Сюзън Уигс
Офицерски съпруги (8)

3.

След като децата излязоха къщата сякаш притихна в очакване отново да си поеме дъх. Странно, но къщите сякаш притежават собствено излъчване, помисли си Грейс. Тази, в която живееха в момента, беше с прозорци в баварски стил и бе боядисана в не особено привлекателен жълтокафеникав цвят. Беше от къщите, които Грейс най-малко харесваше — с множество пресичащи се коридори на всеки етаж, с огромни стаи и отворени антрета, в които всяка изречена дума отекваше многократно. Най-важното съображение при настаняването на офицерите от флота беше размерът на жилището.

Грейс излезе на верандата, за да изпрати децата. Уидбей Айлънд се намираше толкова на север, че през лятото слънцето залязваше късно и оцветяваше небето в наситенорозови и златисти отблясъци, каквито не се срещаха никъде другаде. Прекрасната гледка кой знае защо я натъжи.

Долови нечии стъпки зад себе си и се стресна за миг. После се обърна и видя Стив да стои зад нея.

— Здравей, моряко — рече тя, преодоляла мигновено изненадата си. От време на време Грейс просто забравяше, че той е наблизо. Една истинска флотска съпруга не познаваше средно положение — съпругът беше или при нея, или на хиляди мили разстояние.

Задните стопове на колата проблеснаха на близкото кръстовище и в следващия миг се скриха от погледа й. Мисълта за децата й я изпълни със сладко-горчивото чувство, предизвикано от неизбежното им съзряване. Дечицата й изглеждаха толкова независими и самоуверени, когато излизаха да се забавляват сами. Обърна се към Стив с препълнено от мъка сърце.

— Мразя да ги изпращам.

— Брайън е добър шофьор.

— Не става дума за това. Мразя мисълта, че си отиват от нас.

— Лятото все още не е свършило — изтъкна Стив, неспособен да схване смисъла на думите й.

— Нямах предвид училището. Те просто ни напускат.

— А ти какво? Да не би да искаш да останат тук завинаги?

Господи! Той наистина не разбираше. Тя му обърна гръб, подпря лакти на парапета на верандата и се загледа към двора — малък правоъгълник, в който растеше рехава тревица, изпомачкана и изпотъпкана от многобройните семейства, живели тук преди тях. Далеч в далечината се извисяваха планините, обгърнати с недостижимата си златиста мантия.

— Не си го изкарвай на мен, Грейси. Тези правила съществуват откакто свят светува. Не съм ги измислил аз. Всеки родител трябва да се погрижи да възпита децата си в независимост, за да могат те един ден да си тръгнат и да заживеят собствения си живот.

Точно в този момент не й беше до логични разсъждения. Имаше нужда от… просто не знаеше как да го опише с думи.

— Не си го изкарвам на теб — рече Грейс.

— Какво има тогава? — попита я Стив. Докосна челото й с пръсти, а след това я целуна. И раздразнението й мигновено изчезна. — Защо се мръщиш?

Тя вдигна очи и му се усмихна.

— Вече не се мръщя.

— Добре.

Останаха един до друг на верандата. Обгърналата ги тишина се нарушаваше единствено от крясъците на чайките и от виковете на децата, които играеха по-надолу по улицата.

Кварталът бе населен с неособено красиви, но спретнати къщи, предназначени за семействата на офицерите от флота. Тази част от града беше известна под името „офицерския квартал“. Тук живееха командири на ескадрили, наземен офицерски персонал, флотски офицери и капитани. Улиците носеха имена на летци или астронавти. Някои от къщите разполагаха с прекрасна гледка към планините на запад, но домът на семейство Бенет гледаше към съседната къща, която изглеждаше точно като тяхната.

Двамата се прибраха вътре. Грейс забеляза светлината, осветила прозорците на отсрещната къща. Необяснимото безпокойство и смътната тъга, които я бяха измъчвали през целия ден, с нова сила сграбчиха сърцето й. Изпита силна неудовлетвореност, в живота й нахлу неизпитвано преди недоволство. Целият свят около нея се променяше и тя почувства необходимост да се промени заедно с него.

