Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (20)

3.

Грейс се събуди рано и още преди да е отворила очи си даде сметка, че днешният ден ще бъде по-различен от всички останали. При нормални обстоятелства отплаването на Стив бе съпроводено с множество ритуали, с моменти на ужасяващ страх и мълчаливо примирение, с емоции, които рязко изплуваха на повърхността, а след това отново потъваха в дълбините на душата й. Днес обаче просто не знаеше какво да очаква.

Обърна се на една страна, сдържайки дъха си. Стив все още спеше дълбоко. Винаги бе притежавал благословеното умение да изпразва главата си от всички тревоги и неприятности, за да даде възможност на тялото си да почине. Едва сподави желанието си да го събуди, за да продължат ужасния разговор от предишната вечер.

Вместо това само пъхна ръка под възглавницата си и се вгледа в него. Не съществуваше начин да разрешат проблемите си в оставащото им време. Само след няколко часа отново щеше да бъде сама. Сама с този проблем.

Подобно на толкова много други неща в брака им, и този труден за тях момент щеше да бъде пренебрегнат заради служебния му дълг. Стив заминаваше за шест месеца, оставяйки я да се оправя сама сред разрухата, причинена от бомбата, която бе паднала насред семейното им благополучие.

Разкритията за тайното му минало предизвикаха в душата на Грейс истинска буря от съмнения и страхове. Бил е женен, за бога! И дори не е счел за нужно да й го каже. Защо? Какво още криеше от нея? Колко още неща не знаеше за мъжа, за когото се бе омъжила с толкова щастие и радост в сърцето си? Този непознат. Този натрапник. Имаше ли той още място в живота й?

Беше толкова млада, когато се запозна с него. И толкова отчаяно копнееше да избяга от оковите на Еденвил — малко градче, разположено на брега на едно езеро в хълмистата част от Тексас. Това беше място, в което тя едва не се удави — не буквално и не в езерото. В ония години имаше чувството, че се задушава, притисната от очакванията на родителите си, които вече бяха планирали живота й до последната подробност. Очакваха от нея да завърши училище, да се омъжи в най-богатото семейство в градчето и да живее само на три преки от тях. Независимо от протестите и възраженията й, те вече бяха започнали да я сватосват без дори да си направят труда да я предупредят.

Стив я спаси с появата си. Във всеки един смисъл на тази дума. Срещна го през един уикенд. Беше се прибрала от колежа и излезе с приятели да поплува в езерото Ийгъл. Вероятно се е надявала да успее да отмие и неприятните чувства, породени от последния спор с родителите й. Стоеше на брега на езерото и бършеше косата си, когато той се появи изневиделица, яхнал оглушително ръмжащ мотор „Харлей Дейвидсън“.

Осветен от залязващото слънце и обгърнат от облак прах, той спря пред нея и стъпи на земята. Носеше ботуши до коленете. А след това свали каската си.

Грейс буквално онемя. Изпита неудобство, защото знаеше, че ниско изрязаният й бански не прикрива почти нищо от тялото й. Зад нея приятелките й започнаха да си шушукат и да се смеят, очевидно, също като Грейс, запленени от непознатия.

— Добър ден, мадам — поздрави той.

Беше само на двадесет и не се случваше често да се обръщат към нея по този начин.

— Ъъъ, мога ли да ви помогна по някакъв начин?

— Търся един човек… — Очите му бяха поразителни — наситеносини и изразителни. — Само че забравих името му. Мили боже, в момента дори не мога да разсъждавам нормално. Как се казвате?

Спомни си как тогава погледна през рамо, за да се увери, че той не говори на някой друг. Но не! Гледаше право в нея. Гледаше в Грейс Макалън. Грейс невидимата. Грейс незабележимата. А ето че този млад бог, пристигнал на ревящия си мотор, се взираше в нея с такова желание и обожание, че тя буквално се вледени под настойчивия му поглед.

Не й оставиха много време да му се радва насаме. Приятелките й от женското братство на университета „Тринити“ бързо ги заобиколиха и, флиртувайки най-безсрамно, го засипаха с въпроси. Грейс научи, че името му е Стив Бенет, че в момента ползва двуседмичен отпуск от флота и че пропътувал с мотора си целия път от Пенсакола, защото някакъв приятел го поканил да му гостува.

— Казва се Бъд Плоуски — обяви той и се ухили на Грейс. — Него търся. Познавате ли го?

