Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (6)

1.

Девет месеца по-рано

В тясната и прекалено отоплена пробна на моден бутик, наречен с нахалното име „Уайлд гърл“^[1], Кати Бенет надяна през главата си зеления вълнен пуловер.

— Какво ще кажеш за този, мамо?

Грейс й помогна да изпъне пуловера по тялото си и плъзна ръка по мекия мохер. По средата на лятото се бяха преместили от Тексас в щата Вашингтон, а това означаваше, че децата изведнъж се оказаха без достатъчно пуловери и якета. Обърна Кати към огледалото и крадешком погледна етикета, който висеше от ръкава. 66.99 долара. Страхотно!

— Цветът ти отива — изрече на глас тя. — Жалко, че не покрива дори пъпчето ти.

Кати започна да се върти насам-натам. Вдигна нагоре правата си кафява коса и се огледа критично със свръхпретенциозното и неуверено око на четиринадесетгодишно момиче. На Грейс й се искаше да каже на дъщеря си, че ще изглежда прекрасно и под чул от зебло, но знаеше, че Кати няма да й повярва и веднага ще започне да спори с нея. Кати спореше за всичко. И обикновено печелеше.

Грейс се зае да прегледа останалите дрехи, които бяха избрали, и за миг зърна отражението си във всевиждащото тройно огледало в пробната. Занемарена коса, твърде дебел задник, отпуснати ръце. Грейс поизправи гръб и вдигна ръка над главата си.

Дебеланата от огледалото направи същото.

Грейс пусна ръка.

Онази веднага я последва.

Разлюля бедра насам-натам.

Другата…

— Мамо, какво правиш? — попита Кати.

— Обмислям възможността за самоубийство. — Грейс се разсмя. Искаше да е сигурна, че Кати е разбрала, че майка й се шегува.

Потрепери, погледнала отново отражението си, осветено от силното флуоресцентно осветление. Не би трябвало да е чак толкова изненадана и шокирана. Отдавна си даваше сметка, че е започнала да понаедрява, но някак си все успяваше да избегне изпитателния поглед в огледалото. Чии бяха тези бедра отсреща и защо бяха толкова огромни? Как изобщо бе успяла да се докара до това положение? В даден момент — а тя нямаше ни най-малка представа кога точно се бе случило — земното притегляне очевидно бе започнало да си казва думата. Без каквото и да било предупреждение Грейс се бе превърнала в една не твърде привлекателна непозната. И ето че сега от огледалото я гледаше една тантуреста домакиня от предградията на средна възраст. Жена, каквато Грейс не бе и помисляла, че може да стане.

— Нещо не е наред ли, мамо? — настоя Кати.

Грейс въздъхна и взе чантата си.

— Не, миличка, всичко е наред. Само дето не зная как съм могла да се нацедя в тези шорти.

— Изглеждаш чудесно — заяви Кати.

В очите на децата тя винаги щеше да изглежда просто като тяхната майка, а Грейс очевидно се справяше изключително добре в това отношение. Когато Стив се справяше добре със задълженията си, той получаваше медал или някаква значка. Докато тя… Запита се защо никой не се бе сетил да раздава на жените медали за майчинство.

— Аз съм тази, която има проблем, мамо. Нищо не ми става. — Кати въздъхна многострадално, съблече зеления пуловер и го подаде на Грейс.

— А какво ще кажеш за ластичните дънки? — предложи Грейс. — Мисля, че ти стоят много добре.

Кати навлече една тениска.

— За да може едно момиче да си позволи ластични дънки, то трябва все пак да има някакви бедра.

Грейс я потупа по ръката.

— Повярвай ми, и ти ще имаш. Господ ще се погрижи за това. — Кати продължи да се облича, а Грейс се постара да не гледа към отражението си в огледалото.

Кати като че ли изобщо не забеляза необичайното й мълчание, когато двете тръгнаха да потърсят Ема. Тя беше заела друга пробна, в която бе натрупала цял куп дрешки, които искаше да покаже на майка си. Русокоса и изящна като примабалерина, осемнадесетгодишната Ема никога не бе изпитвала неувереността, която измъчваше по-малката й сестра. Завариха я да пробва някакъв спортен екип с пола. Изключителният й външен вид сякаш магически въздействаше на простата дрешка, която се продаваше с намаление, и я правеше да изглежда като оригинал на Марк Джейкъбс.

Грейс се усмихна на по-голямата си дъщеря.

— Виждам, че си стеснила избора си до колко? Няколко дузини?

