Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (46)

11.

Стив разговаря със семейството си само няколко минути, но гласовете им го заредиха с енергия. Прекрасно знаеше, че всичките сложни и модерни медицински интервенции нямаше да го накарат да се почувства по-добре. Този телефонен разговор с близките му бе всичко, от което се нуждаеше. От деня на първата им срещата Грейс се бе превърнала в неговото най-важно пристанище. И никога не му измени.

Той затвори очи. На устните му се появи слаба усмивка. Грейс. Нейната преданост през всичките тези години му вдъхваше сила и кураж; сигурен бе, че благодарение на нея бе оцелял толкова дълго във водата. Независимо от хаоса в останалата част на света, Грейс винаги успяваше да възцари мир и да сложи нещата по местата им. Искаше му се да й го каже, да изглади недоразуменията между тях, но разбираше, че това ще трябва да почака. При това първо обаждане разполагаше с време само за най-важните неща: „Добре съм. Обичам ви. Прибирам се у дома“.

Преживяната травма си казваше думата. Заспа дълбоко, въпреки че лекарите и сестрите продължаваха да се суетят около него. Събуди се часове по-късно и непохватно, като си служеше само с едната ръка, изяде три порции една след друга. Дясната му ръка, която бе сериозно обгорена, бе обездвижена и покрита с тефлонова превръзка. След като се нахрани, Стив продиктува изявление за пресата. Представи своята гледна точка за злополуката. За да потуши пламъците, погълнали Ривера, той свалил спасителната си жилетка, заедно с радиопредавателя, комплекта за оцеляване, флуоресциращия оцветител и навигационните устройства. Счел за свой дълг да предотврати неизбежната експлозия и паднал зад борда докато се опитвал да изхвърли ракетата. Благодарение на професионалните действия на спасителните отряди на бойната единица той бил открит сред океана, качен на хеликоптер и транспортиран до „Доминиън“.

Най-ужасните моменти от премеждието на Стив щяха да останат скрити за широката публика — болезненото изгаряне, което бе получил дори и през ръкавицата, разтърсващата тялото му болка, когато се вряза във водата, безкрайните часове, които прекара в ледения океан на границата между живота и смъртта. Смъртоносният цилиндър едва не го завлече към дъното, но той все пак успя да освободи ръката си. После събу ботушите си. И през цялото време не спираше да се моли. Но не за себе си. А за Грейс и за децата, които бяха много по-важни от него. Молеше се те да са добре, надяваше се животът им да бъде изпълнен с любов, призоваваше Господ да им помогне да преодолеят загубата му.

Спомняше си как се бе взирал в леденобелия лъч светлина, който кръстосваше бурния океан. Знаеше, че спасителните екипи го търсят усилено. Само че той не можеше да им помогне по никакъв начин, защото бе паднал в океана без каквото и да било оборудване. Използва ризата си, за да си направи нещо като въздушен балон, който го държеше на повърхността и не му позволяваше да потъне. Големите вълни го заливаха безжалостно и пълнеха с вода гърлото и носа му. Изведнъж в мислите му проблесна споменът за онази нощ, в която Ема бе спасила от удавяне една от приятелките си, а след това бе заловена от полицаите с цяла торба бира. Искаше му се да я бе похвалил повече за героичната постъпка и да не й бе крещял толкова много заради бирата.

„Спаси ме…“ Думите на песента отекваха безспирно в главата му.

В тренировъчните упражнения по оцеляване той бе изучил из основи всички аспекти на хипотермията и риска от удавяне. Наложи си да остане в съзнание, проследявайки неизбежното влошаване на собственото си състояние.

А то се влошаваше бързо. Водата беше студена, вълните — високи, течението — силно. Все по-често потъваше под повърхността и всеки път си мислеше, че няма да успее да изплува отново. И тогава се намеси съдбата — металният цилиндър, станал причина за злополуката, изплува на повърхността и започна да подскача като коркова тапа по вълните. Стив успя да преметне едната си ръка през него и остана да лежи във водата, полумъртъв от изтощение, заслушан в ритмичното въртене на витлата на хеликоптерите и бръмченето на двигателите. Знаеше, че няма да спрат да го търсят, но беше наясно, че от един момент нататък спасителната операция щеше да премине в операция по издирване на останките му.

