Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (48)

2.

— Ето, това е новата ни къща, тате — развълнувано обяви Кати. — Как ти се струва?

Стив се чувстваше като турист, попаднал на непознато място. Разпозна къщата и градината пред нея от брошурата, която Грейс му бе показала преди време. Брошурата, която той бе оставил настрани и й бе казал, че идеята за собствен дом не е добра. Сега, когато я видя в действителност, изпита странно чувство.

— Страхотна е — отвърна той, когато Брайън спря пред гаража за две коли.

— Наистина е страхотна — радостно се съгласи Кати. — От прозорците ни се вижда ферибота, както и планинските върхове и виещите се над тях орли. Най-хубава е гледката, която се разкрива от спалнята — твоята и на мама.

Бедното дете… Очевидно се чувстваше задължена да запълни всяка неудобна пауза и неловко мълчание. Искаше му се да й каже да забави темпото, да го остави да възприеме сам онова, което го заобикаляше. Слезе от колата и тръгна по алеята към къщата.

Грейс хвана здравата му ръка. Изглеждаше необяснимо колеблива и несигурна. Главата му бучеше, завиваше му се свят само при мисълта за тази толкова различна Грейс. Винаги я бе смятал за красива, но едва сега си даваше сметка, че това е било така, защото я обичаше. Новият й стил на обличане, както и новата й прическа подчертаваха хубостта й и я правеха привлекателна в очите на всички останали.

Искаше му се да я сграбчи и да я притисне към сърцето си. Сега. Веднага. Въпреки това си наложи да изчака. Твърде много от чувствата, които бушуваха в душата й — а също и в неговата — ще трябва да почакат докато отмине възбудата от завръщането му у дома и двамата най-сетне останат насаме. Имаше да й каже поне милион неща, но нямаше и най-малка представа откъде да започне.

Ема избърза напред, за да отключи вратата. От трите деца тя му се стори най-променена и това го изненада. От деня на раждането си тя беше най-слънчевото и лъчезарно дете на света. Сега му се стори по-мълчалива и затворена. По-зряла. Предположи, че на това се дължи и промяната в прическата й. Предстоеше й съвсем скоро да се впусне сама по широкия свят, за да открие собствения си живот и съдба. И вероятно това обясняваше всичко. Дъщеря му бе започнала да проумява, че светът около нея е съвсем истински.

Тя отвори входната врата и отвътре изхвърча огромно куче. Дейзи. Приближи се до него с наведена глава и неподвижна опашка, след което внимателно го огледа и подуши. Стив се наведе и я погали по главата. Тя мигновено се приближи до него и размаха доверчиво опашка. Преди време Стив беше убеден, че домашният любимец също не е добра идея. Той самият никога не бе имал куче.

— Прекрасна е — рече Грейс. — Вече не мога да си представя живота си без нея. — Хвърли един бърз поглед към Стив. — От деня, в който я осинових, тя спи на специална кучешка постелка в спалнята. Нощем хърка, но не ми пречи. Когато тя е край мен, имам чувството, че не се въртя по цяла нощ в леглото. — Изчерви се и погледна встрани.

Стив стисна ръката й.

— В такъв случай няма да пречи и на мен.

— Виж това, тате! — Кати накара Дейзи да изпълни няколко команди — „Седни! Стани! Лай!“. — Тя е най-умното куче на света.

— Сигурен съм в това. — Ръката го болеше ужасно, но той продължи да се усмихва.

— Хайде да влезем вътре — подкани ги Грейс.

Стив престъпи през прага и прозрението го връхлетя с пълна сила. Докато бе плавал далеч от нея, Грейс си би изградила свой собствен свят. Преди да замине й бе казал, че не одобрява идеята за нова къща, собствена кариера и домашен любимец. А ето че тя вече имаше и трите неща.

На масичката във входното антре зърна голям плик, върху който бе изписан адресът на някаква правна кантора. Искаше му се да я попита за какво става дума, но останалата част от деня бе изпълнена с ангажименти, които запълниха времето му и не му позволиха да остане насаме с нея.

 

 

Приключиха с вечерята и Грейс забеляза, че децата побързаха да се изнижат от стаята и да ги оставят сами. Момичетата си пуснаха телевизора и надуха музиката от Ем Ти Ви канала до краен предел. Брайън седна зад компютъра, погълнат изцяло от някаква абсолютно неразбираема за нея игра. Грейс, изнервена като невеста преди първата брачна нощ, хвана Стив за ръката.

— Хайде да се качим горе.

Той бавно се усмихна в отговор. Изглеждаше уморен, но усмивката му беше повече от красноречива.

— Да, добре.

Грейс го поведе нагоре по стълбите. Стомахът й се свиваше от притеснение.

— Какво мислиш за спалнята?