— Две поли и три блузи, но ще се съглася и на половината — отвърна Ема. Тя работеше като спасител в аквапарка на острова. Работата й предлагаше прекрасната възможност да се запознае с много хора. Живееха тук едва от два месеца, а тя вече имаше купища приятели.

— Споразумяхме се — съгласи се Грейс.

Можеха да си позволят малко разточителство, реши тя. Основните неща купуваха от магазина в базата, но за началото на учебната година, и то в съвсем нов град, децата имаха нужда от терапията на модните дрешки. Грейс обичаше да пазарува с децата си преди началото на всяка учебна година. Изпитваше странно успокоение от познатите ритуали, свързани с края на лятото, с регистрацията за новата учебна година, с участието й в заседанията на Асоциацията на родители и учители, в подписването на всевъзможни бланки и формуляри, с които даваше съгласието си децата й да се включат в някой спортен отбор или в други извънкласни занимания. Обичаше да подрежда раниците и помагалата им, тетрадките и папките им. Обичаше да поставя всяко нещо на мястото му. Зареждане на децата с нужните им амуниции. Така гледаше на работата й Стив.

Преметна през рамо издутата си до пръсване чанта, излезе от кабината и за момент сякаш забрави къде се намира. Почувства се изгубена и дезориентирана. Беше започвала живота си отначало толкова много пъти и на толкова различни места, че наистина й трябваха секунда-две докато си спомни в кой точно град се намира.

Излязоха от магазина и Ема седна зад волана на поочуканото и поостаряло комби. После подкара към големия универсален магазин. Този път по молба на Кати. Независимо че в базата се предлагаха всички необходими учебни пособия, дъщеря й копнееше за разнообразието, предлагано в този магазин. Редиците между щандовете с учебни пособия бяха претъпкани с изтормозени майки и неспокойни деца. Ема се отдалечи към щанда с козметика и остави на Грейс да й избере нужните тетрадки и химикалки. Никой от двамата близнаци не беше особено придирчив в това отношение.

От друга страна, Кати се отнасяше изключително сериозно към тази задача и в момента задълбочено се опитваше да прецени плюсовете и минусите на химикалките за еднократна употреба в сравнение с тази, при които може да се смени пълнителят. Грейс чакаше търпеливо в края на пътеката. Опитваше се да държи езика си зад зъбите и да не се препира дъщеря си. Кати обаче имаше развито шесто чувство; извърна глава и погледна Грейс:

— Трябват ми само още няколко неща.

— Няма проблем. — Грейс измести количката встрани от пътеката и взе от рафта опаковка с четири лепила. Поднесе пакетчето към лицето си, затвори очи и вдъхна аромата му. — Обожавам аромата на лепило рано сутрин.

— Много смешно, мамо! — В крайна сметка Кати се спря на химикалките със сменяеми пълнители и ги подхвърли в количката. От трите деца на Грейс Кати беше единствената, която би опазила химикалката си достатъчно дълго, че да се наложи смяна на пълнителя. Тя избра един цветен маркер, пакетче със самозалепващи листчета и едно тиксо и ги пусна в количката. — Това е. Готова съм.

Кати беше пълно отрицание на правилата, които уж определяха характерите на децата в едно семейство. Беше свръхчувствителна като първородно дете, безпокоеше се като средното дете в семейството, и, когато беше сигурна, че никой не я наблюдава, все още се държеше като глезен изтърсак. И тъй като наистина беше изтърсакът в семейството, беше обожавана от всички. Но не и от самата себе си.

Двете се запътиха към касата. Ема стоеше до щендер със списания и разлистваше последния брой на „Козмо“. Кати изкриви глава на една страна, за да прочете крещящите заглавия. „Девет начина да го побъркаш в леглото“, прочете на глас тя.

— Обзалагам се, че ако тези неща наистина действаха, отдавна да сме постигнали световен мир.

— Хайде да вървим — подкани ги Грейс, измъкна списанието от ръцете на Ема и го върна на мястото му.

Грейс не беше пуританка. Нито пък беше чак толкова наивна, че да се залъгва, че един родител би могъл да се опълчи срещу природните закони. Въпреки това изпита смътно недоволство, когато видя дъщеря си да чете това женско списание и да попива лъскавите и съблазнителни обещания, които изпълваха страниците му.

Кой знае как цената на евтините химикалки, които уж се продаваха по два за седемдесет и пет цента и на също толкова евтините комплекти от многоцветни моливи и химикалки, в края на краищата се умножи и достигна почти сто долара, изръсени за учебни пособия. Грейс подаде на касиерката кредитната си карта с ясното съзнание, че ще премигне от изненада, когато балансът по сметката й пристигне в края на месеца.

