Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (28)

11.

— Някои неща никога не се променят — отбеляза Лорън, загледана към групата изнервени и твърде официално облечени тийнейджъри, насядали около една от масите в другия край на ресторанта. Почувства прилив на състрадание към изтормозената сервитьорка, която се опитваше да приготви индивидуални сметки за всеки от тях.

— За какво говориш? — попита Джош.

— За срещите в гимназията — отвърна тя и посочи с глава към масата на учениците. — Все едно че гледам себе си преди десет години.

— Обзалагам се, че си била много популярно момиче.

— Нищо подобно.

— Не ти вярвам. — Докосна крака й под масата. — Ще ми се да те бях познавал тогава, скъпа.

— Не, само така си мислиш.

— Сигурно си била два пъти по-готина от онези там. — Извърна глава по посока на прекалено силно гримираните момичета, които нервно подръпваха роклите си, и непохватните момчета, пременени в зле скроени костюми.

— Не бях.

— По дяволите, момиче! Какво ти става тази вечер?

Лорън скръсти ръце върху ленената покривка, приведе се леко напред и прошепна:

— Когато казах, че и аз съм била същата преди десет години, нямах предвид момичето с рокля на „Джесика Маклинток“. Говорех за сервитьорката. — Видя го да поглежда към набитата жена, вдигнала косата си на кок. — Аз обикновено бях на работа и обслужвах масите по време на ежегодните абитуриентски или други официални балове и събития в гимназията. Точно тук, в това същото заведение. Само че по онова време се казваше „Менър Ин“.

Той разпери ръце.

— Не си единствената. Много други хлапета работят, за да се издържат.

Тя му се усмихна.

— Джош — прошепна тя, — по онова време тежах над сто килограма.

Той я изгледа невярващо. После плъзна поглед надолу по тялото й.

— Няма начин!

— Но беше точно така.

— Не мога дори да си го представя.

— Разполагам с достатъчно снимки от онзи период, за да те убедя. — Разсмя се, забелязала изражението му. — Днес това вече няма никакво значение. Но миналото определено е част от мен и затова реших, че трябва да го знаеш.

— Ти си невероятна…

— Положението не беше чак толкова драматично, или поне така си мислех навремето. Бях твърде пълна докато учех в гимназията и в колежа. Едва след като се омъжих за Джил започнах да се замислям за свръхтеглото си и за последствията му върху здравето ми. Той също беше… доста пълен човек и това се оказа основният фактор, допринесъл за проблемите му със сърцето. Но, по ирония на съдбата, аз бях тази, която получи доста сурово предупреждение, което ме накара да се замисля какво правя с живота си. Един ден лекарят ми проведе дълъг и брутално откровен разговор с мен за здравето ми. В резултат на което се записах на фитнес, подложих се на строга диета и за две години свалих повече от четиридесет килограма.

Притисна ръце към масата, защото не искаше Джош да забележи колко силно треперят. Сърцето й биеше до пръсване. Макар да твърдеше, че онзи период от живота й е останал в миналото и вече няма никакво значение, Лорън се притесняваше от решението си да го сподели с Джош. Това беше гигантска крачка за нея, която я плашеше и я караше да се чувства уязвима.

Макар Джош да твърдеше, че иска да узнае всичко за нея, имаше неща от живота й, които би предпочела да не му казва. Нито сега, нито когато и да било по-късно. Никога не би му признала колко нещастна се чувстваше в ония години. Или с каква трогателна благодарност посреща желанието на Джил да се ожени именно за нея — трътлестата и неуверена в себе си студентка по психология. За нищо на света не би споделила и причината за онова нейно посещение при лекаря.

Но когато погледна към Джош, Лорън изпита необяснимо желание да му каже всичко. Да му довери, че понякога се чувстваше толкова самотна и преизпълнена с копнеж за малко топлота и интимност, че изпитваше буквално физическа болка. Да му признае, че откакто се бе появил в живота й, тя отново се бе почувствала жива.