Изпитваше потребност да си поговори със Стив. Истински. Така, както не си бяха говорили от много време насам. Искаше й се той да забележи настроението й, да я попита какво й тежи. Днес е денят, в който трябва да си поговорим, помисли си Грейс. Леко се прокашля.

— Стив?

— Да?

— Днес, докато пазарувах с момичета за новата учебна година, най-ненадейно се погледнах в едно огледало и установих, че съм се превърнала в дебела лелка — на един дъх изля тя. Изречени на глас, страховете и притесненията й изглеждаха нелепи и напълно лишени от смисъл.

— Какво?

— Дебела, четиридесетгодишна лелка.

— О, Грейс! Никога не си била дебела и не си… — замълча за момент и Грейс осъзна, че мислено пресмята възрастта й — не си на четиридесет.

— Добре де, значи дебела тридесет и девет годишна лелка.

Той се засмя, привлече я към себе си, зарови лице в косата й и вдиша дълбоко, сякаш се опитваше да си припомни аромата й. А може и наистина да го е забравил, помисли си тя и обви ръце около така познатото й, мускулесто тяло. Когато плаваше по шест месеца по океаните, той може би наистина забравяше уханието на косите й, допира на кожата й, вкуса й. Странно, но никога не й бе хрумвало да го попита.

Макар да го познаваше от толкова много години, имаше цели периоди от живота му, които си оставаха загадка за Грейс. Представяше си самолетоносача като извънземен космически кораб, който поглъщаше до пет хиляди земляни и ги отнасяше надалеч за дълги периоди от време, за да си прави с тях експерименти, замаскирани под формата на военни учения. След това земляните се връщаха на родната си планета уж същите, но променени по някакъв неуловим начин.

Понякога косата на Стив й изглеждаше различна, когато той се прибереше у дома след дълго плаване. Друг път забелязваше белези по тялото му, останали след зараснали рани и порязвания. Имаше и случаи, в които съпругът й се връщаше с мустак. По време на първата война в Залива, когато Стив се върна у дома след плаване, продължило с три месеца повече от предвиденото, Грейс дори изпита странното усещане, че се е променил цялостния химичен състав на тялото му. Спомняше си как тогава изучаваше косата му с пръсти толкова задълбочено, че той я попита какво прави.

— Търся белези от извънземни изследвания — беше му отговорила тя.

И макар че имаше случаи, в които тя за миг забравяше за присъствието му в къщата, Грейс никога, ама никога, не би могла да забрави аромата или вкуса му, нито пък ударите на сърцето му, отекващи в ухото й, когато положи глава на гърдите му.

— И откъде се взе пък това?

— Кое?

— Това самобичуване.

В устата му страховете й звучаха толкова глупаво. Изобщо не трябваше да повдига този въпрос. Той не можеше да й помогне. Не можеше да поправи нещо, което в неговите представи дори не изглеждаше счупено. Да не говорим, че и тя самата не знаеше кое точно е това счупено нещо.

— Нали ти казах — отвърна тя и отново се опита да му обясни. — Видях се в едно огледало в пробната на магазина. Нали се сещаш — изведнъж се виждаш как изглеждаш отзад и си даваш сметка, че си заприличал на нещо като самосвал. И изобщо не се самобичувам. Макар че ако въпросът опираше само до отслабване, предполагам, че бих се опитала да сваля някой килограм. — Вгледа се в лицето му на слабата светлина, проникваща през прозорците. Стив имаше силна квадратна челюст и типичното изражение на офицер от кариерата, устремил се по пътя си нагоре. Тялото му беше стройно и жилаво. Като на истински воин. А усмивката му караше всички жени наоколо да зарежат работата си и да си потърсят някаква причина да се приближат към него и да го погледнат по-отблизо.