Погледна към съседната каса и забеляза една млада майка, която внимателно броеше рестото си, докато двете й малки деца се въртяха около автомата за дъвки до изхода на магазина. Беше съпруга на офицер от флота, разбира се. След деветнадесет години брак Грейс се бе научила мигновено да разпознава сестрите си по съдба. Всички те притежаваха изключително търпение, въздържание и вътрешна сила. Тези жени бяха от специална порода. И живееха в едно затворено общество от постоянно странстващи домакинства.

Жената вдигна глава и погледите им се срещнаха за миг. Грейс се усмихна. Жената се усмихна в отговор и продължи да брои дребните пари в ръката си.

Грейс изпрати Ема и Кати към колата, а тя се спря до банкомата на входа на магазина. Докато чакаше машината да й отпусне исканата сума, плъзна поглед към таблото за обяви, поставено точно над чешмата за пиене. Написани на ръка жълти бележчици и напечатани брошури предлагаха всякакви услуги — от разхождане на кучета до изолиране на сгради. Преобладаваха обявите за гаражни разпродажби — нещо, типично за всяка военноморска база. Когато настъпеше време за поредното преместване, всяко семейство гледаше да се освободи от ненужния багаж.

Някаква лъскава, сгъната на три брошура привлече погледа й. Най-вече защото беше безплатна. Грейс си взе една от поставката. Един месец безплатни неограничени фитнес занимания.

Брошурата рекламираше ново фитнес студио. Намираше се на „Уотър стрийт“ и беше собственост на Лорън Стантън, която имаше диплом на лицензиран фитнес инструктор.

Грейс прибра диплянката в чантата си и тя мигновено потъна сред натъпканите вътре брошури с разписанието на ферибота, рецепти за лекарства, формуляри за смяна на адреса и здравните картони на децата. С далеч по-голямо внимание сгъна и скъта в портфейла си банкнотите и разписката, които бе получила от банкомата. Прибра ги, без да се осмели да погледне най-долния ред на разписката.

Една сиво-бяла чайка изграчи високо и се извиси в небесата, привлякла погледа на Грейс. Неестествено синьото небе сякаш беше увиснало над назъбените планински върхове, покрити със сняг дори и през август. Безбрежно сините води на залива Пъджит заобикаляха от всички страни обвитите с мъгла и залесени с гъсти гори острови, които носеха интересни имена от рода на Камано и Оркас. И Уидбей, разбира се. Това се оказа най-красивото място, на което бяха живели до сега. Притежаваше драматична хубост, която беше далеч по-изразителна от вулканичния пейзаж на Сигонела в Сицилия. Времето по тия места беше по-скоро студено. Необичайно студено, твърдяха местните. Толкова студено, че вечер задължително трябваше да се носи пуловер или леко сако.

Грейс отново насочи поглед към ослепително синьото небе. Беше толкова по-различно от останалите места, които познаваше. Беше посещавала и други малки, сгушени край самата ивица островчета, свързани с континента посредством тесни, криволичещи шосета — Галвестон, Коронадо, Падре край Корпус Кристи. Сигонела беше просто един безлюден и пуст каменлив остров. Уидбей Айлънд обаче притежаваше някакво магично очарование. Четиридесет и пет мили хълмове, заобиколени от студена синя вода. Уидбей сам по себе си представляваше един цял свят, който излъчваше спокойствие и неостаряваща красота. Разположен в самото сърце на залива Пъджит, той бе отделен от сушата и до него се достигаше единствено с ферибот или по стръмно извития стоманен мост в северния му край.

Грейс започваше да си дава сметка, че животът тук ще й хареса. Не, съзнаваше, че започва да се влюбва в това място. В което нямаше нищо лошо. След няколко години обаче щеше да й се наложи да си тръгне. А това вече бе проблем.

Ядосана на собствените си мисли, тя потърси ключовете си, които висяха на сребърна верижка с котва на края, която Стив й бе подарил преди първото си плаване преди толкова много години.

Запъти се към колата и завари момичетата да разговарят с яко момче с широки рамене и дебел врат. По-скоро Ема говореше, а момчето попиваше всяка нейна дума. Кати стоеше малко по-встрани, подпираше се на пазарската количка и демонстрираше престорена незаинтересованост. Младежът беше облечен с лилав футболен екип. На едното му ухо проблясваше златна обеца. Изглеждаше като въплъщение на фантазиите на повечето гимназистки. Освен това й се струваше познат.

