Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (5)

4.

Остров Уидбей, Вашингтон

2:30 часа след обяд

Грейс Бенет, която пътуваше от ферибота от Сиатъл, се включи в магистралата, оформяща дългия и криволичещ гръбнак на остров Уидбей. Едри дъждовни капки се стичаха по стъклата на колата подобно на сълзи, потекли по брулено от вятъра лице. Грейс имаше чувството, че бурята я тласка към дома й.

Подкара бързо по главния път, а вятърът и дъждът постепенно утихнаха. Когато най-сетне спря на банкета и протегна ръка да извади пощата от пощенската кутия, първите слънчеви лъчи вече колебливо надничаха иззад облаците. Грейс зави по алеята и остана известно време в колата, загледана към къщата си. Беше съпруга на офицер от флота и през изминалите години бе живяла къде ли не. Това тук обаче бе единственото място, което бе обичала. Домът й представляваше малко бунгало, обвито от диви рози, от което се разкриваше прелестна гледка към залива. Някои биха го нарекли старо и опърпано. Но на Грейс не й пукаше. То беше нейно.

Все още не можеше да повярва, че го бе купила без Стив. Напоследък обаче бе направила доста изненадващи неща. Неща, които бяха изненадали най-много нея самата.

Особено пък днес. Обхваната от приятно чувство, тя взе чантата си и купчината поща, която бе оставила на седалката до себе си, и слезе от колата. Наведе глава, за да се предпази от дъждовните капки, които се ръсеха от листата на вековния кедър, разперил клони над алеята, тръгна по пътеката като заобикаляше локвите, за да не съсипе новите си обувки, и си отвори входната врата. Току-що си бе купила една твърде скъпа пола и блейзър, както и чифт обувки с високи токове. Тоалет, който й бе струвал повече от булчинската й рокля.

Спря се на верандата и се зае да прегледа пощата. Сметки, писма до децата й от евентуалните бъдещи колежи, които щяха да посещават… обикновеното количество реклами и всякакви други боклуци.

В миналото Грейс преглеждаше пощата с трескаво нетърпение, търсейки измежду пликовете скъпоценните писъмца на Стив. Напоследък той вече не й пишеше писма; изпращаше й само имейли. Живееха в ерата на интернет комуникациите, при които скоростта и честотата на общуването бяха изместили и пожертвали неизразимата интимност и нежност на собственоръчно написаното писмо.

Във всяко получено писмо Грейс винаги бе усещала присъствието на Стив. На времето той имаше очарователния навик да допълва мислите си с набързо нахвърляни рисунки, които най-точно изразяваха същността на енергичната му личност. Използваше пунктуационни знаци, непознати за никой друг на света, но тя сякаш чуваше гласа му, когато четеше написаното от него послание: „Аз те ? 1000 х повече от летенето, момиче!“.

На времето спеше, пъхнала тези писма под възглавницата си.

Освен това прекарваше по един час всяка сутрин в писане на послания, като внимателно изписваше всяка буквичка върху бледосиния лист хартия. Писането на писма за нея беше нещо като ръкоделие, начин да вплете любовта си във всяка излязла изпод перото й дума. С имейлите беше различно. По-бързо наистина, но по-различно. И напълно неподходящо за изглаждане на недоразуменията между нея и Стив. След днешния ден обаче, Грейс най-сетне бе решила как да постъпи. Оставаше й само да сподели решението си с него.

Като подрънкваше с пощата, чантата и ключовете, тя влезе в къщата. Дейзи се размърда, задраска с лапи и се изправи, като душеше и въртеше пухкавата си опашка с такава радост, все едно Грейс бе отсъствала от къщи цяло десетилетие. Розите, поставени в кристална ваза на масичката в антрето, изпълваха цялата къща с нежния си омаен аромат. Цветята бяха доставени предишния ден за четиридесетия й рожден ден. Този букет трябваше да й бъде изпратен от Стив.

Но не беше.

Кожената подметка на обувките й потропваше отчетливо по дървения под. Грейс чу сигнала на телефонния секретар. Очевидно се бяха получили няколко съобщения за нея. Щеше да ги провери след малко.

Влезе в кухнята и пусна кучето навън. Докато затваряше след него, за миг зърна отражението си в стъклото на вратата.

В първия миг чак се стресна от новия си вид. Вече беше различен човек, а след днешния ден й престояха и други промени. Срещата й с Рос Камерън напълно оправда очакванията й. И страховете, и опасенията й.