— Ами има легло. И ти също си тук. Не ми трябва нищо повече. — Свали вратовръзката си със здравата си ръка, наведе се и я целуна. Цялото й тяло изтръпна от желанието, зародило се в душата й. Позволи си да забрави за всички въпроси, които трябваше да бъдат обсъдени, и в продължение на няколко кратки мига се отдаде напълно на удоволствието да се сгуши в прегръдката му и да почувства допира на силното му тяло.

Многобройните емоции на изминалия ден я караха да се чувства уязвима. Отдръпна се, вдигна глава и го погледна.

— Толкова се радвам, че си добре — прошепна тя. — Докато те нямаше се помолих на Господ за чудо. И го получих.

— Грейс…

— Стив…

Разсмяха се, но това не й помогна да се успокои. Изпитваше тревога и безпокойство и, доколкото можеше да прецени, Стив също бе твърде нервен. Стояха един срещу друг и едва се владееха. Дошъл бе моментът, в който трябваше да намерят обратния път един към друг.

Грейс продължаваше да си мисли за чудото, за което се бе спазарила с господ. Поискала бе от него да спаси съпруга й, а в замяна му бе обещала да стане пак предишната Грейс. Но дали искаше да го направи? И можеше ли?

— Първо ти — рече му тя.

— Скъпа, аз също се молех за чудо. Защото знаех, че трябва да се върна при теб. Лекарите така и не можаха да проумеят как съм оцелял толкова дълго във водата, но за мен всичко е повече от ясно.

Стив леко се олюля. Тя плъзна ръце около него, за да го задържи и зарови лице на гърдите му, за да прикрие тревогата си.

— Трябва да полегнеш.

— Да, добре.

За нейна изненада той не се и опита да се преструва и да се прави на мъж. Тя му помогна да седне на леглото, а след това внимателно разкопча копчетата на ризата му.

— Ето, сега вече се движим в правилната посока — промърмори той.

Грейс докосна бузата му и бързо отдръпна ръка.

— Но ти целият гориш.

— Това е от ръката. Не е заразно, Грейси. Кълна се.

— О, за бога! Веднага ще се обадя на лекаря.

— Недей. — Хвана ръката й, когато посегна към телефона. — Пропуснах да взема антибиотиците си — обясни той. — Затова съм вдигнал температура.

Тя бързо отиде до банята и се върна с чаша вода и несесера с тоалетните му принадлежности.

— И въпреки това искам да се обадим на лекаря.

— Стига, Грейс! Няма начин да прекарам тази нощ в болницата.

В несесера му Грейс намери няколко кафяви шишенца с лекарства.

— Ти си имаш цяла аптека тук. — Почувства, че цялата настръхва. — Стив, ти не си добре. Защо не ми каза?

— Добре съм — увери я той. — Просто ми помогни с тези лекарства.

Грейс му помогна да изпие антибиотика и противовъзпалителните хапчета, последвани от мощно обезболяващо.

— Тази превръзка не трябва ли да се смени?

— Не се безпокой за това, Грейс.

Тя нежно докосна бузата му.

— Не е нужно да се правиш на герой пред мен.

— Защо, защото ти си достатъчно смела и издръжлива и за двама ни ли? — Очите му сякаш леко се замъглиха. Хапчетата очевидно вече действаха.

— Винаги съм била такава. — Помогна му да свали ризата си. Дебелата превръзка скриваше раната на ръката му, но тя въпреки това премигна, когато видя колко големи са пораженията. Разрови се в чантата му, опитвайки се да открие някаква пижама, но попадна на някакъв напечатан формуляр.

— Предстои ти пътуване? — попита тя.

— Трябва да отида до Вашингтон. — Замълча за миг, затвори очи, но веднага след това ги отвори отново. — Утре, след като се видя с госпожа Ривера. Опитах се да ги накарам да отложат пътуването, но се оказа невъзможно. След срещата с ръководството на флота ще се видя и с президента, Грейс. Можеш ли да си представиш това?

Изпита толкова голяма гордост, че буквално й се зави свят, но едновременно с това осъзна, че отново трябва да се разделят и това разби сърцето й.

— Ти винаги си бил моят герой — изрече тя и му подаде пижама, опитвайки се отчаяно да се пребори със сълзите, които напираха в очите й. — А ето че стана герой на цяла Америка.

Той докосна ръката й.

— Много ми е неприятно, че трябва да замина толкова скоро.

Конфликтът между силната й любов и не по-малко силната гордост й причини почти физическа болка. Знаеше, че е проява на егоизъм от нейна страна да го иска само за себе си. А и как би могла да му попречи да бъде мъжът, когото обича?

— Не се безпокой. Не се случва всеки ден да имаш среща с президента.