Грейс не просто го познаваше. Израснала бе врата до врата със Сиймор Бъди Плоуски. Прекарала бе цялото си детство, измъчвана и тормозена от него. Той беше толкова енергичен и толкова досаден, че собствената му майка понякога го гонеше навън и заключваше вратата, за да си отдъхне от него. Години по-късно обаче изненада всички, които го познаваха. Взе се в ръце и за всеобща изненада бе приет във военноморската академия. Завърши я успешно и продължи обучението си. Този път за пилот. По време на една от отпуските си се прибра в Еденвил. Носеше униформа, а на гърдите му блестяха чифт златни криле, което мигновено го превърна в героя на малкия градец.

Грейс все още го намираше за досаден. Но пък очевидно знаеше как да подбира приятелите си.

Омъжи се за Стив, преди да е свършило лятото, успявайки с един-единствен удар да развали отношенията между родителите си и баба си и да избяга завинаги от родния си град. Ако Стив не се бе появил, за да я спаси, тя сигурно щеше да прекара живота си в тъжно забвение.

А може би не.

Може би щеше да успее да си създаде прекрасен живот. Свой живот.

Опита се да си припомни дали изобщо е имало момент, в който е трябвало да го попита за предишните му връзки. Дали изобщо бяха обсъждали този въпрос? През онова лято беше толкова щастлива, че Стив бе влязъл в живота й, че вероятно изобщо не се бе осмелила да го разпитва.

Спомни си, че веднъж все пак бяха разговаряли по този въпрос, но целият им разговор беше съсредоточен около нея. Родителите й така и не можаха да преглътнат мисълта, че тя се готви да отхвърли така внимателно обмислените им планове за бъдещето й. След като двамата със Стив напуснаха града, яхнали мощния му мотор, те никога повече не пожелаха да разговарят с нея. Никога. Контактуваше единствено с баба си, която имаше по-меко сърце. Грейс се върна у дома чак за погребението на баща си. Майка й отново отказа да разговаря с нея и Стив. Нито пък коментира по някакъв начин огромния корем на Грейс, която по онова време беше бременна с близнаците. Това се оказа последната среща на Грейс с Оливия Макалън — слаба жена, облечена с плетен черен костюм. Стоеше изпънала гръб и извърнала глава настрана, а яростта й, причинена от многобройните разочарования, които животът й бе сервирал, свистеше около нея като оголен електрически кабел.

По онова време Грейс изпитваше силна благодарност към Стив. Благодарност, която се засили по време на следващите две нейни посещения в Еденвил — за погребението на майка й и за това на баба й, която бе починала едва преди няколко години.

Тя и Стив създадоха семейство, каквото никой от двамата не бе имал до този момент. Ходеха заедно на църква, отбелязваха празниците с любов и интимност, споделяха всичко — и добро, и лошо. Грейс си даваше сметка, че макар никога да не си го бе поставяла за цел, тя все пак бе съумяла да създаде семейството, за което винаги бе копняла.

Винаги бе възприемала брака им като център на един голям кръг, изграден от любов. Нямаше нещо, което не би направила за Стив. Нямаше тайна, която не би споделила с него. Той знаеше всичко за нея. От деня на първата им среща му се бе разкрила напълно. Убедена бе, че любовта му ще издържи всички изпитания и ще надживее дори враждебността на родителите й и отказа им да им дадат благословията си. И през цялото време бе вярвала, че и той ще бъде също толкова открит и искрен с нея. Стив не пожела да й разкаже много неща от мъчителното си детство, но тя винаги бе предполагала, че това се дължи на болката, която му причиняват спомените, а не на желанието му да го запази в тайна от нея.

Тя се казваше Сиси. Грейс отчаяно искаше да научи всичко за тази жена и си даваше сметка, че разяждащото я любопитство може лесно да прерасне в болезнена мания. Имаше чувството, че никога няма да може да надживее ужаса на онзи миг, в който бе научила, че Стив е бил женен за друга.

Обзе я отчайваща несигурност. Все едно се бе събудила един ден, за да установи, че светът е тръгнал наопаки. Не спираше да се пита как изглежда Сиси, искаше да разбере как са се запознали със Стив. Била ли е красавица? Твърде вероятно, ако съдеше по вида на Джошуа Ламонт. Била ли е чаровна? Дръзка? Интригуваща?

Всъщност, не се е случило кой знае какво, отново и отново си повтаряше Грейс. Много хора — практически половината от населението на страната, ако можеше да се вярва на статистиката — се женят повече от веднъж.

Но колко от тях запазваха първия си брак в тайна?