Все още не можеше да повярва, че го бе направила. На нея самата й бе трудно да проумее, че Грейс Макалън Бенет би могла да извърши нещо подобно. При все това не можеше да не признае, че животът й пое в най-неочаквана посока, когато един напълно непознат на име Джош Ламонт се стовари най-неочаквано на главите им и сякаш пусна бомба, разбила на безброй парчета безметежното им съществуване. Появата му сякаш я разбуди от дълбок сън и сложи край на живота й, такъв, какъвто го познаваше и обичаше, запрати я в напълно нови, непознати територии. И тъй като Стив отново бе насред океана, Грейс бе поела по свой собствен път.

Тя пусна купчината поща на масата, свали шлифера си, остави ключовете си на кухненския плот и се поспря за миг, загледана в малката сребърна котва, която Стив й бе подарил преди цяла вечност. Котвата висеше, окачена на верижката с ключовете й. Макар че къщата бе притихнала и смълчана, нахвърляните вещи на децата очертаваха отчетлива пътека, водеща от задната врата до кабинета. Когато бяха по-малки, тази пътека бе оформена от малки колички и пластмасови войници. А сега се състоеше от спортни принадлежности и учебници.

Грейс погледна към часовника. Децата скоро щяха да се приберат. Зачуди се дали щяха да обърнат внимание на новата й рокля, прическата и умело положения грим. Кати сигурно щеше да забележи и това щеше да я притесни. Такава си беше Кати. Вечно се тревожеше за нещо. Промените в живота я разстройваха дълбоко. Твърде злощастна страна от характера на дете, което бе принудено да се мести постоянно и да сменя адреса си на всеки три години. Момичето вероятно щеше веднага да забележи промяната у Грейс и да реши, че майка й е била обладана от демони.

Брайън, естествено, изобщо нямаше да обърне внимание. На осемнадесетгодишна възраст той се интересуваше единствено от бейзбол и рисуване — двете неща, които съставляваха центъра на живота му. За щастие, това се оказаха и двете му основания да постъпи в колеж, така че Грейс нямаше от какво толкова да се оплаква. Когато Брайън за пръв път сподели с нея плановете си за колежа, Грейс се притесни от начина, по който би могъл да реагира Стив. Постепенно обаче, развивайки и утвърждавайки новото си аз, тя престана да се опитва да превърне това семейство в придатък към кариерата на Стив.

А Ема? Имаше дни, в които на Грейс й се струваше, че по-голямата й дъщеря се е скрила някъде, оставяйки на мястото си някаква потайна непозната. Тя и нейният брат-близнак скоро щяха да напуснат дома, но Грейс все не можеше да се освободи от усещането, че Ема вече не е сред тях. Сякаш ги бе напуснала веднага след като бракът на Грейс и Стив най-неочаквано експлодира.

Заля я неописуемо гореща вълна и за миг й се стори, че не може да диша. Дори и сега, помисли си тя, изумена от начина, по който сърцето й продължаваше да реагира на мисълта за него. Дори и сега. Изпълнена с ентусиазъм и надежди след срещата с Рос, Грейс си бе помислила, че най-сетне е разбрала сърцето си. Въпреки това продължаваха да я измъчват съмнения, изпълзели от пукнатините, появили се в основата на живота й.

Нищо нямаше да се реши докато Стив не се върне у дома, за да могат двамата заедно да се опитат да проумеят случилото се с тях. Тя изпусна дълбока и накъсана въздишка.

Дишай, напомни си Грейс. Лорън, треньорката й, й бе показала как да достигне до дълбините на дихателния си апарат — до най-малките, едноклетъчни капилярчета, способни да изпратят глътка свеж кислород до всяко задъхващо се местенце в белия й дроб. Дишането било цяло изкуство, което човек трябва да овладее. Така твърдеше Лорън.

Грейс тръгна към кабинета, за да прослуша съобщенията. На екранчето на телефонния секретар премигваше застрашителното число 13. Беше напуснала острова само за ден, за да свърши работата си в града и изведнъж всички бяха решили, че имат нужда от нея. Електронната й поща сигурно също бе претъпкана.

Грейс се настани зад дъбовото бюро, което използваше за служебната си дейност, натисна бутона за прослушване на съобщенията и взе химикалка, готова да записва.

Първите няколко съобщения бяха по служба. В момента се занимаваше с преместването на три семейства и уточняваше сроковете за доставка, приблизителното тегло на контейнерите, договорите за превоз. След това прозвуча гласът на Кати:

— Мамо, тази вечер ще отида у Мелани. Нали може?

— Всъщност, не може. — Грейс имаше цял списък със задачи за Кати.

— Добре — продължи момичето. — Ще се отбия вкъщи след училище. Чао.

Мелани. Момичето на семейство Корпуз. Тя имаше маса за пинг-понг у дома и по-голям брат, когото Кати смяташе за готин. Кати отчаяно искаше да си хване гадже. Грейс предполагаше, че това е една от трудностите, пред които е изправена по-умната малка сестра на най-красивото момиче в училище.