— Не мисля, че можеш да ме разбереш — заключи Грейс. — Та ти все още носиш същия номер дънки, в който влизаше и преди двадесет години.

Той плъзна ръка надолу по тялото й, сякаш се опитваше да прецени несъвършената му топография.

— Просто не разбирам как е възможно да се погледнеш в огледалото и да не харесаш онова, което виждаш.

За пръв път от началото на брака им Грейс потръпна при допира му.

— Не си прося комплименти. Кълна се, не става дума за това.

— А пък аз не ти правя комплименти. Това, което казах, е самата истина. Ти си майката на децата ми, Грейси — промълви той и се наведе да я целуне. — За мен си изключително красива.

Грейс усети, че всичките й страхове и притеснения се изпаряват. Просто ей така. Освен красивата си външност, Стив притежаваше някаква убедителна момчешка искреност, която Грейс винаги бе намирала за неустоима. Притисна се към него, завладяна от обгърналата ги атмосфера на интимност. Бавно затвори очи. Потопи се изцяло в прегръдката му и в прекрасното обещание, дадено й от нежния му език. Вече знаеше, че тази вечер ще се любят и изживяването ще бъде прекрасно. Това бе едно от нещата, на които знаеше, че може винаги да разчита.

— По-добре ли си? — шепнешком я попита той.

Тя кимна, защото така й беше по-лесно. Съзнаваше, че ще й е далеч по-трудно да го накара да разбере.

Стив я целуна по върха на главата и се отдръпна назад.

— Винаги правиш така — рече тя.

— Какво правя?

— Винаги се отдръпваш пръв, когато се прегръщаме. — Съпругът й изглеждаше искрено озадачен, затова тя продължи: — Винаги ставаш пръв от леглото, след като сме се любили.

Той се усмихна.

— Хайде да поработим върху този проблем. Нямах никаква представа, че това те притеснява, Грейс. Ще остана в прегръдките ти колкото пожелаеш.

Протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.

— Не ме притеснява — увери го тя, питайки се дали изобщо би могла да го накара да разбере.

Не ставаше дума за нещо очевидно, но това беше един аспект от тяхната връзка, който тя бе осъзнавала бавно през изминалите години. Не че съпругът й проявяваше грубост. Не, той вероятно дори не си даваше сметка, че го прави. Той просто беше един много зает мъж, който имаше важни и отговорни задължения.

— Само че понякога се чувствам като поредната точка от списъка с нещата, които трябва да свършиш: да кажа на жена си да престане да се тормози с тази глупава мисъл, че е дебела, да изнеса на децата поредната бащинска лекция, преди да ги принудя да сменят за пореден път училището си, да поема командването на въздушната ескадрила на самолетоносача, да направя така, че светът да стане по-безопасно и демократично място…

— За бога, Грейс, откъде изведнъж се взе този твой цинизъм?

— Не е изведнъж. — Тя се вгледа в лицето му. В красивото му, типично американско лице. Забеляза искреното объркване, появило се в очите му. Той беше мъж, който обичаше да поправя разни неща. Само че не би могъл да поправи нещо, което просто не може да види. — Няма значение. Сигурно съм преуморена и стресирана. Искаш ли да си вземем една видеокасета и да изгледаме някой хубав филм?

— Имам по-добра идея. — Сложи един диск на сиди-плейъра. В стаята се разнесоха звуците на нежна джазова музика. Стив я прегърна, притисна я към себе си и я завъртя в чувствен танц.

— Така ли? — Грейс затвори отново очи, почувствала желанието, зародило се дълбоко в душата й. Дори и след всичките тези години той все още я караше да го желае до полуда.

— Да-а… — Притисна бедра към нейните. Беше чудесен танцьор. Беше се научил да танцува във военното училище, следвайки нечий разумен съвет. Всъщност, той вършеше добре всичко, което би могло по някакъв начин да се отрази благоприятно на кариерата му, помисли си Грейс. И веднага се почувства като предателка. Стив беше добър съпруг и баща — две неща, които флотът не изискваше от него.