Той се облегна на възглавниците. Усмивката му стана леко разфокусирана — сигурно доказателство, че обезболяващите вече действаха. Грейс отново погали лицето му. Макар че го познаваше от двадесет години, тя не можеше да се избави от усещането, че току-що е започнала да го разбира наистина. И не само него. Едва сега започваше да разбира и самата себе си.

— Струва ми се, че това си е твое — рече тя и извади брачната му халка от джоба на сакото си.

— Струва ми се, че имаш право. — Все още не можеше да повдигне лявата си ръка. Изпод превръзката се подаваха върховете на пръстите му — отекли и леко обезцветени. — Ще се наложи известно време да я нося на другата ръка.

Тя сложи пръстена на дясната му ръка.

— И така става.

Той вдигна ръка и погледна пръстена.

— Значи всичко между нас е наред.

Това не беше въпрос. И Грейс изпита облекчение, защото просто не знаеше как да отговори, ако беше въпрос. Мълчаливо се излегна до него и се помоли температурата му да спадне.

— Тази вечер трябваше да те любя — промърмори той.

— Шшт… — прошепна в отговор Грейс и го погали по лицето. — Нали точно това правиш.

 

 

На следващия ден Стив трябваше да направи официално посещение на един човек и Грейс реши да го придружи. Стъпките им глухо отекваха по излъскания до блясък под на военноморската болница. Изобщо не разговаряха, но Стив долавяше тъгата й докато вървяха към чакалнята, в която трябваше да се срещнат с Патриша Ривера. Стив беше в униформа, а в облечените си в ръкавици ръце носеше товар, който му се струваше хиляди пъти по-тежък от действителното му тегло. В закопчания с цип пакет бяха събрани най-ценните вещи на Ривера — джобен албум със снимки на жена му, сребърен кръст, портфейла му и един тефтер, в който бе записвал мислите си по най-различни поводи — включително имена за бебета и онова, което Ривера очакваше от себе си като баща.

Когато Грейс и Стив пристигнаха на уреченото място, чакалнята вече бе претъпкана с хора. Повечето от тях вероятно бяха роднини. В мига, в който забелязаха Стив, всички млъкнаха и се отдръпнаха встрани. На едно зелено канапе седеше дребничка и много красива жена. Облечена беше с обикновена памучна нощница и чехли, а на китката на едната й ръка имаше болнична гривна. Стив застана мирно и отдаде чест.

— Мадам, аз съм капитан Стив Бенет.

— Зная — отвърна Патриша. — Вие сте човекът, опитал се да спаси съпруга ми. И аз съм ви много благодарна за това.

— Ужасно съжалявам, че не успях, мадам. Матрос Ривера беше сред най-добрите матроси, които съм имал привилегията да познавам. Той изпълняваше задълженията си с изключителен професионализъм, чест и смелост. — Стив преглътна, трогнат от тъгата в очите на младата жена. Беше й донесъл вещите на Ривера, казал й бе онова, което обикновено се казваше в подобни случаи, но му се искаше някак си — моля те, Господи, помогни ми! — да й даде нещо повече.

— Мадам, искам само да знаете, че Майкъл беше изключително горд с вас. Същия ден бе получил съобщението ви, че бебето е момче и беше толкова щастлив, че просто не можеше да спре да се усмихва.

Тя го погледна стреснато и за миг Стив си помисли, че бе казал нещо неподходящо и я бе обидил по някакъв начин. Но след това тя се усмихна и скръбта сякаш изведнъж бе изместена от дълбоко спокойствие. Една самотна сълза се търкулна по бузата й.

— Не бях сигурна дати изобщо е получил съобщението — промълви тя.

— Можете да сте сигурна, че го бе получил, мадам. И беше на седмото небе от щастие. — Стив й подаде пакета. — Това са част от вещите му — рече й той. — Съдържанието на гардеробчето му ще ви бъде изпратено по-късно.

— Благодаря ви. — Патриша за пръв път се опита да се усмихне. — Искате ли да видите малкото ми момче?

— За мен ще бъде чест, мадам.

Една сестра докара малкото креватче. Роднините се струпаха около него, кудкудякайки като квачки. Момченцето беше завито в синьо одеялце, а на главичката си имаше плетена на ръка шапчица, която много напомняше знамето на страната. Майкъл Едуардо Ривера бе дошъл на този свят след смъртта на баща си. Стив изпита непоносима болка при вида на малкото тъмнокосо вързопче. Патриша Ривера изживяваше най-страшния кошмар на всеки човек, свързан по някакъв начин с флота.

Стив погледна към Грейс, застанала редом с госпожа Ривера. Безмълвните им сълзи късаха душата му. Всички щяха да твърдят, че Ривера бе отдал живота си в служба на страната си. Само че на никого не би му хрумнало да каже същото за съпругата и сина му. Стив обаче знаеше, че те също плащаха изключително висока цена.

