Грейс й се искаше и Кати да бе наследила част от нейната решителност и непосредственост.

— Искаш ли де те закарам до училище? — предложи й тя с надеждата да успокои поне малко нервността й.

— Не, благодаря — отвърна Кати и допи портокаловия си сок. — Ще пътувам заедно с близнаците.

Грейс се приближи и я целуна.

— Искам да заобичаш тази гимназия — рече й тя. — Защото съм сигурна, че гимназията ще се влюби в теб. Стига да й позволиш.

— Така както ме заобича прогимназията? — Кати пресилено потрепери.

— Не. Прогимназията е нещо като курс по оцеляване и подготовка за онова, което може да ни сервира животът. Ти оцеля, значи си готова да се сблъскаш с всичко. — Грейс изля остатъка от сока си в мивката. Майната й на диетата. Защо да си дава целия този труд? Вирна предизвикателно глава и сложи една захаросана пастичка в тостера.

Кати взе раницата си и калъфа с кларинета. Грейс се надяваше, че момичето няма да промени решението си и ще се яви на прослушването за духовия оркестър по-късно след обяд.

Излязоха отвън на алеята. Децата примирено изтърпяха последните й прегръдки и напътствия и се качиха в колата. Сценка, подобна на тяхната, се разиграваше във всяка една къща в квартала — разтревожени майки, изобразили свръхвесели физиономии на лицата си, огряват с усмивките си и засипват със съветите си своите неестествено смълчани и официално облечени деца. Брайън изкара колата на задна. Грейс вдигна ръка, за да им помаха и остана така докато колата се скри от погледа й. После свали ръка и, потънала в мислите си, я положи на гърдите си. В следващия миг се сепна и махна на Хелън Куумбс, която я гледаше от другата страна на улицата. Забеляза и Силвия Дауд, която тъкмо изпращаше по-малките си деца с жълтия училищен автобус.

Грейс се обърна и тръгна обратно към къщата. Чувстваше се потисната. Първият учебен ден беше ново начало за децата й, но у нея винаги предизвикваше смесени чувства. Защото тя бе тази, която винаги оставаше у дома. Без ново начало и перспективи.

При нормални обстоятелства тя щеше да се хвърли да изпълнява задълженията си на съпруга на флотски офицер — да организира обществени прояви, да координира работата на доброволките, да участва в групи за взаимопомощ и подкрепа. За пръв път от началото на брака си обаче установи, че вече не гледа на живота си като на невероятно приключение. За пръв път й се прииска нещо по-различно. Идеята, която й бе подхвърлила Марша Дънмайър, я привличаше все повече и повече и Грейс бе твърдо решена да не позволи на Стив да я разубеди.

Преди да предприеме каквото и да било обаче, реши да излезе и да се поразходи. Физическото натоварване беше по-важно от ограничаването на калориите. Всеки го знаеше. Облече се с шорти и тениска и вдигна косата си нагоре. Стисна между зъбите си претоплената пастичка с ягоди, завърза връзките на старите си маратонки „Рийбок“, излезе от входната врата и тръгна по алеята. Все още дъвчеше, когато излезе на тротоара и пое надолу с убеждението, че само след няколко преки ще изгори погълнатите калории.

Чувстваше се прекрасно до мига, в който две млади жени я задминаха на бегом. Стройните им мускулести крака блестяха на сутрешното слънце, а конските им опашки се поклащаха в такт с бързото им темпо. Подобно на морячета на военен парад те се взираха право пред себе си и нямаха никакво желание да се разсейват, гледайки по посока на Грейс.

Тя решително стисна юмруци и продължи да върви. Бързо и енергично. Макар че не се чувстваше кой знае колко енергична. Виж, потна, да. Но поне още не бе останала без дъх. Мина покрай редица боядисани в сиво хангари. Върху всеки един от тях бяха изписани номерът и името на ескадрилата: „Сивите Рицари“, „Уланите“, „Орлите“. Сурови имена за ескадрили, съставени от мъже и жени, готови да дадат живота си за отечеството.