Изминаха пътя до спалнята танцувайки. Грейс се приближи до прозореца и спусна пердетата. Той застана зад нея, плъзна ръце по копчетата на блузата, разкопча ги бавно, едно по едно, и смъкна дрехата надолу по ръцете й. За миг в съзнанието й проблесна образът, който бе зърнала по-рано през деня в огледалото на пробната. После, впрегнала цялата си воля, си спомни какво й беше казал преди малко Стив… „За мен си изключително красива.“ Не само й го бе казал, ами с ласките и целувките си я бе накарал да се почувства такава. Съблече я напълно и я положи на леглото. След това побърза да захвърли собствените си дрехи. А когато се отпусна до нея, Грейс вече отдавна бе престанала да мисли за каквото и да било.

Онова, което последва, беше по-различен танц — тяхно собствено изобретение с движения и стъпки, доведени до съвършенство през годините. Интимността им беше изключително чувствена, искрена и дълбока. Подобни мигове бяха истинско блаженство за Грейс. В прегръдките на Стив тя се чувстваше завършена и… ами, да, чувстваше се красива. Загуби представа за времето. После с изумление видя през пролуката между пердетата, че денят бавно бе угаснал. Стив лежеше отгоре й и дишаше тежко, преизпълнен със задоволство.

— Би трябвало по-често да те каня на танц — прошепна той.

Тя се усмихна и го притисна към себе си. Телата им продължаваха да са свързани. Дори и в моменти като този Грейс не успяваше да се приближи достатъчно близо, все не можеше да го опознае напълно и съзнанието за това я изпълваше с безсилие, но и с вълнение и трескаво нетърпение и очакване. Съпругът й беше сложна и объркана личност. Беше преживял ужасно детство и независимо че Грейс го обичаше с цялото си сърце и душа, част от него си оставаше загадка за нея.

И тук не ставаше дума само за другата част от живота му. Онази, която преминаваше на борда на самолетоносача. Същата вътрешна сила, позволила му да преживее жестоката му младост, го бе превърнала в суров воин. И в моменти като този, когато го държеше в прегръдките си, Грейс разбираше, че й е трудно да повярва, че мъжът до нея всъщност беше машина, обучена да убива. Във флота, естествено, никога не биха използвали точно това определение, но голата истина бе точно такава. Работата му беше да убива. И да обучава и тренира други да вършат същото. Това беше неговата потайна страна. Онази част от Стив, която си оставаше загадка за нея. Нейният Стив я любеше и я прегръщаше с нежността и всеотдайността на младоженец. Същият този Стив обаче, ако получи заповед, без да се замисля би повел хората си и би им заповядал да засипят с бомби набелязаната цел.

Стив потрепери още веднъж, след това се отдръпна от нея и придърпа хладния чаршаф отгоре им.

— Знаеш ли… — промърмори той. — Струва ми се, че вече разбирам защо децата напускат дома си като пораснат.

— Така ли? — Грейс се отпусна на възглавницата. — И защо?

Той пъхна ръце под главата си.

— За да могат родителите им да се любят, когато си пожелаят.

— Иска ти се. — Разсмя се, премести се по-близо до него и положи глава на гърдите му. Обхвана я приятна сънливост. Почувства как мускулите на тялото му се отпускат.

— Тук ми харесва — промълви Грейс и мислите й се насочиха към къщата, която бе видяла по-рано през деня.

Долу компактдискът се смени и из къщата се поносеха звуците на стара песен на „Роулинг Стоунс“. Стив плъзна ръка под чаршафа и я погали.

— И на мен тук ми харесва.

— Много смешно!

— Говоря сериозно. Ще ми липсваш, Грейс.

Познаваше този тон.

— Заминаваш ли?

— Аз… ами, да. Във вторник заминавам за Вашингтон. На брифинг в Пентагона. Ще отсъствам една седмица.