Струваше му се, че си спомня утрото, но предполагаше, че това може да е било просто проблясък в мозъка му, който постепенно отказваше да функционира. Осъзна, че краят приближава, когато единственият образ, останал в съзнанието му, беше образът на Грейс… на неговата красива Грейс, която в продължение на две десетилетия му даваше най-доброто от себе си. Единствената топлина в онзи миг дойде от сълзите, които се стичаха по лицето му. А Грейс никога не го бе виждала да плаче. Толкова много неща бе скрил от нея.

След това мозъкът му отново се пробуди за кратко и той изведнъж се озадачи от странното усещане за топлина, която сякаш идваше от металния цилиндър.

В главата му проблесна отчаяна надежда и тя го върна към живота. Хрумна му, че ако все още има някоя неизгоряла ракета, той би могъл да я използва. Или щеше да изгори заедно с нея, или щеше да укаже местоположението си, за да помогне на спасителните екипи. Ракетите вече не бяха годни за употреба, но от някои се стелеше дим, а този дим щеше да бъде забелязан от екипите веднага щом се съмне. Няколко минути по-късно един хеликоптер „UH-60J“ се спусна над Стив и витлата му завихриха истински водовъртеж около него. Двама от спасителите скочиха от хеликоптера и доплуваха до Стив. Струваше му се, че си спомня транспортирането, но всичко останало бе потопено в пълен мрак. Осъзна се отново едва когато почувства силна светлина в очите си, долови миризмата на антисептични материали, чу как някъде около него дрънчат инструменти, а някакъв лекар изстрелва нарежданията си с висок и властен глас. След това почувства топлия физиологичен разтвор, който потече по вените му.

Всички повтаряха, че оцеляването му е истинско чудо. И сигурно щяха да го обсъдят с най-големи подробности на заседанието на комисията по безопасност. Стив обаче знаеше, че не става дума за чудо. Той имаше недовършена работа с Грейс и нищо на този свят не би могло да му попречи да я види отново.

— Капитан Бенет? — Лейтенант Ламонт стоеше до леглото на Стив. Беше с униформа, гладко избръснат и идеално сресан. Около шията му имаше гипсова яка. Стоеше неподвижно и държеше шапката си в ръка. — Съжалявам, че ви събудих.

Стив очевидно бе заспал отново. И нямаше никаква представа дали е ден или нощ.

— Лейтенант. — Подаде му здравата си ръка, взе пластмасовата бутилка и отпи през сламката голяма глътка вода. — Какво има?

— Исках да ви благодаря, сър. Зная, че ще получите медал за извършения подвиг, но аз исках да ви благодаря лично. Сър.

Сърцето на Стив се сви от болка. Искаше му се да бе опознал по-добре този млад мъж… да бе имал възможността да го наблюдава как расте.

— Високо ценя това, лейтенант.

— А сега трябва да тръгвам, сър. Исках само да се отбия преди… просто исках да ви видя.

— Какво се е случило с врата ти? — попита Стив.

— Сър, наложи ни се да катапултираме.

— Исусе! Наред ли е всичко?

— Да, сър. Само една счупена ръка на един от офицерите за електронно заглушаване. И моята лека травма на врата. Сега трябва да се явя на предварителното изслушване, целящо да изясни причините за инцидента.

Стив смътно си спомняше за някакви проблеми със самолета на Ламонт. Момчето изглеждаше уплашено. Стив го знаеше, защото бе виждал изражението, изписано на лицето му и преди. В огледалото.

— Изоставих самолета. И го оставих да падне в океана — невярващо промърмори Ламонт. — Исусе!

— Самолетите са заменяеми. Но хората не са.

— Да, сър.