— Момче е! — От секретаря се разнесе вибриращият от радост глас на Патриша Ривера. — Току-що се връщам от кабинета на лекаря. Моля те, обади ми се и се опитай да ме накараш да се откажа от ужасните имена, които съм избрала до момента…

След това се чу далечно пропукване и в стаята отекна гласът на Стив.

— Здравейте, всички.

Грейс с все сила стисна химикалката. Независимо от всичко случило се между тях, гласът му все още я вълнуваше дълбоко. Вбесяваше я. Изпълваше ума и душата й със спомени.

— Обажда се вашият старец от другия край на света. И знаете ли какво правя в момента? Развеждам из кораба една репортерка от „Нюзуик“…

Репортерка, помисли си Грейс. Това пък какво означава?

— Брайън — продължаваше да говори Стив, — предполагам, че съвсем скоро трябва да получиш съобщение за интервю във Военноморската академия. Стискам ти палци, приятел. Ема, момичето ми, провери си електронната поща. Изпратих ти няколко снимки на стадо китове, които зърнахме в океана. Кати, какво стана с научния ти проект? Обзалагам се, че си получила шест плюс. И Грейс… съжалявам, че не можах да разговарям с теб на рождения ти ден. Опитах се да ти се обадя, но вкъщи никой не вдигна. Надявам се, че си прекарала празника си добре. Добре, деца, прегърнете мама от мен. А след това се прегърнете един друг, чувате ли? Много ми липсвате. Край.

Грейс масажираше здраво стиснатите си челюсти, опитвайки се да се успокои и отпусне.

Следващото съобщение също беше служебно. Поредната криза с превозвана през океана пратка. Един цял запечатан контейнер бе паднал зад борда в Сиатъл. Покъщнината на някой от клиентите й се бе накиснала във водата.

Нищо работа в сравнение с бъркотията, която цареше в собственото й семейство.

После чу гласа на Лорън Стантън. Като че беше хремава. А може би бе плакала.

— Грейс, здрасти. Лорън е. Аз… ами, виж, отложих днешното занятие, но не можах да намеря човек, който да ме замести. Извинявай за неудобството.

Грейс премигна, поразена от острата емоционална болка, която долови в гласа на Лорън. Джош бе заминал едва преди няколко седмици, а Лорън вече бе започнала да се срива психически.

Грейс изпитваше огромно състрадание към Лорън. Не можеше да отрече, че отношенията им невинаги се развиваха по мед и масло, но необичайно стеклите се обстоятелства ги бяха сближили и двете бяха изградили помежду си нелесно приятелство, почиващо на общите им надежди и страхове.

Взе телефонната слушалка, за да отговори на съобщенията, когато прозвуча последното съобщение.

— Здравей, Грейс. Обажда се Пеги от адвокатската кантора „Бъскърк“. Искам само да те информирам, че изпратих пакета по куриер. — Жената отсреща замълча за момент. Сякаш изведнъж бе почувствала сериозността на онова, което се канеше да каже. — Документите са готови за подпис. Желая ти късмет, Грейс.

Желая ти късмет. Грейс бе обхваната от неописуем ужас. Какво си мислеше, че прави? Какво правеше наистина?

Остави телефонната слушалка на мястото й. Не беше готова да говори нито с Лорън, нито с когото и да било друг.

Остана неподвижно на мястото си, опитвайки се да проумее чувствата, бушуващи в душата й, и да обмисли огромната стъпка, която се канеше да направи. Чу приглушения звук от затваряне на автомобилна врата. После още веднъж. Намръщи се леко, тъй като не очакваше посетители. Изправи се и излезе в антрето, за да види кой е. Докато минаваше край голямото огледало отново зърна отражението си. Поспря за миг и опъна надолу новата си, малиновочервена пола.

Надникна през старинното дантелено перде, с което бе закрила прозорчето на входната врата, и зърна лъщящия от дъжда военен автомобил. Тези коли се срещаха на всяка крачка във военноморската база, но не и извън нея.

Някой отвори малката портичка. Двама мъже се появиха сред градинския плет и избуялите нависоко рози.

В момента, в който ги видя, Грейс почувства как всяка фибра в тялото й застава нащрек. Различи отчетливия шум на развален кран, който капеше някъде в другия край на къщата, чу Дейзи да драска по задната врата. Долови аромата на рози и на препарат за почистване на мебели. Дантеленото перде на предния прозорец замъгляваше и разкривяваше чертите на посетителите, но Грейс мигновено осъзна какво вижда. Кошмарът на всяка съпруга на военен.

По алеята към къщата й вървяха флотският капелан и офицерът, чиято задача бе да информира семействата в случай на нещастие с техен близък.