Грейс се опита да потуши познатото негодувание, надигнало се в душата й. Разбира се, че заминава. Не се случваше за пръв път. А и предстоящото едноседмично отсъствие не беше чак толкова дълго. Но тя въпреки това негодуваше. И може би причината за това се криеше във факта, че той й сервираше новината именно сега — когато беше отпусната и полузаспала след изживяната сладостна наслада. Добре, рече си Грейс. Флотът и службата в него си бяха неговата мечта. Може би бе дошло времето да сподели с него и своята.

— Ами, добре — изрече на глас тя. — Това са си твоите планове. А моите са тук.

— Къде?

Грейс грабна робата си и бързо я навлече. Независимо от романтичното му изказване по-рано вечерта, никак не й се искаше да парадира пред него с голото си и вече не особено привлекателно тяло. Включи осветлението и взе от нощното шкафче рекламните материали на агенцията за недвижими имоти.

— Днес заедно с момичетата посетихме една отворена за посещения къща — рече тя. Подаде му диплянката и сложи очилата си за четене. Стив все още четеше без очила. Че как иначе?

Той въздъхна като истински мъченик, понадигна се в леглото и намръщено се вгледа в диплянката.

— Така ли? — промърмори той. — И?

Грейс се улови, че сдържа дъха си от напрежение. Брошурата бе пълна с прекалено лъскави снимки на къщата на Марша на фона на ясното небе и на кристалночистите води на океана. На Грейс обаче й се искаше да може да го накара да я види през нейните очи — една къща, кацнала на малко възвишение, заобиколена от високи дървета, със смарагдовозелена трева в малкото дворче и прекрасна гледка към океана. Искаше съпругът й да види дома, който би могъл да стане техен — дом, в който двамата, преплели ръце, ще могат да седят на верандата и да наблюдават звездите нощем. Грейс прехапа устни, почувствала се изведнъж сантиментална до глупост. Това беше само една проклета къща. Съвсем обикновена къща, притежавана от вдовица, която бе прекарала в нея целия си семеен живот.

Стив бързо и съсредоточено изчете информацията, включена в брошурата. Това се дължеше на пилота в него — пълната му съсредоточеност и способността му да възприема и запомня многобройни факти за кратко време. На брифинга непосредствено преди полет всеки пилот получава всевъзможни карти и разписания. Само в продължение на няколко секунди от него се очаква да запомни кодовете за деня и спецификата на всяка мисия, отразена на кодираната разноцветна карта.

Въпреки това, когато най-сетне вдигна очи и я погледна, лицето му изразяваше абсолютно недоумение. Очевидно се нуждаеше от допълнителни разяснения.

Грейс измъкна рекламната брошура от ръцете му и я остави настрана. Така и не успяваше да си обясни въздействието, което съпругът й продължаваше да й оказва — ядосваше я и я възбуждаше едновременно.

— Е? — прошепна тя, обърна се и лекичко захапа ухото му. — Харесва ли ти?

— Оставам с впечатлението, че на този въпрос може да се даде само един правилен отговор. — Стив пъхна ръка под робата й.

— Искам я — промълви Грейс.

— Аз също — съгласи се той.

Тя изблъска ръката му.

— Не, говоря сериозно, Стив. Искам да купим тази къща.

Той сякаш застина.

— Грейси, ще останем тук само няколко години. Максимум три. После ще трябва да се местим отново и ще се окажем зависими от тази къща.

— Човек не става зависим от дома си. Той просто го притежава. И живее в него. Това е мястото, в което се прибира в края на деня…

— Не и ако получи преместване в Пентагона.

Отново кариерата му. Преди години животът им й се струваше безкрайно вълнуващ и тя очакваше с нетърпение всяко ново назначение. Напоследък обаче нагласата й започна да се променя. Искаше постоянство в живота си. Искаше да има свой дом.