Стив виждаше объркването и безсилието на Ламонт, макар че младежът полагаше усилия да ги прикрие. И го разбираше — и като пилот, и може би, като негов баща. Ламонт бе преживял травмиращо изпитание, но там, на границата между живота и смъртта, сигурно бе погледнал на себе си по нов начин. Може би най-сетне бе проумял какъв човек иска да бъде. А може и да бе харесал онова, което бе открил у себе си. И сега, ако се окажеше, че е допуснал грешка, всичко това можеше да му бъде отнето.

Стив си припомни какво означаваше флотът за него самия, когато беше на възрастта на Ламонт. Ако някой в онези години му бе отнел възможността да лети, той сигурно щеше да възприеме това като края на света.

— Каква е причината за катапултирането, Ламонт? — попита той.

— Повреда в оборудването, сър. След като не ми позволиха да кацна и трябваше отново да издигна самолета, системата за стабилизиране на машината буквално полудя. Предполагам, че започна да отчита нереални отклонения и височини, както и да ги коригира. Навигационният компютър отменяше всичките ми команди.

— Системата не трябва да се включва, преди да си издигнал самолета на триста метра — изтъкна Стив.

— Зная това, сър, но в дадения случай изгорял бушон стана причина за задействане на колесника. Лейтенант Хетч започна да вади бушоните един по един, за да провери кой е изгорял. — Ламонт толкова силно мачкаше шапката си, че едва не пречупи козирката й. — Сър, тази ескадрила може да се похвали с възможно най-добрата координация между членовете на екипажа. Подготовката преди полета извърших съвместно с капитана, като внимателно отметнахме всяка задача и процедура. Вече няколко пъти преглеждам всички документи и списъци с процедури. И не виждам да сме пропуснали нещо.

Стив насочи погледа си към ръката на Джош, която продължаваше да стиска с все сила шапката.

— Щом си толкова сигурен, няма от какво да се притесняваш.

— Освен от възможността комисията да заключи, че инцидентът е бил причинен от грешка, допусната от пилота. — Той направи крачка назад. — Позволете да вървя, сър.

— Свободен си.

Ламонт се обърна и напусна отделението с премерена и тържествена походка. Стив познаваше и нея. Така ходеха хората, които изпитват болка и са уплашени до смърт. Стив веднага извика Килигрю.

— Кажи на Франсин Атуотър, че искам да изгледам заснетия от нея инструктаж и подготовка на машината преди полета на авариралия „Праулър“. И, за бога, измъкни ме от тук!

Независимо от възраженията на лекаря, Стив се облече и отиде да чака пред конферентната зала, в която се провеждаше предварителното изслушване. Изгорената ръка го болеше неописуемо, а краката му трепереха от слабост, но той не позволи на Килигрю да му донесе стол. Вратата се отвори и отвътре започнаха да излизат хора. Джош Ламонт го забеляза веднага и бързо се приближи.

— Било е оборудването, сър — обяви той, неспособен да сдържи вълнението си. — Грешката се видя на видеозаписа. По време на подготовката на самолета някой е подменил бушона. Сложили са ни бушон за „ЕС-2“, не за „Праулър“. Това е причината, поради която постоянно даваше на късо. — Джош рязко млъкна, полагайки очевиден опит да се овладее.

Стив се ухили.

— Поздравления, лейтенант!

— Благодаря, сър — отвърна Джош.

— Всичко си беше запечатано на лентата. — Когато нареди да се проучи внимателно заснетия материал, Стив го направи с ясното съзнание, че е длъжен да помогне на офицер от авиационния отряд, който ръководи. За негова огромна изненада обаче той почувства и още нещо — пламенното желание да защити своя син, своята плът и кръв. Усмихна се, щастлив, че Ламонт вече е част от живота му. И че е изключителен офицер и добър човек.

Най-накрая го каза, разкривайки сърцето си, доколкото бе способен на това, пред този млад човек.

— Много се гордея с теб, моряко.

Джош протегна ръка. В откритото му, искрено изражение Стив разпозна нещата, които синът му нямаше да каже. Поне не сега. А може би никога. Радостта му обаче изригна в тържествуваща усмивка, когато момчето му заяви:

— Радвам се, че ви намерих, сър.