Лежеше поставила глава върху сгънатия си лакът и се взираше в Стив. Струваше й се, че целият й свят се разпада около нея и това й причиняваше неописуема болка. Бавното им отдалечаване бе започнало преди доста време, но те и двамата бяха пренебрегнали предупредителните сигнали. Сега обаче не можеха да ги пренебрегват повече.

Стив най-накрая се събуди. Дългите години във флота го бяха научили да се буди рязко и изведнъж. Отвори очи и вече бе напълно буден. Веднага я видя до себе си.

— Здрасти — рече.

— Здрасти.

Присегна се и я прегърна със силните си ръце. Грейс много обичаше да се гушка в него рано сутринта; обичаше дори да се люби с него в полубудно състояние. Тази сутрин обаче всичко беше различно. Не се разтопи от допира му. Не се възбуди от ласките му. Кутията на Пандора, изпълнена със съмнения и негодувание, бе отворена и тя вече не можеше да изпитва същите чувства към съпруга си, към мъжа, на когото бе отдала цялото си сърце и половината си живот.

Изтръгна се от прегръдките му и седна в леглото. Часовникът показваше седем без десет сутринта. След деветдесет минути трябваше да тръгнат към военноморската база.

— Ела да си легнеш — промърмори Стив. — Имам нужда да те подържа в прегръдките си, преди да тръгна. Мислех си, че след снощи…

— Снощи не стигнахме до никъде — заяви тя.

Бяха останали будни до късно. Спориха през цялото време докато той опаковаше багажа си. Преди всяко пътуване Грейс обикновено криеше по нещичко в чантата му, което той намираше, след като се е качил на борда — любовно писъмце, пакетче желирани бонбонки, снимка на децата. Този път нямаше какво да пъхне в багажа му.

— Ами хайде да поговорим сега — предложи той и погледна часовника. — Разполагаме с малко време.

— И какво? Искаш за пет минути да разрешим проблемите си? Не мисля, че ще се получи — прошепна в отговор тя, борейки се със сълзите си.

— Тогава ми позволи да те любя, Грейс. Не ни отказвай поне това.

— Аз… — Тя изрита завивките и стана от леглото.

— Скъпа, това е последната ни възможност.

— За бога, Стив, по никакъв начин не мога да определя какво точно изпитвам към първата ти съпруга, а това означава, че изобщо не бих могла да се любя с теб в този момент.

— Не е нужно да изпитваш към нея каквото и да било.

— Не става дума за нея. А за теб. За мен. За нас. Не съм на ясно…

— Какво изпитваш към мен ли? — рязко я прекъсна той. — Толкова ли не можеш да проявиш малко повече разбиране към нещо, което съм направил като хлапе? По онова време не бях много по-голям от близнаците, Грейс.

— Винаги съм проявявала разбиране — рязко отвърна тя и надигналият се в душата й гняв мигновено пресуши сълзите. — Проявявах разбиране през всичките ни девет местения от град в град и от база в база. Проявявах разбиране всеки път, когато пропуснеше нечий рожден ден или провалеше запланувана ваканция. Проявявах разбиране докато се опитвах да се справя със семейните кризи сам-самичка, защото ти се намираше на десет хиляди мили от нас. Винаги съм разбирала, че преследваш мечтата си и че моята работа е да направя така, че да успееш. Да направя така, че моите потребности и потребностите на това семейство да не пречат на кариерата ти. Така че не си и помисляй дори да твърдиш, че не съм проявявала разбиране.

— Чудесно! Разбери тогава, че в миналото ми има провален брак, от който се срамувах и за който просто не исках да знаеш.

Грейс завърза колана на робата си.

— Разбирам. Само дето не разбирам защо. Ти знаеш всичко за мен. За отвратителните ми родители и за всичко, причинено ми от тях…

— Ти сама избра да ми разкажеш тези неща, Грейс.

— Не съм избрала. И никога не съм смятала, че това е въпрос на избор, защото не беше. Сърцето ми не ми позволи да избирам. Просто не бих могла да запазя в тайна каквото и да било от мъжа, за когото смятах да се омъжа. Моето минало е част от онова, което съм днес, и аз вярвах, че имаш право да го знаеш.

— Щях да те обичам без значение какво точно се е случило с теб в миналото — заяви той.

— Защо тогава не ти хрумна, че и аз заслужавам същото доверие? Защо не ми довери тайните си? Нима не знаеше, че пак щях да те обичам? — Сърцето й сякаш щеше да се пръсне от болка. Тя си наложи да снижи гласа си. — И виж ме сега! — продължи тя. — Една жена на средна възраст, която даде всичко от себе си, за да поддържа и подкрепя теб и твоята кариера.

