Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (38)

3.

Грейс се загледа невярващо в календара, поставен върху тоалетната й масичка. Незнайно как тази година бе успяла да се абстрахира напълно от собствения си рожден ден. Днешната дата обаче й подейства като стрелба от засада.

Четиридесет години. Днес тя ставаше на четиридесет.

Прииска й се да избяга и да се скрие някъде. Вместо това навлече анцуг и върза косата си на конска опашка. Имаше предостатъчно работа и нямаше време за размотаване. Само че й беше трудно. Все й беше трудно напоследък. Сърцето й постоянно тегнеше от мъка. Придружена от Дейзи, Грейс се затича надолу по стълбите, влезе в кухнята и сложи един банан и малко соево мляко в блендера, за да си приготви сок. Бръмченето на миксера я накара да премигне и вероятно събуди децата, но пък те и без друго вече трябваше да стават.

Брайън пристигна пръв. Очите му тази сутрин блестяха малко по-особено. Стори й се невероятно възмъжал. И изключително красив. Имаше пясъчноруса коса, силно и изразително лице като баща си и невероятно чувство за хумор. Може би й бе подготвил някаква изненада за рождения ден. Все пак става дума за Брайън, напомни си Грейс. Той никога не си спомняше рождения й ден. Опита се да прикрие подозренията си и да се държи като всяка друга сутрин.

— Днес си станал рано — отбеляза Грейс.

Той изсипа половин кутия мюсли в една голяма жълта купа.

— Аха. Ей, мамо?

— Да?

— Имам изненада за теб.

Разбира се, че ще има. Момчето, което все забравяше рождения ден на майка си, вече бе станало мъж. Може би това, само по себе си, беше знак за неговото възмъжаване.

— Каква изненада? — попита Грейс, неспособна повече да сдържи усмивката си.

Той се изправи и откачи раницата си от закачалката зад вратата. Отвори я и измъкна отвътре един голям и дебел плик.

— Това пристигна с вчерашната поща.

Напълно озадачена, Грейс протегна ръка и го взе от него. Пликът беше прекалено голям, за да съдържа обикновена картичка с поздравления за рождения й ден. Отдалечи го от себе си — поредната от радостите на остаряването бе отслабеното й зрение — и прочете адреса на подателя. „Висше училище по дизайн на Роуд Айлънд“, прочете на глас тя. И тогава най-накрая разбра — това писмо не беше за нея и за глупавия й четиридесети рожден ден. То беше за Брайън. За неговите мечти и за бъдещето му.

— О, Бри! — възкликна Грейс. — Нали е това, за което си мисля?

Той се ухили от ухо до ухо. Изглеждаше по същия начин и когато удари първата си неспасяема бейзболна топка.

— Защо не ми каза още вчера?

— Когато се прибрах от училище ти не си беше у дома. После аз отидох на работа, а когато се прибрах, ти вече спеше. Но това няма значение, мамо. Ти си първият човек, на когото казвам.

Тя се усмихна щастливо.

— Ти успя, Брайън. Знаех си, че ще успееш. — Почувства се пълна глупачка заради очакванията, свързани с рождения й ден. — Сине, не можеш да си представиш колко много се гордея с теб — рече му тя. — Хайде, ела да видим какво пише тук.

Седнаха един до друг на масата в кухнята и прегледаха всички материали, изпратени заедно с писмото, с което информираха Брайън, че е приет в колежа. Формуляри за попълване, карти на кампуса, списъци със задачки, които трябваше да бъдат свършени. Всички документи изглеждаха твърде официални. И невероятно важни.

Добрата новина бе, че по-голямата част от таксата за обучение можеше да бъде покрита със стипендии и заеми. И въпреки това, дори и докато поздравяваше Брайън за успеха, Грейс с мъка успяваше да сподави болката, пронизала сърцето й. Това тук беше неговото бъдеще. Той съвсем скоро щеше да направи първата си самостоятелна стъпка. Голяма и съдбоносна стъпка, която щеше да го отдалечи от нея.

— Какво? — попита Брайън, почувствал изпитателния й поглед върху себе си.

— Ще ми липсваш, синко.

— Той още не е заминал, за да ти липсва — изтъкна Кати и се приближи до масата, за да закуси. Веднага забеляза документите. — Уха! Приет си. Ей, Ема, Брайън е приет. — После се обърна към брат си: — В крайна сметка все пак успя да намериш колеж, в който са готови да те вземат.

— Много смешно! — отвърна той, но в думите му този път нямаше никакво раздразнение.

Ема разлисти брошурата с информация за кампуса.

— Поздравления, Брайън.

Грейс се опита да разгадае настроението на Ема. Тя самата като че ли не кроеше никакви планове, макар вече да бе получила потвърждение, че е приета в университета на Вашингтон. Грейс се срещна с училищния съветник на дъщеря си и сподели с нея тревогите си.

