Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (4)

3.

Остров Уидбей, Вашингтон

7:30 часа сутринта

Лорън Стантън се събуди с мисълта, с която бе заспала. Мисълта за Джош. Беше заминал само преди няколко седмици, но й се струваше, че го няма от векове.

Сграбчи възглавницата му и я прегърна, затворила очи. Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от мъка.

— Джош… — промълви тя, заровила лице в меката тъкан. Може би си въобразяваше, но й се струваше, че все още долавя аромата му.

Трябваше вече да си е научила урока. По-добре от всеки друг знаеше какво означава да е влюбена в мъж от военноморските сили.

Изръмжа в знак на протест, измъкна се изпод завивките и стана от леглото. Изгряващият ден беше един от онези съвършени пролетни дни на Пъджит Саунд^[1], през които зимата изглежда като далечен и неприятен спомен. Плъзгащата се стъклена врата на спалнята очертаваше като в рамка гледката към сапфиренозелената вода и извисяващите се в далечината Каскейдс^[2]. Огнените отблясъци на изгрева оцветяваха в розово връх Бейкър, покрит с бял като ванилов сладолед сняг.

Лорън навлече робата си, поспря до прозореца и се загледа в една синя чапла, която се разхождаше важно по брега. В човката си стискаше стиска трева; настъпил бе сезонът на гнездене.

Тя оправи леглото си — действието, което не й отне кой знае колко време. Спеше много кротко и спокойно и почти не разбъркваше завивките. Когато Джош оставаше да преспи при нея, леглото на следващата сутрин изглеждаше като битпазар мигове преди затварянето му — влажни от потта му измъкнати и намачкани чаршафи, разхвърляни навсякъде възглавници. Джош се любеше и спеше по начина, по който правеше и всичко останало — с трескава и безгранична енергия, с пълно себеотдаване и самозабрава.

Въпреки болката, породена от отсъствието му, тя изпита трепетно вълнение при спомена за споделената интимност и любовните им ласки. Имаше чувството, че той бе протегнал ръка от другия край на Тихия океан и я бе погалил с неизразима нежност и топлота.

— Ти си болна — промърмори Лорън и се запъти към банята.

Четката за зъби на Джош продължаваше да стои на поставката. Той лично я бе оставил там, след като се любиха за пръв път в леглото й. Абсолютно невъобразимата му самоувереност я подразни, но и развълнува в същото време.

— Просто да си знаеш, че ще се върна — беше й заявил той.

Подготвяйки се за предстоящото занятие — щеше да си вземе душ едва след това — Лорън бързо облече черни еластични шорти и тюркоазнозелено горнище. После погледна в чантата си, за да се увери, че е сложила вътре музика, спортни обувки, хавлиена кърпа и бутилка с вода. Всичко беше наред. След смъртта на Джил бе станала извънредно предпазлива и внимателна. С болезнена педантичност и предвидимост вършеше абсолютно всичко — като се започне с навика й да спи, без да разхвърля завивките и се стигне до органичните гранули с кисело мляко, които ядеше за закуска всяка сутрин. Ако Джош беше тук, със сигурност щеше да започне да я дразни заради педантично установените й навици, щеше да я заплаши, че ще й приготви пържени яйца с бекон и тя щеше да започне деня, присмивайки се на самата себе си.

А да, Джош. Той доминираше живота й, независимо дали лежеше до нея в леглото, дали се намираше върху нея, вътре в нея или пък на хиляди мили разстояние. Тя беше Луната, а той нейното блестящо Слънце. Дори и когато Луната се преместваше в положение да го затъмни, той си оставаше все така голям и продължаваше да блести с неотразимата си светлина.

Лорън сипа храна на бездомната котка, която започваше да се превръща в постоянен обитател на дома й. След това изми съдовете от закуската — една купа, една лъжица и една чаша от плодов сок — замислена за това колко дребен изглеждаше животът й без Джош. Когато той беше тук, закуската се превръщаше в цяло събитие, изпълнено с творчески хрумвания и веселие. Понякога Джош хващаше половин пъпеш и се опитваше да издялка от него фигура на бомбардировач, друг път забъркваше огромно количество тесто за палачинки, присмивайки се на манията й да брои всяка погълната калория.

Лорън избърса кухненския плот и внезапно избухна в сълзи.

Не трябваше да допуска това да й се случи отново. След като в продължение на три години се бе борила с депресията, причинена от смъртта на Джил, тя най-сетне бе успяла да вкара живота си в релси и да сложи емоциите си под контрол. А ето че сега в живота й се появи Джош с неукротимите си амбиции, възвишените си мечти и огромния си, незадоволим апетит за приятните неща от живота. И най-вече за нея.

— Идиотка! — изръмжа тя и издърпа две книжни кърпички, за да избърше лицето си. — Престани да превръщаш всичко в трагедия! — Бързо излезе отвън и пое дълбоко въздух, изпълвайки дробовете си с неповторимите аромати, които този остров предлагаше през пролетта — едва доловим мирис на сол, току-що поникнала трева и леко, уханно обещание за напъпили люляци.

Знаеше, че по-късно през деня ще завали. Прогнозата вещаеше промяна на времето, а облаците вече се насочваха към блесналото слънце.

Лорън взе вестника, хвърлен пред вратата, изтръска го от утринната роса и махна с ръка на господин Карудърс — съседът й от другата страна на улицата, който всяка сутрин, едновременно с нея, излизаше да прибере вестника си. Според Джош го правеше, защото иска да я позяпа по трико.