Грейс вирна брадичка, опитвайки се да убеди сама себе си, че не е останала без дъх и измина цялото разстояние до най-високата точка на военноморската база. Денят беше прекрасен. Океанът и далечните планини блестяха с наситените цветове, характерни за тази част на света. Грейс изпълни дробовете със смесения аромат на солена морска вода, отработено самолетно гориво и свеж въздух. После се врътна на пета и тръгна по обратния път.

Вдясно от нея на малка морава се издигаше паметникът, който предизвикваше мрачните опасения и страхове на семействата от флота. Въпреки това около него винаги имаше хора, които като че ли биваха привлечени от някакво фаталистично чувство на почит и уважение. Тази сутрин на алеята около стария самолет „ЕА-6В Праулър“ Грейс забеляза непозната млада жена.

Изтребителят, паркиран за постоянно на тази морава, бе прикован към земята със здрави стоманени въжета. От едната му страна се виждаха две мъжки фигури, излети от бронз. Няколко бронзови фигури на деца бяха разпръснати по алеята, пръстчетата им сочеха към имената на загиналите летци. Празната пилотска кабина блестеше, осветена от слънчевите лъчи. Светлината се пречупваше през прозрачния поглед на кабината и създаваше призрачни сенки във вътрешността й. За миг на Грейс й се стори, че вижда обречения млад пилот пред таблото с контролната апаратура. Премигна бързо и образът изчезна сред блясъка на утринното слънце.

Грейс се приближи до младата жена пред паметника. Имаше гъста черна коса, тъмна кожа и дълбоки кафяви очи, които плуваха в сълзи, докато тя почтително се спираше пред всяка гранитна плоча около изтребителя. Върху плочите бяха изсечени имената и позивните на мъжете и жените, загинали в служба на отечеството си. След всяко име бяха изписани датите, между които се вместваше изумително краткият живот на всеки летец.

— Били са по-млади отколкото е съпругът ми в момента. — Тъмнокосата жена вдигна поглед.

Грейс беше силно развълнувана и трогната от изящната й красота.

Добре поне, че жената не оплакваше загубата на любим човек.

— Вашият съпруг летец ли е? — внимателно я попита Грейс.

— Не, слава богу. Той е артилерист.

Грейс се въздържа да изтъкне, че върху част от мемориалните плочи бяха изписани и имената на редници и сержанти от флота.

— Вероятно не трябваше да разглеждам мемориала — рече жената. — Но просто съм любопитна. Майкъл — това е моят съпруг — твърди, че мъжете избягват да идват тук.

— Летците са много суеверни — обясни Грейс. — Моят съпруг никога не лети без медальона си с лика на Свети Кристофър. — Усмихна се и протегна ръка. — Грейс Бенет.

Жената се намръщи.

— Бенет? Капитан Стив Бенет?

— Точно така.

— Патриша Ривера. Току-що пристигнахме тук. Мястото е удивително.

— И къде живеете, Патриша?

— В момента сме отседнали на хотел в очакване да пристигнат вещите ни. Но истината е, че живеем в царството на хаоса. Просто не мога да си представя как ще успея да сложа всяко нещо на мястото му.

Грейс се усмихна, преизпълнена с разбиране и съчувствие. Все още си спомняше времето, когато беше ентусиазирана млада булка, преизпълнена с блянове и мечти, които много скоро бяха удавени в трескавия ритъм на живота в армията.

— Добре дошла в клуба — рече тя. — Единственото спасение е да вършиш нещата едно по едно и да се наслаждаваш на промяната.

— Благодаря за съвета, госпожо Бенет.

— Бих предпочела да ме наричаш Грейс.