— Мамо, това е Кори Краудър — представи го Кати.

Грейс се усмихна.

— Здрасти, Кори. Спомням си, че те видях на церемонията по встъпването в длъжност на баща ти. — По-рано през лятото бащата на Кори, Мейсън Краудър, бе поел командването на Ескадрила 22. В йерархичната стълбица Мейсън се намираше едно стъпало над Стив, който се явяваше негов заместник. След една година Стив би могъл да поеме командването на ескадрилата.

— Да, мадам. И аз ви помня.

— Но ти след това сякаш изчезна някъде. Не сме те виждали от тогава.

Момчето я дари с широка усмивка. Белите му зъби бяха достойни за реклама на паста за зъби.

— Бях на спортен лагер, мадам.

— Сигурна съм, че майка ти е тъгувала за теб — отбеляза Грейс. Алисън Краудър, като съпруга на командващия офицер, играеше ключова, макар и не особено ясна роля, в затворената им общност. Грейс изведнъж си даде сметка, че Кори се смути от забележката й и побърза да се обърне към дъщерите си. — Готови ли сте? — Хвана количката и я избута до багажника на колата. Може би момчето щеше да им предложи помощта си.

— Беше ми приятно да ви видя отново, мадам. Но сега вече трябва да вървя. Закъснявам за тренировка — заяви той.

Е, толкова за галантността на днешната младеж, помисли си Грейс. Но не каза нищо. Непрекъснатите им местения от град в град се отразяваха тежко на децата и на нея не й се искаше да критикува така трудно спечелените им приятели.

Кори пъхна ръце в джобовете си и заотстъпва назад, неспособен да откъсне поглед от Ема.

— Е, до скоро.

— До скоро — отвърна Ема.

— Довиждане, Кори — извика и Кати с искреност, която се стори очарователна на Грейс, но остана неоценена от момчето. — Приятна тренировка.

Той се усмихна отново, обърна се и се отдалечи по посока на един блестящ додж. Тъмносин, естествено. Задното стъкло и бронята бяха украсени с отличителните знаци и емблеми на ескадрилата.

Кати отчаяно се подпря на очуканото им комби.

— Приятна тренировка — изимитира сама себе си. — Господи, аз съм безнадеждна глупачка.

Ема нежно разроши косата й.

— Това е, защото още не си свикнала да си общуваш с футболните звезди.

— Недей и да свикваш — предупреди я Грейс. — Тези момчета носят само неприятности.

— Татко беше ли футболен бог?

— Той не е играл футбол — отвърна Грейс. — Но въпреки това беше бог.

— А какво е тренирал? — попита Кати.

— Нищо. Когато се запознахме, той вече беше офицер.

Грейс отвори багажника на колата и трите заедно натовариха торбите. За миг се изкуши от пакетче вафли, показало се от една от торбите, но веднага си припомни кошмарното си отражение в огледалото. Щеше да й се наложи да понамали вафличките и бисквитките.

— Аз ще карам — заяви Ема и намести стройното си тяло зад волана.

— Все ти караш — недоволно промърмори Кати, която все още беше разстроена от срещата с Кори.

— И твоят ред ще дойде, преди да се усетиш — увери я Ема. — Хайде сядай и си закопчей колана. Ще минем по панорамния път.

Минаха през Оук Харбър — едно градче, сгушено сред невероятно красива природа. Пътят минаваше през центъра на града, застроен от двете страни с унили циментови общински центрове и нагъчкани една в друга сглобяеми къщички. Но гледката, която се разкриваше над покривите на скупчените една в друга постройки, беше създадена от ръката на самия господ бог — наситеносините води на океана, изпъстрени с белите платна на яхти, с товарни кораби с наредени по палубите им контейнери, с фериботи, които превозваха граждани и туристи напред-назад между островите Сан Хуан и континента. Малко назад се извисяваха заснежените планински върхове, а в подножието им се виждаха горички със стройни, вечнозелени дървета.

Когато се преместиха тук, Ема и Кати често припяваха хорово „Звукът на музиката“, впечатлени от красотата на природата. Нейните две искрени и забавни момиченца. Грейс се загледа в двете си дъщери и изпита остра болка.