— Но ти също обичаш и държиш на тази кариера — напомни й Стив и стана от леглото. — Не отричай.

— Не отричам — тихо се съгласи Грейс. — Благодарна съм за всички възможности, които имахме благодарение на работата ти. Гордея се с всяко твое постижение. Но ето че сега започвам да се съмнявам в правилността на всеки избор, който съм направила през годините. И не защото открих, че си бил женен на времето. Проблемите помежду ни започнаха много преди това. Затова се съмнявам в решенията си и в живота, който…

— Виж, съжалявам за това, че един ден си станала от леглото и си установила, че не харесваш онова, което виждаш в огледалото, Грейс. Не мога да нося отговорност за това, че преживяваш криза на средната възраст. Както и ти, по никакъв начин, не можеш да бъдеш отговорна за проваления ми първи брак. — Той започна да крачи из стаята, едва сдържайки гнева си. — Не съм виновен за това, че скоро ще станеш на четиридесет — заяви той. — И отказвам да нося отговорност за това.

Прииска й се да го зашлеви. През целия си живот никога не бе удряла друг човек.

— Прав си — съгласи се Грейс. — Това, че от известно време престанах да се харесвам, не е твой проблем. Но нашият брак определено е твой проблем.

— Аз нямам проблеми с брака ни — отвърна той. — Всичко щеше да си е наред, ако ти просто…

— Ако аз просто какво? — рязко го прекъсна тя. — Забравя за съпругата, за която удобно си пропуснал да ми кажеш? Забравя за двадесет и шест годишния ти син? Забравя за това, че половината база вероятно знае за миналото ти повече от мен? Ти заминаваш, Стив. А аз трябва да остана тук и да се справя с проблема, с децата и с всичките им въпроси. Така че не искай от мен да проявявам разбиране. Не и този път!

— Тогава бях още хлапак. Глупав хлапак — за кой ли път повтори той. — Трябваше да ти кажа, но не го направих. И сега, заради този единствен пропуск, ти си готова да ми обявиш война?

— Ти наистина не разбираш. Няма какво да ти прощавам за ранния ти брак — увери го тя. — Дори мога да разбера какво точно се е случило — бил си млад, бил си съвсем сам и си се решил на прибързан брак. Не това е проблемът, който ни разделя в момента. Това е само едно от нещата, които правят истинския проблем помежду ни толкова сериозен.

— Нямаше истински проблем между нас, преди да научиш за този брак и да се разстроиш толкова силно.

— А, разбирам. Искаш да кажеш, че никога не сме спорили относно решението ми да започна собствена кариера…

— Спорихме, но ти изобщо не се интересуваш от мнението ми по въпроса — заяви Стив. — Създаде компанията си, въпреки че те помолих да не го правиш.

— Не ме помоли. Ти ми нареди.

— А ти ме отсвири.

— И това те изненадва? Аз не съм от хората, които обичат да изпълняват заповеди. Знаеш го. А какво ще кажеш за къщата?

— Мислех, че този въпрос е приключен.

— Разбира се, че така ще си помислиш. В твоето съзнание той може би наистина е приключен.

— Приключен е. Но, ако настояваш, ще поговорим отново по въпроса, след като се върна.

— Това не ме устройва, Стив. От седмици се опитвам да разговарям с теб по този въпрос. Не, не седмици. Месеци.

Стив не каза нищо в отговор. Наведе се и прибра още няколко чифта чорапи в багажа си. Грейс плъзна поглед по стройното му тяло, по наболата брада, по изсеченото му лице. Този мъж изведнъж се бе превърнал в непознат. В мъж с тайни, за които тя не подозираше дори. А ето че сега заминаваше.

Преди да влезе в банята Стив свали халката си и я остави на нощното шкафче. Моряците и флотските офицери не носеха халки дори и при най-обикновени плавания и назначения, защото една брачна халка издава твърде много информация за нейния собственик. Днес обаче този толкова рутинен жест буквално разби сърцето й.

Грейс продължи да се облича, макар че цялата се тресеше от обида и гняв. Неоправеното легло сякаш й се присмиваше; за пръв път се разделяха за дълго, без да са се любили. За пръв път щеше да застане на платформата сред изпращачите, без да изпитва изгарящата я нежност и топлота на последната им прегръдка, без спомен, който да я сгрява през дългите самотни дни, които я очакваха. Този път Стив я оставяше без нежност и без спомени. В душата й имаше само болка, отчуждение и съмнения.

Сред клокочещия в гърдите й гняв се прокрадваше и ужасяващата мисъл, че е напълно възможно да не го види никога повече. Беше малко вероятно, разбира се, особено при едно рутинно плаване като това, но тази възможност винаги съществуваше. Злополуки се случваха постоянно. Хората непрекъснато се разболяваха.