Тези мисли буквално го разпъваха на кръст. Той вече бе отклонил предложението за двадесетдневен отпуск. Просто нямаше време за това. Само след месец щеше да се извърши смяна на командването на въздушния отряд.

Това беше следващата стъпка; възходящата пътека му беше кристално ясна. Беше изградил целия си живот около изпълнението на амбициозните цели, които си поставяше. Имаше задължения към мъжете и жените, които служеха под негова команда, а този пост щеше да е най-важният в цялата му кариера.

Напоследък обаче служебните му амбиции и очаквания влизаха в постоянен конфликт с копнежите на сърцето му и с нуждите на най-важните хора в живота му. Стив едва не бе умрял в океана. И не можеше да се надява, че преживяното премеждие няма да окаже никакво влияние върху живота му от тук насетне.

Приятелката на Джош, Лорън, пристигна придружена от Сиси. Стив погледна към бившата си съпруга и отново изпита познатото усещане за провал. Тя също го видя. Усмивката й мигновено помръкна и тя погледна встрани. Ето такава си е Сиси, реши той. И никога няма да се промени.

Последваха още сълзи и прехласвания около бебето. Патриша като че ли почерпи малко сила и смелост от жените около себе си. Бебето обаче не повлия на Лорън особено добре. Тя се взря за миг в малкото човече, а след това се извърна настрана, опитвайки се да прикрие сълзите, окъпали лицето й.

Грейс прегърна Патриша за последно.

— Трябва да тръгваме — каза й тя. — Стив заминава за Вашингтон. Но аз съм тук и утре ще дойда да те видя отново.

Слава богу, помисли си Стив. Спящите новородени и плачещите жени не бяха най-приятната компания. Двамата тръгнаха заедно към колата. Той почувства погледа й върху себе си.

— Как се справих? — попита.

— С Патриша? Добре. — Очите й видимо омекнаха. — Беше много мило от твоя страна да й кажеш, че Майкъл е получил съобщението й за бебето.

— Но това е самата истина. А той беше добър човек. — Прекосиха заедно паркинга. Стив се вгледа изпитателно в лицето й, опитвайки да отгатне какво я измъчва.

— Какво? — попита го тя и го изгледа подозрително.

— Разстроена си за нещо — осмели се накрая той.

Тя вирна предизвикателно брадичка.

— Не съм. Но… не мога да не се запитам как се почувства, когато отново видя Сиси.

— Странно.

— Просто странно?

— Не зная, Грейси. Трудно ми е да го опиша. За мен тя е като човек, когото съм познавал далеч в миналото и на когото съм престанал да изпращам дори коледни картички. Човек, на когото не съм държал достатъчно, за да го издиря и възобновя отношенията ни. — Забави крачка, защото му се искаше да приключат този разговор, преди да са стигнали до черния седан, който ги очакваше. Беше достатъчно умен и не можеше да си позволи да обсъжда лични проблеми в присъствието на непознат шофьор. Не се наложи да обяснява мотивите си пред Грейс — тя вървеше по-бавно и от него.

— Но знаеш ли какво? — продължи той. — Напоследък се питам дали това ми отношение към нея не ми е отнело възможността да опозная Джош.

— Какво?

— Ако си бях направил труда да издиря Сиси, щях да науча за съществуването на Джош.

Грейс не можа да сподави въздишката си.

— Значи изпитваш съжаления?

— А как иначе? — отвърна той, неспособен да прикрива повече чувствата си. — Той е моя плът и кръв. Нямах възможност да го наблюдавам как расте… как става мъж. Отнето ми бе правото да участвам в живота му.

Грейс се спря и го погледна.

— И какво си мислиш, че би могъл да направиш, за да промениш това?

— Нищо! Абсолютно нищо, по дяволите! — Чувството за безсилие сякаш късаше сърцето му.

— Виж какво, в твой интерес е да намериш начин да се примириш със случилото се, защото наистина не си в състояние да промениш каквото и да било. — Обърна се и продължи по пътя си. — Мисля обаче, че трябва да разговаряш с Джош.

— Какво?

— Чу ме.

— И ти нямаш нищо против?

Тя се обърна и го погледна. Коприненият й шал леко се ветрееше на вятъра.

— Разбира се, че нямам.

— Но той няма нужда от баща — изтъкна Стив.

— Нито пък от още един командващ офицер — възрази тя. — Защо просто не му бъдеш приятел? Смяташ ли, че би могъл да се справиш с това?

Стив я погледна и се усмихна широко. Искаше му се да я грабне и да я вдигне във въздуха, но превръзката на ръката му пречеше. Пък и шофьорът вече стоеше до отворената врата на колата и чакаше, за да ги откара на летището.