Те и двете вече бяха големи, независимо дали тя бе готова за това или не. Когато се вглеждаше в лицето на Ема й се струваше, че разглежда някоя от онези стари илюстрации, проследяващи разцъфването на едно цвете. Виждаше как момиченцето й се променя от бебе с нежно личице в млада жена, притежаваща изключителна красота, сила и напористост. Междувременно Каси растеше висока и слаба и с всяка изминала година ставаше все по-умна и по-любознателна. Грейс просто не можеше да повярва, че всичките тези години се бяха изнизали толкова бързо и наближаваше мигът, в който момиченцата й щяха да я напуснат.

— Тук е много красиво, нали? — подхвърли тя.

— На мен ми се иска да можехме да живеем по-близо до водата — заяви Кати, която просто не можеше да допусне да бъде на едно и също мнение с майка си. — А и базата изобщо не е красива.

— От военноморските бази не се очаква да бъдат красиви — възрази Грейс.

— Когато напусна нашия дом, ще се установя някъде и никога, ама никога, няма да мръдна от там — обяви Кати.

— Не и аз — веднага възрази Ема. — Аз ще живея навсякъде по света.

— Само не забравяй да ни пишеш — подхвърли Грейс. Изкушаваше се да подхване темата за колежа, но реши да не прибързва. Въпреки това установи, че й е трудно да не се намесва. Ема почти не бе докоснала купчината лъскави каталози и брошури, които пълнеха пощенската им кутия през цялото лято.

— А аз искам да живея тук. — Грейс изрече думите преди още ясно да е формулирала цялата мисъл в главата си. Посочи една къща край пътя с избуяла градина и боядисана в жълто-кафяв цвят фасада. Зад нея се виждаше безбрежната синева на океана. Приличаше на величествен кораб, от който се разкриваше гледка към океана и към далечните планини. Къщата беше реставрирана викторианска постройка — от онези, построени от рибарите от Мейн, преместили се на острова преди стотина години.

— А какво ще кажеш за тази? — попита Ема и без да изчака отговора на майка си намали и спря на засипания с чакъл банкет под дебелата сянка на огромно кедрово дърво. На алеята пред къщата бе поставен знак с името на агенцията за продажба на недвижими имоти. На табелата бяха закачени няколко разноцветни балони, на всеки от който пишеше, че къщата е отворена за посещения.

Грейс механично погледна часовника си. По природа беше много точен и подреден човек, който стриктно спазва дневното си разписание. Днес обаче беше събота и не бързаше за никъде.

Разглеждането на къщи, обявени за продан, бе хоби, което Грейс бе развила преди години. Ема и Кейт споделяха интереса й. И трите изпитваха някакво необяснимо удоволствие от възможността да надникнат в нечий чужд свят. Изпитваха вълнение, примесено с чувство на вина. Докато се разхождаше из чуждите домове Грейс изпитваше чувството, че посещава чужда страна с непознати и неразбираеми за нея нрави и обичаи. Обичаше да разглежда градините, засадени с многогодишни растения, да се спира пред семейните фотографии, показващи няколко поколения, израснали на едно и също място. Интригуваше я постоянната и неизменчива природа на начина им на живот и я изучаваше с прилежанието на антрополог, изследващ чужда и непозната култура.

Винаги се бе питала как протича животът на хора, които живееха на едно и също място. Хора, които имаха време да си засадят градина и да живеят в дома си достатъчно дълго, за да я наблюдават как расте и се развива.

Това хоби си беше определено женско увлечение. Стив и Брайън не можеха да понасят къщите, отворени за посещения. За Грейс и дъщерите й обаче очарованието започна в мига, в който стъпиха на алеята, застлана с чакъл и натрошени мидени черупки.

Къщата обаче се оказа пълно разочарование. Грозна доведена сестра на прекрасната викторианска сграда надолу по пътя. Въпреки красивата беседка, обрасла цялата с диви рози, градината бе проектирана без всякакво вдъхновение и представляваше неугледна смесица от многогодишни цветя, рододендрони и ниски, буйно растящи храсталаци. За да влоши положението още повече, някой се бе опитал да придаде на градината морски привкус, струпвайки изхвърлени от океана отломки и парчета дърво, за да оформи нещо като ограда. Дървена чайка се кипреше на стълба до предната портичка. Над портата висеше надпис, изписан върху изхвърлено от океана парче дърво: „Добре дошли на борда“.

Момичетата влязоха през отворената входна врата и се насочиха право към масата в антрето, отрупана с печени сладкиши. Имаше още каничка с кафе, кана с лимонада и цяла купчина рекламни материали на агенцията за продажба на недвижими имоти.

Грейс се поколеба, преди да влезе в къщата. Най-неочаквано изпита странно вълнение дълбоко в душата си. Днес преживях един доста странен ден, помисли си тя. Изненадите започнаха в онази пробна с огледалото, в която бе зърнала наедрялото си и непривлекателно тяло.

