Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (40)

5.

Стив не можеше да бъде заблуден от откритото възхищение, с което репортерката Франсин Атуотър оглеждаше кабинета му. Жената беше професионалистка. Беше тук само защото искаше да напише добър материал.

— Кариерата ви във флота е изумителна — подхвърли тя, преглеждайки за пореден път биографията му. После натисна бутона на портативния касетофон, който държеше в ръката си. — Аз обаче се интересувам повече от истинския Стив Бенет и искам да узная онова, което можете да ми кажете, а не нещата, които пресцентърът на флота публикува за вас.

— Мадам, не мисля, че бих могъл да ви кажа нещо повече.

— Тук се казва, че сте роден и отрасъл в Тексас. Близките ви все още ли живеят там?

— Покойници са. — За майка си беше сигурен. А за баща си просто предполагаше.

— Съжалявам. Тази загуба вероятно прави собственото ви семейство още по-важно за вас.

— Вярно е. — Стив започваше да се дразни от въпросите й. Дяволски добре разбираше, че това приятно на вид момиче, което го засипва с внимателно подбрани въпроси за семейството му, ще се превърне в истинска баракуда в мига, в който седне да обобщи събрания материал, за да напише статията си. И най-невинната забележка, извадена от контекста, в който е била изречена, можеше да го представи в очите на хората като хунския вожд Атила.

— По колко време приблизително прекарвате далеч от тях? — попита тя, загледана в поставената в рамка снимка на Грейс и децата.

— Дяволски много — неволно отвърна той. Думите се изплъзнаха от устата му, преди да е имал време да помисли. По принцип разговаряше много по-внимателно с представителите на пресата. — Отсъствам от къщи приблизително по половин година — поясни Стив.

— Значи през другата половина от годината принадлежите на флота, така ли?

— Точно така, мадам.

— Каква роля играе съпругата ви за професионалното ви израстване в кариерата?

Въпросът го свари неподготвен.

— Не бих казал, че играе роля. Така поставен, въпросът принизява истинската й значимост и мястото й в живота ми. Всеки офицер е като видимата част на айсберг. Съпругата му обаче съставлява седемдесет и пет процента от онази част, която е скрита под водата, и върху която се крепи целият айсберг. Вероятно ще попаднете на колеги, които да оспорят това мое твърдение, но аз лично виждам нещата по този начин.

— Какво е оправданието ви за продължителните ви отсъствия от дома.

Стив знаеше дежурния отговор на този въпрос. Положил бе клетва да служи на страната си. Поел бе задължението да работи за каузи и цели, далеч по-важни и значими от собственото му благополучие. Въпреки това, когато заговори, се чу да казва нещо съвършено различно:

— Няма оправдание за това, мадам. Никой и нищо не може да компенсира времето, прекарано далеч от хората, които обичаш. А продължителните отсъствия от дома могат да окажат пагубно влияние върху кое да е семейство.

За негова изненада репортерката посрещна думите му спокойно. Само очите й леко се разшириха от изненада.

— Сър, може ли да цитирам думите ви?

Знаеше, че може да я помоли да изтрие от записа последното му изказване. Началниците във флота обикновено не гледаха с добро око на офицерите, които си задават въпроси по отношение на собствените си приоритети.

— Вашата работа е да публикувате истината. А истината е, че и ние, офицерите, сме хора. Не искам да говоря от името на другите, но аз лично мога да ви кажа следното: По всяка вероятност аз ще бъда следващият командир на авиационния отряд. Това е назначението, заради което съм работил през всичките тези години. Като командир на Въздушен отряд 16 на този самолетоносач ще поема задачи и отговорности, с каквито винаги съм вярвал, че мога да се справя. Но ще ви излъжа, ако не ви кажа, че не спирам да се питам как това повишение ще се отрази на личния ми живот.

Репортерката притисна малкия касетофон към гърдите си. Стискаше го така, все едно държеше в ръцете си светия граал. Стив не съжаляваше за откровеността си. Все още. Съзнаваше, че с това изявление рискува да провали мечтата на живота си, но наистина не съжаляваше. Дори изпитваше някакво странно чувство на свобода, след като най-сетне бе изрекъл на глас нещата, които не му даваха мира от дълго време. Оказа се, че не е толкова трудно да признае, че не можеше да има и място за сравнение между работата и първата среща с новородените му деца или пък с грейналото от щастие лице на съпругата му при завръщането у дома.

Младата журналистка се оказа доста пробивна и амбициозна. На повечето цивилни лица се отказваше достъп до летателната палуба, но тя бе получила разрешение от висшето командване да наблюдава нощни полети. Отблизо.

Стив й помогна да облече изискваната от правилника униформа за излизане на палубата — ботуши, шлемофон, очила и бяла спасителна жилетка, върху която пишеше ВИП. След това я заведе на кулата, запозна я с дежурните офицери и й показа най-удобното място, от което да наблюдава летателната палуба. Момичето буквално трепереше от вълнение и, въпреки мрачното си настроение, Стив се улови, че си спомня вълнението, което самият той бе изпитал, когато се бе сблъскал за пръв път с поразителните гледки, шумове и миризми на летателната палуба.

