Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (42)

7.

В авиационното училище се бяха постарали да набият в главата на Джош всички критерии за катапултиране, но в реална ситуация като тази един-единствен фактор имаше значение — преценката на пилота. Най-важното съображение беше неговата лична безопасност и тази на екипажа, но въпреки това не беше никак лесно да запрати в океана този толкова скъп и модерен самолет, заплатен от американските данъкоплатци. Самолетът обаче продължаваше да губи височина и да пада със скорост от тридесет метра в секунда, което означаваше, че няма място за повече размишления и колебания. Само че и най-доброто обучение на света не би могло да го подготви за това толкова важно и съдбоносно решение.

Ето че се бе сблъскал с най-големия кошмар на всеки пилот. Изгубил бе контрол върху самолета. Той беше изгубил контрол. Съвсем тънка и почти недоловима разлика в нюанса, която обаче го подтикна към неизбежното решение. Всички те щяха да оцелеят само при условие, че реагират достатъчно бързо и успеят да дръпнат ръчките на катапулта, преди да е станало твърде късно. Чувстваше, че Нюман, Търнбул и Хетч очакват командата му. Стори му се, че долавя миризмата на адреналина им.

Той и останалите бяха закопчани за катапултиращи седалки с тегло 60 килограма плюс 10-килограмов ракетен катапулт. Налагаше се да приемат на доверие уверенията на екипажа по поддръжката, че преди полета са били закопчани така, че да не изпаднат от седалките в случай на катапултиране. Трябваше още да се доверят и на уменията на хората, които бяха нагънали парашутите. Защото в ситуация като тази, една-единствена грешка бе достатъчна, за да определи разликата между оцеляването и смъртта.

Докато мислено си припомняше списъка с инструкции при катапултиране, понятието му за време сякаш се промени. То се сведе до неща като премигване с очи, един оборот на ротора, или пък вибрирането на кормилото, което не се поддаваше на контрола му. И до най-мимолетния образ от всички — мисълта за Лорън. Беше му изпратила имейл с молба да й се обади. А той не го бе направил. Като пълен идиот бе решил да отложи разговора за след края на мисията. Едва сега разбираше, че когато човек е влюбен, не може да си позволи да отлага толкова важни неща.

„Обичам те, Лорън…“

Вложи цялото си сърце в тази едничка мисъл. Представи си пръстена, скрит в закопчания джоб на летателния му костюм. След това зае нужната поза, притисна гръб към облегалката, наведе глава и сви крака към гърдите си. Най-накрая издаде командата:

— Катапултирай! Катапултирай! Катапултирай!

В мига, в който с все сила дръпна ръчката, Джош задейства цяла поредица от събития. Четирите седалки бяха настроени така, че да се изстрелят през определени интервали от време, за да се избегне възможността от сблъсък във въздуха. Една, две, три… Чу, че седалките на екипажа бяха изстреляни в бърза последователност. Горният остър ръб на първата седалка бе разбил прозрачния купол на пилотската кабина. Натрошеното предпазно стъкло се посипа като дъжд върху Джош. В кабината се завихри истински ураган и разпиля надалеч авиационните му карти. И последният ракетен двигател изригна, след което последва неземна тишина.

Седалката на Джош изобщо не се помръдна. Силна паника сграбчи сърцето му и той отново протегна ръка към жълтата дръжка. В следващия миг седалката полетя във въздуха. Все едно че се возеше на увеселително влакче, тласкано по релсите от мощния ракетен двигател. Джош изхвърча от кабината и седалката го отнесе надалеч от самолета, за да се избегне възможността за сблъсък със стабилизатора на опашката. Имаше чувството, че очите му ще изхвръкнат от орбитите си. Кръвта шумеше в ушите му, а вътрешностите му сякаш всеки момент щяха да се сплескат от ускорението, което беше четиринадесет пъти по-голямо от земното притегляне. Леденият вятър го пронизваше до кости. Оглушителният шум отекваше в ушите му. После почувства някакъв тласък. Подобно на ято птици зад него зашумоля парашутът. „Моля те, Господи, нека проработи…“

Последва втори тласък, целящ този път да изстреля седалката надалеч, след като парашутът се отвори. Нещо го удари толкова силно, че дъхът му спря, притиснат от пояса около кръста му. А след това някаква гигантска ръка го повдигна нагоре в нощното небе, понесе го към тихи и спокойни места, които не бе виждал никога преди. А след това… нищо. Последва абсолютна тишина, студена и черна като вакуум. Няколко секунди по-късно Джош се осмели да погледне и видя, че се рее във въздуха под парашута.

Вдигна ръце и вплете пръсти във въжетата на парашута. Наистина ли бяха минали само няколко минути от момента, в който видя две падащи звезди и каза на Лорън, че я обича?

Опита се да прогони излишните мисли от главата си и да се съсредоточи върху оцеляването си. Цялото му тяло беше като изтръпнало след травмата, на която го бе подложил след катапултирането. Очите му, макар и скрити зад предпазните очила, сълзяха. В устата си усети вкус на кръв — очевидно по някое време бе прехапал езика си. Предпазните въжета на парашута се впиваха безмилостно в слабините му. Изпитваше силна болка във врата, но въпреки това не мислеше, че е счупен. Вероятно е бил изваден от позата за катапултиране под въздействието на високото ускорение.