Вечерта, преди да тръгне на плаване, той я бе помолил да се омъжи за него. И от този момент нататък тя не можеше да мисли за нищо друго. Споменът за предложението му я изгаряше като силна треска. Лорън не бе отговорила на предложението. Този въпрос изобщо не беше толкова прост, колкото би й се искало.

Джош не беше мъж, който би се задоволил с половинчати решения. Той я искаше. Цялата. По всякакъв начин. Лорън изобщо не беше сигурна, че би могла да живее с неговата напориста енергичност и безграничните му амбиции. Не знаеше дали неговите мечти имаха някакви допирни точки с нейните.

Преживяла огромна загуба и попаднала в лапите на почти непоносима скръб, тя бе успяла да си изгради нов живот тук. Спретнат, педантичен и еднообразен. Живот, който тя много харесваше. Лорън не притежаваше страстта на Джош към приключенията, не споделяше жаждата, с която той се впускаше във всяко едно начинание. Понякога се питаше на какво се дължи това — дали на факта, че не би могла да се справи със сбъднатите си мечти, или на страха да пожелае нещо прекалено силно. Не можеше да реши кое я плаши повече — възможността да се омъжи за Джош или перспективата да го изгуби завинаги.

Той беше всичко онова, което тя не би трябвало да желае — офицер от военноморските сили, който прекарваше половината си живот в океана, а през останало време се местеше като циганин от място на място. Той беше човек, който със сигурност щеше да разбие сърцето й — оставаше й само да чака кога.

Отвън весело пропя велосипеден звънец. Лорън надникна към улицата и видя Патриша Ривера, която въртеше педалите по посока на къщата й. Сигурно именно Патриша имаха предвид хората, които често повтаряха, че бременните жени разцъфват от здраве и щастие. Бузите й розовееха. Лъскавата й черна коса блестеше на слънцето. Дългите й, мускулести крака енергично въртяха педалите. Тя зави по алеята пред къщата на Лорън и натисна ръчната спирачка. Дори и синеещите разширени вени в свивката на коленете й изглеждаха напълно на мястото си. Също като изпъкналия й корем.

Лорън отдръпна настрани от себе си обвития в найлонов плик вестник, опитвайки се да изтръска росата от него.

— Тази сутрин просто сияеш.

Патриша се усмихна и плъзна ръка по изпъкналия си корем, скрит под полиестерно трико, което очевидно бе купено от Уол Март^[3], но въпреки това успяваше да подчертае крехката й хубост.

— Имам новини.

— Остави ме да позная. Бременна си. — Лорън говореше сърдечно и се опитваше да се шегува, но дълбоко в душата й клокочеше ужасна завист.

— Много смешно. — Патриша развинти капачката на бутилката с вода и отпи глътка. — Можеш да ме поздравиш. Ще си имам момченце. При последния ултразвук бебето най-после се обърна в нужната посока, за да може лекарят да определи пола му.

Сякаш остър нож проряза душата й. Въпреки това Лорън успя да се усмихне, преизпълнена с искрена радост за приятелката си.

— Поздравления, Патриша! Наистина страхотна новина.

— Благодаря. — Патриша сложи шишето с вода на мястото му. — Докторът ми каза, че мога да продължа да посещавам твоите часове по фитнес, но ме предупреди да не се преуморявам. Не ми наложи никакви ограничения, но ме предупреди да не правя нищо, което противоречи на здравия разум.

Лорън отново я поздрави. Патриша обърна колелото и се отдалечи надолу по улицата. Лорън я изпрати с поглед. Патриша имаше съпруг, когото обожаваше, а съвсем скоро щеше да си има и бебе. Изглеждаше като Катрин Зита Джоунс, но човек просто не можеше да не я хареса. Беше сърдечна и умна и от мига, в който пред миналата есен прекрачи прага на фитнес залата, се превърна в една от любимите приятелки на Лорън. Но и тя си имаше своите тревоги и страхове. Съпругът й се намираше на другия край на света — плаваше на един и същ самолетоносач с Джош — а тя просто изгаряше от нетърпение да сподели с него новината за тяхното бебе.

Лорън сведе поглед и с изненада установи, че е положила и двете си ръце върху корема си. Рязко тръсна глава и се прибра в къщата. Тъкмо влизаше в кухнята, когато телефонът иззвъня.

Лорън хвърли поглед към часовника над готварската печка. В онази част на света, в която се намираше Джош, тъкмо минаваше полунощ. Тя вдигна на четвъртото позвъняване.

— Госпожа Стантън? — Смътно познатият женски глас се обърна към нея с името й по мъж. Напоследък го чуваше толкова рядко, че чак се стресна.

— Аз съм.

— Изчакайте така, за да говорите с доктор Хендлър.

Ръката й внезапно плувна в пот и навлажни телефонната слушалка. Едва не я изпусна на пода. Това бе обаждането, което очакваше с неописуема надежда и мрачен ужас.

Сетивата й сякаш рязко се изостриха и тя започна да възприема света около себе си с кристална яснота — назъбеният профил на планините, очертан на фона на ясното утринно небе; съвършеният полет на чайките, които сякаш патрулираха по плажа; музиката, която долиташе от радиото в спалнята й.

— Да? — Сама не позна собствения си глас.

— Върнаха се резултатите от теста ти — информира я докторът.

Лорън отчаяно се опитваше да отгатне по гласа му какво й предстои да чуе. Добра ли беше новината или лоша? Буквално спря да диша. Искаше й се да може да спре целия свят.

— Да?

— Боя се, че резултатът не е такъв, какъвто се надявахме — рече той. Говореше внимателно и много сериозно. — Лорън, толкова съжалявам…