Приближи се до вратата на банята и вдигна ръка, за да почука. После промени решението си, отпусна ръка и се обърна мълчаливо.

 

 

Докато пътуваха в колата децата бяха твърде напрегнати — изпадаха в пристъпи на мълчание, а след това започваха да бърборят прекалено много. Грейс усети, че те изпитателно ги наблюдават — нея и Стив — и се опитват да разберат какво става помежду им. Грейс знаеше, че Стив е отклонил предложението да пилотира един от самолетите на ескадрилата по време на плаването. Беше излитал и кацал от самолетоносач стотици пъти и за него това се бе превърнало в напълно рутинна работа. Нямаше я тръпката от първите години. А и по-младите пилоти имаха нужда от повече практика.

Грейс се бе разделяла със съпруга си при всякакви метеорологични условия, но не си спомняше друг ден като днешния. Небето беше искрящо синьо, а планините грееха със заснежените си върхове, обгърнати от розово сияние. Докато прекосяваха залива с ферибота, Грейс бе застанала до перилата на горната палуба, опитвайки се да обгърне с поглед гледката, която бе толкова красива, че й се струваше чак нереална. След няколко минути Стив се присъедини към нея, прекрасен и далечен в безупречната си униформа. Той беше истинско олицетворение на офицер от кариерата — широкоплещест и гладко избръснат, с безупречно ушита униформа, която трептеше на вятъра. В продължение на няколко минути обсъждаха рутинни въпроси — банкови операции и програмата на децата, поддръжката на колата и медицинските застраховки. За момент отношенията между тях отново станаха нормални.

— Грейс — рече й Стив. — Винаги съм изпитвал съжаление към колегите, които по време на плаване не спират да се тревожат за семействата си. Аз самият никога не съм изпитвал подобни притеснения, защото винаги съм знаел, че мога да разтичам на теб. Ти знаеш как да се справяш със семейството в мое отсъствие.

— Това е сделката, която сключихме навремето — отвърна тя. Очите й се насълзиха от студения вятър и тя ги избърса. — Аз се грижа за децата, за финансите и за ежедневните проблеми. И това е сделка, която не подлежи на промяна.

— Сега обаче съм разтревожен.

— Аз също. — И разговорът приключи до тук. Болка, гняв и тъга лежаха между тях като непробиваема стена. И двамата просто не знаеха как да я преодолеят. Грейс се ужасяваше от мисълта, че бракът им е в криза, а предстоящата раздяла можеше да го съсипе до край.

— Студено ми е — рече Грейс и обви ръце около тялото си. — Ще се прибера в колата.

— Почакай. — Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна. — Грейс, никога не съм имал любовна връзка, нито пък съм извършил нещо незаконно. Става дума за един кратък и необмислен брак. Колко дълго ще ме караш да плащам заради него?

— Нямам намерение да те карам да си плащаш. Но не разбирам защо се държиш така, сякаш нямаме проблеми.

— Но ние нямаме! Освен ако ти не решиш да ги създадеш.

— О, Стив! Наистина ми се иска да ми беше казал. Освен това съжалявам, че онази жена не е сметнала за нужно да те информира за твоя… Джошуа. Но двамата с теб може би трябва да обърнем по-сериозно внимание на случващото се с нас. Това е повратен момент в нашия брак. И аз мисля, че е крайно време да предприемем някои промени.

— По дяволите, Грейс! Ето че сега се възползваш от тази моя грешка, за да продължиш да ме обработваш за проклетата къща.

— Възползвам се? Ти повдигна въпроса за къщата, не аз. — Грейс отново се вбеси. Той изобщо не схващаше. И проблемите им щяха да си останат неразрешени докато той, съпругът й, не проумееше какво точно се случва с брака им.

Някой повика Стив по име. Беше Мейсън Краудър, неговият пряк командир, който се разхождаше по палубата със съпругата и сина си. Грейс погледна към тях и почувства силен пристъп на завист. Тримата изглеждаха толкова щастливи заедно. Усмивките им бяха ясни и открити като яркото утринно слънце. Едно наистина щастливо американско семейство. Грейс беше сигурна, че те нямат тайни помежду си.

Тримата се приближиха към тях и добрите маниери на Грейс се включиха на автопилот. Хвана Стив под ръка, залепи приятна усмивка на лицето си и възприе ролята, която от години успяваше успешно — тази на офицерска съпруга.