Почувства върху лицето си свежия морски ветрец, който люлееше върховете на дърветата. От отворените врати на къщата се чуваха приглушените разговори на хората, дошли да разгледат неестествено чистите и подредени стаи. Сетивата на Грейс се изостриха и поради някаква необяснима причина тя сдържа дъха си, така, както правеше всяка неделна сутрин, преди да коленичи пред църковния олтар.

Мигът бързо отлетя. Грейс пристъпи през прага на непознатата къща. Сивият килим под краката й бе виждал и по-добри дни, а стените бяха боядисани в потискащо сивкав цвят. В тази къща в продължение на години бе живял пушач. Купите с розови листа не успяваха да прогонят тежкия мирис на опушена хотелска стая. Въпреки това тази толкова обикновена къща й въздействаше по много странен и хипнотизиращ начин.

Грейс се усмихна и поздрави представителката на агенцията, която побърза да й пъхне в ръката диплянка с информация за къщата. Грейс беше дошла тук само за да гледа и изобщо не се преструваше на заинтересован купувач. Всяка опитна служителка, занимаваща се с продажба на недвижими имоти, разбираше това само като я погледнеше.

Грейс мина през старомодната кухня, обзаведена с жълтеникави домакински уреди. Огромни зеленчуци я гледаха от тапетите на стената. Подът бе застлан с линолеум, който имитираше тухлена настилка. Кухненските плотове бяха с огнеупорно покритие, избеляло на места от прекомерно търкане. Доколкото можеше да прецени, кабинетът беше единственото модерно помещение в тази къща. Вътре имаше съвременно и удобно работно бюро и компютър последен модел, заобиколен със скенери, принтери и други, непознати за Грейс устройства. Тази стая очевидно се обитаваше от някакъв компютърен гений.

Част от посетителите се бяха скупчили в един ъгъл и разглеждаха някакъв колаж, изработен от мидени черупки. Грейс мина край тях, за да влезе в предната стая, и мигновено осъзна откъде идва очарованието на този дом. Всекидневната беше проектирана като нос на кораб. Имаше големи, плъзгащи се врати, през които се излизаше на широка веранда. От двете страни на прозорците висяха тежки завеси. Гледката, ширнала се пред очите й, накара Грейс да забрави за всичките недостатъци на малката къща. От прозорците на всекидневната се виждаше целият залив Пъджит — от назъбените зъбери на заснежените Каскейдс до синеещия се в далечината връх Бейкър. Заливът беше неописуемо красив — сякаш всяка шхуна и ферибот, всяка баржа и развлекателно корабче бяха излезли в открити води само за да доставят удоволствие на наблюдателите.

Момичета бяха излезли на верандата и похапваха сладки. Грейс произнесе само с устни още пет минути и тръгна към стълбището. Двете спални на горния етаж бяха тесни и безлични. От третата обаче се разкриваше същата гледка, която се виждаше от всекидневната на долния етаж.

Грейс влезе в стаята и сърцето й се сви от мъчителна болка. И от неприятното усещане, че силно желае нещо, което не би могла да има никога през живота си.

Вече се канеше да си върви, когато чу нечий тих глас.

— Но аз си мислех, че превозвачът няма да ме включи в графиците си докато не продам къщата — напрегнато изрече женски глас. — Няма начин да стана готова преди това. — Пауза. — Разбирам, но… — Още една пауза. — И колко ще ми струва това? Разбирам. Е, тази цена не ми е по джоба. Не зная…

Грейс изчака докато чу свободния сигнал на телефона, последван от накъсана въздишка. След това се приближи до жената и видя гипсирания й десен крак. Жената беше вече на възраст, а приятното й лице бе помрачено от тревога. В очите й блестяха сълзи на безсилие.

— Неволно подслушах разговора ви. Доколкото разбирам, вашият превозвач не желае да промени датата за преместването ви.

Жената кимна мрачно.

— Точно така. Ужасно е. Допреди няколко дни имах купувачи за къщата, но те не получиха заем от банката и сега къщата отново е на пазара. И ето че превозвачът иска да спазя предварителната ни уговорка. В противен случай ще ми начисли огромна допълнителна такса. — Тя поклати глава. — Знаете ли, мога да проектирам и създам уебсайт, но по никакъв начин не мога да се справя с тази компания за превоз. Казвам се Марша Дънмайър — додаде тя. — И съм компютърен инженер.