— В периода ми на сервитьорка бях безнадеждна мечтателка — рече тя. — Представях си как най-сетне успявам да се махна от острова и да опозная света. А виж ме сега. Върнах се точно тук откъдето започнах. — Гласът й потрепери и тя отпи глътка вино.

— Би трябвало да си изключително горда от себе си, скъпа. Ти си здрава и преуспяваща. Освен това ме правиш толкова щастлив, че понякога губя представа за реалността.

Постоянно го правеше. Засипваше я с простички, но директни изявления, които я оставяха без дъх.

— Това не е добре за пилот като теб.

— Напротив, ти си най-доброто нещо, което би могло да ми се случи. — Наведе се напред и я погледна през масата. — Лорън, скъпа, трябва да ти кажа нещо.

Веднага бе обхваната от лоши предчувствия. Сигурно щеше да й съобщи, че ще отплава още на другия ден. Или пък че има приятелка във Флорида. Или може би приятел…

— Какво?

— Виждаш ли младото момиче, което влезе току-що?

Тя погледна над рамото му. Видя едно тъмнокосо и широкоплещесто момче, придружено от красиво момиче с руса коса и тъмносиня рокля, които тъкмо се настаняваха на една от масите в другия край на заведението. Сърцето на Лорън се сви.

— Да?

Джош се обърна и махна на младежите. Те като че ли се смутиха, но му махнаха в отговор, след което насочиха вниманието си към сервитьорката. Джош се наведе още по-напред и прошепна:

— Това е Ема Бенет.

Лорън едва се сдържа да не се зазяпа в девойчето с русата коса. Сестрата на Джош. Дъщерята на Грейс. При все това от време на време поглеждаше крадешком към нея.

— Струва ми се, че си приличате — заключи тя. — В очите. А как са нещата между теб и семейство Бенет? Наред ли е всичко?

— Доколкото ми е известно. Срещал съм се единствено с Ема, а и тя няма кой знае какво да ми каже. Аз съм офицерът, който я съветва по въпросите, свързани с кандидатстването й във военноморската академия.

— И на нея това й се струва странно?

— Несъмнено.

— И какво? Изпитваш ли някаква връзка с нея?

— Никаква.

Лорън се зачуди дали да сподели с Джош за познанството си с Грейс. Може би някой друг път, реши тя. Грейс много й допадаше, макар че Лорън първоначално си бе изградила напълно погрешно мнение за нея. Когато Грейс се появи за пръв път във фитнес студиото й, тя я възприе като типична флотска съпруга — уморена, потисната и наедряла жена без никакви изгледи за промяна. Предположи, че Грейс ще посети няколко занятия и ще се откаже, решила, че е твърде заета, за да продължава да си губи времето със спорт. Обикновено така се получаваше с жените като нея.

Грейс обаче я изненада. Жената умееше да се шегува със себе си и макар да не притежаваше достатъчно издръжливост, тя бележеше бавен, но сигурен напредък. Когато се появи за пръв път в залата, Грейс изглеждаше като пухкава и отпусната лелка на средна възраст. Лорън вече бе научила от опит, че жените на възрастта на Грейс се намират на важен кръстопът в живота си. Някои пренебрегваха влиянието на времето и земното притегляне и започваха да си купуват панталони с ластик вместо колан и дълги ризи и туники, които да прикрият наедрелите им бедра. Други пък повеждаха отчаяна битка, пръскайки луди пари за пластични хирурзи и центрове за красота. Имаше и трета група жени и на тях Лорън се възхищаваше най-много. Те приемаха възрастта си спокойно, но полагаха усилия, за да се грижат за здравето и добрия си външен вид.

Решимостта на Грейс започваше да дава резултати. Подвижността и издръжливостта й се повишаваха, а заедно с тях и нейната самоувереност. Лорън понякога се изкушаваше да поговори с нея и да я попита как се чувства, когато съпругът й е далеч от нея, но все се въздържаше, най-вече заради странната връзка между Грейс и Джош.