— Това е съвсем нормално — увери я госпожа Снайдър. — На много от децата им е трудно да вземат окончателно решение. Това, че не говори по въпроса, не означава, че той не я интересува. Допускам дори, че постоянно размишлява и се опитва да реши къде да продължи образованието си.

Децата закусиха и скоро след това тръгнаха за училище, споделяйки с нея плановете си за деня.

— Мен не ме брой за вечеря — рече й Кати. — Тази вечер двете с Брук трябва да довършим проекта си по американска история.

— Аз ще работя в басейна до осем — напомни й Ема.

— Аз също — обади се Брайън. — Ще работя в магазина за велосипеди до затварянето му.

Грейс застана на входната врата заедно с кучето и им махна с ръка за довиждане. И какво като забравиха рождения й ден? Той се повтаряше всяка година, независимо дали на нея й харесваше или не. Децата, всъщност, й бяха направили услуга. На кого пък му е притрябвало да отбелязва факта, че става на четиридесет?

Брайън спря колата в самия край на алеята. Ема свали стъклото на прозореца и извика:

— Ей, мамо?

Грейс се приближи да види какво става. Ема й подаде пакет, увит в лъскава розова хартия. Кати подаде глава през задния прозорец.

— Не се прави на толкова изненадана!

— Да не би да си мислиш, че татко ще ни остави да забравим? — възкликна Брайън. — За бога, мамо, знаеш, че подобно нещо е невъзможно.

Сърцето на Грейс подскочи от радост. Тя бръкна в пакетчето и извади отвътре някаква карта и лист хартия, на който бе напечатано нещо.

— Това е програмата ти за полудневно посещение в салона за красота на Джийн Хуарез — обясни Ема. — Запазили сме ти часове за маникюр, педикюр, грим и прическа. Утре в десет сутринта.

— Момичетата казаха, че ще ти хареса — смотолеви Брайън.

— Прекрасно е — отвърна Грейс. — Благодаря ви.

— Подаръкът е и от татко — напомни й Кати. — Не забравяй да благодариш и на него.

 

 

Грейс влезе в кабинета и се залови за работа. Както обикновено електронната й поща се оказа претъпкана със съобщения от агенции за продажба на недвижими имоти, превозвачи, партньори и консултанти. В момента Грейс работеше върху четири проекта, които й осигуряваха целодневна заетост. Но на нея това й харесваше. Много при това. Харесваше й да бъде заета, да провежда телефонни разговори, да уговаря срещи, да спазва разписание. Изобщо не можеше да си спомни как бе запълвала времето си, преди да започне работа.

От време на време обаче се намираше кой да й го припомни. И това обикновено беше Алисън Краудър, която й се обаждаше по телефона, или пък й изпращаше електронни съобщения. Съвсем скоро Грейс щеше да придобие статута на съпруга на командир на въздушен отряд и, като такава, щеше да бъде засипана с безброй задължения, за изпълнението на които нямаше да получи нито признание, нито компенсация от флота.

Когато се омъжи за Стив Грейс се зае да изпълнява задълженията си на съпруга на офицер от флота без дори да се замисля върху съществуващите алтернативи. Напоследък обаче мислеше предимно за алтернативите.

Работи, без да спира в продължение на няколко часа, изгубила напълно представа за времето. Стресна я входният звънец. Дейзи мигновено скочи и залая толкова силно, че стъклата на прозорците потрепериха.

— Тихо, тихо! — предупреди я Грейс.

Часовникът на монитора пред нея показваше четири след обяд. Грейс стана от бюрото, отвори входната врата и се озова пред огромен букет. Дейзи се промуши край нея и започна да души, изпълнена с подозрения.

Една млада жена надникна иззад гората от розови рози, уханни карамфили и сочна папрат.

— Доставка за Грейс Бенет — рече тя.

— Уха! — отвърна Грейс и нагласи голямата стъклена ваза върху масичката в антрето. — Благодаря… това е напълно неочаквано. — Подписа се, че е получила цветята, сбогува се с момичето и се прибра в къщата. Сърцето й биеше до пръсване.

Най-накрая, помисли си Грейс. Стив, в края на краищата, бе решил да сложи край на студената война. Едно беше да даде на децата номера на кредитната си карта, за да платят за разкрасяването й в салона, но това тук бе нещо съвършено различно. Цветята бяха лично от него. Нещо като маслинова клонка.

От гърлото й се отрони смях, който повече приличаше на ридание. Грейс се затича към кабинета, за да му изпрати имейл. Най-малкото, което можеше да направи в момента, бе да му съобщи, че цветята са пристигнали. А след това той може би щеше да й отговори, или пък да звънне по телефона по-късно.

Кликна върху иконката за нови съобщения. После се поколеба. Стана отново и бавно се върна във фоайето. Приближи се до букета и се огледа за някаква картичка. Откри я закрепена върху тънка пластмасова подложка. Моля те, нека да бъде от Стив, примоли се тя и отвори малкия плик.