— Ами добре… Грейс. Знаеш ли, аз съм най-голямото от пет деца. Майка ни работеше непрекъснато и на практика аз отгледах по-малките сама. Та си мислех, че съм готова за всичко, което животът може да ми сервира. Само че нищо от предишния ми живот не би могло да ме подготви за онова, което ми сервира флотът. А аз наивно вярвах, че зная с какво се захващам. Искам да кажа, че Майкъл съвсем честно ми каза какво да очаквам, но…

— От колко време сте женени?

— По-малко от месец. Меденият ни месец продължи една седмица, която прекарахме в Икстапа. Мислех си, че преместването ни на ново място ще е забавно… И то наистина е такова. Само че снощи Майкъл ме помоли да подпиша генералното пълномощно, което е изготвил.

— Всички го правят — увери я Грейс. — Налага се, за да можем ние да движим деловите и финансови въпроси по време на тяхното отсъствие.

— Зная, но въпреки това се почувствах съкрушена. Съпругът ми ме напуска и заминава.

— Той просто отива на работа — рече й Грейс. — Работи, защото те обича и защото иска да служи на страната си. — Ето я пак, раздава съвети наляво и надясно, сякаш наистина разбира какво става в душите на хората. В продължение на много години се бе възприемала като фалшива измамница, която играе роля заради самата себе си. Но с течение на времето се случи немислимото и тя стана истински специалист в онова, което вършеше. Специалист в жонглирането с изискванията на съпруг, държава и семейство. Превърна се в добра съпруга на офицер от флота.

Двете жени си тръгнаха заедно от мемориала и повървяха известно време в мълчание. Грейс си мислеше за първата си среща със Стив. Любовта им беше като жив организъм — очевидна и лесно забележима. Грейс имаше навика да я изследва и проверява така, както постоянно проверяваше годежния си пръстен. В ония години се будеше нощем и светваше лампата, за да се увери, че пръстенът с диамант все още е на ръката й. Че все още й принадлежи. Правеше го най-вече, защото искаше да се увери, че Стив Бенет иска да се ожени за нея. За Грейс Макалън — най-нещастната жена в Еденвил, Тексас. Беше твърде хубаво, за да е истина.

Странно. От много време не бе мислила за това. Тяхната любов се бе задълбочила и променила през годините. Когато го срещна за пръв път — нахакан младши офицер, обучаващ се за пилот — Стив вече бе наясно със себе си и мотивацията му беше толкова силна и изразителна, колкото и мъжественото му, гладко избръснато лице. Искаше работа, която е важна и съдбоносна, която непрекъснато поставя предизвикателства пред неизчерпаемите му резерви от умения и смелост, която удовлетворява както жаждата му за приключения, така и стремежа да служи на страната си. Беше едва на деветнадесет години, когато влезе в бой и тогава Грейс видя друга негова страна, за съществуването на която не бе и подозирала.

Годините обаче минаваха и амбицията му да се издигне в кариерата стесни светогледа му до следващото стъпало в йерархичната стълбица. Странното беше, че светът му, вместо да се разширява, ставаше все по-тесен и по-тесен.

Грейс съзнаваше, че по никакъв начин няма да помогне на Патриша, ако сподели тези свои мисли с нея. Младото момиче беше малко по-голямо от Ема.

— Спомням си, че и аз изпитвах същото преди почти двадесет години — рече Грейс. — От тогава насам Стив е тръгвал на плаване толкова много пъти, че вече мога да се смятам за експерт в разделите със съпруга си.

— И как се справяш докато го няма?

— Просто запълвам дните си с неща, които не изискват неговото присъствие — отвърна Грейс. — Сигурно ще се изненадаш, но те никак не са малко. Когато се оженихме аз работех като административен сътрудник в една компания за превози. — Усмихна се. — Според някои хора това звучи ужасно, но работата беше страхотна. А аз я вършех изключително добре.

— Да имаш работа не е същото като да имаш съпруг.

— Съвършено вярно. Но не бива да допускаш собственият ти живот да зависи изцяло от мъжа, за когото се омъжваш.

— Зная. — Патриша се усмихна срамежливо. — Само че в действителност се получава точно така.