— Грейс Бенет. Аз съм съпруга на офицер от флота.

— О! В такъв случай знаете как се организира подобно преместване.

— Не бих искала да си пъхам носа в делата ви, но може би ще мога да ви помогна. Имате ли копие от договора с превозвача?

— Ето го. — Лицето на Марша видимо се отпусна. — Ще ви бъда благодарна, ако го прегледате. Никога преди не съм прибягвала до услугите на превозваческа компания. — Подаде на Грейс копие от договора. Напълно стандартен договор за превоз.

— Някои превозвачи се опитват да променят уговорените предварително дати, ако се окаже, че имат свободно място във вече натоварените си камиони. За съжаление повечето от тях обременяват клиентите си с допълнителни разходи и убийствено високи такси. — Грейс набързо прегледа цифрите. Приблизителното тегло на товара беше силно надуто — 40 000 паунда. Всъщност вещите в тази къща едва ли тежаха повече от 20 000 паунда. Грейс не беше особено изненадана от това несъответствие, но въпреки това изпита прилив на гняв.

Прегледа останалите клаузи на договора и най-накрая откри онова, което търсеше.

— Няма защо да се притеснявате — рече тя. — Не могат да ви наложат допълнителни такси за промяната на датите, в случай че се преместите в срок от шестдесет дни след първоначалната дата. От години работя като омбудсман-превозвач за флота. Мога да се обадя от ваше име, ако желаете.

Марша веднага й подаде телефона.

— Заповядайте. Няма да откажа малко помощ.

Грейс натисна бутона за повторно избиране на последния номер. Двете с Марша се отдръпнаха настрани, когато едно младо семейство влезе в спалнята. И те, също като Грейс, бяха мигновено привлечени от високия панорамен прозорец. Вървете си, искаше й се да им каже. Това е моята къща. Мисълта се оформи с кристална яснота в главата й и Грейс буквално се стресна от абсурдността й.

— Ало? — заговори тя, когато най-сетне успя да преодолее секретарката и да се свърже с нужния й човек. — Вие сте Тери, нали? Обажда се Грейс Бенет от… „Екзекютив релокейтърс“. — С лекота произнесе името на измислената компания, представи Марша като своя клиентка и се залови за работа. Това не й костваше никакви усилия. Когато говореше по работа, Грейс придобиваше определена увереност. Сякаш ставаше по-висока, а гласът й започваше да звучи някак властно и авторитетно.

— Много ти благодаря за информацията, Тери — рече тя. — Но изглежда, че не разбирам нещо. Според договора на госпожа Дънмайър, тя разполага с шестдесет дни, през които би могла да промени датата на превоза. Да, да, разбира се. — С периферното си зрение зърна момичетата, които влязоха в стаята. Когато я видяха да говори по телефона, стиснала в ръка договора на възрастната дама, която я наблюдаваше, преизпълнена с надежда, двете изразително завъртяха очи, обърнаха се и излязоха. Бяха свикнали да наблюдават майка си в ролята й на омбудсман.

— Позволи ми да поговоря с клиентката си, Тери. — Грейс натисна бутона и се обърна към Марша. — Той твърди, че не сте му казали, че възнамерявате да се преместите в рамките на шестдесет дни.

Марша подсмръкна нещастно.

— Той не ми даде възможност да кажа каквото и да било. Но ако ми отпусне малко допълнително време, всичките ми проблеми ще се разрешат. Сигурна съм.

Грейс отново се върна към разговора с Тери.

— Освен това съм малко обезпокоена от несъответствието в теглото, което забелязах в договора. Може би ще трябва да изпратиш друг служител, който да внесе корекции в изчисленията. — Тази работа наистина й допадаше. Обичаше да се бори за правата на хората.

Няколко минути по-късно затвори телефона.

— Е, струва ми се, че това ще помогне малко — рече тя.

Марша бавно се придвижи към вратата, като се опираше на проходилката.

— Вие дори не можете да си представите колко ми помогнахте. Мили боже, аз съм като малко дете, изгубило се в гората. Откакто съпругът ми почина, непрекъснато се сблъсквам със собствената си некомпетентност.

— Не — възрази Грейс. — Сблъсквате се с нови предизвикателства. И научавате нови неща за себе си.

— Вие сте млада жена, а притежавате такава мъдрост…

— Господ да ви благослови загдето смятате, че съм млада — възкликна Грейс, припомнила си трътлестата домакиня, която бе зърнала в огледалото по-рано през деня. — А също и мъдра. Прекрасно разбирам колко ви е трудно като вдовица и не мога и да си помисля да сравнявам моето положение с вашето. Само че всеки път щом съпругът ми замине на плаване, аз се изправям пред необходимостта да се справям с живота сам-сама. А преместването се е превърнало в моя специалност.