— Стив, Грейс, вече се познавате със семейството ми — обяви Краудър докато си разменяха поздрави. — А къде са децата ви?

— В снекбара. Сигурно закусват за втори път днес.

— Бихте ли ме извинили? — попита Кори.

Краудър се засмя.

— Сякаш бихме могли да те спрем. Хайде, върви. Ще се видим в колата, сине.

Кори бързо влезе в снекбара, а родителите му се спогледаха многозначително.

— Напоследък той много говори за Ема — съобщи Алисън. — Струва ми се, че май се е поувлякъл по нея.

Да, нали вече бе обявила този факт на всеослушание пред класа на Кати, помисли си Грейс, но усмивката не слезе от лицето й. Някак си успяха да издържат пет минути на учтиви любезности, каквито хората обикновено си разменят по коктейли и други празненства. Алисън се усмихваше през цялото време, но изглеждаше силно стресирана и напрегната.

Грейс си помисли, че поведението й е странно, тъй като тя от много години беше съпруга на флотски офицер. Двамата съпрузи Краудър на практика живееха разделени от години, тъй като Алисън бе настояла да остане в Уидбей и бе отказала да придружава съпруга си на новите му назначения. Част от Грейс се възхищаваше на тази жена заради решимостта й. Предполагаше обаче, че ролята на съпруга на командващ офицер сигурно е доста тежка за Алисън. Както би била тежка и за всяка друга съпруга на нейно място. Въпреки че не притежаваше официална титла, тя отговаряше за високия дух на флотските съпруги и се грижеше те да са добре организирани, да се забавляват и да не се забъркват в неприятности докато съпрузите им отбиват воинския си дълг. Ако Стив получи поста на командир през следващата година, това задължение щеше да падне на раменете на Грейс — перспектива, която тя възприемаше като тежък хомот, който щеше да й се наложи да влачи.

— Е, как я караш? — попита Алисън, пристъпи към Грейс и сложи ръка върху нейната. — Разбирам, че сигурно е ужасно мъчително…

Грейс понечи да я увери, че отплаването на съпруга й се бе превърнало в рутинно преживяване за нея. Както всеки друг път и сега щеше да се справи по време на отсъствието му. И тогава я осени прозрение, което й подейства като силен удар в корема — Алисън изобщо нямаше предвид предстоящото отплаване на Стив.

Грейс изведнъж установи, че й е трудно да диша. Те знаеха. Семейство Краудър знаеха за Джошуа Ламонт. Разбира се, че ще знаят. Всяка военна база буквално се пръскаше от клюки, които се разпространяваха с невероятно висока скорост. Алисън може би бе научила за Ламонт преди Грейс. Вътрешно потрепери при мисълта, че хората обсъждат положението, правят догадки и предвиждания относно нея и Стив.

За нейно огромно облекчение в този момент ясното утро бе огласено от сирената на ферибота.

— Ще отида да повикам децата — рече тя. — Капитане, желая ви спокойно и успешно плаване. Алисън, с теб ще се видим по-късно.

 

 

Слънчевите лъчи искряха по спокойните води на залива. От двете страни на пътя се нижеха дървета, отрупани с последната си есенна премяна, а окапалите разноцветни листа се вихреха по канавките. Пристанището, кейовете и охраняваните паркинги бяха претъпкани с моряци и техните семейства. Децата едва сдържаха нетърпението си, докато родителите им се опитваха да проявят самообладание и кураж.

Грейс огледа познатата сцена, изпълнена с отчаяно прегръщащи се двойки и хленчещи деца, и почувства пристъп на силна паника. Изпитваше онази несигурност, която си спомняше от първото заминаване на Стив.

Заприличала бе на младите съпруги и приятелки около тях, които, на ръба на истерията, плачеха неудържимо. Този път и тя не знаеше как точно да се сбогува със съпруга си.

Опита се да се овладее и да се съсредоточи изцяло върху децата. Върху Кати, чиято брадичка вече трепереше. И Ема, която изглеждаше шокиращо зряла. И Брайън, който пък се преструваше, че не му пука. Заради децата Грейс се опита да се престори, че това е поредното от много други сбогувания, а не раздяла, която заплашваше устоите на дългия им брак.

Забеляза една жена на нейната възраст да прегръща момиче в униформа, което едва ли бе много по-голямо от Ема. Лицата на майката и дъщерята изразяваха мрачна решимост и отчаяно примирение. В този момент обаче младото момиче не издържа, разрида се и се отпусна в прегръдките на майка си. Грейс мигновено се присегна и хвана ръката на Ема. Двете заедно си проправиха път към „Доминиън“, по палубите на който вече кипеше трескава дейност.