Сърцето на Грейс се изпълни със състрадание към тази толкова искрена млада жена.

— Само ако ти го позволиш — заяви тя, почувствала се длъжна да я предупреди. Както направих аз.

Минаха край Военноморската борса за стоки и услуги и комисариата и покрай цели редици от хангари и ниски, дълги сгради, построени около военното летище. Пистите бяха натоварени както винаги — тази сутрин тренировъчни полети извършваха самолетите „Р-СЗ Орион“, чиито огромни сиви туловища блестяха на сутрешното слънце. Тези самолети не приличаха на лъскавите птици на бойната авиация, но пък носеха най-модерна апаратура на борда си, предназначена за извършване на разузнавателни дейност и откриване на вражески подводници.

— Добре. — Патриша изведнъж ускори крачка. — Стига хленчене. А ти продължаваш ли да работиш?

— Отказах се, след като се родиха близнаците — отвърна Грейс.

— Уха! Близнаци! Сигурно е много забавно.

— Ами човек никога не скучае с тях. Но те вече завършват гимназия. Все още са забавни, но вече не се нуждаят толкова много от мама. Сестра им, Кати, току-що започна девети клас. Но и тя вече е доста независима. — Почувства силен прилив на вина. — Не ме разбирай погрешно, съпругът и децата ми са страхотни. Не зная какво бих правила без тях. Трябва да призная обаче, че понякога не зная какво да правя с тях. Най-малката ми дъщеря, Кати, ще кандидатства в духовия оркестър на училището. Тя свири на кларинет и е страхотна. Снощи обаче се уплаши от предстоящия изпит и плака цял час.

— На колко години е Кати?

— Почти на петнадесет.

Патриша се усмихна.

— В такъв случай поведението й е напълно разбираемо. Като те слушам, разбирам, че в семейството ти всичко е наред. Ние с Майкъл вече се опитваме да си имаме бебе, но понякога ме обхваща толкова силен страх, че започвам да се питам дали от мен би излязла добра майка.

— И аз си задавах същия въпрос. И все още го правя от време на време. Понякога се налага да се осланяш само на инстинктите си. Единственото, което ти остава, е да се молиш да не допуснеш някоя съдбоносна грешка. Стив все говори колко е рисковано да се лети на сляпо, но той поне може да разчита на помощта на офицера за контрол на полетите, който постоянно го инструктира какво и как да направи. Понякога ми се иска и аз да имах под ръка един такъв офицер.

— Да, но сигурно правиш нещата както трябва, щом и след двадесет години брак продължавате да сте заедно.

Грейс понякога си мислеше, че дълголетието на брака й се дължеше по-скоро на онова, което не правеше. Тя просто следваше кариерата на Стив, грижеше се за децата и почти не се замисляше дали постъпва правилно. До скоро.

Двете с Патриша се спряха да разгледат предметите, които се продаваха на гаражна разпродажба, организирана от три флотски съпруги, на които предстоеше поредното преместване.

— Защо не купиш някои бебешки дрешки? — предложи Грейс.

— Рано е още. — Патриша взе един пепелник под формата на бейзболна ръкавица, който вероятно не бе използван от десет години насам. — Виж какви неща продават.

— Знаеш ли, веднъж ми се случи да купя, да продам и да купя отново една и съща кана под формата на птица на гаражни разпродажби като тази.

— О, тази кана вероятно е истинско съкровище.

Грейс се усмихна.

— Веднага след като се оженихме, се установихме в Пенсакола. Купих въпросната, доста странно изглеждаща кана от една гаражна разпродажба в квартала. После, година по-късно, се преместихме в Пакс Ривър, Мериленд, и колкото и да бях привързана към каната, реших, че трябва да се отърва от нея. Организирах гаражна разпродажба, продадох я и повече не се сетих за нея. Няколко години по-късно отново се върнахме в Пенсакола и на една гаражна разпродажба в същия квартал, в който живеехме като младоженци, отново видях да се продава моята кана.