— Време е, Стив. Децата скоро ще ни напуснат. И когато това стане, искам да имам нещо свое. Място, на което те винаги да се връщат. Пристан, който да ги очаква.

— Ами ако се наложи да я продадем и се окаже, че няма купувачи за нея? Как да поемем такъв риск?

Грейс просто не можа да се сдържи и се разсмя.

— И това да го каже един пилот от военноморския флот, който рискува ежечасно? Кой би повярвал?

— Когато изпълнявам служебните си задължения, аз рискувам само собствения си живот. Но твоите намерения биха могли да засегнат цялото семейство. Децата ще постъпят в колеж. Вярно, Брайън се е ориентирал към военноморската академия и неговото обучение ще бъде безплатно, но…

Грейс реши, че моментът не е подходящ да повдигне въпроса за Брайън и за истинските му намерения по отношение на академията, затова просто прехапа език и си премълча.

— Ами момичетата? — продължи той. — Дори и със спестяванията, които имаме, ще ни бъде трудно да плащаме таксите им в колежа. Моментът изобщо не е подходящ да се обвързваме с убийствена ипотека.

— Така е, не е подходящ. Трябваше да го направим преди години. Въпреки това, мисля, че можем да се справим с наследството, което получих от баба. Освен това можем да кандидатстваме и да получим заем.

Той въздъхна многострадално.

— Ако наистина чак толкова искаш да имаш собствена къща, нека поне да намерим нещо, което да ни е по джоба. Тази къща се намира на самия бряг на океана. И е два пъти по-скъпа от дома, който можем да си позволим.

— Но нали спестяваме от години?

— Виж, двамата с теб си изработихме план и го следваме вече толкова години. Ще трябва да почакаме.

— Но аз промених решението си. И искам тази къща, Стив. Повечето хора използват парите си за покупки като тази. Заради това спестяват. — Въздържа се да изтъкне, че повечето хора на тяхната възраст притежават собствен дом. А много от тях имат по две, или дори три къщи.

Той намръщено се втренчи в цената.

— Зная, че се справяш гениално със семейния бюджет, Грейс. Но купуването на къща… — Той избута листовката настрани. — Това е нещо, за което винаги сме казвали, че ще мислим… по-късно. На всичкото отгоре тази тук е твърде скъпа за нас.

— Ами ако направя така, че да можем да си я позволим? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш?

— Бих могла да започна работа. — Идеята се бе появила в главата й още преди срещата с Марша. Но след днешния ден тя се бе превърнала от мечта в реална възможност. Може би трябваше да се подготви по-добре за този разговор със Стив и да подходи по-иначе, но, както вече бе казал, той заминаваше отново. А в момента я гледаше така, сякаш тя изведнъж се бе превърнала в най-големия му враг.

— Не съм предателка — заяви тя. — И не става дума за някаква неясна и необмислена идея, хрумнала ми току-така. Не ти говоря за почасова секретарска работа някъде в базата. Осъзнах го едва днес. Има нещо, с което се справям наистина добре и съм убедена, че мога да изградя добра кариера в тази област. Смятам да се занимавам с премествания и релокации.

— Какво?

— Ще се занимавам с премествания и релокации — ще помагам на хората да сменят домовете си и да се местят. В цивилния живот за тези неща се плаща.

— На мен ми звучи като празна работа.

— Не си позволявай да се държиш покровителствено с мен.

— Не, просто разсъждавам реално. Не е възможно толкова бързо да изградиш свой собствен бизнес. Това е процес, който отнема много време.

— В днешно време е напълно възможно да ръководиш целия си бизнес чрез интернет. — Грейс седна на ръба на леглото, сгъна крака и притисна колене към гърдите си. — Няма да имам нужда от офис. Достатъчни са виртуалното ми присъствие в мрежата и гласът ми по телефона. И без друго го правя от години в ролята си на омбудсман.