— Вие наистина ли работите във фирма, която се занимава с премествания?

— Не, измислих името на компанията в момента. Исках запитването ми да прозвучи по-официално. Но от години неофициално се занимавам точно с такава дейност.

— И очевидно сте много добра. Би трябвало да вземате някакво възнаграждение за труда си.

— И други са ми го казвали. Но всичките ми клиенти са семейства на военни от флота. Затова работя безплатно. Въпреки това и на мен понякога ми е хрумвала мисълта да се заловя с тази работа професионално. Но…

— Идеята е страхотна. Особено за този район. „Боинг“, „Майкрософт“, „Старбъкс“, „Амазон“… Тук са съсредоточени много високотехнологични мултинационални компании.

Възможността да започне собствен бизнес все повече и повече допадаше на Грейс, но тя побърза да отклони мислите си от нея.

— Имате ли нужда от помощ, за да слезете по стълбите?

— Не, благодаря — отвърна Марша. — На долния етаж имам друга проходилка. Проклетият ми глезен… Счупих го по време на волейболен мач.

Грейс зърна двете си дъщери, които нетърпеливо се разхождаха по моравата.

— Е, аз трябва вече да тръгвам. Момичетата като че ли губят търпение.

— Разбира се. Съжалявам, че ви забавих.

— За мен беше удоволствие. Освен това съм влюбена в тази къща.

— Наистина ли? Купихме я през шейсетте, когато не можехме да си позволим нищо по-скъпо. Зная, че се нуждае от ремонт и обновяване, но знаех, че ще я продавам и не ми се занимаваше с това. Вие имате ли намерение да си купувате къща?

— Някой ден — призна Грейс. — Но все още не знаем какво ни очаква за в бъдеще. Стив и аз винаги сме си повтаряли, че ако някога се установим на място, което ни харесва повече от всички останали, може да се замислим върху възможността да си купим собствен дом. — Макар че повечето семейства на офицери от флота притежаваха собствени жилища, Стив и Грейс още преди много години бяха стигнали до извода, че постоянен дом с огромна ипотека някак си не съответства на начина им на живот. От известно време насам обаче тя бе започнала да изпитва съмнения в тази посока.

— Чувала съм, че военните се пенсионират млади, а това им позволява да започнат коренно различен живот на друго място.

Грейс се усмихна, давайки си за пореден път сметка за огромното несъответствие между фантазии и реалност.

— И аз съм го чувала. Но не и от съпруга си.

— Е, бихте могли да създадете постоянния си дом и на по-лошо място от това. Тук е красиво и спокойно. Фериботът от Сиатъл е бърз и надежден, но островът е достатъчно далеч от града и животът тук е значително по-усамотен и безопасен.

— Мястото е идеално — призна Грейс.

— Вижте какво ще ви предложа — изведнъж рече Марша. — Тъй като не желаете да вземете пари за помощта, която ми оказахте, позволете ми, на свой ред, да направя нещо за вас. Нещо, което наистина умея добре.

— Не е нужно…

— Онова, което мога да направя — прекъсна я Марша, без да обърне внимание на възраженията й, — е да създам ваш собствен уебсайт. Това е професията ми. За мен ще е огромно удоволствие да го направя.

— Но това е изключително щедро предложение — възкликна Грейс. — Само че нямам и най-малка представа какво би могъл да включва този сайт.

— Можем да включим всякаква информация. За семейството ви, за децата и съпруга ви.

— Съпругът ми вече си има сайт. И той се казва „Военноморски флот, точка, мейл“.

— О! Е, не бих могъл да се конкурирам на такова ниво. Но мога да създам нещо само за вас. Мога да създам сайт за вашите хобита — плетене, градинарство, писане на стихове… каквото кажете.

— Моите хобита ли? — Грейс се усмихна. — През повечето дни се занимавам с разкарване на децата и оправяне на семейните финанси.

— Е, помислите си върху предложението ми. — Марша й подаде визитна картичка. — И ми си обадете. Ще бъде забавно, обещавам. Аз наистина съм ви длъжница и искам да направя нещо за вас.

Грейс мълча през обратния път до дома. На седалката до нея лежаха различните рекламни брошури и диплянки, които бе насъбрала. Две неща бяха запълнили днешния ден. Две невъзможни мечти. За съвършено тяло и за собствен дом.