— И я купи отново — подхвърли Патриша.

— Да. И още я имам. — И с нещата от живота се получава същото, мислено отбеляза Грейс. Човек разбира, че вече не са му нужни, но продължава да се придържа към тях, защото така му е по-лесно.

Леко докосна ръката на Патриша. Познаваха се едва от няколко минути, но Грейс вече я чувстваше близка. Флотските съпруги се сприятеляваха бързо, защото знаеха, че времето им за нови приятелства е ограничено. Грейс понякога си мислеше, че именно многобройните й приятелки я поддържаха и й помагаха да се справи с изпитанията и трудните моменти в живота.

— Искаш ли да седнем някъде да изпием по едно кафе? — предложи Грейс.

— Благодаря за поканата, но ще трябва да ти откажа. Налага се да се върна в мотела и да се изкъпя. По-късно сутринта трябва да се явя на интервю за работа. — Забеляза изражението на Грейс и вдигна ръка, за да възпре коментара й. — Не се впечатлявай толкова. Говорим за работа като сервитьорка в ИХОП^[1].

— Сигурна съм, че ще извадят голям късмет, ако те наемат.

— Така си е.

— И защо точно ИХОП?

— Парите са ни необходими, за да свържем двата края. ИХОП ме устройва, защото става дума за национална верига от заведения. Ако се задържа на работа по-дълго време, ще се издигна в йерархията и ще имам право на премии и други социални бонуси. — Прокара ръка през блестящата си тъмна коса. — Толкова много неща трябва да се свършат, че просто не зная откъде да започна. В момента цялата тази хамалогия около преместването и настаняването ми се струва абсолютно невъзможно начинание.

— Ако решиш, че имаш нужда от помощ, можеш да ми се обадиш. Може и да не разполагам с всички отговори по отношение на брака с мъж от флота, но когато нещата опират до преместване, съм истински експерт.

Забеляза облекчението, изписало се на лицето на Патриша, и душата й се изпълни с удовлетворение. Двете си размениха телефонните номера и се уговориха да се срещнат отново по-късно. Грейс си даваше сметка, че не е направила нищо особено, но не можеше да отрече, че притежава знанията и уменията да помага на хората по определен и важен за тях начин. Този неин талант не трябваше да се бърка с качествата на онази Грейс, която беше съпруга на офицер от флота, майка на три деца, доброволка в провеждането на училищни мероприятия и домакиня на следобедни чайове за флотските съпруги. Този талант да организира и помага си беше неин и само неин.

На връщане към къщи стъпките й бяха по-леки и по-уверени. Дори успя за известно време да прогони от главата си мислите за първия учебен ден, за нервността, обхванала Кати сутринта, за недовършения й разговор със Стив. Успя дори да забрави, че му предстои заминаване. В края на краищата в това нямаше нищо ново.

Ново обаче беше усещането й, че нещо в живота им не е наред. Те имаха проблеми. Не можеше да каже кога точно бяха започнали, но предполагаше, че са се трупали от известно време. Спорът за закупуване на къщата не беше причината за тези разногласия. Къщата бе просто границата, отвъд която Грейс не искаше да прекрачи.

Стив бе дал ясно да се разбере, че не желае да купуват къща. И не желае съпругата му да има собствена кариера. Смяташе, че тези неща не се включват в плана, който следваха. Имаше период от живота им, в който мненията им по всички въпроси съвпадаха. В самото начало на брака им, когато чергарският живот във флота бе за тях едно голямо приключение, те бяха решили, че собствената къща ще бъде само едно допълнително бреме. И тежка финансова отговорност. Обещаха си, че могат да преразгледат това свое решение, когато преценят, че са надраснали перспективите и възможностите, предлагани им от флота.

И ето че моментът бе настъпил. Грейс от доста време гледаше отвъд тези перспективи и възможности. Но Стив отказваше да я разбере.