Тъкмо им сервираха десерта и кафето, когато в заведението нахълта шумно шестчленно семейство. Сервитьорката ги настани на съседната маса и погледна Джош и Лорън с извинение. Децата бяха малки, много сладки и непоносимо шумни. Лорън погледна към Джош. Очакваше на лицето му да се изпише раздразнение. Вместо това го видя да търси погледа на едно от момченцата — на около шест годинки, препасано с пластмасов пистолет и пременено с каубойски ботуши. Джош весело му намигна, хлапето се ухили и извърна глава.

Джош насочи поглед обратно към Лорън и се засмя, когато видя изражението й.

— Защо си толкова изненадана? Обожавам децата.

Лорън почувства тъпата болка на стария копнеж. Не бе използвала никакви противозачатъчни по време на брака си с Джил. Първата му съпруга не бе искала деца и след като се ожени за Лорън, той веднага пожела да създаде голямо семейство. И двамата отчаяно копнееха за собствени деца. Можеха да им дадат толкова много любов. Но тя така и не можа да забременее.

През първата година не се притесниха. В края на втората и двамата бяха силно обезпокоени. Записаха си час при специалист по въпросите на безплодието. Наложи се да чакат цели три месеца, за да бъдат приети от доктор Хендлър, но така и не се срещнаха с него. Джил почина в деня на третата годишнина от сватбата им, две седмици преди посещението при лекаря.

— Някой ден искам да имам много деца — заяви Джош.

— И затова караш миниван — опита се да се пошегува Лорън. — Защо искаш да имаш деца, щом няма да можеш да си около тях докато растат? — Не можа да се въздържи. Трябваше да го попита.

— Това е една от причините, поради които бракът е от огромно значение за мен. При семействата на флотските офицери отглеждането на децата е съвместно усилие. Ти също обичаш деца, нали?

— Обожавам ги — отвърна тя, слисана от отговора му. — Всъщност, в момента организирам фитнес курс за деца, който ще се провежда след училище. Аз лично ще го водя.

— Ти си изумителна, Лорън Стантън — заяви Джош. — Нищо чудно, че започвам да се влюбвам в теб.

Сърцето й пропусна един удар.

— Не е смешно.

На съседната маса две от хлапетата играеха на хокей с приспособленията за чупене на стриди.

— Не се шегувам. — Положи ръка върху нейната. — От известно време ми се иска да те попитам нещо.

Всяко косъмче по тялото на Лорън сякаш изведнъж настръхна. Това не се случваше в действителност. Нещо в погледа му обаче й подсказваше, че онова, което се кани да й каже, може да промени живота й.

Обхвана я страх. Само по филмите бе виждала как красиви флотски офицери предлагат брак на отчаяно самотни млади жени. В истинския живот обаче не се случваше така. Беше твърде плашещо, за да е истина.

Искаше й се да можеше да замрази всичко около себе си и да накара времето да спре точно в тази минута. Двамата с Джош се бяха впуснали в лекомислена връзка, която обаче въпреки волята й внезапно заплашваше да се превърне в нещо далеч по-сериозно. Чувстваше, че си е загубила ума по мъж, който ще помете във вихъра си тихия й и спокоен живот. Мъж, който копнееше да постигне всичко в живота си — кариера, съпруга и семейство с много деца.

— Защо аз? — промълви тя.

— Добър въпрос — отвърна Джош. — Двамата с теб изобщо не си подхождаме.

Цялото трепетно очакване я напусна изведнъж и тя се почувства като отвързан балон, останал внезапно без въздух. Не го приемай като разочарование, а като облекчение, мислено си повтаряше тя. Някои неща просто не са писани да се случат. И любовта й към Джош може да е едно от тях.

— Вярно — изрече на глас Лорън. — Просто не смятам, че между нас може да се получи нещо.

Той се усмихна.

— Но въпреки това ще се получи.