— Зная, че е така, Грейс. Наистина притежаваш невероятен талант. По дяволите, виждал съм те да уреждаш графици и да планираш премествания с бързина и умение, за които би ти завидял всеки въздушен диспечер. Бил съм свидетел как намираш училища за деца с по-специални нужди, как осигуряваш клетки за превоз на домашни кучета и папагали и как дискретно настаняваш в рехабилитационни центрове членове от военния персонал. Семействата от въздушната ескадрила имат нужда от помощта ти. Ти си прекалено заета, за да се заловиш с постоянна работа.

— Чуваш ли се какво говориш? — невярващо възкликна тя.

— Грейс, скъпа, не искам да работиш, за да изкарваш прехраната ни. Това е моя работа. Искам да си тук у дома, за да се грижиш за децата.

— Докато теб все те нямаше, те пораснаха, Стив. И вече не се нуждаят от мен по двадесет и четири часа в денонощието.

— А може би аз имам нужда да знам, че си тук, Грейс. Не си ли си помисляла за това?

— Мили боже, не! Честно ти казвам, никога не ми е минавало през ума. Това е най-нелепото нещо, което съм чувала някога.

Стив нахлузи чифт гащета и започна да кръстосва из стаята. Ставаше неспокоен винаги когато го измъчваше някакъв проблем.

Грейс се загледа в гърдите му. Видя медальона с лика на свети Кристофър, който никога не сваляше от врата си. Веднъж го бе попитала откъде го има. Тогава Стив й отговори, че някой му го подарил преди първото му плаване в океана. Забеляза, че тъмните косъмчета по гърдите му бяха започнали да се прошарват и, кой знае защо, това й се стори много секси. Как така той ставаше все по-привлекателен с възрастта, а тя постепенно се превръщаше в запусната и безлична лелка? Не беше честно! Той нямаше нужда от прекрасния си външен вид. Защото имаше всичко останало.

— Въпросът не е в това, че не можем да си позволим тази къща — заяви той. — Можем, ако сме по-предпазливи със спестяванията си. Преди много години обаче двамата с теб решихме, че притежаването на собствен дом не се вписва в начина ни живот. След като се пенсионирам, съм готов да отида където пожелаеш. Такъв е планът ни.

— Плановете подлежат на промяна. — Преди много години тя наистина се бе съгласила с него, че, предвид начина им на живот, една къща би представлявала излишно бреме. Но това беше много отдавна.

— И кога точно промени правилата? — Грейс понечи да отговори, но той не й даде възможност. — Собствената къща е излишно бреме. Финансов удар. Какъв е смисълът да си купуваме дом, щом ще се местим след няколко години?

— Какъв е смисълът ли? Ами какво ще кажеш за нашето бъдеще? Защо, за разнообразие, не вземеш да направиш нещо за нас, а не за флота?

— Винаги съм смятал, че дългосрочните ни планове те задоволяват напълно. Ти отгледа и възпита трите най-прекрасни деца на света. Моята кариера се развива добре. Какво повече би желала? И как евентуалната ти бъдеща кариера ще допринесе към начина ни на живот?

— Не мога да повярвам, че ми задаваш този въпрос.

— А аз не мога да повярвам, че наистина ме молиш да си купим къща. — Той отвори чекмеджето на нощното шкафче и започна да рови из него. — Защо точно сега? И защо точно тази къща?

— В нея има нещо, Стив. Тя е специална. Ела поне да я разгледаме заедно.

— Безсмислено е, Грейс. Излишна загуба на време.

— Нямам нужда от разрешението ти, за да си купя къща — заяви тя.

Той замръзна неподвижно.

— Не би го направила.

Грейс нямаше представа дали наистина би го направила. Той изглеждаше далеч по-сигурен в нея.

— И двамата се съгласихме, че ще си купим къща едва след като се пенсионирам — повтори той.

— Ами пенсионирай се тогава. За да можем да си купим къщата.

— Много смешно, Грейс!

— Може би изобщо не се шегувам.

Стив навлече една тениска през главата си.

— Напротив — убедено заяви той. — Шегуваш се.