Никъде около себе си не виждаше парашутите на останалите членове от екипажа. За момента поне. Знаеше, че има поне хиляда неща, които можеха да се объркат — незавършено катапултиране, зле сгънат парашут, повредени ракети. „Моля те, Господи…“

Осмели се да погледне надолу, но така и не можа да види къде се разби самолетът му. Ниско долу, във водата, зърна проблясващи светлинки. „Моля те, Господи, нека да са на корабите от бойната формация!“ Опита се да насочи парашута към тях, но вятърът духаше в обратната посока. Помисли си колко студена ще бъде водата — около десет градуса според последната информация, получена от метеоролозите на кораба. Ръцете му, макар и скрити в кожените ръкавици, вече бяха студени като лед.

Джош освободи комплекта за оцеляване и от горната част на парашута се спусна малка спасителна лодка, която мигновено се напълни с въздух. Краката му се потопиха във водата, после парашутът го издигна за миг и отново го топна във водата.

— Време е за шоу! — процеди Джош, едва успявайки да изрече думите през тракащите си от студ зъби.

Постара се възможно най-бързо да се освободи от парашута, защото съществуваше риска да бъде завлечен под водата от тежестта на мократа материя. В същия момент спасителната му жилетка се напълни с въздух, задействана от контакта му с водата. Метеоролозите бяха предсказали и умерено вълнение.

— Умерено друг път! — изруга той и едва не се задави, когато една огромна вълна се стовари отгоре му.

Изруга отново и устата му се напълни с вода. Мамка му, какъв студ! Летателният му костюм беше непромокаем и Джош се надяваше да запази тялото му сухо. Докато се бореше с вълните в тъмната нощ обаче почувства как студената вода се просмуква на места, които трябваше да си останат сухи и топли. Първоначално бе решил, че шансовете му за оцеляване са добри, но постепенно започна да ревизира мнението си.

— Хайде, давай, кучи син такъв! — изруга отново и ритна с крак нагоре. Спасителната му лодка бе твърде мека и постоянно се пълнеше с вода. Джош не спираше да ругае. Не можеше да прецени дали лодката се е повредила или продължава да се напомпва и в момента. — Хайде, хайде! — повтори той, хвана се с леденостудените си ръце за единия й край и се прехвърли вътре. В продължение на цяла минута остана да лежи по гръб с отметната назад глава и очи, вперени в небето.

Не си спомняше в колко занятия по оцеляване бе участвал до момента. Всички те обаче се провеждаха в плувен басейн. Ема бе присъствала на едно от тях и бе положила неимоверни усилия да сдържи смеха си при вида на пилотите, които, в пълно бойно снаряжение, се опитваха да се задържат на повърхността на водата. Ема, неговата сестра. И приятелка. Беше я насърчил да поеме по неговия път. Сега обаче се питаше дали не бе допуснал грешка. На никого не би пожелал това, което трябваше да преживее тази вечер.

Само дето заслугата не беше негова. Ема сама бе взела това решение. Дори и бе започнала да се изживява като войник с ниско орязаната коса и постоянния пламък в очите.

Джош смъкна шлемофона от главата си и надяна гумената шапка, която извади от комплекта за оцеляване. Смени и безполезните кожени ръкавици с гумени и се опита да определи местоположението си чрез вградения джипиес локатор. След това намери онова, което му трябваше най-много — радиопредавателя. Изпрати съобщение на международната военна честота за пилоти в беда. Не последва отговор. Или не го чуваха, или проклетото радио не работеше. Реши да изстреля сигнална ракета — заслепяващ и ярък зелено-бял пламък, последван от гъст облак дим.

Лодката продължаваше да се пълни с вода. Налагаше се непрекъснато да изгребва. Зъбите му вече тракаха неудържимо. Това е добър знак, каза си той. Признак, че тялото му все още реагира на студа. Питаше се колко дълго можеше да издържи така. Непрекъснато изпращаше съобщения по радиото и се оглеждаше за останалите, но без резултат. Около него имаше само студ, мрак и безкрайната шир на океана.

Миг по-късно някакво ритмично бръмчене наруши тишината. Джош мигновено застана нащрек, разпознал звука на приближаващ хеликоптер. Мощни светлинни лъчи се плъзнаха по повърхността на океана и осветиха бурните вълни. Джош се загледа в пулсиращите на небето звезди, обхванат от някакво странно чувство на смирение и благоговение. И сам не разбираше на кого точно говори, когато изрече почтително:

— Благодаря ти. Благодаря ти.

Спасителите му пристигнаха сред силен вихър, предизвикан от въртящите се витла на хеликоптера. Силните им ръце измъкнаха Джош от лодката, а той използва последните останали му сили, за да изкрещи:

— Екипажът ми… Нюман, Хетч и Търнбул… Добре ли са?

— Да, сър. Всички вече са на борда на кораба.

Добрата новина му подейства като банка топъл физиологичен разтвор.

— Ранени ли са?

— Нищо сериозно, сър.

Едва тогава Джош се предаде. Тялото му омекна, а хората от спасителния екип дадоха знак, че вече могат да го издърпат нагоре към хеликоптера. Очите му се замъглиха от солената вода и от сълзи на благодарност. А след това изгуби съзнание. Не помнеше как са го издърпали на хеликоптера, но дойде на себе си в мига, в който почувства твърда опора под гърба си и чу припукването на радиостанциите.

Някой сложи кислородна маска върху носа и устата му. Боднаха му и някаква инжекция. Джош повдигна свободната си ръка и разкопча ципа на малкото джобче на летателния си костюм, опипвайки вътрешността му с безчувствените си пръсти. Успокои се едва когато напипа онова, което търсеше — нежния годежен пръстен с диамант.

Не го бе изгубил.