Качването на почти пет хиляди души на борда на самолетоносач е процес на внимателно организиран и контролиран хаос. Грейс винаги се бе питала защо е необходимо цялата тази операция да бъде толкова тежка и тромава. Тя самата можеше да предложи поне сто начина за нейното облекчаване и ускоряване, но пък никой никога не би поискал нейното мнение, разбира се.

Някои от моряците живееха на кораба. Имаше и такива, които се бяха качили на борда няколко дни по-рано. Пилотите само чакаха „Доминиън“ да излезе в открито море, за да започнат тренировъчни полети. Близките на всички моряци и пилоти се тълпяха по кейовете — за да се сбогуват за последно, да повторят дадените обещания и уверения, да отправят последни съвети и насърчителни слова, да се закълнат, че любовта и верността им ще издържат през следващата половин година, през която семействата ще живеят разделени. Грейс чуваше думите на жените и разпознаваше себе си във всяка изречена фраза: „Обичам те. Грижи се за себе си. Пиши ми всеки ден. Пази се, моля те. Пази се!“.

Самата тя бе изричала тези думи много пъти. Днес обаче просто не знаеше какво да каже.

Един новинарски ван паркира наблизо. Репортерът, понесъл камерата си, започна да снима трогателните сцени на раздяла. Вниманието му, напълно предсказуемо, бе привлечено от по-драматичните моменти — бременни съпруги, сурови моряци с облени в сълзи лица, притиснали в прегръдките си невръстни дечица. Руса репортерка стискаше микрофон в едната си ръка и рецитираше дежурните за подобни случаи клишета за мъжете, които отплават в открито море, и за смелите им семейства, които остават да се борят сами на домашния фронт.

Стив дръпна децата настрана, за да размени с всеки от тях няколко последни думи. Грейс с изумление осъзна, че Брайън, нейното твърдоглаво малко момче, беше станал висок колкото баща си. Двамата се прегърнаха непохватно. Грейс се опита да си представи как възприема Брайън мисълта за своя по-голям брат, появил се изневиделица. Може би синът й сам щеше да й каже какво мисли по въпроса. След време.

Ема и Стив се прегърнаха силно и останаха така известно време. Той й прошепна нещо, а тя му се усмихна смело и изтри една издайническа сълза. После Стив се обърна към Кати, която вече ридаеше неудържимо. Тя се хвърли в прегръдките му и с все сила се притисна към него. Стив лекичко се олюля — като човек получил неочакван и изненадващ удар. Затвори очи и допря буза до главата на дъщеря си.

— Тате, толкова те обичам — проплака тя. — Не ме е грижа какво се е случило преди толкова много години. Изобщо не ме е грижа.

— Разбира се, миличка. Благодаря ти, че ми го каза.

Децата знаеха какво следва — изпълнявали бяха това упражнение неведнъж. След като се сбогуваха с баща си те отстъпиха и се отдалечиха достатъчно, за да дадат възможност на Стив и Грейс да прекарат последните си мигове заедно. Грейс знаеше, че Стив не би се пречупил пред погледите на подчинените си. За себе си не беше толкова сигурна.

Грейс погледна съпруга си, застанал на фона на огромния самолетоносач, който щеше да го погълне и отнесе далеч от нея. Чувстваше се объркана и дезориентирана. Години наред се бе разделяла с него — би трябвало вече да се е превърнала в експерт по сбогуванията. Само че този път раздялата представляваше по-различно мъчение.

Стоеше пред него с напълно сухи очи и в този момент я озари прозрение — за Стив, за техния брак, за нея самата. Появата на Джошуа Ламонт беше като огледало — сурово и непрощаващо, като онова в пробната на магазина. Това огледало я принуждаваше да види истината: двамата със Стив се бяха отдалечили един от друг много преди тя да научи за тайната му.

Стив я прегърна и силно я притисна към себе си. Грейс затвори очи, опитвайки се да запомни аромата и усещането от допира на кожата му. Той беше неин съпруг и тя го обичаше. В този момент обаче не можеше да не се запита дали любовта им е достатъчно силна, за да ги задържи заедно. Самата мисъл за това буквално я парализираше.

Този път нищо не бе както трябва. За пръв път от началото на брака им тя бе тази, която първа се отдръпна и отстъпи встрани.

Той сигурно забеляза промяната, защото погледна надолу към нея, неспособен да прикрие тревогата си.

— Добре де, сбърках. И съжалявам — заяви той, повтаряйки отново думите, изречени по-рано сутринта. — Прецаках всичко. Но допуснах една-единствена грешка, Грейс. Само една.