В последната фаза на провежданото учение, изтребителите се връщаха на самолетоносача един след друг. Всяка една от стоманените птички се прибираше с оглушителен грохот у дома, а наземният екипаж я посрещаше и веднага започваше трескава подготовка за приземяването на следващата. Стив и госпожа Атуотър се срещнаха на палубата с останалите членове от екипа й — фотограф, оператор и асистент — придружавани от един от офицерите за връзки с обществеността. Докато се запознаваха и си разменяха любезности, към тях се приближи матросът от военноморската артилерия Майкъл Ривера и докладва за някакъв незначителен проблем със сигналните ракети.

Стив и офицерът за връзки с обществеността позволиха на Атуотър да разговаря с Ривера. Той беше млад войник, преливащ от ентусиазъм и напълно отдаден на работата си на самолетоносача. Стив се отдръпна встрани и се загледа през тясното прозорче за наблюдения.

Не търсеше нищо конкретно — просто се взираше в колегите си и се опитваше да насочи вниманието си към нещо извън собствените си размишления и съмнения. Въпреки това забеляза… нещо. Някакво необяснимо вълнение сред членовете на екипа, които трябваше да приземят следващия самолет. Не личеше да има сериозен проблем, но Стив все пак реши да се върне на мостика. Бъд Фостър, началникът на звеното за контрол на полетите, заговори тихо в микрофона на шлемофона си.

— „Праулър“ шест-две-три — повтаряше той, а изражението на лицето му накара стомахът на Стив да се свие от страх.

Ламонт пилотираше този „Праулър“. И сигурно беше загазил, щом кацането се ръководеше от Фостър, а не от офицера за контрол на полетите на ескадрилата. Мислите на Стив се насочиха към Ламонт — пилот с огромен потенциал, но недостатъчен опит. След последния им разговор оценките му при кацане бяха станали значително по-добри. Но дали щеше да се справи с този проблем? Дали щеше да се сети как да реагира?

Ламонт беше непознат, но беше и негов син и сърцето на Стив се сви от страх. Цялото му същество копнееше да се спусне към мостика и да направи нещо, за да помогне. В този момент обаче Джош се нуждаеше от Стив точно толкова, колкото и през изминалите двадесет и шест години. Единственото, от което се нуждаеше пилотът сега, бяха напътствията на началника на контрола на полетите. И упованието в собствените му знания и умения. Плаването вече беше към края си и самолетите бяха доста амортизирани. Въпреки усилията на техниците да ги поддържат в безупречно състояние, често се случваше да възникне проблем с разхлабен болт или скъсан кабел. Особено пък самолетите от типа „Праулър“, които летяха най-често.

Стив забеляза Франсин Атуотър и спътниците й да вървят към бомбения отсек на самолетоносача. Предвид възникналите усложнения във въздуха, това щеше да бъде и краят на обиколката им, макар те да не го знаеха все още. Щеше да му се наложи да ги пресрещне и да ги накара да се приберат вътре. За съжаление не можеше да го направи, викайки от мостика, защото просто нямаше да го чуят. Изруга тихичко и изтича навън. Негова щеше да е вината ако нещо се случи с цивилната репортерка. Тя беше негова отговорност.

Шумът на летателната палуба беше оглушителен. От двете страни на пистите светеха ярки светлини. Зад Ривера и цивилните лица имаше цилиндър за изстрелване на сигнални ракети. Стив се загледа нататък и му се стори, че от цилиндъра излизат искри. Цялото му тяло се вледени от промъкналия се в душата му ужасен страх. Можеше да им извика, за да ги предупреди, но те изобщо нямаше да го чуят от това разстояние. При все това изкрещя с пълно гърло.

Първоначално Ривера сякаш изобщо не забеляза проблема. След това изведнъж се обърна, грабна горящия цилиндър и се затича. Чу се силен гръм, който за миг заглуши другите шумове на палубата. Фонтан от искри и гъсти облаци дим погълнаха Ривера. Миг по-късно димът се разсея и пред погледите им се появи залитащият Ривера. Единият му ръкав гореше като огромна факла и хвърляше призрачни отблясъци върху лицата на ужасените цивилни. Стив пръв стигна до него. Вече бе свалил спасителната си жилетка. Хвърли се върху Ривера и затисна пламъците с дебелата и непромокаема тъкан. Огънят изгасна, но тялото на Ривера продължи да се мята по палубата.

С периферното си зрение Стив зърна цилиндъра за изстрелване на сигналните ракети. Продължаваше да дими.

Моряците от пожарната команда трябваше всеки момент да пристигнат с пожарогасителите, но вътрешността на цилиндъра вече гореше.

„Щом продължава да дими, отърви се от него.“

Дръжката на цилиндъра бе толкова гореща, че ръкавицата на Стив пламна веднага. Той изрева от непоносимата болка, но не го пусна. Цилиндърът беше твърде тежък, но той успя някак си да го вдигне и да го замъкне до самия край на палубата. Замахна силно с надеждата, че ще успее да го изхвърли далеч от кораба. Изведнъж притъмнялото небе бе осветено от силен пламък, последван от гъсти облаци дим.

Блъсна го силна въздушна струя и Стив изгуби почва под краката си. От навигационния мостик се чу пронизителния писък на сирената.

Искрите, разхвърчали се от горния край на цилиндъра, опърлиха лицето му и осветиха огромния корпус на самолетоносача, който мина край него, понесъл се с пълна скорост сред тъмните води на океана.