Проклетият шрифт беше твърде ситен, за да го прочете без очила. Извади от чекмеджето очилата си за четене и обърна картичката.

„Честит рожден ден, Грейс.

И благодаря за всичко.

Рос Камерън.“

Грейс подскочи виновно и скри картичката между две книги на рафта. Веднага след това я извади я и прочете още веднъж. И отново я скри. Само че нямаше как да премахне уханието на розите и карамфилите. Ароматът им изпълваше цялата къща и буквално я опияняваше.

— Откъде мислиш, че е научил? — попита тя Дейзи.

Кучето тупна с опашка по пода.

— Но той ме попита! — Грейс щракна с пръсти и кучето мигновено застана нащрек. — В един от разговорите започнах да хленча, че ставам на четиридесет и той ме попита кога точно. „Ще отбележа датата на календара си, за да не забравя кога ще настъпи краят на света“, беше се пошегувал тогава той.

Напоследък все по-често й се случваше да мисли за него и този факт я смущаваше. Той беше нейният пръв и най-важен клиент. Беше рискувал с нея и й бе възложил изпълнението на огромен проект. Макар че го познаваше единствено от телефонните разговори и имейлите, които си разменяха, Грейс го чувстваше необяснимо близък. Благодарение на естеството на работата си тя познаваше вкусовете и предпочитанията му и знаеше, че би искал новият му дом да има изглед към океана. Знаеше още колко тежат вещите му и какъв вид кафе предпочита. Научила бе, че е изключително щедър с подчинените си и че е бейзболен фен.

Смяташе, че Рос живее много романтичен живот. Беше вносител и разпространител на вина и работата му му позволяваше да пътува по целия свят. И то не къде да е, а в Бордо и Модена, Напа и Чили. Приказни места, на които се срещаше с важни хора и сключваше изгодни сделки. Ако се съдеше по бюджета, който Рос бе отделил за преместването на компанията си, бизнесът му очевидно се развиваше повече от успешно.

Грейс все по-често се питаше как ли изглежда и дали лицето му съответства на непосредствения му смях. Чудеше се дали наистина е толкова внимателен и грижовен, колкото изглеждаше по телефона.

Той като че ли също се интересуваше от нея. Винаги намираше време да изслуша разказите й за децата и приятелите й, за новата къща и за несгодите, свързани с отглеждането на малко кученце. Разговорите им никога не бяха насилени, неискрени или прибързани. Напротив, винаги бяха интересни и дори трогателни на моменти. Напоследък обаче Грейс все по-често и по-често възприемаше това странно приятелство като нещо забранено. Понякога в разговорите им се прокрадваха и завоалирани опити за интимност и флиртуване, но те бяха напълно безопасни. В края на краищата, двамата с Рос не се познаваха дори.

Само че всеки път, когато доловеше аромата на розите, Грейс си спомняше за него.

Десетина пъти вдига телефонната слушалка и избира номера му, но така и не се осмели да проведе разговор. Написа му имейл, в който му благодари за цветята. После го изтри, без да го изпрати. Изгуби половин час да се рови из чекмеджетата на бюрото си, опитвайки се да открие най-подходящата хартия, за да му изпрати написано на ръка писъмце, но не написа нищо, защото просто не я свърташе на едно място.

В пощата й я очакваше съобщение от Стив. Беше съвсем простичко: „Честит рожден ден, Грейс. Получи ли подаръка си от децата? Ще се опитам да се ти се обадя по-късно. Стив“.

Ледена тръпка пробяга по цялото й тяло. Ами ако двамата със Стив не успеят да изгладят противоречията си? Ами ако досадата, настанила се в живота им през последните няколко години, в комбинация с неговата измама и собствената й новопридобита независимост са успели да причинят непоправими вреди на брака им? Грейс най-накрая успя да назове с име онова, което витаеше като тъмен облак около тях през последните години. Много преди и двамата да научат за съществуването на Джош.

Развод.

Стана й още по-студено. Скочи и трескаво се зае да почисти къщата. След като изтърка до блясък цялата кухня, Грейс най-накрая спря и си позволи да помисли за немислимото. Как би изглеждал животът й, ако Стив не е част от него?

Спомни си колко бързо и силно се бе влюбила в него, но изведнъж се улови, че се пита каква част от съпруга си бе имала през всичките тези години. Дори и в деня на първата им среща той съвсем ясно бе дал да се разбере, че е изцяло отдаден на флота. Флотът беше неговата мечта, а Грейс, като негова съпруга, трябваше да я приеме и за своя. Години наред и двамата вярваха, че работата му е далеч по-важна от всички трудности, несгоди и лични копнежи.

Нещата обаче се промениха и Грейс бе изцяло погълната от своите мечти, своите копнежи и своите надежди. Тази нощ си легна обгърната от аромата на рози и измъчвана от неприятното чувство, че макар и вече на четиридесет, тя си остава все така невидима и незабележима.