Неспособността му да вникне в същността на проблема и раздразнението, прокраднало се в гласа му, я ядосаха отново. Как е възможно да не разбира? Наистина ли не можеше да почувства неудовлетвореността, пробила си път сред щастливите мигове на семейния им живот? Не разбираше ли, че тя бе изживяла половината си живот, а нямаше и най-малка представа как всъщност бе стигнала до тук…

Не можеше да повярва, че той е убеден, че тази една грешка е истинският проблем. Само дето не можеше да се впусне отново в поредната дискусия по въпроса. Не разполагаха с време, за да изяснят болезнената история от миналото и да решат как ще я карат за в бъдеще. Не можеше да се примири с мисълта, че отново й се налага да чака. Имаше чувството, че целият й живот се намира в застой. В очакване да свърши поредното назначение на съпруга й.

Погледнаха се в очите. И двамата изглеждаха наранени и разстроени. Моряците бавно тръгнаха към кораба и хората се отдръпнаха, за да им сторят път.

— Слушай — започна отново Стив, — ще ти се обадя от борда по сателитния телефон, за да поговорим малко повече за това.

— Не! — възрази тя. Не можеше да го обясни, но се боеше, че опитът му да се справи с кризата в брака им от другия край на света можеше да причини повече вреда, отколкото полза. — Не мисля, че това е добра идея.

— Какво означава това? Не искаш ли да се обаждам? — Погледна я така, сякаш смяташе, че си е изгубила ума.

— Не знам. Обаждай се на децата.

— Винаги се обаждам на децата. Изпращам им имейли всеки ден.

— Да.

— Грейси, не ме изолирай от живота си.

— Няма. Но и не смятам отново да замразя живота си и да чакам завръщането ти.

— И какво точно означава…

По високоговорителя се разнесе глас, който нареди на гостите да напуснат самолетоносача. Тълпата на кея започна да оредява. Без значение колко много пъти го бе чувала, Грейс винаги се стряскаше от това съобщение. Гласът по високоговорителя означаваше една последна прегръдка, едно последно „обичам те“, един последен поглед към любимото лице, което нямаше да виждаш в продължение на половин година. Един последен опит да пропъди ужасната мисъл, която се спотайваше в сърцата на всички изпращачи: той може и да не се върне у дома.

Стив я погали по бузата. После се наведе и я целуна по бузата, а след това и по устните. Тя затвори очи и се опита да запомни тази целувка.

— Довиждане, Грейси — промълви той.

— Грижи се за себе си — отвърна тя. Това бяха единствените думи, които можеше да изрече с абсолютна искреност и убеденост. — Пази се. Моля те…

Вятърът се засили. Чу се пронизителният писък на сирена.

— Трябва да вървя — рече Стив и погледна през рамо. Адмирал Макфлай вече бе застанал на мястото си и чакаше ръководните офицери, за да изпълни ритуала по церемониалното сбогуване.

— Да.

— Грейс…

От високоговорителя се разнесе последно предупреждение. Стив сложи шапката и ръкавиците си, махна на децата, вдигна чантата си и тръгна, за да се представи на адмирала.

Отдаде чест и стисна ръката му. След това Макфлай се запъти към лъскавия черен седан, а Стив се обърна, за да се качи на борда на самолетоносача. Вдигна ръка и помаха за сбогом. Облечената му в бяла ръкавица ръка за момент й заприлича на бяла звезда на фона на яркосиньото небе. После преметна чантата си през рамо и прекоси застлания с макадам кей. Насочи се към мостчето откъм щирборда, което водеше към помещенията за командния персонал. Огромната зинала паст на самолетоносача чакаше, за да го погълне.

Грейс стоеше съвършено неподвижно. Не смееше да помръдне и мускул, защото се опасяваше, че и най-малкото движение може да пропука самообладанието й. Навсякъде около нея хората плачеха, крещяха, размахваха във въздуха шалове и шапки. Някакво детенце жално плачеше за майка си.

Грейс не сваляше очи от Стив. Независимо колко много моряци и офицери имаше около него, тя никога не го изпускаше от поглед. Винаги можеше да разпознае внушителната му осанка и характерната му походка. Прекрасно знаеше в кой точно момент той ще спре, ще се обърне и ще размаха шапка във въздуха.

След това се скри от погледа й.

Грейс някак си успя да се раздвижи.

— Добре ли сте? — попита децата.

Те кимнаха, макар че Кати продължаваше да плаче крадешком. После четиримата се обърнаха и тръгнаха към колата.